Джоджо Мойс
След теб (30)

Двадесет и девета глава

Когато хората казват, че есента е любимият им сезон, мисля, че имат предвид дни като този: лека утринна мъгла, която се разнася под ярката слънчева светлина; купчини листа, насъбрани по ъглите; приятната сладникава миризма на бавно гниеща трева… Някои казват, че не можеш да усетиш истински смяната на сезоните в града, че заради сивите сгради и микроклимата, породен от изгорелите газове на автомобилите, няма голяма разлика; че има само вътре и вън, влажно и сухо време. Но на покрива беше ясно. Личеше не само по ясното синьо небе, но и по доматите на Лили, които седмици наред бяха раждали големи червени плодове, по окачените саксии с ягоди, от които винаги можеше да си набереш сладко изкушение. Цветята бяха напъпили, разцъфтели, а после листата им бяха станали кафяви, свежата зеленина на ранното лято бе отстъпила място на оголени клонки и празно пространство там, където преди това бяха листата. Горе на покрива вече можеше да се усети в полъха на бриза първият намек за предстоящата зима. Един самолет оставяше бяла диря по небето, а аз забелязах, че уличните лампи още светят от предната нощ.

Майка ми се появи на покрива, обута в домашен панталон, огледа гостите и изтръска капчиците влага, полепнали по дрехите й от пожарната стълба.

— Това твое местенце тук наистина е страхотно, Луиза. Можеш да събереш поне сто души горе. — Носеше торба, в която имаше няколко бутилки шампанско, и я остави внимателно. — Казах ли ти, че смятам за много смело от твоя страна да събереш сили да се качиш тук отново?

— Още не мога да повярвам, че си успяла да паднеш — отбеляза сестра ми, която пълнеше чашите на гостите. — Само ти можеш да паднеш от толкова просторно място.

— Ами нали е била пияна като казак, забрави ли? — Мама тръгна отново към стълбата. — Откъде взе толкова шампанско, Луиза? Изглежда доста скъпо.

— Шефът ми го даде.

Няколко вечери преди това, докато приключвахме касата, двамата си приказвахме. (Напоследък доста си приказвахме, особено откакто се бе родило бебето му. Знаех за задържането на течности на госпожа Пърсивал доста повече, отколкото би й било приятно да научи.) Бях му споменала за плановете си, а Ричард излезе нанякъде, сякаш не ме бе чул.

Бях готова да го приема като признак, че Ричард продължава да е същият задръстеняк като преди, но когато малко по-късно се появи откъм склада, носеше каса с половин дузина бутилки шампанско.

— Ето, получаваш ги с шейсет процента отстъпка в цената. Последните от партидата. — Подаде ми касата и сви рамене. — Всъщност забрави. Просто ги вземи. Заслужила си ги.

Бях му благодарила със заекване, а той бе измърморил нещо от сорта, че не било добра реколта, че били стара доставка, но ушите му издайнически бяха порозовели.

— Можеш поне да се опиташ да изглеждаш доволна, че все пак не умрях. — Подадох на Трина табла с чаши.

— О, преодолях желанието си да съм единствено дете много отдавна. Е, преди две-три години.

Мама се приближи с пакет салфетки. Заговори с превъзбуден шепот:

— Мислиш ли, че тези ще свършат работа?

— Че защо не?

— Нали говорим за семейство Трейнър? Те не използват хартиени салфетки. Сигурно имат ленени. Вероятно с избродиран фамилен герб или нещо такова.

— Мамо, дошли са на покрива на бивша офис сграда в Източен Лондон. Едва ли очакват сребърни прибори.

— О — сети се Трина. — Донесох резервните завивки на Том и възглавницата му. Мисля, че е добре да почнем да носим някои вещи всеки път, щом дойдем насам. Утре имам уговорка да огледам една забавачка за след училище.

— Хубаво е, че сте измислили всичко, момичета. Трина, ако искаш, мога да гледам Том. Само ми кажи кога.

