Джоджо Мойс
След теб (6)

Пета глава

Живеех точно на границата на Ситито. В случай че имам някакви колебания, точно от другата страна на улицата имаше огромен кратер с размерите на офис сграда, заобиколен със строителни паравани, на които бе написано: „Фартингейт — оттук започва Ситито“. Намирахме се точно на предела, където лъскавите стъклени храмове на финансистите деляха терен с мърлявите стари тухлени постройки с дървени прозорци на ресторантчетата за къри и денонощните магазинчета за хранителни стоки, с баровете за стриптийз и офисите на мини таксиметрови компании, които категорично отказваха да останат в миналото. Моята сграда беше сред тези архитектурни отживелици, обкована с метални решетки, наподобяваща складова постройка, вторачена в непреклонното настъпление на стоманата и недоумяваща колко ли още ще оцелее, вероятно съхранена заради някой модерен бар за пресни сокове или моден бутик. Не познавах никого, освен Самир, който продаваше в смесения магазин, и жената в пекарната, която ми се усмихваше за поздрав, но май не говореше английски.

Тази анонимност ме устройваше идеално. В крайна сметка бях дошла тук, за да избягам от миналото си, от усещането, че всеки знае абсолютно всичко за мен. А и Ситито бе започнало да ме променя. Бях опознала нашето малко ъгълче от града, с неговия ритъм и опасни местенца. Бях научила, че ако дадеш пари на пияницата на автобусната спирка, той ще дойде и ще седи пред апартамента ти през следващите осем седмици и че ако трябва да мина по улиците през нощта, е най-добре да вървя с ключове, здраво стиснати между пръстите си; че ако съм излязла късно през нощта за бутилка вино, по-добре да не поглеждам към групичката младежи, които обичайно стояха скупчени пред кебапчийницата на ъгъла.

Вече не ме притесняваше постоянното бучене на полицейския хеликоптер в небето.

Можех да оцелея. Освен това знаех по-добре от всеки друг, че има и много по-лоши неща.

— Здравей.

— Здрасти, Лу. Пак ли не можеш да спиш?

— Тук едва минава десет часът.

— Е, какво ново?

Нейтън, бившият физиотерапевт на Уил, живееше вече от девет месеца в Ню Йорк и работеше за мъж на средна възраст, изпълнителен директор на компания, известна на Уолстрийт, който имаше страхотна къща на четири етажа и мускулна атрофия. Да звъня на Нейтън в безсънните малки часове, ми беше нещо като навик. Добре е да знаеш, че има някой, който те разбира, макар и там далеч в мрака. Макар че понякога неговите новини ме засягаха като леки удари — всеки друг вече е продължил напред; всеки е постигнал нещо.

— Е, как е в Голямата ябълка?

— Не е зле? — Австралийският му провлачен акцент превръщаше всеки отговор във въпрос.

Излегнах се на дивана и вдигнах крака на страничната облегалка.

— Да, но това не ми говори нищо.

— Добре. Ами получих повишение на заплатата, значи, това е супер. Резервирах си билет за у дома след няколко седмици, за да се видя със старите. Ще бъде хубаво. Те са на седмото небе, понеже сестра ми ще си има бебе. О, и срещнах много готина мацка в един бар на Шесто авеню, двамата се разбирахме прекрасно и взех, че я поканих на среща, но когато й казах с какво се занимавам, тя каза, че много съжалявала, но излизала само с мъже, които ходят с костюми на работа.

Той се засмя.

Усетих, че и аз се усмихвам.

— Значи, лекарската униформа не се брои.

— Явно не. Макар че ми каза, че би могла да си помисли, ако бях истински лекар. — Той отново се разсмя. Нейтън имаше непоклатимо самообладание. — Няма проблем. Такива момичета стават капризни, ако не ги водиш в правилните ресторанти и неща от този род. По-добре е да го разбереш навреме, нали? Ами ти?

Свих рамене.

— Оправям се. Горе-долу.

— Още ли спиш с тениската му?

— Не. Спря да мирише на него. А и започна да става малко противна, ако трябва да съм честна. Изпрах я и я опаковах в оризова хартия. Но си пазя пуловера му за тежки дни.

