Джо Абъркромби
Полукрал (13)

Глупакът удря

Джоуд опъваше греблото, до него Ярви също. Сега и дланта на сакатата му ръка беше покрита с корави мазоли. Лицето му беше загрубяло от вятъра. Усещаше тялото си стегнато, здраво и жилесто като бича на Триг. Заобиколиха нос „Бейл“ в ревяща буря и проливен дъжд, толкова силен, че мрачната крепост на носа не се виждаше. Обърнаха на изток и навлязоха отново в тихи води, пълни с кораби с всякакви форми и размери, идващи от всевъзможни земи. Ярви не спираше да се обръща през рамо, нетърпелив да зърне Скекенхаус.

Разбира се, елфическите руини съзря най-напред. В основите си гигантските стени бяха масивни и съвършено гладки, не носеха и следа от гнева на майка Море, по-нагоре бяха напукани, нащърбени, а в пукнатините им като белеещи кости в отворена рана лъщеше усукан метал. Бяха надстроени с иззидани от камък бойници, над които се вееха гордо знамената на върховния крал.

Кулата на Събора се извисяваше над всичко останало. Беше най-високата постройка в земите около Разбито море, ако не се брояха елфическите руини на Строком и Ланангад, където повече никой човек не смееше да стъпи. Три четвърти от зашеметяващата й с височината си фасада беше строена от елфите: издялани от един каменен блок квадратни колони, с идеално гладки и съвършено прави стени, в някои от огромните прозорци все още блестеше черно елфическо стъкло.

На височината, под която най-високата кула на Торлби би се нанесла сигурно пет пъти, елфическите стени носеха следите от Разкъсването на бог — стените бяха като прерязани с нажежен нож, а разтопеният камък се беше стекъл и втвърдил под формата на гигантски сълзи. Над тях поколения пастори бяха надстроявали гъста и хаотично нахвърляна гора от дърво и камък — ниски кули, платформи, схлупени покриви, тераси и безброй димящи комини и всичко това опасано и накичено от въжета и вериги, покрито със следите на времето и птичи курешки. Човешките творения изглеждаха паянтови, смехотворни в сравнение със съвършенството под тях.

Над най-високия купол се рееха в кръг сиви точици. Гълъби може би като онези, за които Ярви някога се грижеше. Като онзи, който подмами баща му към смъртта. Кряскаха вести от пасторите из земите около Разбито море. Възможно ли бе да зърне оттук орела с бронзови пера да отнася обратно желанията на върховния крал?

В тази древна кула Ярви трябваше да положи изпита. Там, след като го издържеше, щеше да целуне бузата на баба Вексен. Там щеше да свърши животът му на принц и да започне този на пастор, а на низвергнат роб въобще нямаше да съществува.

— Прибери греблата! — извика Сюмаел.

— Прибери греблата! — изрева Триг, за да е ясно на всички кой раздава заповедите тук.

— Прибери греблата, спусни греблата — изсумтя сърдито Рълф. — Знаят ли въобще какво точно искат?

— Скекенхаус — прошепна Ярви и разтърка зачервеното от ремъците по лявата си китка. „Южен вятър“ биваше изтеглян към кея и Сюмаел крещеше от кърмата на борещите се с въжетата докери да внимават. — Центърът на света.

— Хм — изсумтя пренебрежително Джоуд. — В сравнение с великите градове на Каталия е като конюшня.

— Не сме в Каталия.

— Не. — Едрият роб въздъхна натъжено. — За съжаление.

Доковете миришеха на гнило и застояла солена вода с такава сила, че се усещаше дори през миризмата на Ярви и другарите му по гребло. Много от кейовете стояха празни. Прозорците на порутените къщи покрай тях зееха. Огромна купчина зърно гниеше изоставена край един от тях, цялата обрасла в покарали стръкчета. Стражи в ливреи с цветовете на върховния крал бездействаха и играеха на зарове. Може и да беше по-голям град, но му липсваха оживлението и глъчта на Торлби, нямаше я шумотевицата от кипяща търговия, нямаше ги новите постройки.