Работехме заедно, подреждахме чашите и хартиени чинии, а мама отиде да донесе още от неподходящите според нея салфетки. Заговорих по-тихо, за да не ни чуе:

— Трина? Татко наистина ли няма да дойде?

Сестра ми направи гримаса, а аз се опитах да прикрия колко съм смаяна.

— Нещата не са ли по-добре?

— Надявам се, че когато ме няма там, ще са принудени да си говорят помежду си. Сега се избягват и говорят на мен или на Том през повечето време. Влудяват ме. Мама се преструва, че не я е грижа, задето не дойде с нас, но знам, че не е така.

— Наистина смятах, че ще дойде.

Бях се виждала с майка си два пъти след престрелката. Беше се записала на нов курс — съвременна английска поезия — в образователния център за възрастни и сега й се привиждаха символи навсякъде. Всяко откъснато листо беше знак за приближаваща разруха, всяка птичка в небето — знак за надежди и мечти. Веднъж бяхме отишли на един поетически рецитал в „Саут Банк“, където тя бе седяла в унес и на два пъти бе изръкопляскала в тишината. Веднъж бяхме ходили на кино, а после — в тоалетната на луксозния хотел, където бяхме си поделили сандвичите с Мария, удобно настанени на фотьойлите от гардеробната. И двата пъти, когато останехме насаме, тя бе изглеждала странно напрегната. „Е, не си ли прекарваме чудесно?“, повтаряше често, сякаш ме предизвикваше да го оспоря. А после млъкваше или възкликваше възмутено за безобразната цена на сандвичите в Лондон.

Трина издърпа пейката отсреща, после бухна възглавничките, донесени от апартамента.

— За дядо се тревожа. Той не понася напрежението. Сменя си чорапите по четири пъти на ден и вече е повредил два от бутоните на дистанционното от прекалено натискане.

— Господи — сега се сещам. Кой ще получи попечителство?

Сестра ми ме изгледа ужасено.

— Не гледай мен — изрекохме едновременно.

Бяхме прекъснати от първите от „Кръга на продължаващите“, Сунил и Лиан, които се покатериха по железните стъпала и веднага отбелязаха колко голяма е терасата на покрива и какъв неочаквано разкошен изглед се открива към източния край на Ситито.

Лили се появи точно в дванайсет, прегърна ме бурно и лекичко изръмжа от удоволствие.

— Обожавам тази рокля! Изглеждаш зашеметяващо.

Имаше лек тен, лицето й грееше, бяха се появили няколко лунички, нежните косъмчета по ръцете й бяха избелели, беше облечена в бледосиня рокля и с гладиаторски сандали на краката. Видях я как оглежда терасата, явно доволна, че пак я вижда. Камила, която бавно се изкачваше по пожарната стълба, изпъна сакото си и се приближи към мен с лек укор в израза на лицето си.

— Можеше да изчакаш, Лили.

— Защо? Ти не си някоя старица.

Двете с Камила си разменихме иронични погледи, а после, някак импулсивно, аз се наведох леко и я целунах по бузата. Тя ухаеше на скъп магазин и косата й бе идеално поддържана.

— Чудесно е, че дойдохте.

— Даже си се грижила за растенията ми. — Лили оглеждаше подробно всичко. — Мислех си, че си ги уморила до едно. О, виж това! Харесват ми. Нови ли са? — Посочи две саксии, които бях купила от пазара предната седмица, за да украся терасата за деня. Не исках букети или нещо, което ще умре бързо.

— Това е пеларгониум — обясни Камила. — Не е добре да го оставиш тук горе през зимата.

— Може да ги покрие с вълна. Теракотените саксии са твърде тежки, за да ги сваля.

— Няма да оцелеят — каза Камила. — Твърде открито е.

