Джоджо Мойс
След теб (9)

Осма глава

Не казах на татко, че идваме. Изобщо не знаех как да подхвана такъв разговор. Спряхме пред къщата и останах в колата цяла минута, съзнавайки, докато тя се взираше през прозореца, колко малка и невзрачна изглежда къщата на родителите ми в сравнение с нейната. Беше предложила да купим цветя, след като й казах, че майка ми ще настоява да останем на обяд, и се ядоса, когато предложих да вземем карамфили от бензиностанцията, макар да бяха за напълно непознат за нея човек.

Отидохме с колата до супермаркета в другия край на Стортфолд, където тя избра огромен и специално приготвен букет от фрезии, божури и лютичета. За който платих аз.

— Изчакай ме тук за минутка — казах аз, когато тя понечи да слезе. — Ще трябва да им обясня, преди да влезеш.

— Но…

— Повярвай ми — прекъснах я. — Ще им трябва малко време.

Прекосих малката градинка отпред и почуках на вратата. Чуваше се телевизорът във всекидневната и си представих дядо, седнал да гледа конните състезания, докато устните му безмълвно се движеха заедно с краката на конете. Звуците и гледките на дома ми. Замислих се за месеците, в които бях стояла далеч, без да съм сигурна, че изобщо съм добре дошла тук вече, за това, че дори бях отказвала да си помисля какво е да минеш по алеята, за уханието на омекотител за дрехи от прегръдката на мама, за далечния екот от смеха на баща ми.

Татко отвори вратата и веждите му рязко се вдигнаха нагоре.

— Лу! Не те очаквахме!… Очаквахме ли те? — Той пристъпи напред и ме прегърна здраво.

Осъзнах, че ми е приятно отново да съм със семейството си.

— Здрасти, татко.

Той стоеше на стъпалата, протегнал ръка. Миризмата на печено пиле се носеше по коридора.

— Ще влезеш ли, или ще си правим пикник на стълбите тук?

— Първо трябва да ти кажа нещо.

— Уволнили са те от работа?

— Не, не са ме уволнили…

— Направила си си нова татуировка.

— Знаел си за татуировката?

— Аз съм ти баща. Знам за всяка пакост, която със сестра ти сте направили, откакто навършихте три години. — Той се наведе напред. — Майка ти така и не ми позволи да си направя.

— Не, татко, нямам нова татуировка. — Поех си въздух. — Аз… с мен е дъщерята на Уил.

Татко замръзна. Мама се появи зад него с престилка на кръста.

— Лу! — Забеляза изражението по лицето на татко. — Какво? Какво е станало?

— Казва, че с нея е дъщерята на Уил.

— Какво на Уил? — изграчи мама.

Лицето на татко беше станало абсолютно бяло. Пресегна се назад и се опря на радиатора.

— Какво? — тревожно попитах аз. — Какво става?

— Ти… нали не искаш да ми кажеш, че си взела неговите… малките му войничета?

Направих физиономия.

— Тя е в колата. На шестнайсет е.

— О, слава богу. О, Джоузи, слава на бога. Напоследък си толкова… Вече не знам какво… — Той се овладя. — Дъщерята на Уил ли каза? Не си споменавала, че…

— Не знаех. Никой не е знаел.

Мама надникна покрай мен, за да види колата, в която Лили се опитваше да се държи сякаш не знае, че говорим за нея.

— Е, по-добре я покани да влезе — каза мама, вдигнала ръка към гърлото си. — Пилето не е никак малко. Ще стигне за всички ни, ако му добавя още малко картофи. — Поклати глава с удивление. — Дъщерята на Уил. Мили боже, Лу. Определено си пълна с изненади. — Махна на Лили, която неуверено й махна в отговор. — Ела тук, миличка!

Татко също вдигна ръка за поздрав, после тихо попита:

— Господин Трейнър знае ли?

— Още не.

Татко разтри гърдите си.

— Има ли и друго?

— Какво друго?

— Още нещо, което да искаш да ни кажеш. Нали се сещаш, освен дето скачаш от покривите и водиш у дома отдавна изгубени деца. Нали не си решила да тръгнеш да пътуваш с цирка или да си осиновиш дете от Казахстан, или Бог знае какво?

