Джоджо Мойс
След теб (4)

Трета глава

Като се замисля за последните девет месеца след смъртта на Уил, осъзнавам, че съм била в някакъв унес. Заминах направо за Париж и просто не се върнах у дома, замаяна от свободата, от желанията, които Уил бе пробудил в мен. Хванах се на работа в един бар, посещаван предимно от чужденци, където нямаха нищо против ужасния ми френски, а и той междувременно се подобри. Наех си малка таванска стаичка в 16-и район, над ресторант, предлагащ ястия от Близкия изток, и често лежах будна, заслушана в разговорите на пиещите до късно и звуците от ранните утринни доставки. През цялото време имах усещането, че живея чужд живот.

В онези начални месеци сякаш бях изгубила повърхностния слой на кожата си — усещах всичко много по-силно. Събуждах се, смеейки се или плачейки, виждах всичко кристално ясно, сякаш бяха махнали някакъв филтър от очите ми. Опитвах нови храни, вървях по непознати улици, говорех с хората на език, който не бе мой. Понякога усещах присъствието му, сякаш гледах през неговите очи, чувах гласа му в главата си.

Какво мислиш сега, Кларк?

Казах ти, че много ще ти хареса.

Изяж го! Опитай това! Хайде!

Без ежедневните си задължения се чувствах изгубена. Минаха седмици наред, преди ръцете ми да престанат да се чувстват безполезни без всекидневния контакт с тялото му — с меката риза, която закопчавах, топлите, неподвижни ръце, които нежно измивах, меката му коса, която още усещах между пръстите си. Липсваше ми гласът му, внезапният му, трудно спечелен смях, усещането за допира на устните му до пръстите ми, начинът, по който клепачите му се свеждаха, когато се унасяше в сън. Майка ми, все още потресена от онова, част от което бях аз, ми бе казала, че макар все така да ме обича, не може да приеме, че тази Луиза е дъщерята, която тя е възпитала. Така че към загубата на любимия човек се добави и загубата на семейството ми. Прекъсната бе всяка нишка, която ме свързваше с предишното ми аз. Имах усещането, че просто съм отлетяла, безтегловна, в някаква непозната вселена.

Затова си измислях нов живот. Създавах случайни и необвързващи приятелства с други пътешественици: студенти англичани, които си бяха взели година почивка, за да попътуват, американци, които следваха стъпките на известни литературни герои, уверени, че никога няма да се върнат в Средния запад, млади и заможни банкери, туристи, постоянно променяща се група, която пристигаше и отминаваше нататък — бегълци от друг живот.

Усмихвах се и разговарях с тях, работех и си казвах, че правя каквото той иска. Че има някаква утеха в това.

Зимата постепенно отпусна хватката си. Пролетта бе красива. И тогава една сутрин се събудих и усетих, че внезапно съм разлюбила града. Или поне не се чувствах достатъчно парижанка, за да остана. Историите на чужденците, живеещи тук, ми се струваха досадно еднакви, парижаните ми изглеждаха недружелюбни — или най-малкото всеки ден забелязвах хиляди дребни неща, с които никога нямаше да свикна напълно. Градът, колкото и пленителен да беше, ми приличаше на шикозна рокля от висшата мода, която бях купила набързо, но която в крайна сметка не ми бе напълно по мярка. Подадох предизвестие за напускане и заминах да обикалям Европа.

Никога не съм се чувствала по-неадекватна, отколкото в онези два месеца. Бях самотна почти през цялото време. Противно ми беше, че не знам къде ще спя на следващата нощ, постоянно се тревожех за разписанието на влаковете и различните валути, трудно се сприятелявах, защото не можех да се доверя на когото и да било. А и какво бих могла да кажа за себе си все пак? Когато някой ме попиташе, можех да дам само най-бегла информация. Важните и интересни неща за себе си не можех да споделя. Без човек, с когото да си говоря, всяка забележителност — независимо дали е фонтанът „Ди Треви“, или някой канал в Амстердам — беше просто поредната отметка в някакъв списък. Прекарах последната седмица на един плаж в Гърция, който твърде много ми напомняше за плажа, на който бяхме с Уил не толкова отдавна, и най-накрая, след седмица седене на пясъка, докато се опитвах да отпращам по пътя им разни загорели мъже, които явно всички се казваха Димитри, и докато се мъчех да убедя себе си, че си прекарвам добре, най-сетне се предадох и се върнах в Париж. Най-вече защото тогава за първи път ми хрумна, че няма къде другаде да отида.