— Всъщност — казах аз — Том ще живее тук и се притесняваме, че не е безопасно за него на покрива, предвид случилото се с мен, затова ще затворим достъпа. Ако искате, можете да ги вземете с вас после…

— Не — обади се Лили след моментен размисъл. — Да ги оставим. Би било хубаво да си го спомняме така. Както е сега.

Помогна ми да подредя една сгъваема маса, докато си говорехме за училището й — била щастлива там, но й било малко трудно с ученето — и за майка й, която май се опитвала да сваля някакъв архитект, испанец на име Фелипе, който бил купил съседната къща в квартала.

— Направо ми е жал за Смотаняка. Не знае какво го чака.

— Но ти си добре? — попитах аз.

— Супер съм. Животът е прекрасен. — Напъха в устата си чипс. — Баба ме накара да ида да видя бебето, казах ли ти?

Сигурно съм изглеждала доста стресната.

— Права си. Но тя каза, че някой трябва да се държи като възрастен. Дори дойде с мен. Беше направо велика. Не биваше да знам, но специално си купи ново сако от „Джейгър“. Мисля, че й беше нужно малко повече самочувствие, отколкото си признава. — Погледна към Камила, която си приказваше със Сам до масата с храната. — Всъщност ми стана малко мъчно за дядо ми. Когато си мислеше, че никой не го гледа, той все поглеждаше към нея, сякаш малко съжалява за случилото се с тях.

— И как беше?

— Бебето си е бебе. Всички си приличат, нали? Мисля обаче, че се държаха много добре. Постоянно ме питаха: „Как е училището, Лили?“, „Искаш ли да се уговорим за някоя дата, когато би искала да дойдеш да ни погостуваш?“, „Искаш ли да подържиш леля си?“. Сякаш това не звучи налудничаво.

— Ще идеш ли пак да ги видиш?

— Вероятно. Не са чак толкова лоши, мисля.

Погледнах към Джорджина, която говореше учтиво с баща си. Той се засмя, може би малко прекалено силно. Не беше се откъснал от нея, откакто се бе появила.

— Обажда ми се по два пъти в седмицата, за да си говорим за разни неща, а Дела все повтаря как иска двете с бебето „да изградим връзка“, сякаш едно бебе може друго, освен да яде, да плаче и да пълни памперса. — Тя се намръщи.

Засмях се.

— Какво? — попита тя.

— Нищо — отвърнах. — Просто се радвам да те видя.

— О, донесох ти нещо.

Изчаках, докато тя измъкне малка кутийка от чантата си, после ми я подаде.

— Видях това на един адски скучен панаир на антики, на който баба ме накара да ида, и веднага се сетих за теб.

Отворих внимателно кутийката. Вътре, върху тъмносиньо кадифе, имаше гривна в стил ар деко, с редуващи се цилиндрични мъниста от черен и жълт кехлибар. Взех я и я задържах върху дланта си.

— Доста екстравагантна, нали? Но ми напомни за…

— За чорапогащника.

— За чорапогащника. Това е от благодарност. Просто… нали разбираш… за всичко. Ти си единственият човек, който би я харесал. Както и мен, между другото. Тогава. Всъщност много си подхожда с роклята ти.

Протегнах ръка и тя я сложи на китката ми.

Завъртях я бавно.

— Много ми харесва.

Тя ритна нещо на земята, лицето й за миг стана сериозно.

— Ами май ти дължа нещо за едни бижута.

— Не ми дължиш нищо.

Погледнах Лили — с новото й самочувствие и очите на баща й, и се замислих за всичко, което ми беше дала, без да го съзнава. А после тя ме удари доста силно по рамото.

— Добре. Стига сме се разчувствали. Иначе ще ми съсипеш спиралата. Да слезем и да качим и останалата храна. Пфу, знаеш ли, че има плакат на Трансформърите в стаята ми? И един на Кейти Пери? Кого, по дяволите, си взела за нов съквартирант?