— Кълна се, че не се каня да направя никое от изброените. Засега.

— Е, да благодарим на бога за това. Колко е часът? Мисля, че ми е време за едно питие.

 

 

— Къде ходиш на училище, Лили?

— Малко частно училище с пансион в Шропшър. Никой не е чувал за него. Там ходят само умствено изостанали деца на богаташи и далечни роднини на молдовската царска фамилия.

Бяхме се натъпкали около масата във всекидневната, като седмината седяхме лакът до лакът и коляно до коляно и поне шестима от нас се молеха да не се наложи на някого да иде до тоалетна, защото трябваше всички да станем и да преместим масата двайсетина сантиметра към дивана.

— Пансион, значи? С ресторантчета за бързо хранене и среднощни купони, и такива неща? Сигурно е супер.

— Не съвсем. Затвориха ресторанта миналата година, защото половината момичета имат хранителни разстройства и повръщаха след преяждане със „Сникърс“.

— Майката на Лили живее в Сейнт Джонс Ууд — обадих се аз. — Сега е отседнала при мен за няколко дни, докато… докато научи повече за другата част от семейството си.

Мама каза:

— Семейство Трейнър живеят тук от много поколения.

— Наистина ли? Познавате ли ги?

Мама замръзна.

— Е, неточно…

— Как изглежда къщата им?

Лицето на мама стана непроницаемо.

— За такива неща питай Лу. Тя е тази, която прекарваше… много време там.

Лили чакаше.

Татко се намеси:

— Аз работя с господин Трейнър, който е отговорен за стопанисването на имението.

— Дядо! — възкликна дядо и се разсмя. Лили го погледна, после отново погледна към мен. Усмихнах й се, макар че самото споменаване на името ме изкара от равновесие.

— Точно така, татко — обади се мама. — Той е дядо на Лили. Също като теб. Кой иска още картофи?

— Дядо — повтори Лили тихичко, видимо доволна.

— Ще им се обадим и… ще им кажем — казах аз. — Ако искаш, може да минем покрай къщата им, когато си тръгваме. Само да я видиш отвън.

Сестра ми седеше и мълчеше през цялото време. Лили беше настанена до Том, вероятно с идеята да го накарат да се държи възпитано, макар че все още съществуваше значителен риск да започне да обяснява нещо за чревни паразити. Трина наблюдаваше Лили. Тя беше доста по-недоверчива от родителите ми, които бяха приели всичко, което им бях казала. Беше ме придърпала горе, докато татко показваше на Лили градината, и ми бе задала всички онези въпроси, които прелитаха диво през главата ми като гълъби, затворени в тясна стая. Откъде мога да съм сигурна, че е тази, за която се представя? Какво иска? И най-накрая: Защо, за бога, собствената й майка ще иска тя да живее с теб?

— Е, колко време ще остане? — попита тя на масата, докато татко обясняваше на Лили как се обработва зелен дъб.

— Не сме го обсъждали още.

Трина направи физиономия, която едновременно казваше, че съм пълен идиот и че това изобщо не е новина за нея.

— При мен е само от два дни, Трина. И е толкова малка още.

— И аз това искам да кажа. Какво знаеш ти за отглеждането на деца?

— Тя не е точно дете.

По-зле. Тийнейджърите са като току-що проходили деца с хормони — достатъчно са големи, за да искат да правят какво ли не, но без капчица здрав разум. Може да се забърка във всякакви глупости. Не мога да повярвам, че изобщо си се захванала с това.

Подадох й каничката със соса.

— „Здрасти, Лу. Поздравления, че успя да се задържиш на работа в този труден период. Браво, че успя да се съвземеш след ужасната злополука. Радвам се да те видя.“

Тя ми подаде солта и измърмори под нос.

— Знаеш, че няма да успееш да се справиш с това, както и с…

— Както и с кое?

— С депресията си.

— Не страдам от депресия — просъсках в отговор. — Не съм депресирана, Трина. За бога, не съм скочила нарочно от покрива.