Две седмици спах на дивана на едно момиче, с което бях работила в бара, докато се опитвах да реша какво да правя по-нататък. Спомняйки си за един от разговорите ни с Уил на тема кариера, писах до няколко колежа за курсове по мода и дизайн, но понеже нямах свои досегашни творения, които да им покажа, те учтиво ме отхвърлиха. Мястото ми в курса, за който първоначално се бях класирала скоро след като Уил си отиде, вече беше дадено на друг кандидат, защото бях пропуснала да се запиша. „Можете да опитате отново следващата година“, ми каза администраторът с тона на човек, който знае, че няма да го направя.

Потърсих обяви за работа в интернет сайтове и разбрах, че въпреки всичко, което бях преживяла, все още не бях достатъчно квалифицирана за онзи тип работа, която би могла да ме заинтересува. И точно тогава, когато се чудех какво да правя по-нататък, Майкъл Лолър, адвокатът на Уил, ми се обади да ми напомни, че е време да направя нещо с парите, оставени ми от Уил. Това бе извинението, от което се нуждаех, за да се преместя. Той ми помогна да се спазаря за цената на стряскащо скъп апартамент с две спални в покрайнините на Лондонското сити, който купих най-вече защото си спомних как веднъж Уил ми беше разказвал за една винарна на ъгъла и това ме накара да се почувствам по-близо до него; остана ми и малка сума, с която да го обзаведа. Шест седмици по-късно се върнах в Англия, намерих си работа в „Шемрок енд Кловър“, спах с мъж на име Фил, когото нямаше да видя повече, и зачаках да усетя, че наистина започвам нов живот.

Девет месеца по-късно продължавах да чакам.

 

 

Не излизах много през първата седмица у дома. Всичко ме болеше и бързо се уморявах, затова беше по-лесно да си лежа в леглото и да дремя, унесена от свръхсилните болкоуспокояващи, да си казвам, че най-важното е да оставя тялото ми да се излекува. По някакъв странен начин завръщането в малката ни семейна къща ми се отразяваше добре: това бе първото място, на което успявах да спя повече от четири часа, откакто я бях напуснала; беше толкова тясно, че винаги можех да се протегна и опра на някоя стена, ако залитна. Мама ме хранеше, дядо ми правеше компания — Трина се беше върнала в колежа и бе взела Том с нея, гледах много телевизия през деня, като не спирах да се удивлявам на безкрайните реклами за даване на заеми от разни компании и за домашни платформи за качване на инвалидна количка по стълбището, както и на непрекъснатите обсъждания на някакви местни знаменитости, които след година в чужбина вече не разпознавах. Все едно се намирах в малък пашкул, в който имаше огромен слон, клекнал в ъгъла.

Не говорехме за нищо, което може да наруши крехкото равновесие. През деня гледах всевъзможни програми за поредната знаменитост, а после на вечеря подхвърлях: „Е, какво ще кажете за Шейна Уест, а?“. Мама и татко се нахвърляха жадно на темата, подмятаха, че била истинска мръсница или че имала хубава прическа, или че напълно си заслужавала славата. Обсъждахме „Страхотна сделка на тавана“ (Винаги съм се чудил колко ли би струвала онази викторианска ваза на майка ти… истинска грозотия), както и „Образцов дом в провинцията“ (Не бих изкъпала и куче в тази баня). В мислите си не отивах по-далеч от следващото хранене, отвъд обичайното предизвикателство на обличането, миенето на зъби и изпълнението на дребните задачи, които майка ми поставяше (Знаеш ли, скъпа, ако може да сортираш дрехите си, докато съм навън, ще ги пусна за пране с моите цветни дрехи).

Но като някакъв пълзящ прилив външният свят постепенно проникваше вътре. Чувах как съседите задаваха въпроси на майка ми, докато тя простираше прането. „Значи, твоята Лу си е у дома, така ли?“ И нетипично резкия отговор на майка ми: „Да“. Осъзнах, че избягвам стаите в къщата, през чиито прозорци можех да видя замъка. Но знаех, че е там и че хората, които живеят в него, са моята реална и неотменна връзка с Уил. Понякога се питах какво ли е станало с тях; докато бях в Париж, ми беше препратено писмо от госпожа Трейнър, в което официално ми благодареше за всичко, което съм направила за сина й. „Съзнавам, че ти направи всичко, което би могла.“ Но само толкова. Това семейство, което преди бе целият ми живот, сега се бе превърнало в призрачна останка от време, за което не си позволявах да си спомня. Сега, докато уличката ни лежеше в сянката на замъка в продължение на няколко часа всяка привечер, усещах присъствието на семейство Трейнър като упрек.