 

 

Останалите от „Кръга на продължаващите“ пристигнаха, преодолявайки, всеки по свой начин железните стъпала — едни с трепет, други със смях. Дафни се появи на покрива с дълбока въздишка на облекчение, Фред я държеше за ръка, Уилям прескочи наведнъж последните няколко стъпала, докато Наташа вдигна очи към небето зад гърба му. Другите поспряха да се възхитят на снопчето бели балони с хелий, които кротко се рееха под бледите слънчеви лъчи. Марк ми целуна ръка и каза, че за първи път му се случва нещо подобно, откакто изобщо води такава група. Наташа и Уилям, забелязах развеселено, прекарваха доста време в разговор насаме.

Сложихме храната на сгъваемата маса и определихме Джейк за барман, отговорен за разливането на шампанското, и той изглеждаше странно доволен от възложената му задача. Двамата с Лили отначало се заобикаляха отдалече и се преструваха, че не забелязват другия, както правят тийнейджърите в компания, когато знаят, че всички очакват да се заговорят по някое време. Когато тя най-сетне се приближи към него, му протегна ръка с показна учтивост, а той я изгледа за момент, преди да се усмихне бавно.

— Половината от мен би искала двамата да станат приятели. А другата не може да си представи нищо по-ужасно — измърмори Сам до ухото ми.

Пъхнах ръка в задния му джоб.

— Тя е щастлива.

— Прекрасна е. А той току-що е скъсал с гаджето си.

— Какво стана с максимата „да живеем на пълни обороти“, драги ми господине?

Той изръмжа тихо.

— Няма страшно за него. Тя е на сигурно място в Оксфордшър през повечето месеци в годината.

— Никой не е в безопасност около вас двете. — Той се наведе и ме целуна и аз забравих всичко останало за няколко сладостни секунди. — Харесва ми роклята ти.

— Не е ли твърде лекомислена? — Разгърнах плисетата на раираната си пола.

В тази част на Лондон беше пълно с магазинчета за стари маркови дрехи. Бях прекарала предната събота заровена в безброй закачалки със старинни коприни и пера.

— Харесвам лекомислието. Макар да съм леко разочарован, че не носиш онзи секси ирландски костюм.

Сам се дръпна леко назад от мен, когато майка ми се приближи, понесла поредния пакет салфетки.

— Как си, Сам? Добре ли се възстановяваш? — Беше го посетила два пъти в болницата. Дълбоко загрижена за съдбата на онези, които трябваше да разчитат на болничната храна, тя му бе занесла домашни наденички и сандвичи с яйца и майонеза.

— Много по-добре съм, благодаря.

— Не се преуморявай днес. Никакво вдигане на тежки неща. Ние с момичетата сами ще се оправим.

— Май е време да почваме — предложих аз.

Мама погледна отново часовника си, после огледа събраните на терасата.

— Да изчакаме още пет минути? Да дадем време на всички да си изпият питието?

Усмивката й — пресилена и твърде скована — ми късаше сърцето. Сам го забеляза. Пристъпи напред и я хвана с ръка.

— Джоузи, би ли ми показала къде си сложила салатите? Сега си спомних, че не съм качил подправките от апартамента.

— Къде е тя?

Събраните около масата хора се стреснаха леко. Всички се извърнахме към гръмовния глас.

— Мили боже, наистина ли са там горе, или Том пак ме праща за зелен хайвер?

— Бърнард! — Мама остави салфетките.

Баща ми се показа над парапета и огледа терасата на покрива. Изкатери последните няколко железни стъпала и изду бузи, докато оглеждаше обстановката. Челото му леко лъщеше от пот.

— Не мога да разбера, Луиза, защо ти е хрумнало да организираш това чак тук горе. Господи.

— Бърнард!

— Не сме в църква, Джоузи. Имам важно съобщение.

Мама се озърна наоколо.

— Бърнард. Сега не е…

— И това, което искам да споделя, е… Ето.

