Джоджо Мойс
След теб (3)

Втора глава

— Как се казваш, скъпа?

Шина на врата ми.

Ръка, която опипва главата ми — нежно, бързо.

Жива съм. Което е доста изненадващо всъщност.

— Точно така. Отвори очи. Погледни към мен, хайде. Можеш ли да ми кажеш името си?

Искам да проговоря, да отворя уста, но гласът ми прозвучава приглушено и сбъркано. Май съм си прехапала езика. В устата ми има кръв, топла и с вкус на желязо. Не мога да помръдна.

— Ще те поставим на твърда носилка, нали разбираш? Може да ти е малко дискомфортно за около минута, но ще ти сложа морфин и болката ще утихне. — Гласът на мъжа е спокоен, равен, сякаш най-нормалното нещо на света е да лежа потрошена върху бетонната настилка, зяпнала небето. Иде ми да се разсмея. Искам да му кажа колко е нелепо, че съм тук. Но нищо, изглежда, не се случва както е редно.

Лицето на мъжа изчезва от полезрението ми. Жена с неонова жилетка, чиято тъмна къдрава коса е вързана на опашка на тила й, се надвесва над мен и насочва малко фенерче в очите ми, като ме оглежда със същия безпристрастен интерес, сякаш съм експонат, а не човек.

— Трябва ли да й сложим система?

Искам да кажа нещо, но вниманието ми е обсебено от болката в краката. „Господи“, възкликвам аз, но не съм сигурна, че съм го изрекла гласно.

— Множество фрактури. Зеници — нормални и реагиращи. Кръвно — деветдесет на шейсет. Късмет е имала, че е улучила онази тента. Каква случайност, нали, да падне точно върху шезлонга?… Не ми харесват тези охлузвания обаче. — Студен въздух отстрани на тялото ми, леко докосване на топли пръсти. — Вътрешен кръвоизлив?

— Трябва ли ни втори екип?

— Бихте ли се отдръпнали, господине? Още назад?

Друг мъжки глас.

— Излязох навън за цигара и тя се стовари на балкона ми, за бога. За малко да ми падне на главата.

— Ето, виждате ли — явно е щастливият ви ден. Не е паднала на главата ви.

— Адски ме стресна. Човек не очаква разни хора просто така да му се стоварят от небето. Погледнете шезлонга ми. Струваше ми осемстотин лири от „Конран“… Дали ще мога да заведа иск за щета?

Кратко мълчание.

— Можете да правите каквото решите, господине. Вижте, можете направо да й пратите сметката за почистването на кръвта й от балкона, така и така сте почнали. Нали?

Очите на мъжа се спират на колежката му. Времето ми се изплъзва и аз се понасям с него. Паднала съм от покрив? Става ми студено на лицето и осъзнавам, че съм почнала да треперя.

— Изпада в шок, Сам.

Някъде долу се отваря врата на бус. После носилката под мен помръдва и в миг болката, болката, болката… Всичко става черно.

 

 

Сирена и проблясване в синьо. Винаги има сирени в Лондон. Движим се. Неонови светлини осветяват вътрешността на линейката, прекъсват и отново блясват, разкривайки неочаквано претъпкана задна част; виждам мъжа в зелената униформа, който пише нещо в телефона си, преди да се обърне и да нагласи системата над главата ми. Болката е намаляла — морфин? — но съзнанието ми се изпълва с растящ ужас. Сякаш огромна въздушна възглавница се надува бавно вътре в мен и постепенно измества всичко останало. О, не, не. О, не.

— Ижжжвинете?

Нужни са ми два опита, преди мъжът, който е облегнал лакът на задната врата на линейката, да ме чуе. Обръща се и се навежда към лицето ми. Мирише на лимони и е пропуснал едно място, докато се е бръснал.

— Добре ли си?

— Ахм, аз…

Мъжът се навежда.

— Съжалявам. Трудно се чува заради сирената. Скоро ще стигнем. — Слага ръка върху моята. Неговата е суха и уверена. Внезапно изпадам в паника, да не би да реши да ме пусне. — Само се дръж. Колко минути още, Дона?