— Не си на себе си от много време. Още от онази история с Уил.

— Какво трябва да направя, за да те убедя? Имам постоянна работа. Ходя на физиотерапия, за да оздравее напълно тазът ми, и дори посещавам групова терапия за преодоляване на скръбта, за да си подредя мислите. Мисля, че се справям много добре даже. — Сега цялата маса слушаше мен.

— Всъщност… чуйте нещо. О, да. Лили е била там. Видяла ме е да падам. Именно тя е повикала линейката, както се оказа.

Всички от семейството ми гледаха право към мен.

— Видяхте ли, вярно е. Тя ме е видяла как падам. Не съм скочила. Лили, тъкмо обяснявах на сестра ми. Ти си била на покрива, когато паднах, нали така? Видяхте ли? Казах ви, че съм чула женски глас. Не съм откачила. Тя наистина е видяла всичко. Подхлъзнах се, нали така?

Лили вдигна очи от чинията си, без да спира да дъвче. Не бе спряла да яде, откакто бяхме седнали.

— Да. Не се опитваше да се самоубие.

Мама и татко се спогледаха. Майка ми въздъхна, прекръсти се крадешком и се усмихна. Сестра ми повдигна вежди, което бе единственото извинение, което щях да получа от нея. За миг се почувствах окрилена.

— Тя само крещеше към небето. — Лили вдигна вилицата си. — И беше адски ядосана.

Настана пълна тишина.

— О — възкликна татко. — Ами, значи…

— Това е… добре — каза мама.

— Пилето е страхотно — обади се Лили. — Може ли допълнително?

 

 

Останахме до късния следобед, отчасти защото всеки път, щом понечех да стана, мама ни предлагаше още храна, и отчасти защото, докато имаше други хора, които да си приказват с Лили, цялата ситуация не беше толкова абсурдна и напрегната. Двамата с татко излязохме в задния двор и се настанихме на двата шезлонга, които някак си не бяха успели да изгният и тази зима, макар да бе препоръчително да седиш абсолютно неподвижно на тях за всеки случай.

— Знаеш ли, че сестра ти чете „Жената евнух“? И някаква стара глупава книга „Женската стая“ или спалня, нещо такова. Разправя, че майка ти е класически пример за потисната женственост и самият факт, че майка ти не е съгласна с това, показва колко е потисната. Опитва се да й внуши, че аз трябва да готвя и чистя, и ме изкарва пълен пещерняк. Но ако се осмеля да възразя, само ми се сопва да не съм налагал привилегиите си. Привилегии! Казах й, че с удоволствие бих ги наложил, стига да знаех къде, по дяволите, ги е прибрала майка ти.

— Мама ми изглежда съвсем наред — отвърнах аз. Отпих от чая си с леко гузно потръпване, понеже от къщата долитаха звуци от миенето на чинии.

Татко ме погледна косо.

— Не си е бръснала краката от три седмици. Три седмици, Лу! Ако трябва да съм честен, направо ме побиват тръпки, когато ме докоснат. Вече от две нощи спя на дивана. Не знам, Лу. Защо хората вечно са недоволни от това, което имат? Майка ти беше щастлива, аз бях щастлив. Всеки си знае ролята. Аз съм този с косматите крака. Тя носи гумените ръкавици. Просто е.

В дъното на градината Лили учеше Том как да имитира свирукане на птици, като използва стръкче трева. Той го стискаше здраво между палците си, но вероятно заради четирите му паднали зъбчета не излизаше никакъв звук, затова пък излетя една малина и пръски слюнка.

Седяхме известно време в непринудено мълчание, заслушани в птичата врява, подсвиркването на дядо и джафкането на съседското куче, което искаше да го пуснат вътре. Беше ми хубаво да съм у дома.

— Как е господин Трейнър? — попитах аз.

— О, много добре. Знаеш ли, че пак ще става татко?

Завъртях се много внимателно на стола си.

— Така ли?

— Не е с госпожа Трейнър. Тя се изнесе веднага след… нали знаеш. Бъдещата майка е онази червенокосата, все й забравям името.