Баща ми се наведе и с огромно внимание вдигна нагоре крачолите на панталона си. Първо левия, а после и десния. От мястото си от другата страна на резервоара ясно можех да видя, че прасците му са бледи и леко на петна. На покрива се възцари тишина. Всички го зяпнаха. Той протегна единия си крак.

— Гладък като бебешко дупе. Хайде, Джоузи, пипни го.

Майка ми нервно пристъпи напред и се наведе, плъзвайки пръсти по прасеца на баща ми. Лекичко го потупа.

— Каза, че ще ме приемеш на сериозно, ако си направя коламаска на краката. Е, ето. Направих го.

Майка ми го зяпна невярващо.

— Направил си си коламаска на краката?

— Да. И ако знаех, че се подлагаш на такова мъчение, скъпа, нямаше да си отварям глупавата уста. Що за изтезание е това? Кой, по дяволите, е решил, че това е добра идея?

— Бърнард…

— Не ме интересува. Минах през ада, Джоузи. Но бих го направил отново, ако това означава, че можем отново да си оправим отношенията. Липсваш ми. Толкова много. Не ме интересува дали ще се запишеш на сто различни курса в колежа — феминистка политика, положението в Близкия изток, макраме за кучета, каквото и да е — стига да сме заедно. И за да ти докажа колко далеч бих стигнал заради теб, си записах час и за другата седмица — за гръб, триъгълник и… Какво беше другото?

— Цепка — отрони смутено сестра ми.

— О, боже. — Майка ми вдигна ръка към гърлото си.

До мен Сам бе започнал да се тресе безмълвно.

— Спри ги — измърмори той. — Ще ми се пръснат шевовете.

— Ще направя пълна програма. На оскубано пиле ще заприличам, ако това ще ти докаже какво означаваш за мен.

— О, мили боже, Бърнард.

— Сериозен съм, Джоузи. Толкова съм отчаян.

— Ето защо нашето семейство не си пада по романтиката — измърмори Трина.

— Какво е цепка, гръб и коламаска? — попита Томас.

— О, скъпи, липсваше ми ужасно. — Майка ми обви ръце около врата на баща ми и го целуна. Облекчението, изписано по лицето му, бе напълно осезаемо. Той зарови лице в рамото й, а после отново я зацелува по ухото, по косата, стиснал ръцете й като малко момче.

— Гадост — обади се Томас. — Значи, не трябва да правя…

Майка ми погали страната на баща ми.

— Веднага ще отменим часа ти при козметичката.

Баща ми видимо се успокои.

— Добре — обадих се аз, когато суматохата бе стихнала, и съдейки по пребледнялото лице на Камила Трейнър, Лили вече бе успяла да й обясни точно на какво е планирал да се подложи баща ми в името на любовта. — Мисля, че трябва да проверим отново дали всички имат пълни чаши и после може би… да започваме?

 

 

Веселието покрай грандиозния жест на баща ми, спешната смяна на памперса на бебето на Трейнър и разкритието, че Томас е пускал сандвичи с яйца върху балкона на господин Антъни Гардинър и чисто новия му шезлонг от „Конран“, отнеха поне още двайсет минути, преди на покрива да се възцари тишина. След тайно поглеждане на предварително подготвените бележки и прочистване на гърлото Марк застана в средата. Беше по-висок, отколкото си мислех — винаги досега го бях виждала седнал.

— Добре дошли на всички. Първо искам да благодаря на Луиза, че предостави това чудесно място за нашата церемония по случай завършването. Има нещо особено подходящо в това да сме толкова по-близо до небето… — Спря за миг, докато утихне смехът. — Това е необичайна церемония за нас — за първи път сред нас има хора, които не са част от групата, но мисля, че е чудесна идея да бъдем по-отворени и да отбележим събитието сред приятели. Всички тук знаят какво е да си обичал и да си изгубил любим човек. Така че всички сме почетни членове на групата днес.