Не мога да изрека думите. Езикът ми изпълва устата. Мислите ми са объркани, преливат една в друга. Размърдах ли ръце, докато ме повдигаха? Вдигнах дясната си ръка, нали така?

— Аз пара… зирана ли съм? — прозвучава като шепот.

— Какво? — Той навежда ухо близо до устата ми.

— Пара… зирана? Аз па… лизирана?

— Парализирана? — Мъжът се поколебава, вперил поглед в мен, после извръща очи и се вглежда в краката ми. — Можеш ли да размърдаш пръстите си?

Опитвам се да си спомня как да помръдна крака. Изглежда, са ми нужни повече усилия и концентрация, отколкото преди. Мъжът се протяга и леко докосва големия пръст на крака ми, сякаш да ми напомни къде е.

— Опитай отново. Точно така.

Болка пронизва и двата ми крака. Рязка въздишка, може би ридание. Мое.

— Добре си. Болката е хубаво нещо. Не мога да твърдя със сигурност, но не мисля, че има гръбначно нараняване. Счупила си бедрената кост, както и няколко други в добавка.

Очите му са вперени в моите. Добри очи. Изглежда, разбира колко много се нуждая от убеждаване. Усещам ръката му да стиска моята. Никога не съм се нуждаела толкова много от човешко докосване.

— Наистина. Почти сигурен съм, че не си парализирана.

— О, слава богу. — Чувам гласа си, сякаш идва отдалеч. Очите ми се пълнят със сълзи. — Не ме оставяйте, моля ви — шепна.

Той свежда лице към мен.

— Няма да те оставя.

Искам да кажа нещо, но лицето му се замъглява и отново се отнасям.

 

 

След това ми казват, че съм паднала от височина цели два етажа от общо пет, разкъсала съм тента и съм се приземила в най-модерен и много голям шезлонг от платно и ратан, с водоустойчиви меки възглавници, на балкона на господин Антъни Гардинър, адвокат по авторско право, мой съсед, когото никога не съм срещала. Бедрената ми кост е счупена на две, две ребра и ключицата ми също са счупени. Имам два счупени пръста на лявата ръка, както и счупена метатарзална кост, която пробила кожата на стъпалото и станала причина един от студентите по медицина да припадне. Рентгеновите ми снимки са достойни за възхищение.

Продължавам да чувам гласа на парамедика, който се погрижи за мен: Никога не знаеш какво може да ти се случи, когато паднеш отвисоко. Очевидно съм извадила голям късмет. Казват ми го и чакат, усмихнати широко, сякаш се очаква да отговоря с бляскава усмивка или да изтанцувам един фокстрот. Не се чувствам късметлийка. Нищо не чувствам. Унасям се и се събуждам, а понякога над мен светят ярките лампи на операционна зала, друг път съм в тиха и стаена стая. Лицето на сестра. Откъслечни разговори.

Видя ли как беше оцапала всичко онази възрастна жена в отделение Д4? Ама че край на смяната, а?

Работиш в „Принцеса Елизабет“, нали? Кажи им, че знаем как се работи в спешното. Ха-ха-ха.

Само си почивай, Луиза. За всичко ще се погрижим. Само си почивай.

От морфина ми се спи. Увеличават дозата и потъвам в приятната хладна прегръдка на забравата.

Отварям очи и виждам майка си в другия край на леглото.

— Будна е. Бърнард, тя е будна. Трябва ли да повикаме сестрата?

„Сменила е цвета на косата си — мисля си разсеяно. А после: — О. Това е майка ми. Тя вече не ми говори.“

— О, слава богу. Слава богу. — Майка ми се пресяга и докосва кръстчето на шията си. Това ми напомня за някого, но не мога да се сетя за кого точно. Навежда се напред и леко погалва бузата ми. Незнайно защо това веднага изпълва със сълзи очите ми. — О, малкото ми момиче. — Навежда се над мен, сякаш да ме защити от следващи беди. Усещам парфюма й, познат ми като моя собствен. — О, Лу.

Попива сълзите ми с кърпичка.