Елфическите руини може и да представляваха впечатляваща гледка, но построената от човешка ръка част на Скекенхаус беше истинско разочарование. Ярви изплези език и се изплю умело през борда.

— Браво — поклати одобрително глава Рълф. — Гребането ти не го бива много, но компенсираш с умения в истински важните неща.

— Ще трябва да потърпите малко без мен, мъничките ми! — Шадикшарам изприпка навън от каютата си. Беше се наконтила в най-крещящите си дрехи и нанизваше допълнително пръстени на едната си ръка. — Очакват ме в Кулата на Събора!

— Очакват парите ни — избоботи сърдито Триг. — Колко искат за лиценз тази година?

— Предполагам, малко повече от миналата година. — Шадикшарам облиза един пръст, за да успее да наниже поредната особено безвкусна дрънкулка. — Кралските такси традиционно се движат нагоре.

— По-скоро бих изхвърлил парите си през борда, вместо да ги давам на тия чакали в Събора.

— Аз по-скоро бих изхвърлила теб през борда, ако не бях убедена, че майка Море ще те хвърли обратно. — Шадикшарам протегна ръка и разпери пръсти да се полюбува. — С кралски лиценз можем да търгуваме навсякъде из Разбито море. Без него… пуф. — Тя духна шумно и размърда пръсти, за да му покаже как ще се изплъзнат между тях печалбите.

— Върховният крал следи ревностно събирането на приходите за хазната си — промърмори Джоуд.

— Естествено — отвърна Рълф и проследи с поглед капитана, която срита небрежно Нищо, преди да се отправи надолу по трапа, следвана от подтичващия на края на веригата си Анкран. — Именно данъците и таксите му го правят върховен. Без тях ще се срине в калта като всички останали.

— Пък и великите мъже имат нужда от могъщи врагове — продължи Джоуд. — А войната е едно много скъпо занимание.

— А веднага след нея се нарежда строенето на храмове.

Рълф кимна към подаващия се иззад покривите огромен скелет на постройка. Беше така гъсто окичен с въжета, макари и паянтови скелета, че беше невъзможно да отгатнеш формата.

— Това е храмът на върховния крал?

— На неговия нов бог. — Рълф се изплю през отвора за греблото, но не уцели и плюнката му плесна на дървото на борда. — И паметник на собствената му суета. От четири години го строи, а дори не го е преполовил.

— Понякога си мисля, че такова нещо като богове въобще не съществува — каза замислено Джоуд, прокарвайки бавно пръст по стиснати устни. — Но после започвам да се чудя кой тогава прави живота ми такъв ад.

— Стар бог — намеси се Ярви. — Не нов.

— Какво имаш предвид? — попита Рълф.

— Преди елфите да тръгнат на война срещу Нея, тя е била Единствен бог. Но в арогантността си те използвали магия, толкова силна, че разбила Последната врата, избила ги до един и разкъсала Единствен бог на много богове. — Ярви кимна към строежа на храма. — В земите на юг някои вярват, че всъщност Тя въобще не може да бъде разкъсана. Че многото богове са просто различни аспекти от Нея. Изглежда, върховният крал е намерил достойнства във вярванията им. Или ако не той, баба Вексен. — Замисли се за момент. — Или ако не достойнствата, то изгодата от това да се подмаже на императрицата на Юга, като започне да се моли на нейния бог. — Той си спомни гладния блясък в очите й, когато коленичи пред нея. — Или пък просто мисли, че хората, които коленичат пред един бог, ще коленичат по-лесно пред един крал.

Рълф се изплю отново.

— Предишният върховен крал беше достатъчно лош — каза той, — но поне се смяташе за пръв измежду братя. А този колкото повече остарява, толкова по-обсебен става от властта. Двамата с проклетия му пастор няма да мирясат, докато не се възкачат по-високо и от новия им бог и целият свят не падне на колене да им целува сбръчканите задници.

— Онзи, който почита Единствен бог, не избира пътя си, той му е предначертан свише — продължи отнесен в мисли Ярви. — Той не отказва молби и се подчинява на заповедите с поклон. — Придърпа веригата си и се загледа в нея. — Единствен бог прокарва верига през света, от върховния крал до малките крале, а оттам до всеки от нас. И всяка брънка е на мястото си. И така всички са нейни роби.