Джейк стоеше до баща си, един луничав, русокос мъж, когото, за съжаление, не можех да погледна, без да си го представя как плаче след секс. В момента той се пресегна и прегърна сина си.

Джейк срещна погледа ми и вдигна очи към небето. Но се усмихна.

— Бих искал да отбележа, че макар да се наричаме „Кръга на продължаващите“, никой от нас не може да продължи напред, без да обърне поглед назад. Продължаваме, но винаги носим с нас онези, които сме загубили. Целта на нашата малка група е да направим така, че това да не е непоносим товар, тежест, която ни закотвя на едно и също място. Искаме присъствието им да бъде дар за нас. И това, което научихме, споделяйки спомените и скръбта си, както и малките си лични победи един с друг е, че няма нищо лошо в това да си тъжен. Или объркан. Или гневен. Съвсем нормално е да изпитваме цял куп емоции, които другите хора може да не разбират, и често това може да продължи дълго. Всеки има своя път. Не съдим никого.

— Освен бисквитките — измърмори Фред. — Осъждам онези чаени бисквити. Бяха отвратителни.

— Факт е, че колкото и невъзможно да ни се струва отначало, всеки ще стигне до момента, в който ще оцени и ще бъде благодарен за това, че всеки човек, когото сме обсъждали и за когото сме скърбили заедно, е бил тук сред нас — и независимо дали ни е бил отнет след шест месеца или шейсет години, сме били щастливи да го имаме в живота си.

Погледнах лицата наоколо, които бях заобичала, всички заслушани внимателно, и си спомних за Уил. Затворих очи и в мислите ми изникна лицето му, усмивката му, смехът, спомних си какво ми беше струвала любовта ми към него, но и преди всичко какво ми беше дал.

Марк огледа малката ни група. Дафни тайничко попи ъгълчето на окото си.

— И така… обикновено сега казваме няколко думи, с които отбелязваме къде сме. Няма нужда да бъдем многословни. Просто сякаш затваряме вратата на този етап от пътуването ни. И никой не е длъжен, но ако го направи, би било нещо хубаво.

Сред групата се размениха смутени усмивки и за кратко изглеждаше, че никой няма да каже нищо. После Фред пристъпи крачка напред. Нагласи кърпичката в предния джоб на спортното си сако и се изпъна леко.

— Искам само да кажа: „Благодаря ти, Джили. Ти беше прекрасна съпруга и аз бях истински късметлия цели трийсет и осем години. Ще ми липсваш всеки ден, любима“.

Той се дръпна леко смутено, а Дафни тихичко му каза само на него: „Много мили думи, Фред“. Тя оправи леко копринения си шал и после също пристъпи напред.

— Исках само да кажа… съжалявам. На Алън. Ти беше толкова добър човек и ми се иска да бяхме успели да сме откровени помежду си за всичко. Иска ми се да бях в състояние да ти помогна. Иска ми се… ами надявам се, че сега си добре и че… че имаш добър приятел, където и да си.

Фред потупа ръката на Дафни.

Джейк разтри леко врата си, после пристъпи, изчерви се и се обърна към баща си:

— Липсваш и на двама ни, мамо. Но ще се оправим. Не искам да се тревожиш за нищо.

Когато свърши, баща му го прегърна, целуна го по косата и примигна няколко пъти. Двамата със Сам си размениха разбиращи усмивки.

Лиан и Сунил бяха следващите, всеки каза по няколко думи, вперил поглед в небето, за да прикрие смущаващи сълзи, или пък на свой ред кимаше окуражително на другия.

Уилям пристъпи напред и мълчаливо положи бяла роза в краката си. Необичайно смълчан, той остана загледан в нея за миг, с безизразно лице, после направи крачка назад. Наташа нежно го прегърна, а той внезапно преглътна задавено, после скръсти ръце пред гърдите си.

Марк ме погледна и аз усетих как Сам стиска ръката ми. Усмихнах му се и поклатих глава.

— Аз — не. Но Лили би искала да каже няколко думи, ако може.