Минаха две седмици, преди да усетя, че мама и татко вече не посещават обичайния си клуб.

— Днес не е ли четвъртък? — обадих се на третата седмица, докато седяхме край масата за вечеря. — Не трябваше ли вече да сте излезли?

Двамата се спогледаха.

— О, не. Тук сме си добре — заяви татко, дъвчейки парче свинска пържола.

— Нямам нищо против да остана сама, честно — казах аз. — Вече съм много по-добре. И ми е приятно да си гледам телевизия. — Тайничко си мечтаех да си седя, без да ме гледа никой, сама в стаята. Не бях оставала сама за повече от половин час, откакто се върнах у дома. — Наистина. Излезте и се забавлявайте. Не се тревожете за мен.

— Ние… вече всъщност не ходим в клуба — каза мама, докато режеше картофа си.

— Хората… ами говореха доста. За станалото. — Татко сви рамене. — В крайна сметка беше по-лесно да стоим настрани.

Тишината, която последва, продължи цели шест минути.

Имаше и други, по-конкретни напомняния за живота, който бях оставила зад гърба си. Такива, които носеха прилепнал спортен клин за бягане със специални нишки за регулиране на температурата на тялото.

И когато за четвърта поредна сутрин видях Патрик да пробягва покрай къщата ни, ми хрумна, че това може да не е просто съвпадение. Бях чула гласа му още първия ден и вяло бях изкуцукала до прозореца, за да надникна през щорите. Видях го долу на улицата да разтяга прасците си, докато си говори с някакво русо момиче с конска опашка; тя беше в клин в същия цвят, толкова прилепнал, че направо можех да отгатна какво е яла на закуска. Приличаха на двама олимпийски състезатели по бобслей, само дето им липсваше шейната.

Отстъпих крачка назад от прозореца, в случай че той вдигне очи и погледне към мен, но само след минута двамата вече бяха хукнали, устремени надолу по пътя, с изправени гърбове и енергично подскачащи крака, като двойка лъскави тюркоазени понита от детска въртележка.

Два дни след това, тъкмо се обличах, когато ги чух. Патрик обясняваше нещо на висок глас за въглехидратите и този път момичето хвърли подозрителен поглед към къщата ни, сякаш се чудеше защо спират точно на това място за втори път.

На третия ден бях в предната стая с дядо, когато двамата се появиха.

— Трябва да тренираме спринт — заяви Патрик на висок глас. — Слушай, ти тичай до третия стълб и обратно, а аз ще ти засичам времето. На интервали от две минути. Тръгвай!

Дядо вдигна очи към тавана многозначително.

— През цялото време, откакто се върнах тук ли го прави?

Дядо направо щеше да си изкриви очите от старание.

Гледах през дантеленото перде как Патрик стои, вторачил поглед в хронометъра си, извърнал по-добре изглеждащия си профил към моя прозорец. Беше с черно пухкаво горнище с цип и подходящи по цвят къси панталони от ликра и докато стоеше само на метър-два от другата страна на пердето, аз го наблюдавах в кротка почуда и се питах как е възможно това да е човекът, когото толкова време съм мислела, че обичам.

— Не спирай! — викна той, вдигайки очи от хронометъра. И момичето като послушно кученце докосна с пръст стълба до него и отново хукна. — Четиридесет и две и три стотни — одобрително заяви той, когато тя се върна задъхана. — Мисля, че можеш да намалиш с още половин секунда.

— Това е заради теб — обади се майка ми, която влезе с две чаши.

— Беше ми любопитно.

— Майка му ме попита в супермаркета дали си се върнала, и аз потвърдих. Не ме гледай така — не можех да излъжа жената. — Тя кимна към прозореца. — Тази си е оправяла гърдите. Всички говорят за това. Явно човек може да закрепи две чаши чай върху тях. — Остана за миг до мен. — Знаеш ли, че са сгодени?

Очаквах да усетя болка, но беше толкова слаба, че може да съм си я въобразила.

— Изглеждат… напълно един за друг.

Майка ми остана още малко, загледана в него.