— Хубаво е да имаш резервен вариант.

— О, ходих на групова терапия за справяне със скръбта.

— Как беше?

— Гадост. Чувствах се като измамница.

Нейтън изчака.

Наместих възглавницата под главата си.

— Дали не съм си въобразила всичко, Нейтън? Понякога си мисля, че съм преувеличила ужасно много случилото се между Уил и мен. Как е възможно да съм обичала някого толкова много за толкова кратко време? И всичко, което си мисля за нас двамата — наистина ли сме изпитвали един към друг онова, което си спомням? Колкото повече време минава, толкова повече онези шест месеца ми изглеждат като странен… сън.

Съвсем кратка пауза и Нейтън отговори:

— Не си го измислила, скъпа.

Потърках очи.

— Аз ли съм единствената? На която още й липсва?

Още една кратка пауза.

— Не. Той беше добро момче. Най-доброто.

Това бе едно от нещата, които харесвах у Нейтън. Нямаше нищо против дългото мълчание по телефона. Най-накрая седнах на дивана и си издухах носа.

— Както и да е. Не мисля, че ще ида пак. Не съм сигурна, че е за мен тази терапия.

— Дай им шанс, Лу. Не може да съдиш за нещо само след една сбирка.

— Звучиш като баща ми.

— Е, той винаги е бил разумен човек.

Сепнах се от звука на звънеца. Никой никога не звънеше на вратата ми, освен госпожа Нелис от дванайсети апартамент, когато пощальонът случайно разменеше пощата ни. Съмнявах се да е тя в този час. И определено не ми доставяха точно сега нейния каталог „Елизабетински кукли“.

Отново се позвъни. И трети път, пронизително и настоятелно.

— Трябва да затварям. Някой е пред вратата ми.

— Дръж високо глава, скъпа. Ще се оправиш.

Оставих телефона и неуверено станах от дивана.

Нямах приятели наблизо. Не бях разбрала още как да си създадеш такива, когато се преместиш на ново място и прекарваш повечето от времето, когато си буден, в работа. А ако родителите ми бяха решили да се намесят в живота ми и да ме приберат обратно в Стортфолд, щяха да го организират в пиковите часове, понеже и двамата мразеха да шофират по тъмно.

Зачаках, чудейки се дали онзи пред вратата нямаше да осъзнае грешката си и да се махне. Но отново се позвъни, дразнещо и сякаш безкрайно дълго, като че ли някой се беше облегнал на звънеца.

Станах и отидох до вратата.

— Кой е?

— Трябва да говоря с теб.

Момичешки глас. Надникнах през шпионката. Момичето гледаше в краката си и затова видях само дълга кестенява коса, твърде голямо кожено яке. Леко залитна, потърка носа си. Пияна ли беше?

— Мисля, че сте объркали апартамента.

— Ти ли си Луиза Кларк?

Замълчах за миг.

— Откъде знаеш името ми?

— Трябва да говоря с теб. Ще отвориш ли вратата?

— Почти десет и половина е.

— Да. Затова предпочитам да не стоя навън в коридора.

Достатъчно дълго бях живяла тук, за да знам, че не бива да отварям вратата на непознати. В този район на града не беше необичайно някой наркоман да тръгне да звъни по вратите с надеждата да изпроси малко пари. Но това момиче говореше културно. И беше младо. Твърде младо, за да е някоя от журналистките, които за кратко се бяха ентусиазирали да пишат за съдбата на красивия млад бизнесмен, решил да сложи край на живота си. Не беше ли твърде млада, за да е навън толкова късно? Наведох глава, опитвайки се да видя дали няма някой друг в коридора. Изглеждаше празен.

— Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Не и тук навън.

Отворих вратата, доколкото позволяваше дължината на предпазната верига, така, че да се гледаме очи в очи.

Едва ли беше на повече от шестнайсет, страните й пазеха юношеската си свежест. Косата й беше дълга и лъскава. Имаше дълги и слаби крака в прилепнали черни джинси. Плътна очна линия, красиво лице.