— Изплаших се до смърт, когато ми се обадиха. Боли ли те нещо? Имаш ли нужда от каквото и да е? Удобно ли ти е? Какво да ти донеса?

Толкова бързо говори, че не мога да отговоря.

— Дойдохме веднага, щом научихме. Трина се грижи за дядо. Той ти изпраща поздрави. Е, поне се опита да каже нещо в този смисъл, но ние всички си знаем какво му е. О, миличка, как, за бога, се забърка в тази каша? Какво си мислеше?

Майка ми попива очите си, после и моите отново.

— Ти си ми дъщеря. И… не мога да понеса, че можеше да ти се случи нещо, докато ние не… нали разбираш.

— Нам… — Преглъщам думите. Езикът ми има странна форма. Звуча като пияница. — Никога не съм ишшкала…

— Знам. Но за мен беше толкова трудно, Лу. Не можех…

— Не сега, мила, нали? — Татко я докосва по рамото.

Тя поглежда някъде встрани и ме хваща за ръка.

— Когато се обадиха. О… Помислих си — не знаех какво е… — Тя отново подсмърча, притиснала кърпичка до устните си. — Слава на бога, че е добре, Бърнард.

— Разбира се, че е добре. Ти си като от каучук, момичето ми, нали?

Татко се надвесва над мен. Последно сме говорили по телефона преди два месеца, но не съм го виждала на живо през изминалите осемнайсет месеца, откакто напуснах родния си град. Изглежда ми огромен и познат, и отчайващо, крайно изтощен.

— Шшъжалявам — прошепвам. Не мога да измисля какво друго да кажа.

— Не ставай глупава. Просто се радваме, че си добре. Макар да изглеждаш като след шест рунда с Майк Тайсън. Виждала ли си се в огледало, откакто си тук?

Поклащам глава.

— Ами… може би е по-добре да изчакаш още малко. Нали се сещаш за онзи път, когато Тери Никълс се преметна през рамката на колелото си край минимаркета? Е, като махнем мустака, горе-долу така изглеждаш. Всъщност… — Той се взира по-отблизо в лицето ми. — Сега като стана дума…

— Бърнард.

— Ще донесем една пинсета утре. Както и да е, другия път, като се сетиш за уроци по летене, нека да са на самолетната писта, става ли? Скачането и махането с ръце явно не действа при теб.

Опитвам се да се усмихна.

И двамата се навеждат над мен. Лицата им са напрегнати, притеснени. Моите родители.

— Отслабнала е, Бърнард. Не мислиш ли, че е отслабнала?

Татко се навежда по-близо и тогава забелязвам, че очите му са леко влажни, а усмивката — доста по-неуверена от обичайното.

— О… много е красива, скъпа. Повярвай ми. Изглеждаш прекрасно. — Стиска ръката ми, после я вдига към устните си и я целува. Баща ми никога не е правил това с мен през целия ми живот.

Тогава осъзнавам, че те са смятали, че ще умра, и от гърдите ми се изтръгва ридание. Затварям очи, за да спра горещите сълзи, и усещам едрата му, загрубяла от работата с дърво длан да покрива моята.

— Тук сме, скъпа. Всичко е наред вече. Всичко ще се оправи.

 

 

Изминават трийсет и петте мили до Лондон и обратно всеки ден в продължение на две седмици, като хващат ранния влак, а след това идват през няколко дни. Баща ми излиза специално от работа, защото мама не иска да пътува сама. Всякакви ги има в Лондон в крайна сметка. Казва го неведнъж, винаги с поглед крадешком през рамо, сякаш някой закачулен и размахал нож бандит се е промъкнал зад нея в отделението. Трина се е пренесла временно у дома, за да наглежда дядо. Известна острота се появява в тона на майка ми, докато обяснява, и това ме кара да мисля, че може би не е по желание на Трина.

Мама носи домашно приготвена храна от деня, в който всички се взирахме в продължение на пет минути в обяда ми и въпреки старанието си не успяхме да отгатнем какво е.

— И го носят в пластмасови чинии, Бърнард. Като в затвора.

