Джоджо Мойс
След теб (29)

Двадесет и осма глава

Джейк чакаше на верандата, когато пристигнах за сбирката на „Кръга на продължаващите“. Валеше като из ведро; гъсти морави облаци внезапно закриха небето и се разрази буря, от която канавките преляха и заради която подгизнах до кости за десетте секунди, потребни да прекося паркинга.

— Влизаш ли? Навън е гадно…

Той пристъпи напред и дългите му тънки ръце ме притиснаха във внезапна и леко непохватна прегръдка, щом стигнах до вратата.

— О! — Вдигнах ръце, защото не исках да го измокря целия.

Той ме пусна и отстъпи крачка назад.

— Дона ни каза какво си направила. Искам само… нали разбираш… искам да ти благодаря.

Очите му бяха измъчени и потънали в сенки. Едва сега осъзнах колко тежки са били за него изминалите няколко дни, толкова скоро след като бе загубил майка си.

— Той е корав — казах аз.

— Все едно е от тефлон — каза той и двамата се засмяхме смутено, както правят британците, когато изпитват силни емоции.

На срещата Джейк сподели необичайно словоохотливо как приятелката му не разбирала какво е скръбта за него.

— Не разбира защо някоя сутрин просто искам да си остана в леглото, под завивките. Или защо се плаша, че нещо може да се случи с хората, които обичам. На нея нищо лошо не й се е случвало. Буквално никога. Дори и домашният й заек е още жив, а е на цели девет години.

— Мисля, че на хората им омръзва да скърбят — обади се Наташа. — Сякаш ти е позволено да скърбиш за някакво негласно определено време — шест месеца може би, а после другите се дразнят, ако вече не си „по-добре“. Сякаш твърде много си угаждаш, ако още си в плен на мъката си.

— Да! — Останалите от кръга замърмориха в съгласие с думите й.

— Понякога си мисля, че щеше да е по-лесно, ако още беше прието да се носят вдовишки дрехи — подхвърли Дафни. — Така всички щяха да знаят, че още скърбиш.

— Може би като табелките за начинаещи шофьори, нали разбирате, така че всяка година да минаваш на друг цвят. Да кажем, от черно да минеш на тъмномораво — поясни Лиан.

— И да стигнеш чак до жълто, когато отново си щастлив — ухили се Наташа.

— О, не. Жълтото никак не ми отива. — Дафни се усмихна неуверено. — Ще трябва да си остана леко нещастна.

Слушах разказите им във влажната зала на църквата — за малките крачки в преодоляването на дребни емоционални проблеми. Фред се беше записал в един отбор да играе боулинг и се радваше, че има и друга причина да излиза във вторник, която не е свързана с обсъждането на покойната му съпруга. Сунил се бе съгласил майка му да го запознае с далечна братовчедка от Елтъм.

— Не съм голям привърженик на уредените бракове, но честно казано, нямам особен успех с другите методи. Все си повтарям, че тя ми е майка. Едва ли ще ме събере с някоя ужасна жена.

— Мисля, че е чудесна идея — обади се Дафни. — Моята майка вероятно щеше веднага да забележи накъде го тегли моя Алън, за разлика от мен. Тя много добре разбираше хората.

Гледах всички тях, сякаш аз стоях отвън и ги наблюдавах, докато те са вътре. Смеех се на шегите им, вътрешно потръпвах, когато разказваха за сълзи в неподходящ момент или неудачни коментари. Но докато седях на пластмасовия си стол и пиех разтворимо кафе, постепенно осъзнах, че някак си се бях озовала от другата страна. Бях прекосила моста. Тяхната борба вече не беше и моя. Никога нямаше да престана да скърбя за Уил, винаги щях да го обичам и да ми липсва, но сега животът ми отново се бе върнал в настоящето. И с още по-голямо удоволствие открих, че макар да седях в компанията на хора, които познавах и на които имах доверие, исках да бъда някъде другаде: до онзи едър мъж в болничното легло, когото имах огромното щастие да познавам, който вече поглеждаше към часовника в ъгъла и се чудеше колко време ще ми отнеме да стигна до него.

— Нищо ли няма да кажеш тази вечер, Луиза?

Марк ме гледаше с повдигната вежда.

Аз поклатих глава.

— Добре съм и така.

Той се усмихна, вероятно усетил нещо в тона ми.

— Добре.

— Да. Всъщност мисля, че вече нямам нужда да идвам тук. Аз съм… добре.

— Знаех си, че има нещо по-различно у теб — възкликна Наташа и се приведе напред с подозрителен поглед.

— Заради секса е — каза Фред. — Сигурен съм, че там е разковничето. Обзалагам се, че и аз щях да преодолея скръбта си по Джили много по-бързо с толкова много секс.