— Е… коя каза, че си ти? — попитах аз.

— Лили. Лили Хоутън-Милър. Виж — каза тя и повдигна леко брадичка, — трябва да говоря с теб за баща си.

— Мисля, че си сбъркала адреса. Не познавам никого на име Хоутън-Милър. Сигурно ме бъркаш с някоя друга Луиза Кларк.

Понечих да затворя вратата, но обувката й бе пъхната между вратата и рамката. Сведох поглед към крака й, после отново бавно го вдигнах.

— Това не е неговото име — каза тя, сякаш обясняваше на някой не особено схватлив. И когато продължи, очите й бяха едновременно свирепи и изучаващи. — Той се казва Уил Трейнър.

 

 

Лили Хоутън-Милър стоеше в средата на всекидневната ми и ме оглеждаше с хладния интерес на учен, който се взира в нов вид торен червей.

— Уха. Какво си облякла?

— Аз… работя в ирландски бар.

— Като танцьорка на пилон ли? — Явно изгубила интерес към мен, тя бавно се завъртя и заразглежда стаята. — Наистина ли живееш тук? Къде са ти мебелите?

— Скоро се нанесох.

— Един диван, един телевизор, два кашона с книги? — Тя кимна към стола, на който седях, понеже все още не можех да успокоя дишането си, и се опитвах да намеря някакъв смисъл в казаното от нея.

Изправих се.

— Ще си взема нещо за пиене. Ти искаш ли?

— Ще пия една кола. Освен ако нямаш вино.

— На колко си години?

— Защо искаш да знаеш?

— Не разбирам… — Отидох зад бара в кухнята. — Уил нямаше деца. Щях да знам. — Намръщих се и я изгледах с внезапно подозрение. — Това някаква шега ли е?

— Шега?

— С Уил си говорехме… много. Щеше да ми каже.

— Е, ами явно не ти е казал. Аз искам да поговоря за него с някой, който не откача тотално всеки път, когато само спомена името му, както всички в семейството ми.

Взе картичката от майка ми и отново я остави.

— Едва ли бих го казала на шега. Все едно, как ли пък не. Истинският ми баща е някакъв тип в инвалидна количка. Никак не ми се струва забавно.

Подадох й чаша вода.

— Но кой… кои са роднините ти? Имам предвид коя е майка ти?

— Имаш ли цигари? — Беше почнала да крачи из стаята, докосваше разни неща, вземаше вещите ми и ги оставяше обратно по местата им. Когато поклатих глава, тя каза: — Майка ми се казва Таня. Таня Милър. Омъжена е за втория ми баща, който се казва Франсис Тъпанар Смотаняк Хоутън.

— Хубаво име.

Остави чашата и извади пакет цигари от коженото си рокерско яке, след което запали една. Щях да й направя забележка, че не може да пуши в дома ми, но бях толкова слисана, че просто отидох до прозореца и го отворих.

Не можех да сваля очи от нея. Може би успявах да зърна в нея някакви черти на Уил. В сините й очи, в карамеления цвят на лицето. В начина, по който леко вдигаше брадичка, преди да заговори, в немигащия й поглед. Или просто виждах неща, които исках да видя? Тя гледаше през прозореца към улицата долу.

— Лили, преди да продължим, има нещо, което…

— Знам, че е мъртъв — каза тя. Вдиша рязко и издуха дима в средата на стаята. — Имам предвид, че точно така разбрах. Имаше някакъв документален филм по телевизията за асистираното самоубийство и споменаха името му, а мама тотално откачи без никаква видима причина и хукна към банята, след което Смотаняка отиде при нея и затова отидох да подслушвам пред вратата. Тя беше в пълен шок, защото дори не е знаела, че е бил в инвалидна количка. Чух всичко. Имам предвид, не че не знаех, че Смотаняка не ми е истински баща. Просто мама ми беше казвала само, че истинският ми баща е задник, който не иска да знае за мен.

— Уил не беше задник.

Тя сви рамене.