Джоуд го изгледа със сериозно изражение на лицето:

— Голям мислител си бил ти, Йорв.

Ярви сви рамене и пусна веригата до пейката.

— И от това по-малко полза, отколкото гребец с две здрави ръце.

— Всъщност как е възможно един бог да отговаря за всичко на тоя свят? — Рълф разпери ръце пред западащия град и хората му. — Как един бог може да е за всичко, за добитък и риба едновременно, за морето и небето, войната и мира? Пълни глупости са това.

— Може би Единствен бог е като мен. — Сюмаел се беше излегнала на покрива на пристройката на кърмата, подпряла глава на едно кльощаво рамо и полюшваше провесения си крак.

— Мързелива? — изръмжа Джоуд.

Тя се усмихна:

— Тя избира курса, но има много малки богове, които държи оковани на пейките, за да гребат в правилната посока.

— О, прости ми, всемогъща — каза Ярви, — но оттук ми се струва, че виждам и на твоя врат нашийник.

— Засега — отвърна тя и преметна небрежно тънката верига през рамото си като шал.

— Единствен бог — изсумтя отново Рълф и пак поклати глава, загледан в недостроения храм.

— По-добре един, отколкото никакви — отбеляза Триг, който в този момент минаваше покрай него.

Гребците се умълчаха. Знаеха, че оттук курсът им минаваше през земята на шенд, които не проявяваха милост към чужденците, не се молеха на никой бог и не коленичеха пред никой крал, без значение за колко върховен се смята.

Големите рискове обаче означават големи печалби, както ги информира Шадикшарам, когато скочи на палубата и вдигна гордо изписания с руни кралски лиценз. Очите й грееха така, все едно го бе получила лично от ръката на върховния крал.

— Парче хартия няма да ни предпази от шенд — изропта някой от пейките отзад. — Те дерат пленниците живи и ядат мъртвите си.

Ярви прихна развеселен. Беше изучавал езиците и обичаите на повечето народи от земите около Разбито море. „Невежеството е храна за страха — казваше майка Гундринг. — Познанието е гибелта на страха.“ Когато опознаеш един народ, виждаш, че са просто хора като всички останали.

— Шенд не обичат чужденците, защото непрекъснато ги нападаме и отвличаме в робство. Но са толкова диваци, колкото всеки друг народ.

— Толкова лоши? — промърмори Джоуд, без да откъсва поглед от Триг, който размотаваше бича си.

Загребаха на изток с нов лиценз и нов товар в трюма, но със старите вериги и постепенно Кулата на Събора се стопи в далечината. По залез-слънце хвърлиха котва в закътано заливче. Докато скриваше лицето си от света, майка Слънце запали златисти огньове по водата и обагри облаците в причудливи цветове.

— Не ми харесва това небе! — Сюмаел се беше покатерила на една от мачтите, седеше на напречната греда и гледаше смръщено към хоризонта. — По-добре да останем утре тук!

Шадикшарам отмина предупреждението с небрежно махване на ръка, все едно пропъждаше досадна муха.

— Бурите в тази локва са нищо работа, а и аз винаги съм имала отличен късмет с времето за плаване. Продължаваме.

Тя изхвърли празната бутилка през борда, провикна се на Анкран да й донесе нова и остави Сюмаел да клати глава.

Докато „Южен вятър“ се поклащаше леко по водата и моряците и надзирателите се скупчиха край един мангал на кърмата, където да играят на зарове за дрънкулки, един от гребците поде с изтънял, несигурен глас някаква вулгарна песен. В един момент не можа да се сети думите и ги замени с неразбираемо мучене, но когато свърши, останалите го възнаградиха със смях и тупкане с юмруци по греблата.

Друг гребец поде ентусиазирано песента за Бейл Строителя, който освен камари трупове в действителност не беше вдигнал и една постройка, и така, с огън и меч, се бе издигнал до върховен крал. Но явно когато минат достатъчно години, тиранинът изглежда различно и скоро още гласове се присъединиха към певеца. Накрая, както обикновено става с героите, Бейл мина през Последната врата и песента, както обикновено става с песните, свърши, а певците получиха своя дял от аплодисментите, отново под формата на думкане по греблата.