Наташа и Уилям си размениха странни погледи.

— Бих искала да идвам до края на курса, ако нямате нищо против — обърнах се към Марк. — Просто… свикнах да гледам на вас като на приятели. Може да нямам нужда от сбирките, но бих искала да продължа да идвам още малко. Просто за всеки случай. А и нали разбирате, за да се видя с всички вас.

Джейк се ухили.

— Може би бихме могли да идем на танци заедно — обади се Наташа.

— Можеш да идваш, когато пожелаеш — каза Марк. — Затова сме тук.

Моите приятели. Шарена групичка, но пък с повечето приятели е така.

 

 

Паста орекиете, приготвена ал денте, кедрови ядки, босилек, домашно отгледани домати, маслини, риба тон и пармезан. Бях направила салатата с паста по рецепта, която Лили ми диктуваше по телефона, а на свой ред тя получаваше инструкциите от баба си.

— Чудесна питателна храна за болен — чух гласа на Камила от далечната й кухня. — Лесна за смилане, ако е принуден да лежи дълго време.

— Аз бих му купила готова храна — измърмори Лили. — Горкичкият вече е страдал достатъчно. — Тихичко се засмя. — И без това си мислех, че го предпочиташ легнал.

Крачех по болничния коридор по-късно същата вечер и се чувствах доста горда от малката си кутия „Тъпъруеър“, символизираща домашен уют. Бях приготвила ястието предната вечер и сега го носех като някакъв почетен знак и тайничко се надявах някой да ме спре и да попита какво е. Да, приятелят ми се възстановява в момента. Нося му храна всеки ден. Просто неща, които обича. Знаете ли, че сама съм отгледала тези домати?

Раните на Сам вече заздравяваха, вътрешните увреждания бяха излекувани. Той се опитваше да става твърде често и мърмореше, че е прикован към леглото и се притеснява за животните си, макар че Дона, аз и Джейк си бяхме изработили отлично съгласуван график относно грижите за стопанството му.

От две до три седмици, беше мнението на консултантите. Ако спазва предписанията. Предвид сериозността на раните му, беше извадил късмет. Неведнъж бях чувала в разговор между лекарите фразата: „Само един сантиметър по-натам и…“. В тези моменти започвах да си пея наум, за да заглуша думите им.

Стигнах до неговия коридор и звъннах да ми отворят, като междувременно разтърквах антибактериална пяна между дланите си, затова бутнах вратата с ханша си.

— Добър вечер — поздрави ме сестрата с очилата. — Закъсняваш!

— Трябваше да ида на една среща.

— Изпусна майка му за минути. Беше му донесла най-страхотния пай с месо и бира. Из цялото отделение се носеше невероятен аромат. Още преглъщаме на сухо.

— О. — Смъкнах ниско кутията си. — Много хубаво.

— Хубаво е да го види човек как си хапва. Консултантът ще мине след половин час.

Тъкмо щях да прибера кутията в чантата си, когато телефонът ми звънна. Натиснах бутона да приема разговора, докато още се борех с ципа.

— Луиза?

— Да?

— Обажда се Леонард Гопник.

Трябваха ми поне две секунди да разпозная името. Понечих да отговоря, после замръзнах на мястото си и се озърнах глупаво, сякаш можеше да е някъде наблизо.

— Господин Гопник.

— Получих твоя имейл. Беше интересно четиво. Доста се изненадах, когато отхвърли предложението ми за работа. Както и Нейтън. Изглеждаше подходяща за позицията.

— Както обясних в имейла си, господин Гопник, исках работата, но аз… ами… изникна нещо.

— Онова момиче вече добре ли е?

— Лили. Да. Ходи на училище. Щастлива е. Живее с роднини. Новите й роднини. Беше просто период на… адаптация.

— Ти го прие много сериозно.

— Не съм от хората, които просто могат да обърнат гръб на някого.

Настъпи дълго мълчание. Извърнах се от стаята на Сам и се загледах през прозореца към паркинга, където един твърде голям джип се опитваше да се намести в едно твърде малко за него паркомясто. Напред и назад. Ясно виждах, че няма да успее да влезе там.

— Ето какво, Луиза. С новата ни служителка нещата не се получават. Не е доволна. По някаква причина двете с жена ми не се разбират особено. По взаимно съгласие ще напусне в края на месеца. Което означава проблем за мен.

Слушах внимателно.

— Бих искал да ти предложа работата. Но не обичам сътресения, особено когато са свързани с мои близки. Затова се обаждам и се опитвам да получа по-ясна представа какво искаш в действителност.