Побутна нещото в чинията с вилицата си, после го подуши. Оттогава пристига с огромни сандвичи, дебели резени шунка в мека бяла питка, домашни супи в термос. „Храна, която познаваш“ — и ме храни като бебе. Езикът ми бавно връща нормалните си размери. Явно съм го прехапала при падането си. Не е нещо необичайно, както ме уверяват.

Правят ми две операции, за да фиксират бедрената кост, левият крак и лявата ми ръка са в гипс до горе. Кийт, един от санитарите, пита дали може да се подпише на гипса ми — очевидно носи лош късмет да е чисто бял — след което бързо надрасква толкова циничен коментар, че се налага Евелин, сестрата филипинка, да го замаже с нов гипс, преди да го е видял някой от докторите. Докато ме води с количката до рентгена или до манипулационната, Кийт ми разказва всички клюки от болницата. Мога да мина и без да съм посветена в историята на всички пациенти, които умират бавно и мъчително, но това явно го прави щастлив. Понякога се чудя какво ли разправя на другите за мен. Аз съм момичето, което е паднало от пететажна сграда и е оживяло. В болничната йерархия това явно ме поставя доста по-високо от сплетените черва в отделение С или „онази тъпа крава, която, без да иска, си отрязала пръста с ножиците за трева“.

Невероятно е колко бързо ставаш част от системата. Събуждам се, правят ми процедури няколко души, които вече разпознавам, опитвам се да кажа на докторите онова, което искат да чуят от мен, и чакам родителите ми да пристигнат. Майка ми и баща ми се стараят да се занимават с разни неща из стаята ми и се държат адски почтително с лекарите. Татко се извинява, задето не мога да скоча от леглото, докато мама не го срита доста силно по глезена.

След като визитацията приключи, мама обикновено обикаля малките магазинчета на долния етаж и се връща възмутена от множеството места за бързо хранене.

— Онзи еднокрак мъж от кардиологичното отделение, Бърнард, нали се сещаш? Тъпче се долу с чийзбургер и картофки, сякаш не е виждал храна от месеци.

Татко седи близо до долния край на леглото ми и чете местния вестник. През първата седмица все търсеше да види дали не са писали за моя случай. Опитвам се да му обясня, че в тази част на града дори двойно убийство рядко стига до кратките вести, но в Сторгфолд предната седмица местният вестник бил излязъл със заглавие на първа страница: „Колички в супермаркета оставени на неправилно място“. А седмицата преди това водеща тема била: „Учениците са възмутени от състоянието на езерцето с патици в парка“, затова още не е напълно убеден.

 

 

В петъка, след последната операция на бедрената кост майка ми носи нощница, твърде голяма за мен, и огромен хартиен плик с яйчени сандвичи.

Няма нужда да питам какво има вътре: замирисва на сяра веднага щом отваря плика. Баща ми размахва ръка пред носа си.

— Сестрите ще обвинят мен, Джоузи — мърмори той, докато отваря и затваря няколко пъти вратата на стаята ми.

— Яйцата ще я охранят малко. Твърде слаба е. Освен това няма какво толкова да се възмущаваш. Ти винеше кучето за ужасните си миризми две години след като горкото животно беше умряло.

— Само поддържам жива романтиката, скъпа.

Мама снижава глас:

— Трина казва, че последният й приятел вдигал чаршафа над главата й, когато изпускал газове. Можеш ли да си представиш!

Татко се обръща към мен.

— Когато аз го правя, майка ти отказва да остане в същия окръг с мен.

Има някакво напрежение наоколо дори когато се засмиват. Усещам го. Когато целият ти свят се е свил между четири стени, ставаш много чувствителен и към най-слабите промени в атмосферата. Както когато докторите се извръщат леко встрани, докато преглеждат рентгеновите снимки, или сестрите закриват уста с ръка, докато говорят за някого наблизо, който преди малко е починал.

— Какво? — питам. — Какво има?

Двамата се споглеждат неловко.

— Ами… — Мама присяда на ръба на леглото ми. — Докторът каза… консултантът каза… не било ясно как си паднала.

Захапвам един от яйчените сандвичи. Вече мога да хващам разни неща с лявата си ръка.