— Не е лош човек, Лу. Ти просто… се промени. — Подаде ми чашата и се извърна.

Най-накрая една сутрин, когато спря да прави лицеви опори на бордюра пред къщата ни, отворих вратата и излязох.

Облегнах се на верандата, скръстих ръце пред гърдите и зачаках да вдигне поглед.

— Не бих се задържала дълго точно на това място. Съседското куче доста си харесва този тротоар.

— Лу! — възкликна той, сякаш аз съм последният човек, когото е очаквал да види пред дома ми, който той посещаваше няколко пъти седмично през седемте години, в които бяхме заедно. — Е… хм, изненадан съм да те видя пак тук. Мислех, че си тръгнала да покоряваш широкия свят!

Годеницата му, която правеше лицеви опори до него, вдигна очи за миг, после отново ги впери в тротоара. Може и да съм си въобразила, но ми се стори, че задникът й се стегна още малко. Нагоре, надолу, движеше се отривисто. Нагоре и надолу.

За миг се притесних за новите й гърди.

Патрик скочи на крака.

— Това е Каролайн, годеницата ми. — Очите му не се откъсваха от мен, вероятно очакваше някаква реакция. — Тренираме за следващото състезание „Железния човек“. Вече сме били на две заедно.

— Колко… романтично — казах аз.

— Двамата с Каролайн мислим, че е добре да вършим нещата заедно — каза той.

— Ясно — отвърнах аз. — Имате си и еднакви тюркоазени екипи.

— О, да. Това е цветът на нашия тим.

Последва кратко мълчание.

Вдигнах юмрук нагоре.

— Напред и нагоре!

Каролайн скочи на крака и започна да разтяга мускулите на бедрата си, като сгъваше единия крак отзад като щъркел. Кимна ми едва-едва, което бе възможно най-повърхностната любезност, която можеше да прояви.

— Отслабнала си — отбеляза той.

— Ами, да. Диета с физиологичен разтвор.

— Чух, че си имала… неприятен инцидент. — Наведе глава настрани в знак на съчувствие.

— Новините бързо се разпространяват.

— Както и да е. Радвам се, че си добре. — Той пристъпи от крак на крак, погледна към улицата. — Сигурно не ти е било лесно през изминалата година. Все пак. След като направи каквото направи, и всичко останало.

Ето това беше. Опитах се да си овладея дишането. Каролайн решително отказваше да ме погледне, протегнала крак, за да разтегне прасците си.

Добре тогава.

— Както и да е… поздравления за сватбата.

Той огледа бъдещата си жена с гордост, докато се възхищаваше на гъвкавия й крак.

— Ами, както казват хората, когато му дойде времето, просто го усещаш. — Усмихна ми се престорено извинително. И това ме довърши.

— Сигурна съм, че е така. И предполагам, че си заделил достатъчно средства за сватбата — тези неща не струват малко, нали?

И двамата ме погледнаха.

— Нали продаде историята ми на вестниците. Колко ти платиха, а, Пат? Няколко хиляди? Трина не можа да научи точната сума. И все пак смъртта на Уил сигурно е струвала доста повече от няколко еднакви на цвят клина, нали?

Начинът, по който Каролайн мигновено се обърна към него, ми подсказваше, че точно тази част от миналото си Патрик явно не бе споделил.

Той се взираше в мен. На страните му бяха избили две алени петна.

— Това няма нищо общо с мен.

— Разбира се. Беше ми приятно, че се видяхме, Пат. Всичко най-хубаво за сватбата, Каролайн! Сигурна съм, че ще бъдеш… най-стегнатата булка в околията.

Обърнах им гръб и бавно се прибрах вкъщи. Затворих вратата, облегнах се на нея с разтуптяно сърце и останах там, докато се уверих, че двамата са продължили нататък.

— Задник — заяви дядо, когато докуцуках обратно във всекидневната. И отново го повтори, като хвърли пренебрежителен поглед към прозореца: — Задник. — После се засмя.

Загледах се в него. И напълно неочаквано установих, че съм почнала да се смея — за първи път от много, много време насам.

 

 

— Е, реши ли какво ще правиш? Когато се възстановиш.

Лежах в леглото си. Трина се обаждаше от колежа, докато чакаше Томас да свърши тренировката си по футбол. Зяпах тавана, на който Томас бе залепил цяла галактика от светещи в тъмното стикери, които явно никой не можеше да свали, без да събори половината таван.

— Още не.

