Джо Абъркромби
Полукрал (12)

Инструментите на пастора

Замах след замах греблата отнасяха Ярви далеч от Торлби, от дома и миналото му. „Южен вятър“ продължи своя път на юг, но ветровете рядко помагаха на робите гребци в задачата им. Все по на юг, покрай назъбената брегова ивица на Гетланд, покрай островчета и вдадени в сушата протоци, покрай оградени с високи дървени огради села, подскачащи по водата рибарски лодки и ферми по осеяните с овце хълмове.

Така продължи и войната на Ярви с греблото — безжалостна, раздираща мускулите и скърцаща със зъби война. Не можеше да каже, че той я печелеше. Никой не печелеше в подобни войни. Но поне пораженията вече не бяха така едностранни.

Курсът на Сюмаел ги отведе в близост до брега и когато подминаваха устието на река Хелм, палубата оживя от промълвени молитви. Гребците хвърляха тревожни погледи към морето и издигащия се спираловидно черен облак, пронизващ небето. Пречупените остри елфически колони на разрушения остров не се виждаха, но всички знаеха, че са там, отвъд хоризонта.

— Строком — промърмори Ярви.

Напрягаше очи, искаше да види, но същевременно се страхуваше, че ще го направи. В далечни времена хората носили реликви от тази прокълната елфическа руина, но малко след триумфалното си завръщане се разболявали и умирали и накрая Съборът забранил ходенето на острова.

— Баща Мир да ни е на помощ — изръмжа Рълф и начерта светия знак пред сърцето си, но го направи ужасно нескопосано.

В този момент робите нямаха нужда от бича на Триг, за да удвоят усилия и да оставят зад гърба си мрачната сянка.

Ярви нямаше как да пропусне иронията на съдбата — това беше маршрутът, по който щеше да пътува за изпита си в Събора. На това си пътуване принц Ярви щеше да седи увит в дебело одеяло, с книга в ръка, погълнат в учение и в пълно неведение за страданията на гребците. Сега, окован на пейката, не му оставаше друго за изучаване освен „Южен вятър“. Корабът, хората на него и как да ги използва, за да се освободи.

„Хората са най-ценният инструмент на пастора“, казваше майка Гундринг.

Ебдел Арик Шадикшарам, самопровъзгласилата се за най-прославена търговка, любовница и морски капитан, прекарваше повечето си време пияна, а останалото — в несвяст от пиене. Понякога хъркането й се чуваше през затворената врата на каютата й в пристройката на кърмата и отмерваше мрачно темпо на гребците. Понякога изпадаше в меланхолично настроение, заставаше на покрива на пристройката на носа с една ръка на кръста, другата отпусната надолу, стиснала полупразна бутилка, и гледаше навъсено с лице срещу вятъра, сякаш го предизвикваше да духа по-силно. Друг път крачеше напред-назад по пътеката между пейките и шляпаше дружески гърбове, все едно робите й бяха стари приятели. Подминавайки безименния търкач, никога не пропускаше да го срита, да опъне рязко веригата му или да обърне отгоре му съдържанието на кофата, в която ходеха по нужда гребците. После сръбваше от бутилката и изреваваше с пълно гърло: „Напред към печалбата!“. Гребците започваха да скандират бурно и ако някой викаше особено силно, получаваше глътка от капитанското вино, а ако мълчеше, получаваше поздрав от бича на Триг.

Триг беше главен надзирател, отговорник за ключалките, здравата ръка на кораба. Беше втори по старшинство след капитана и имаше пълен дял от търговията. Командваше надзирателите, сигурно цели две дузини от тях, държеше под око робите и гледаше те да държат каквото темпо поискаше капитанът. Беше брутален човек, но в действията му, по свой ужасяващ начин, имаше справедливост. Той нямаше любимци и не правеше изключение за никого. Всеки получаваше бича наравно с останалите заслужили.

Анкран отговаряше за склада и продоволствието на кораба и в неговите действия нямаше никаква справедливост. Спеше в склада, в средата на трюма под палубата и беше единственият роб, който редовно напускаше кораба. Негова работа беше купуването на храна и дрехи, въртеше сигурно по хиляда дребни мошеничества на ден — купуваше месото почти развалено, орязваше здраво дажбите на гребците, караше ги да кърпят стари дрехи чак докато не станеха съвсем на парцали — и делеше печалбата с Триг.

Всеки път, когато минаваше покрай пейката им, Рълф плюеше с дважди повече отвращение:

— За какво са му притрябвали на това крадливо копеле пари?

— Някои хора просто обичат парите — отвърна спокойно Джоуд.

— Дори робите?

— Робите имат същите апетити като останалите. Това, което им липсва, е възможността да им се отдадат.

— Самата истина — отвърна Рълф и се загледа замислено в Сюмаел.

Навигаторът прекарваше по-голямата част от времето си върху пристройките на носа и кърмата. Взираше се в карти и инструменти, в слънцето или звездите, докато пресмяташе на пръсти. Сочеше някоя скала или вълна, облак или течение и крещеше нареждания. Когато „Южен вятър“ беше в открито море, можеше да се движи свободно из кораба, но стигнеха ли пристанище, първата работа на капитана беше да заключи веригата й за една желязна халка на пристройката на кърмата. Роб с нейните умения сигурно струваше повече от целия товар на кораба.