— Дела — подсказах му аз, спомняйки си изведнъж.

— Точно тя. Явно са се познавали от доста време, но си мисля, че цялата работа с бебето е била леко изненадваща и за двамата. — Татко си отвори нова бира. — Той е доста въодушевен. Сигурно се радва, че отново чака син или дъщеря. Има за какво да мисли.

Част от мен искаше да го укори. Но от друга страна, много лесно можех да си представя нуждата да извлечеш нещо добро от случилото се, желанието да изплуваш обратно на повърхността с каквито и да е средства.

Те са заедно само заради мен, беше ми казвал Уил неведнъж.

— Как смяташ, какво ще каже за Лили? — попитах аз.

— Нямам представа, миличка. — Татко се замисли. — Мисля, че ще се зарадва. Така сякаш си връща частица от сина, нали?

— А как ще реагира госпожа Трейнър?

— Не знам, скъпа. Дори не знам къде живее сега.

— Лили… не е лесно дете.

Татко се разсмя.

— Не думай! Двамата с майка ти направо се бяхме побъркали години наред заради теб и Трина, с вашите закъснения, гаджета и сърдечни неволи. Крайно време беше и ти да усетиш какво е. — Отпи голяма глътка от бирата си и отново се засмя. — Това е добра новина, скъпа. Радвам се, че не си сам-самичка в онзи твой празен апартамент.

Тревичката на Том издаде някакъв скърцащ звук. Лицето му грейна и той вдигна високо юмруче. Ние му отвърнахме с вдигнати палци.

— Татко?

Той се обърна към мен.

— Нали знаеш, че съм добре?

— Да, миличка. — Леко ме тупна по рамото. — Но мое задължение е да се тревожа. Ще го правя, докато остарея толкова, че да не мога да стана от стола си. — Той погледна надолу към него. — Имай предвид, че може да е по-скоро, отколкото би ми се искало.

Тръгнахме си малко преди пет. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че единствено Трина не махаше за довиждане. Стоеше със скръстени пред гърдите ръце и леко поклащаше глава, докато ни гледаше как се отдалечаваме.

Когато се прибрахме, Лили изчезна на покрива. Не бях се качвала там след инцидента. Оправдавах се пред себе си, че пролетното време не е подходящо, че стълбата ще е хлъзгава заради дъжда, че гледката на всички саксии с мъртви цветя ще ме накара да се чувствам гузна, но всъщност ме беше страх. Дори само мисълта да се кача горе, караше сърцето ми да затупти по-бързо; мигновено си спомнях онова усещане за изчезването на опората под краката ми, сякаш някой е дръпнал килимчето под мен.

Видях я как прекрачва през прозореца на стълбищната площадка и викнах, че трябва да слезе след двайсет минути. Когато минаха двайсет и пет, започнах да се притеснявам. Викнах през прозореца, но ми отговори само шумът на минаващите коли. На трийсет и петата минута вече прекрачвах рамката на прозореца в коридора, като ругаех под нос, докато излизах на стълбите.

Беше топла лятна привечер и асфалтът на покрива излъчваше топлина. Звуците на града под нас носеха спокойствието на неделята с бавно минаващите коли със свалени прозорци и гърмяща музика, с младежите, които стояха на групички по улиците, и далечната миризма на пушек от барбекюто на някой съседен покрив.

Лили седеше на обърната наопаки саксия и гледаше към Ситито. Застанах с гръб към водния резервоар, мъчейки се да не потръпвам инстинктивно всеки път, щом тя се наведе към ръба.

Беше грешка да се качвам тук. Усещах как асфалтът леко се надига и спуска под краката ми като палубата на кораб. Тромаво се добрах до желязната пейка и седнах. Тялото ми отлично помнеше какво е да стоиш на онзи парапет; как безкрайно малката разлика между стабилния живот и политането, което може да сложи край на всичко, се измерва в най-дребните мерни единици, в грамове, в милиметри, в градуси, и съзнанието за това караше косъмчетата по ръцете ми да настръхнат, а по врата ми да избие пот.