— Все трябва да правиш нещо. Не може вечно да лежиш по гръб.

— Няма. Освен това още ме боли тазът. Физиотерапевтът ми каза да си лежа.

— Мама и татко се чудят какво ще правиш. В Стортфолд няма никаква работа.

— Знам.

— Само се размотаваш. Явно нищо не те интересува.

— Трина, съвсем скоро паднах от покрива на сграда. Възстановявам се.

— И преди само се носеше по течението и обикаляше насам-натам. А после се хвана на работа в бара, докато разбереш какво искаш да правиш. Все по някое време трябва да си направиш някакъв план. Ако нямаш намерение да учиш повече, трябва да седнеш и да измислиш какво смяташ да правиш с живота си. Само ти го казвам. Както и да е, ако ще оставаш в Стортфолд, трябва да дадеш апартамента си под наем. Мама и татко не могат вечно да те издържат.

— И го казваш точно ти, която последните осем години се издържаш само от „Банката на Мама и Татко“.

— Аз уча в редовна форма на обучение. Това е различно. Е, все едно, прегледах банковите ти извлечения, докато беше в болницата, и след като платих сметките ти, изчислих, че ти остават още около хиляда и петстотин лири, включително и обезщетението за болнични от работата. Между другото, какви, по дяволите, са всички тези презокеански разговори? Струват цяло състояние.

— Не е твоя работа.

— Както и да е, съставила съм ти списък с агенти по недвижими имоти в района, които се занимават с наеми. Мислех си, освен това, че можем отново да прегледаме заедно формулярите за кандидатстване в колеж. Може някой да се е отказал от онзи курс, който искаше.

— Трина. Уморявам се, докато те слушам.

— Няма смисъл да се мотаеш. Ще се почувстваш по-добре, когато имаш някаква конкретна цел.

Колкото и да беше досадно, имаше нещо утешително в мрънкането на сестра ми. Никой друг не смееше да ми каже нищо. Родителите ми сякаш смятаха, че дълбоко в същността ми има нещо толкова сбъркано, че трябва да се отнасят с мен изключително внимателно. Мама переше дрехите ми, оставяше ги прилежно сгънати на леглото ми и ми готвеше по три пъти на ден, а когато я сварвах да ме гледа загрижено, само ми се усмихваше неловко и това прикриваше всичко, което не искахме да си кажем. Татко ме водеше на физиотерапия, седеше до мен на дивана, докато гледаме телевизия, и дори не вземаше дистанционното от ръката ми. Трина беше единствената, която се държеше с мен така, както се бе държала винаги.

— Знаеш какво ще ти кажа, нали?

Обърнах се на една страна, примижавайки от болката.

— Знам. Недей.

— Е, знаеш какво би казал Уил. Имахте сделка. Не можеш да се откажеш сега.

— Добре. Стига, Трина. Приключихме с този разговор.

— Добре. Томас тъкмо излиза от съблекалнята. Ще се видим в петък — каза тя, сякаш си бяхме говорили за музика или къде ще ходи на почивка, или за някой сериал.

А аз останах да зяпам в тавана.

Имахте сделка.

Да. И виж какво се получи.

 

 

Колкото и да ми опяваше Трина, през седмиците, откакто се бях върнала у дома, бях постигнала голям напредък. Бях спряла да използвам бастуна, с който се чувствах като стогодишна баба и който бях успяла да забравя на почти всяко място, на което бях ходила, откакто се прибрах. Обикновено сутрин придружавах дядо на разходка в парка по молба на мама. Докторът му бил предписал ежедневно раздвижване, но когато един ден го последвах, видях, че просто отива до магазина на ъгъла и си купува огромен пакет пържени свински кожички, и ги хапва бавно по обратния път.

Вървяхме бавно, куцукахме и двамата и никой от нас не бързаше за където и да било.

Мама все ни предлагаше да се разходим из градината на замъка „за разнообразие“, но не й обръщах внимание, а и всяка сутрин, щом вратата се затвореше зад гърба ни, дядо твърдо кимваше в посока към парка. Не само защото разходката беше по-кратка или наблизо имаше павилион за залагания. Според мен той бе наясно, че не искам да се връщам там. Не бях готова. Не знам дали някога ще съм готова.