— На мен ми се струва такъв. Но както и да е, когато се опитах да й задам въпроси, тя тотално превъртя и каза, че знам за него всичко, което трябва, и че Смотаняка Франсис ми е бил по-добър баща, отколкото Уил Трейнър някога би могъл да бъде, и че трябва да я оставя на мира.

Отпих от водата си. Никога не съм искала чаша вино повече от сега.

— И какво направи ти?

Тя отново дръпна от цигарата си.

— Потърсих го в Гугъл, естествено. И намерих теб.

Имах нужда да остана сама, за да осмисля какво ми беше казала. Беше твърде смайващо. Не знаех как да приема това кльощаво момиче, което крачеше из всекидневната ми, а въздухът около него пращеше от енергия.

— Наистина ли не е казвал нищо за мен, изобщо?

Бях се загледала в обувките й: пантофки тип „балерина“, доста ожулени, сякаш са прекарали твърде много време в обикаляне на лондонските улици. Усетих неясно съмнение.

— На колко години си, Лили?

— На шестнайсет. Поне приличам ли на него? Видях снимка в Гугъл, но си мислех, че може ти да имаш някоя. — Тя се озърна из стаята. — Всичките ти снимки в кашоните ли са?

Тя огледа картонените кашони в ъгъла и се зачудих дали няма да иде да рови в тях. Почти бях сигурна, че в онзи, към който се канеше да иде, е пуловерът на Уил. Изпитах внезапна паника.

— Хм. Лили. Всичко това е… доста неща ми се струпаха. И ако наистина си тази, която твърдиш, тогава ние… имаме доста за обсъждане. Но вече е почти единайсет и никак не съм убедена, че това е подходящото време да започнем. Къде живееш?

— Сейнт Джонс Ууд.

— Ами, добре. Родителите ти ще се чудят къде си. Защо не ти дам номера си и може…

— Не мога да се върна у дома. — Обърна се към прозореца, тръсна пепелта навън с отработено движение. — Строго погледнато, аз не бива да съм тук. Би трябвало да съм в училище. Седмичен пансион. Вече всички сигурно са изперкали, защото ме няма там. — Извади телефона си, сякаш едва сега се е сетила за него, намръщи се на онова, което видя на екрана, после пак го напъха в джоба си.

— Ами аз… не знам какво мога да направя, освен да…

— Мислех, че може да остана тук? Само тази нощ? И тогава може да ми кажеш повече неща за него, нали така?

— Да останеш тук! Не. Не. Съжалявам, не може. Аз не те познавам.

— Но си познавала баща ми. Наистина ли мислиш, че той не е знаел нищо за мен?

— Трябва да си вървиш у дома. Виж, нека се обадим на родителите ти. Могат да дойдат да те вземат. Да направим така и…

Тя ме гледаше вторачено.

— Мислех си, че ти ще ми помогнеш.

— Ще ти помогна, Лили. Но това не е начинът да…

— Не ми вярваш, нали?

— Аз… нямам представа какво…

— Не искаш да ми помогнеш. Не искаш да правиш нищо. Какво ми каза изобщо за баща ми? Нищо. Помогна ли някак? Не си. Благодаря.

— Почакай! Не е честно… ние тъкмо…

Но момичето метна фаса през прозореца, обърна се и мина край мен на път за вратата.

— Какво? Къде отиваш?

— О, какво те интересува теб? — каза тя и преди да успея да кажа каквото и да било, входната врата се затръшна и тя изчезна.

 

 

Седях много тихо на дивана, мъчейки се да осмисля какво се бе случило през изминалия близо един час. Гласът на Лили още отекваше в ушите ми. Правилно ли бях чула? Непрекъснато си повтарях наум казаното от нея, връщах се към него отново и отново, въпреки бученето в ушите си.

Моят баща е Уил Трейнър.

Майката на Лили явно й беше казала, че той не е искал да има нищо общо с нея. Но със сигурност би казал нещо на мен. Нямахме тайни един от друг. Нали двамата с него можехме да си кажем абсолютно всичко? За миг се разколебах: нима Уил не е бил толкова откровен с мен, колкото си мисля? Нима е бил способен просто да заличи цяла дъщеря от съзнанието си?