— О, много исках тази работа. Но аз…

Усетих нечия ръка на рамото си. Извъртях се и видях Сам, облегнат на стената.

— Аз… хм…

— Получила си друго предложение?

— Повишение.

— Искаш ли да останеш на тази позиция?

Сам наблюдаваше лицето ми.

— Не непременно. Но…

— Но очевидно трябва да премислиш всичко. Добре. Предполагам, че те изненадах с обаждането си. Но предвид написаното от теб, ако наистина още се интересуваш, искам да ти предложа работата при мен. Същите условия, бих искал да започнеш възможно най-скоро. Стига да си сигурна, че наистина искаш да го направиш. Мислиш ли, че би могла да потвърдиш в рамките на четиридесет и осем часа?

— Да. Да, господин Гопник. Благодаря ви. Благодаря за обаждането.

Чух как затваря телефона. Погледнах към Сам. Той беше с болничен халат върху твърде къса болнична пижама. Никой от двама ни не каза нищо за известно време.

— Станал си от леглото. Трябва да лежиш.

— Видях те през прозореца.

— Един случаен повей на вятъра и сестрите ще говорят за теб чак до Коледа.

— Това човекът от Ню Йорк ли беше?

Почувствах се разкрита. Прибрах телефона в джоба си и взех кутията с храна.

— Мястото отново е свободно. — Видях как за миг той отклони поглед от мен. — Но това е… тъкмо се върна при мен. Затова ще откажа. Е, мислиш ли, че можеш да хапнеш малко паста след страхотния пай? Знам, че сигурно си сит, но толкова рядко успявам да сготвя нещо, което да става за ядене.

— Не.

— Не е толкова зле. Можеш поне да опиташ…

— Не говоря за пастата. За работата.

Гледахме се втренчено. Той прокара ръка в косата си, погледна нататък по коридора.

— Трябва да го направиш, Лу. Знаеш го, както и аз. Трябва да приемеш работата.

— Вече опитах да живея в чужбина. Само обърках живота си още повече.

— Защото е било твърде скоро. Тогава си бягала. Сега е различно.

Вдигнах очи към него. Мразех се, задето осъзнавах какво искам да направя. И мразех и него, задето го знаеше. Стояхме в болничния коридор в мълчание. И тогава забелязах, че той рязко започна да пребледнява.

— Трябва да си легнеш.

Той не възрази. Хванах го за ръка и отидохме до леглото му. Той потръпна, докато лягаше внимателно върху възглавниците. Изчаках, докато цветът на лицето му отново стана нормален, после легнах до него и хванах ръката му.

— Мисля, че тъкмо изяснихме отношенията си. Двамата с теб. — Облегнах глава на рамото му, усетих как гърлото ми се свива.

— Така е.

— Не искам да бъда с никого другиго, Сам.

— Пфу. Това никога не е било под съмнение.

— Но връзките от разстояние рядко оцеляват.

— Значи, вече имаме връзка?

Понечих да възразя, но той се усмихна.

— Само се шегувам. Някои. Някои връзки не оцеляват. Предполагам, че някои успяват обаче. Сигурно зависи от това колко силно го искат и двете страни.

Голямата му ръка ме прегърна през врата и ме придърпа към него. Усетих, че плача. Той нежно избърса сълзите ми с палец.

— Лу, не знам какво ще стане. Никой не знае. Може да станеш някоя сутрин, да изскочиш пред някой мотоциклет и животът ти да се промени завинаги. Може да работиш някаква скучна работа и да те простреля някой тийнейджър, който си мисли, че това ще го направи мъж.

— Може да паднеш от покрива.

— Така е. Или да посетиш в болницата някой тип в болнична пижама и да получиш най-страхотното предложение за работа, което можеш да си представиш. Такъв е животът. Не можем да знаем какво ще се случи. Именно затова трябва да използваме шанса си, докато можем. И… мисля, че това може би е твоят.

Стиснах здраво очи, не исках да го слушам, не исках да приема истината в думите му. Избърсах сълзите си с опакото на дланта. Той ми подаде салфетка и изчака, докато избърша черните петна от лицето си.

— Много си сладка с очи на панда.

— Мисля, че може би съм влюбена в теб.

— Сигурно казваш така на всички мъже в интензивното отделение.

Извърнах се и го целунах. Когато отворих очи, той ме наблюдаваше.

— Ще опитам, ако и ти го искаш — каза той.

Трябваше ми малко време, преди буцата в гърлото ми да се разнесе, така че да мога да проговоря.

— Не знам, Сам.

— Какво не знаеш?

— Животът е кратък, нали? И двамата го знаем. Ами ако ти си моят шанс? Ако ти си онова нещо, което ще ме направи най-щастлива в живота?