Направихме две бавни обиколки на езерцето с патиците и седнахме на една пейка, за да гледаме как малчуганите и родителите им хранят птиците и как тийнейджърите пушат, крещят си и се бият един с друг — безпомощните битки на ранното младежко ухажване. После отидохме до павилиона, за да може дядо да изгуби три лири, залагайки на победата на някакъв кон на име Разлай кучето. Когато той смачка билетчето със залога си и го хвърли в коша, аз му казах, че ще му купя поничка с мармалад от супермаркета.

— Нискомаслена — каза той, докато стояхме пред щанда на пекарната.

Намръщих се.

— Нискомаслена — повтори той, сочейки поничките, и се засмя.

— О, да. Точно така ще кажем на мама. Нискомаслени понички.

Мама казваше, че новите му лекарства го карат да се смее непрекъснато. Според мен имаше далеч по-лоши неща, които могат да ти се случат.

Дядо продължаваше да се смее тихичко на собствената си шега, докато се редяхме на опашката пред касата. Бях свела глава и ровех в джобовете си за дребни. Мислех си дали не мога да помогна на татко в градината през уикенда. Затова ми отне около минута, докато схвана какво се приказва шепнешком зад гърба ми.

— Заради вината е. Казват, че се е опитала да скочи от висока сграда.

— Ами да, нищо чудно, нали? Аз поне нямаше да мога да се понасям след това.

— Чудно ми е, че изобщо смее да се покаже наоколо.

Замръзнах на мястото си.

— Нали знаеш, горката Джоузи Кларк е съсипана. Ходи на изповед всяка седмица, а знаеш, че тази жена е безгрешна като младенец.

Дядо сочеше поничките и обясняваше на момичето на касата:

— Нискомаслени.

Касиерката се усмихна любезно.

— Осемдесет и шест пенса, моля.

— Семейство Трейнър вече никога няма да са същите.

— Ами това направо ги съсипа, нали?

— Осемдесет и шест пенса, моля.

Няколко секунди ми трябваха да осъзная, че касиерката гледа към мен и чака. Извадих шепа монети от джоба си. Пръстите ми сковано започнаха да ровят из тях.

— Да се чудиш как Джоузи се осмелява да я оставя сама да се грижи за дядо си, нали?

— Нали не мислиш, че тя…

— Е, човек никога не знае. Веднъж го е направила все пак…

Страните ми пламтяха. Монетите издрънчаха по плота. Дядо не спираше да повтаря: „Нискомаслени. Нискомаслени“ на озадаченото момиче зад касата, като чакаше то да схване шегата. Задърпах го за ръкава.

— Хайде, дядо, да вървим.

— Нискомаслени — настоя той отново.

— Добре — каза момичето и се усмихна вежливо.

— Моля те, дядо. — Беше ми горещо и ми се виеше свят, сякаш всеки момент щях да припадна. Може и да продължаваха с приказките си зад гърба ми, но ушите ми бучаха толкова силно, че не чувах.

— Чао-чао — каза дядо.

— Чао — отвърна и момичето.

— Супер — обади се дядо, когато излязохме на слънце. После ме погледна: — Защо плачеш?

 

 

Ето нещо важно, когато си бил част от катастрофално, променящо живота преживяване. Мислиш си, че именно това катастрофално и променящо живота преживяване ще бъде нещо, с което трябва да се справяш: внезапните спомени, безсънните нощи, безкрайното повторение в главата ти на случилото се, въпросите дали си постъпил правилно, дали си казал нещата, които е трябвало да кажеш, дали си могъл да промениш нещо, стига да си можел да промениш поне частица от стореното.

Майка ми беше казала, че оставането ми с Уил до самия му край ще се отрази на целия ми живот от този момент нататък, но аз си мислех, че е имала предвид психиката ми. Че е имала предвид вината, която ще трябва да се науча да понасям, мъката, безсънието, странните и нелогични изблици на гняв, безконечния вътрешен диалог с някого, когото вече го няма. Но сега осъзнах, че не става дума само за мен: в този дигитален век аз щях да си остана завинаги това момиче. Дори и да успея да залича напълно всичко от паметта си, никога нямаше да ме оставят да се разгранича от смъртта на Уил. Името ми щеше да бъде свързано с неговото, докато има пиксели и екрани. Хората щяха да си създават мнение за мен въз основа на най-повърхностно познаване на случая, а аз не можех да направя нищо.