Лили дъвчеше устни, когато застана в средата. За миг сведе очи към листче хартия в ръцете си, после явно размисли и го смачка на топка.

— Хм, попитах Луиза дали мога да направя това, макар че, както знаете, не съм член на вашата група. Не познавах баща си лично и не съм имала възможност да се сбогувам с него на погребението, затова си помислих, че би било хубаво да кажа няколко думи сега, когато имам усещането, че го познавам малко по-добре. — Тя се усмихна притеснено и отметна кичур коса от лицето си. — И така. Уил… татко. Когато за първи път научих, че си моят истински баща, честно казано, бях малко ужасена. Бях се надявала истинският ми баща да е някой мъдър, красив мъж, който ще иска да ме научи на разни неща и ще ме защитава, ще ме води на екскурзии и ще ми показва красивите места, които той обича. А това, което в действителност получих, бе един гневен мъж в инвалидна количка, който просто, нали знаете, сложил край на живота си. Но заради Лу и семейството ти през последните няколко месеца успях да те опозная малко по-добре. Винаги ще тъгувам и малко ще се ядосвам, че не съм имала шанса да те срещна, но искам и да ти благодаря. Ти ми даде много, без да го знаеш. Мисля, че приличам на теб по някои добри качества — и някои не толкова добри. Наследила съм твоите сини очи и косата ти, както и отвращението ти към соления мармалад, умението да се спускам по черни писти… И да, явно съм наследила известно твърдоглавие и променливите ти настроения — това е мнение на други хора, между другото. Не е мое.

Наоколо се разнесе смях.

— Но преди всичко ти ми даде семейство, за което не подозирах. И това е супер. Защото, честно казано, не се справях особено добре, преди всички те да се появят. — Усмивката й бе колеблива.

— Ние сме много щастливи, че ти се появи — викна Джорджина.

Усетих пръстите на Сам да стискат моите. Той не биваше да стои прав толкова дълго, но типично в негов стил, бе отказал да седне. Не съм инвалид. Облегнах глава на гърдите му, борейки се с буцата, заседнала в гърлото ми.

— Благодаря, Джи. Така, хм, Уил… татко, няма да говоря дълго, защото речите са досадни, а и защото бебето всеки момент ще ревне, което тотално ще скапе атмосферата. Но исках само да кажа благодаря ти, като твоя дъщеря, и че аз… те обичам и винаги ще ми липсваш, и се надявам, че ако сега ме гледаш отгоре и можеш да ме видиш, си доволен. Че ме има. Защото това, че мен ме има, донякъде означава, че и ти още си тук, нали? — Гласът й пресекна и очите й се напълниха със сълзи. Погледът й се плъзна към Камила, която кимна лекичко. Лили подсмръкна и вдигна брадичка. — Мисля, че сега е моментът, в който всички да пуснем балоните си, нали?

Разнесе се едва доловима колективна въздишка, няколко души се размърдаха неловко. Зад гърба ми членовете на „Кръга на продължаващите“ замърмориха нещо помежду си, докато се протягаха да уловят нежно полюшващите се балони за панделките им.

Лили първа пристъпи напред, уловила в ръка бял балон с хелий. Вдигна ръка, после, сякаш тъкмо й бе хрумнало, откъсна синя метличина от една от саксиите и завърза цветчето внимателно с панделката. После протегна ръка и след секунда колебание пусна балона.

Видях как я последва Стивън Трейнър и как Дела нежно стисна ръката му. Камила пусна своя балон, после и Фред, Сунил, след това Джорджина, хванала под ръка майка си. Моята майка, Трина, татко, бършейки нос шумно в кърпичката си, а после и Сам. Стояхме смълчани на покрива и ги гледахме как се носят нагоре един по един в ясното синьо небе, как стават все по-малки и по-малки, докато накрая се изгубиха невидими в безкрая.

Пуснах моя балон да си отиде.