— Може ли да слезеш, Лили?

— Всичките ти растения са мъртви. — Тя чоплеше кафявите листа на един напълно изсъхнал храст.

— Да. Ами не съм се качвала тук от няколко месеца.

— Не бива да оставяш растенията да загинат. Жестоко е.

Погледнах я сепнато, за да видя дали се шегува, но тя явно не се шегуваше. Наведе се, отчупи клонка и се загледа в сухия край.

— Как се запозна с баща ми?

Посегнах да се хвана за ръба на резервоара в опит да спра треперенето на краката.

— Просто кандидатствах за работа като личен асистент. И я получих.

— Макар да нямаш медицинско образование.

— Да.

Тя се замисли над това, метна сухото клонче, после стана, отиде до далечния край на терасата и остана там, разкрачила леко крака, с ръце на кръста, като слабичка и войнствена амазонка.

— Бил е красив, нали?

Покривът се люлееше под мен. Трябваше да сляза долу.

— Не мога да говоря тук горе, Лили.

— Наистина ли те е страх?

— Просто предпочитам да слезем. Моля те.

Тя наклони леко глава и ме загледа, сякаш се опитваше да реши дали да изпълни молбата ми. Направи крачка към стената и предпазливо вдигна крак, сякаш се канеше да се качи на парапета, което мигом ме накара да се изпотя цялата. После се обърна към мен, ухили се, пъхна цигара между зъбите си и се върна обратно по покрива към аварийната стълба.

— Няма да паднеш пак, не се плаши. Няма чак такъв лош късмет.

— Така ли? Е, точно сега не ми се ще да изпробвам късмета си.

Няколко минути след това, когато успях да накарам краката си да се подчинят на мозъка, двете слязохме по железните стъпала. Спряхме за малко пред прозореца ми, понеже осъзнах, че треперя прекалено силно, за да мога да прекрача вътре, и вместо това седнах на стъпалата.

Лили вдигна очи към небето и зачака. После й стана ясно, че не мога да помръдна, и също седна до мен. Бяхме сигурно около три метра по-ниско отпреди, но след като виждах моя коридор през прозореца и от двете ми страни имаше перила, вече можех да дишам нормално.

— Знаеш ли какво ти трябва? — подхвърли тя и завъртя ръчно свита цигара между пръстите си.

— Сериозно ли ми предлагаш да се напуша? На четири етажа височина? Нали знаеш, че съвсем скоро паднах от покрива?

— Ще ти помогне да се отпуснеш.

И понеже аз не я взех от ръката й, продължи:

— О, хайде де. Какво — да не би наистина да си най-праволинейният човек в цял Лондон?

— Не съм от Лондон.

След това не ми се вярваше, че съм се оставила да бъда манипулирана от една шестнайсетгодишна девойка. Но Лили беше като онова готино момиче в класа, което всеки се мъчи да впечатли. Преди да успее да каже нещо друго, взех цигарата от ръката й и дръпнах предпазливо, мъчейки се да не се закашлям, когато димът опари гърлото ми.

— Както и да е, ти си на шестнайсет — измърморих аз. — Не бива да го правиш. А и откъде някой като теб се снабдява с такива неща?

Лили надникна над парапета.

— Харесваше ли го?

— Кого дали съм харесвала? Баща ти? Не и отначало.

— Защото е бил в инвалидна количка.

Защото се правеше на героя на Даниъл Дей-Люис от „Левия ми крак“ и ми изкара ангелите, искаше ми се да й кажа, но щяха да са нужни много пояснения.

— Не. Инвалидната количка бе най-маловажното нещо, свързано с него. Не го харесах, защото… беше много гневен. И малко страшен. И тези две неща го правеха доста труден за харесване.

— Приличам ли на него? Намерих негова снимка в Гугъл, но не мога да преценя.

— Малко. Кожата ти е същата. Може би в очите.

— Майка ми казва, че е бил много красив и това го е направило такъв задник. Едно от нещата. Винаги, когато й лазя по нервите, ми казва, че съм същата като него. О, боже, същата си като Уил Трейнър. Винаги го нарича Уил Трейнър обаче. Не „баща ти“. Твърдо е решила да направи Смотаняка мой баща, макар да е явно, че не е. Сякаш може да ни направи едно семейство само като настоява, че сме такова.