Мислите ми се въртяха в кръг. Грабнах лаптопа си, седнах с кръстосани крака на дивана и написах Лили Хотън Милър в търсачката и когато не се появиха резултати, опитах отново с различен правопис на името, докато накрая се спрях на Лили Хоутън-Милър, при което се появиха няколко хокейни резултата, публикувани от училище „Ъптън Тилтън“ в Шропшър. Отворих няколко снимки и като ги увеличих, я забелязах — сериозно момиче в редица от усмихнати хокеисти. Лили Хоутън-Милър игра смело, макар и безрезултатно в защита. Беше отпреди две години. Пансион. Тя беше казала, че би трябвало да е в пансиона. Но това още не значеше, че е свързана с Уил или че изобщо майка й е казала истината за баща й.

Промених името в търсачката само на Хоутън-Милър, след което излезе кратка публикация в дневно издание как Франсис и Таня Хоутън-Милър са посетили тържествена вечеря на банкерите в „Савой“, както и молба към общината за архитектурно преустройство от предната година, с което да се направи винарска изба под къща в Сейнт Джонс Ууд.

Облегнах се назад, замислих се, после потърсих Таня Милър и Уилям Трейнър. Не се появи нищо. Опитах отново, този път с Уил Трейнър, и изведнъж попаднах на група бивши студенти на „Дърам“ във Фейсбук, в която няколко жени, чиито имена завършваха на „ела“ — Естела, Фенела, Арабела, обсъждаха смъртта на Уил.

„Не можах да повярвам, когато го чух по новините. Точно той! Мир на праха ти, Уил.“

„Никой не може да се измъкне жив от живота. Знаете ли, че Рори Апълтън почина в инцидент с яхта по време на състезанието «Кайкос»?“

„Той ли следваше география? С червена коса?“

„Не, философия, политика и икономика.“

„Сигурна съм, че се натискахме с Рори на бала на първокурсниците. Огромен език.“

„Не че ти държа сметка, Фенела, но това беше проява на лош вкус. Горкият човек е починал.“

„Не беше ли Уил Трейнър онзи, който излизаше с Таня Милър през целия трети курс?“

„Не виждам защо да е проява на лош вкус да кажеш, че си се целувала с някого, само защото по-късно е починал.“

„Не казвам, че трябва да пренаписваш историята. Просто може сега жена му да чете тук и може да не й е приятно да види, че любимият й съпруг си е пъхал езика в устата на някакво момиче от Фейсбук.“

„Тя вече знае, че езикът му е огромен. Имам предвид, нали все пак се е омъжила за него.“

„Рори Апълтън е бил женен?“

„Таня се омъжи за някакъв банкер. Ето линк. Винаги съм мислела, че двамата с Уил ще се оженят, когато бяхме в университета. Бяха страхотна двойка.“

Натиснах предложената връзка, на която имаше снимка на слаба като вейка блондинка с елегантно оформен кок, усмихната широко на стълбите пред гражданското, заедно с по-възрастен тъмнокос мъж. Малко по-встрани, в ъгъла на снимката, стоеше намръщено малко момиче в бяла тюлена рокля. Доста приличаше на Лили Хоутън-Милър, с която се бях срещнала. Но снимката беше отпреди седем години и всъщност можеше просто на нея да е някоя намръщена малка шаферка с дълга светлокестенява коса.

Препрочетох дискусията и затворих лаптопа. Какво да правя? Ако наистина беше дъщеря на Уил, не трябваше ли да се обадя в училището? Почти бях сигурна, че има правила, които забраняват непознати да се опитват да се свържат с непълнолетни ученички.

Ами ако това в действителност беше някоя измама? Уил бе починал като доста заможен човек. Не беше толкова трудно да си представи човек как някой измисля сложна схема, чрез която да се опита да измъкне пари от семейството му. Когато приятелят на татко, Чоки, почина от инфаркт, цели седемнайсет души се появиха при жена му с твърдения, че им дължи пари за залози.

Реших да не се замесвам. Нещата можеха да станат твърде болезнени.

Но когато си легнах, чух гласът на Лили да отеква в тихия апартамент.

Моят баща е Уил Трейнър.