Понякога тя тръгваше безцеремонно през пейките, стъпваше по греблата, по главите на гребците дори, оправяше нещо по такелажа тук, пристягаше друго там, навеждаше се през борда и спускаше въже с навързани по него възли и тежести накрая, за да провери дълбочината. Единствения път, когато Ярви я видя да се усмихва, беше, когато стоеше на върха на една от мачтите с разрошвана от вятъра къса коса и наблюдаваше брега през лъскавия си меден далекоглед. Изглеждаше така щастлива, както той някога, седнал край огнището на майка Гундринг.

В момента плаваха покрай бреговете на Тровенланд — обсадени от гневни вълни, сиви скали, облизвани от морето сиви чакълести плажове, сиви градове със стражи в сиви ризници, които следяха с мрачни погледи от кейовете преминаващите кораби.

— Домът ми беше наблизо — каза Рълф, докато една облачна сутрин изкарваха греблата. Ръмеше и всичко беше покрито със ситни капчици вода. — На два дни път здрава езда във вътрешността. Имах добра ферма и къща с каменен комин. Добра жена, която ми роди двама добри синове.

— И как свърши тук? — попита Ярви, чоплейки кожените ремъци на изранената си лява китка.

— Бях боец — стрелец с лък, биех се с меч. През летните месеци участвах в набези по брега. — Той се почеса по масивната челюст, по която вече беше набола сива брада. Брадата му сякаш избиваше само час след бръснене. — Една дузина сезони служех при капитан на име Халстам, сговорчив добряк. Бях кормчия на кораба му и заедно с Хопки Кривите пръсти и Дженър Синия в продължение на няколко сезона си докарвахме добри пари от набезите. Достатъчно, че да изкарам цяла зима с крака пред огъня и добър ейл в чашата.

— Аз и пиенето не се спогаждаме, но ми звучи като щастлив живот — каза Джоуд, загледан в далечината. И в своето щастливо минало може би.

— Боговете обаче обичат да се присмиват на щастливеца. — Рълф се изхрачи шумно и запрати плюнката през борда. — Една зима, явно подпийнал повечко, Халстам падна от коня си и умря. Корабът му премина в ръцете на най-големия му син, Халмстам Младия, който беше съвсем друг тип човек — високомерен, много перчене и малко мозък в главата.

— Понякога баща и син не си приличат — промърмори Ярви.

— Хем знаех, че не е добра идея, но приех да съм му кормчия. Не бяха минали и две седмици откакто отплавахме, когато не послуша съвета ми и нападна прекалено добре въоръжен търговски кораб. В този ден Хопки, Дженър и повечето от останалите минаха през Последната врата. Аз бях сред малцината пленени и продадени в робство. Това беше преди две лета. Оттогава тегля греблото.

— Горчив край — каза Ярви.

— Много сладки истории свършват с такъв — обади се Джоуд.

Рълф вдигна рамене:

— Нямам право да се оплаквам. В моите плавания сигурно сме пленили и продали в робство поне двеста инглингци. И с радост прибирахме печалбата. — Възрастният воин потърка груби длани в дървото на греблото. — Хората казват, че каквото посееш, това ще жънеш, и май е самата истина.

— Значи не би избягал, ако можеше, така ли? — промърмори Ярви, като преди това хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Триг не може да ги чуе.

Джоуд изсумтя шумно.

— В селото, в което живеех, има кладенец. От него блика най-сладката вода на света. — Той притвори очи и облиза устни, все едно я преглъщаше. — Бих дал всичко, за да пия отново от този кладенец. — Разпери длани. — Но какво да дам, нямам нищо. Пък и виж последния, който опита да избяга. — Той кимна към търкача на палубата, чието дървено трупче не спираше да жули по цял ден напред-назад, напред-назад, а тежката му верига подрънкваше всеки път, когато пролазваше на изранените си колене.

— Каква е неговата история? — попита Ярви.

— Не знам името му. Нищо, така го наричаме. Когато ме доведоха на „Южен вятър“, и той теглеше гребло. Една нощ край бреговете на Гетланд се опита да избяга. Освободил се някак от веригата и откраднал нож за ядене. Уби трима надзиратели, а на четвъртия така преряза коляното, че онзи повече не проходи. И остави този белег на бузата на капитана, преди тя и Триг да успеят да го спрат.

Ярви примига с недоумение към немощния търкач:

— Всичко това само с нож?

— При това не голям. Триг искаше да го обеси на мачтата, но Шадикшарам реши да го остави жив за назидание на останалите.

— Милостта й е голям недостатък — обади се Рълф и се подсмихна горчиво.

— Тя заши раната си — продължи Джоуд, — на него сложи огромната верига, нае повече надзиратели и ги предупреди никога да не го оставят да припари до острие отново. Оттогава търка палубата и не съм го чул да продума и веднъж.

— Ами ти? — попита Ярви.

— Аз ли? — Ухили му се Джоуд. — Аз говоря, когато имам нещо смислено за казване.

— Не. Имах предвид, каква е твоята история?

— Бях хлебар. — Въжетата засъскаха, когато моряците започнаха да вдигат котвата. Джоуд въздъхна, намести длани върху дръжката на греблото — излъскани също като дървото. — А сега тегля това гребло.