Подстригах си косата на късо каре. Смених начина си на обличане, като прибрах дълбоко всичко, което ме отличаваше по някакъв начин. Възприех униформата на Трина от джинси и някаква тениска. Сега, докато четях някоя история във вестника за това как банков чиновник откраднал цяло състояние, или за жена, която убила детето си, или пък за изчезнал брат или сестра, се улавях, че вместо да потръпна от ужас, както някога, аз се чудя какво ли е останало ненаписано във вестника.

Изпитвах някакво усещане за близост с тези хора. Бях опетнена. Светът го знаеше. И още по-лошо — аз също започвах да го усещам.

 

 

Скрих късата си коса в плетена шапка, сложих си тъмни очила и отидох до библиотеката, стараейки се да прикрия куцането си, макар челюстта да ме заболя от цялата тази концентрация.

Промъкнах се покрай пеещите хлапета от детския отдел, после и край смълчаните любители на генеалогията, които се опитваха да открият доказателства, че са далечни роднини на крал Ричард III, след това седнах в ъгъла да прегледам папките с местните вестници. Не беше трудно да намеря август две хиляди и девета година. Поех си въздух, разтворих папката по средата и погледнах заглавията.

Местен младеж приключва живота си в швейцарска клиника

Семейство Трейнър моли за дискретност по време на „тежкия период“

Трийсет и пет годишният син на Стивън Трейнър, уредник на замъка Стортфолд, приключи земния си път в „Дигнитас“, противоречивия център за асистирано самоубийство. Младият Трейнър беше прикован към инвалидна количка след пътен инцидент през две хиляди и седма година. Той е заминал за клиниката, придружен от семейството си и неговата лична асистентка, Луиза Кларк, също жител на Стортфолд.

Полицията разследва обстоятелствата около неговата смърт. Източници посочват, че все още не е изключена вероятността за повдигане на обвинителен акт.

Родителите на Луиза Кларк — Бърнард и Джоузефин Кларк, живеещи на улица „Ренфрю“, отказаха коментар.

Камила Трейнър, съдия в окръжния съд, очевидно е подала оставка след самоубийството на сина си. Местен източник твърди, че позицията й, предвид действията на семейството, е сериозно „разклатена“.

Видях го. Лицето на Уил, взиращо се в мен от размазаната снимка във вестника. Леко саркастичната му усмивка, прямият поглед. За миг останах без дъх.

Смъртта на господин Трейнър слага край на успешната му кариера в Лондонското сити, където бе познат като безскрупулен финансист, но и като човек с точна преценка за изгодна сделка. Вчера колегите му се събраха да отдадат почит на човека, когото описват като…

Затворих вестника. Вдигнах поглед чак когато добих увереност, че съм овладяла мимиките на лицето си. Край мен в библиотеката всички тихо се занимаваха с делата си. Малките дечица продължаваха да пеят, тънките им гласчета се носеха колебливо и нестройно, а майките им ръкопляскаха ентусиазирано край тях. Библиотекарката зад мен обсъждаше тихичко с колежката си най-добрия начин да се приготви тайландско къри. Мъжът до мен пък прокара пръст по стар избирателен списък, мърморейки под нос: „Фишър, Фицборн, Фицуилям…“.

Не бях направила нищо. Бяха минали повече от осемнайсет месеца и не бях направила нищо, освен да предлагам питиета в две различни държави и да се самосъжалявам. И сега, след четири седмици в къщата, където бях израснала, усещах как Стортфолд отново се пресяга към мен да ме притегли, да ме увери, че тук ще се оправя. Всичко ще бъде наред. Нямаше да има големи приключения, вярно, както и леко неудобство, докато хората отново свикнат с присъствието ми, но имаше далеч по-страшни неща, нали, от това да бъдеш при семейството си, обичан и на сигурно място? В безопасност?

Погледнах купчината вестници пред себе си. Най-новото заглавие гласеше: „Скандал за паркомясто за хора с увреждания пред сградата на пощата“.

Сетих се за баща си, докато седеше на болничното ми легло и напразно търсеше репортаж за необичаен инцидент.

Провалих се, Уил. Разочаровах те във всяко отношение.

 

 

Виковете се носеха до другия край на улицата, когато се прибирах у дома. Отворих вратата и моментално бях оглушена от силния плач на Томас. Сестра ми го хокаше и размахваше пръст срещу него в ъгъла на всекидневната. Мама се беше навела над дядо с купичка вода и гъбата за миене на съдове в ръка, докато той нетърпеливо я буташе настрани.

— Какво става?