— О, това ли. Разсеях се.

— Докато си ходела по покрива.

Дъвча известно време.

— Има ли вероятност да си ходила насън, миличка?

— Татко, никога през живота си не съм ходила насън.

— Напротив. Онзи път, когато беше на тринайсет и беше слязла насън долу, и бе изяла половината от тортата за рождения ден на Трина.

— Хм. Може да не е било точно насън.

— Освен това говорят за нивото на алкохол в кръвта ти. Казват… била си пила… доста.

— Имах тежка вечер в работата. Пийнах една-две чаши и просто се качих на покрива да подишам малко въздух. После се разсеях от някакъв глас.

— Чула си глас?

— Стоях на парапета и просто гледах напред. Понякога го правя. И тогава зад гърба ми се чу гласа на някакво момиче, стреснах се и изгубих равновесие.

— Момиче ли?

— Чух само гласа й.

Татко се навежда напред.

— Сигурна ли си, че е било истина? А не някакво въображаемо…

— Само костите ми са пострадали, татко, умът ми си е наред.

— Наистина споменаха, че някакво момиче е повикало линейката. — Мама докосва ръката на баща ми.

— Значи, казваш, че е било нещастен случай — отронва той.

Спирам да дъвча. Двамата се споглеждат гузно.

— Какво? Вие… да не мислите, че съм скочила?

— Нищо такова не сме казали. — Татко се почесва по главата. — Просто… ами… нещата толкова се объркаха, откакто… А и не сме те виждали толкова отдавна… малко се изненадахме, че си се разхождала по покрива на сградата в малките часове на нощта. Някога те беше страх от високото.

— Някога бях сгодена за човек, който считаше за нормално да пресмята колко калории е изгорил, докато спи. Господи. Значи, затова сте толкова внимателни с мен? Мислите, че съм опитала да се самоубия?

— Той просто питаше…

— Кой какво е питал?

— Психиатърът. Просто искат да се уверят, че си добре, скъпа. Всички знаем, че нещата бяха… ами, нали знаеш… откакто…

— Психиатър?

— Включили са те в списъка за посещение при някакъв специалист. Да поговорите, нали разбираш. И си поговорихме надълго и нашироко с лекарите, затова ще се прибереш с нас у дома. Само докато се възстановиш. Не можеш да останеш самичка в онзи твой апартамент. Той е…

— Били сте в апартамента ми?

— Наложи се да вземем нещата ти.

Настава дълго мълчание. Представям си ги застанали на входната ми врата, майка ми, стиснала здраво чантата си, докато оглежда непраното спално бельо, празните бутилки от вино, наредени по полицата над камината, самотното половин пликче с ядки в хладилника. Виждам ги как поклащат глави, споглеждат се. Сигурен ли си, че сме на правилния адрес, Бърнард?

— Точно сега е хубаво да си при семейството си. Само докато си стъпиш отново на краката.

Иска ми се да ги уверя, че ще си бъда много добре в моя апартамент, независимо какво мислят за него. Искам да си върша работата, да се прибирам у дома и да не мисля за нищо до следващата ми смяна. Искам да кажа, че не мога да се върна в Стортфолд и отново да бъда онова момиче, момичето, което… Не искам пак да усещам бремето на грижливо прикритото неодобрение на майка ми, престореното веселие на баща ми, който все повтаря: „всичко е наред, всичко е много добре“, сякаш, ако го повтори достатъчно пъти, наистина всичко ще се оправи. Не искам да минавам край къщата на Уил всеки ден, да си мисля за онова, от което бях част, за нещото, което винаги ще бъде там.

Но не казвам нищо. Защото внезапно се усещам уморена, всичко ме боли и просто не мога да се боря повече.

 

 

Татко ме прибира у дома две седмици по-късно в работния си миниван. Отпред има място само за двама, затова мама е останала да подготви къщата и докато шосето лети под гумите ни, усещам как стомахът ми нервно се свива.