Дръпнах отново. Усетих как ме замайва. Като се изключи една нощ на купон в Париж, бяха минали години, откакто бях пушила цигара с трева.

— Знаеш ли, би ми харесало много повече, ако не съществуваше известна вероятност да падна от това аварийно стълбище.

Тя я взе от ръката ми.

— Господи, Луиз. Трябва да се забавляваш повече. — Вдиша дълбоко дима и наведе глава назад. — Казвал ли ти е как се чувства? Ама наистина? — Отново дръпна и ми подаде цигарата. На нея сякаш изобщо не й влияеше.

— Да.

— Спорехте ли?

— Доста. Но и много се смеехме.

— Той харесваше ли те?

— Дали ме е харесвал?… Не знам дали точната дума е „харесване“.

Устните ми безмълвно се опитваха да оформят думите, които не намирах. Как да обясня на това момиче какво означавахме двамата с Уил един за друг и че той ме бе разбирал както никой на света преди това и може би изобщо? Как би могла да разбере тя, че загубата му бе като зейнала празнота в мен, болезнено и постоянно напомняне, че никога не бих могла да запълня тази липса?

Тя ме гледаше вторачено.

— Истина е! Баща ми те е харесвал! — Тя се засмя. А казаното от нея беше толкова нелепо, думата беше толкова изтъркана в сравнение с онова, което бяхме означавали един за друг с Уил, че въпреки волята си аз също се разсмях. — Баща ми си е падал по теб. Ама че лудост! — Тя внезапно остана с отворена уста. — О, мили боже! При друго стечение на обстоятелствата ти можеше да си ми втора майка.

Двете се спогледахме с престорен ужас и някак си това прерасна в нещо повече, и усетих как някакъв балон с веселие бавно се надува вътре в гърдите ми. Започнах да се смея с онзи смях, който граничи с истерия, от който стомахът те заболява и дори само като погледнеш някого, пак започваш да се хилиш.

— Правили ли сте секс?

И това уби всичко.

— Добре. Разговорът стана твърде странен.

Лили се намръщи.

— Цялата ви връзка изглежда странна.

— Не беше така. Всичко… просто…

Внезапно всичко ми дойде в повече: покривът, въпросите, цигарата с трева, спомените за Уил. Сякаш с думите си извиквахме образа му във въздуха между нас: усмивката му, кожата му, допира на лицето му до моето, а аз не бях сигурна, че го искам. Наведох глава и я свих между коленете си. Дишай, казах си наум.

— Луиза?

— Какво?

— Той винаги ли е възнамерявал да иде в онова място? В „Дигнитас“?

Кимнах. Повторих думата мислено, мъчейки се да овладея надигащата се в мен паника. Вдишване. Издишване. Просто дишай.

— Ти опита ли се да промениш решението му?

— Уил беше… упорит.

— Спорехте ли за това?

Преглътнах с мъка.

— До последния му ден.

Последният ден. Защо го бях казала? Затворих очи.

Когато най-сетне ги отворих, тя ме наблюдаваше.

— Беше ли с него, когато умря?

Очите ни бяха като приковани едни в други.

Младите са толкова страшни, мислех си аз. Не знаят граници. Не се боят от нищо. Виждах как следващият въпрос се оформя на устните й, едва доловимото напрягане в погледа. Но може би не беше чак толкова смела, колкото си мислех.

Най-накрая тя свали поглед.

— Е, кога ще кажеш на родителите му за мен?

Сърцето ми се сви.

— Тази седмица. Ще се обадя тази седмица.

Тя кимна и извърна лице, така че вече не виждах изражението й. Видях как отново си дръпна от цигарата. После просто пусна фаса през металните пречки на пожарната стълба, изправи се и прекрачи вътре, без да ме погледне повече. Аз изчаках, докато краката ми отново можеха да поемат тежестта на тялото ми, и тогава я последвах през прозореца.