— Кой знае друга? — провикна се някой.

За всеобща изненада, не на последно място — негова, оказа се, че Ярви знае песен. Беше една от онези, които някога му пееше майка му, когато беше малък и изплашен от тъмното. Не знаеше защо именно тя му дойде наум, но гласът му се извиси, ясен и звънлив, и понесе мъжете зад греблата далеч от вонята на кораба, към отдавна забравени места. Джоуд замига насреща му, Рълф го зяпна с отворена уста, но Ярви, окован за пейката на това противно корито, продължи да пее както никога преди.

Когато свърши, на палубата настана гробна тишина, нарушавана само от тихото поскърцване на дървото, плискането на морето в бордовете, свистенето на вятъра в такелажа и крясъците на реещите се високо горе морските птици.

— Дай друга — каза някой.

И Ярви изпя друга, след нея още една и още една. Пя песни за изгубена и намерена любов, за славни дела и долни деяния. Изпя „Погребението на Фроки“, който бил толкова хладнокръвен, че спял като къпан по време на битка, изпя песента за Ашенлиър, който имал такъв остър поглед, че можел да преброи песъчинките на брега. Пя за Хоралд Пътешественика, който победил в съревнование чернокожия крал на Дайба и плавал толкова надалеч, че накрая паднал от ръба на света. Пя за Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд, но не спомена, че това е прадядо му.

И всеки път, когато свършеше една песен, те искаха нова и така чак докато баща Луна не показа лицето си иззад хълмовете. Звездите надничаха през небесното платно, когато заглъхна последният тон от легендата за Берег, който беше дал живота си, спасявайки света от магия и създавайки Събора.

— Като малка еднокрила птичка. — Когато Ярви се обърна, видя Шадикшарам да го гледа отгоре, докато наместваше иглите в сплетената си коса. — Добре пее, а Триг?

Надзирателят подсмръкна, изтри око с опакото на ръката си и отвърна задавено:

— За пръв път чувам такова нещо.

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент — казваше майка Гундринг, — но никога не го пропуска.“ Затова Ярви се поклони и се обърна към Шадикшарам на родния й език. Не го владееше добре, но един истински пастор трябваше да може поне да поздрави подобаващо всеки:

— За мен е чест — каза той благо, въпреки че в този момент мислеше само за това колко много искаше да сипе отвара от черен език във виното й — да пея за такава знаменита личност.

Тя го изгледа подозрително през присвити клепачи:

— Ама ти си бил голяма загадка. — Тя му подхвърли почти празната бутилка и се отдалечи, тананикайки така фалшиво, че Ярви едва разпозна „Погребението на Фроки“.

Ако му бяха поднесли това вино на масата на баща му, щеше да го изплюе в лицето на роба, но сега го намери за най-изтънчената напитка, която някога бе пил — имаше вкус на слънце, плод и свобода. Беше срамота да дели оскъдното съдържание на бутилката, но огромната усмивка на Рълф, когато отпи, си струваше жертвата.

Докато се приготвяха да спят, Ярви забеляза, че останалите роби го гледаха с различни очи. Или може би просто се изненада, че въобще го гледаха. Дори Сюмаел го гледаше замислено от мястото си пред каютата на капитана, беше сбърчила чело, сякаш се мъчеше да пресметне нещо наум, но така и не успяваше.

— Защо ме гледат? — промърмори той на Джоуд.

— Рядко им се случва нещо хубаво. И днес ти им го даде.

Ярви се усмихна, докато се завиваше до брадичката с вмирисаната кожа.

Той нямаше да посече надзирателите с нож за хранене, но може би боговете му бяха дали други, по-добри инструменти да постигне своето. Времето се изнизваше през пръстите му, знаеше го. В края на краищата липсваха му доста от тях. Но трябваше да е търпелив. Търпелив като зимата.

Веднъж, когато в пристъп на ярост баща му го удари, Ярви се скри и плака. „Глупакът удря — му каза майка му, когато го откри. — Умният се усмихва, наблюдава и учи. После удря.“