Веселите улички на родния ми град сега ми изглеждат чужди. Оглеждам ги безпристрастно, като страничен наблюдател, отбелязвам колко миниатюрно изглежда всичко, колко банално, колко симпатично. Осъзнавам, че точно така вероятно е изглеждало за Уил, когато се е върнал у дома след катастрофата, но бързо изтиквам мисълта настрани. Докато минаваме по нашата улица, се улавям как леко се смъквам на седалката. Не искам да разменям любезности със съседите, да се обяснявам. Не искам да бъда съдена за онова, което съм направила.

— Добре ли си? — Татко се обръща, сякаш е усетил какви мисли ми минават.

— Супер.

— Добро момиче. — За миг слага ръка върху рамото ми.

Мама вече е на прага, когато спираме отвън. Подозирам, че е стояла до прозореца последния половин час. Татко оставя една от чантите ми на стъпалото, после се връща да ми помогне, премятайки другата чанта през рамо.

Внимателно опирам бастуна си на плочите и усещам поклащането на завесите по прозорците зад гърба ми, докато бавно крача по пътеката.

Виж кой си идва — направо ги чувам да шепнат. — Какво ли е направила пък сега?

Татко ме води напред, като гледа старателно в краката ми, сякаш могат изведнъж да скочат и да хукнат нанякъде.

— Добре ли си? — все пита той. — Не бързай сега.

Виждам дядо ми да стои зад мама в коридора, облечен в карирана риза и новия си син елек. Нищо не се е променило. Тапетите са същите. Килимът в коридора е същият — със следите от прахосмукачка в износените му нишки след сутрешното чистене на мама. Виждам дори и стария си син анорак да виси на закачалката. Осемнайсет месеца. Струва ми се, че ме е нямало поне десет години.

— Не й вади душата — казва мама, стиснала ръце. — Много бързо вървиш, Бърнард.

— Тя да не е хукнала като Мо Фара. Ако забави още малко, направо ще заспим прави.

— Внимавай със стъпалата. Не трябва ли да останеш зад нея, Бърнард докато се качва? За…

— Знам къде са стъпалата — изричам през стиснати зъби. — Живяла съм тук само двайсет и шест години.

— Внимавай да не се спъне на този праг там, Бърнард. Не искаме сега да си строши другия крак.

О, боже! — възкликвам мислено. — Така ли беше и при теб, Уил? Всеки божи ден?

В този момент сестра ми се появява на вратата, избутвайки мама.

— О, за бога, мамо. Хайде, скокливке. Да не правим панаири пред съседите.

Трина пъха рамото си под ръката ми и леко се извръща, за да изгледа гневно съседите, вдигнала вежди, сякаш казва: Сериозно ли? Струва ми се, че дори чувам свистенето на бързо спуснати пердета.

— Проклети зяпачи. Както и да е, побързай. Обещах на Томас да види белезите ти, преди да го заведа на градина. Господи, колко си отслабнала? Гърдите ти сигурно са виснали като две мандарини, напъхани в чорапи.

Трудно ми е да се смея и вървя едновременно. Томас тича да ме прегърне и се налага да спра и да се облегна с една ръка на стената, за да не изгубя равновесие при сблъсъка.

— Наистина ли те срязаха цялата и после пак те сглобиха? — пита той. Главата му стига до гърдите ми. Паднали са му четири предни зъба. — Дядо казва, че сигурно са те сглобили наопаки. Но само бог знае дали ще видим разликата.

— Бърнард!

— Шегувах се.

— Луиза. — Гласът на дядо е глух и колеблив. Неуверено протяга ръце да ме прегърне и аз отвръщам на прегръдката. Той се дръпва леко, докато старческите му ръце ме стискат изненадващо здраво, и ми се мръщи престорено строго.

— Знам, татко. Знам. Но вече си е у дома — обажда се мама.

— Пак си в старата си стая — казва баща ми. — Опасявам се, че сме украсили стените с тапети на трансформъри заради Том. Нали нямаш нищо против някой и друг Автобот и Предакон?

— Имах червеи в дупето — споделя Томас. — Мама казва, че не бива да го казвам извън къщи. Или да си пъхам пръстите в…

— О, мили боже — възкликва мама.

— Добре дошла у дома, Лу — казва татко и моментално пуска чантата върху крака ми.