Мама се дръпна настрани и за първи път зърнах ясно лицето на дядо. Беше с нови катраненочерни вежди и гъст, черен, леко неравномерен мустак.

— Перманентен маркер — каза мама. — Отсега нататък никой не бива да оставя дядо да си дремва в една стая с Томас.

— Трябва да престанеш да рисуваш навсякъде — крещеше Трина. — Само на хартия, разбра ли? Не по стените. Не по лицата на хората. Не по кучето на госпожа Рейнолдс. Не по бикините ми.

— Само ти написах дните от седмицата!

— Не ми трябват бикини с дните от седмицата! — викна тя. — А и ако исках да имам такива, щях да напиша правилно „сряда“!

— Не му се карай, Трина — обади се мама, отдръпвайки се леко, за да види дали усилията й са дали някакъв резултат. — Можеше да е по-зле.

Стъпките на баща ми по стълбите прогърмяват като надвиснала буря. Той се втурна във всекидневната, привел гръб от умора, със сплескана отстрани коса.

— Не може ли човек да се наспи в собствения си дом в проклетия си почивен ден? Тази къща е истинска лудница.

Всички застинахме и го зяпнахме.

— Какво? Какво толкова казах?

— Бърнард…

— О, стига. Лу едва ли си мисли, че съм имал предвид нея…

— О, мили боже. — Мама вдигна ръка към лицето си.

Сестра ми лекичко избутваше Томас да излезе от стаята.

— О, боже — прошепна тя под нос. — Томас, най-добре изчезвай от тук веднага. Защото, когато дядо ти те докопа…

— Какво? — намръщи се татко. — Какво става?

Дядо се засмя гръмогласно. Посочи с треперещия си показалец.

Беше направо величествена гледка. Томас беше боядисал цялото лице на татко със син маркер. Очите му изпъкваха като две черници в море от кобалт.

— Какво?

Томас, който вече се отдалечаваше по коридора, обясняваше през плач:

— Гледахме „Аватар“! Той каза, че няма нищо против да е аватар!

Очите на татко се разшириха. Отиде до огледалото над полицата на камината.

Последва кратка тишина.

— О, мили боже.

— Бърнард, не споменавай напразно Божието име.

— Боядисал ме е в синьо, Джоузи. Мисля, че имам право да споменавам Божието име колкото си искам. Това перманентен маркер ли е? Том? Това перманентен маркер ли е?

— Ще го изчистим, татко. — Сестра ми затвори вратата към задния двор зад гърба си. От другата страна се чуваше хленченето на Томас.

— Утре трябва да надзиравам поставянето на новата ограда в замъка. Ще дойдат строители. Как, за бога, да се разправям със строителите, ако съм син! — Татко си плю на дланта и се зае да търка лицето си. В резултат се получи леко замазване, но основният ефект бе, че дланта му се оцвети в синьо. — Не се маха. Джоузи, не се маха.

Мама остави на мира дядо и се зае да търка с гъбата татко.

— Само стой мирен, Бърнард. Правя каквото мога.

Трина хукна за лаптопа си.

— Ще проверя в интернет. Сигурно ще намеря нещо. Паста за зъби или лакочистител, или белина, или…

— Няма да слагаш никаква белина по лицето ми! — изрева татко.

Дядо, с новия си пиратски мустак, седеше и се смееше тихичко в ъгъла.

Опитах се да се измъкна кротко от стаята.

Мама придържаше лицето на татко с лявата си ръка, докато търкаше. Обърна се към мен, сякаш едва сега ме е забелязала:

— Лу! Не те попитах… добре ли си, скъпа? Приятна ли беше разходката?

Всички внезапно спряха и ми се усмихнаха; усмивка, която казваше: „Всичко е наред тук, Лу. Не се тревожи за нищо“. Мразех тази усмивка.

— Супер.

Този отговор чакаха всички. Мама се обърна към татко.

— Това е хубаво. Нали е хубаво, Бърнард?

— Да. Чудесно.

— Би могла да сортираш дрехите си за пране, скъпа, ще пусна белите заедно с на татко ти ризите после.

— Всъщност — отвърнах аз — няма нужда. Мислех си и реших, че е време да се върна у дома.

Никой не проговори. Мама погледна татко. Дядо отново се разсмя и закри уста с ръка.

— Добре — каза татко с цялото достойнство на мъж на средна възраст със синьо лице. — Но ако се връщаш в онзи апартамент, Луиза, ще стане при едно условие…