Джоджо Мойс
След теб (27)

Двадесет и шеста глава

— Ето какво — започнах аз.

Сам даде мигач и зави рязко на пътя. Налагаше се да викам, защото сирената беше оглушителна.

Вниманието му бе изцяло върху пътя. Погледна за секунда монитора, който беше на предното табло.

— Какво имаме, Дон?

— Вероятно намушкване. Две обаждания. Млад мъж е паднал по стълбище.

— Удобен ли е моментът да говорим? — попитах аз.

— Зависи какво имаш да казваш.

— Не че не искам връзка — казах аз. — Просто се чувствам малко объркана.

— Всички сме объркани — обади се Дона. — Всеки мъж, с когото изляза на среща, започва разговора с това, че имал проблеми с обвързването. — Тя погледна Сам. — О, извинете. Не ми обръщайте внимание.

Сам продължаваше да гледа право напред.

— Първо ме наричаш мръсник, понеже си решила, че спя с други жени. После ме държиш на ръка разстояние, защото още си привързана към друг. Прекалено е…

— Уил го няма. Знам това. Но не мога просто да скоча с двата крака като теб, Сам. Имам чувството, че едва сега стъпвам на крака след много дълго време… не знам… бях пълна развалина.

— Знам, че беше развалина. Аз събрах частите.

— Това, което мога да кажа, е, че те харесвам твърде много. Толкова много, че ако нещата се объркат, пак ще се почувствам така. А не съм сигурна, че имам сили за това.

— И как по-точно ще се объркат?

— Може да ти омръзна. Може да си промениш мнението. Ти си много хубав мъж. Някоя друга жена може да падне от покрива и да се озове в прегръдките ти и на теб да ти хареса. Или може да се разболееш. Може да катастрофираш с мотора.

— До местоназначението остават две минути — обади се Дона, загледана в навигацията. — Не ви слушах, честно.

— Това важи за всеки. И какво? Да си седим и да не правим нищо ден след ден, за да не ни се случи някакво нещастие? Що за живот е това? — Той зави рязко наляво и се наложи да сграбча седалката.

— Още съм поничка, разбираш ли? — казах аз. — Искам да съм кифличка. Наистина. Но още съм поничка.

— Господи, Лу! Всички сме така! Да не мислиш, че докато гледах как сестра ми си отива, не осъзнавах, че сърцето ми ще е разбито и ще кърви завинаги не само заради нея, а и заради сина й? Да не мислиш, че не знам какво е? Има само един отговор и мога да ти кажа какъв е, защото го виждам всеки ден. Трябва да живееш. И да се хвърляш презглава във всичко, и да се опитваш да не мислиш за страданието.

— О, добре казано — кимна Дона.

— Опитвам се Сам. Нямаш представа колко далеч съм стигнала.

И тогава пристигнахме. Табелата за жилищния комплекс „Кингсбъри“ беше пред нас. Минахме под голяма арка, покрай един паркинг и се озовахме в тъмен широк двор, където Сам спря и изруга тихо:

— По дяволите. Трябваше първо да те оставим.

— Не исках да ви прекъсвам — каза Дона.

— Ще чакам тук, докато се върнете. — Скръстих ръце.

— Няма смисъл. — Сам изскочи от предната врата и грабна чантата си. — Няма да ти свалям звезди и да се опитвам да те убедя да бъдеш с мен. Мътните го взели. Проклетите табелки липсват. Може да е навсякъде.

Погледнах към строгите фасади от тъмночервени тухли. Сигурно имаше поне двайсет входа в тези блокове и никой не би посмял да се мотае наоколо, без да е придружен от едър бодигард.

Дона си сложи светлоотразителна жилетка.

— Последния път, когато бях тук — сърдечен удар — ни трябваха четири опита, докато намерим блока, а входната врата се оказа заключена. Наложи се да търсим портиера, за да отключи, преди да можем да вкараме носилката с апаратурата. Докато стигнем до апартамента, пациентът вече беше мъртъв.

— Имаше две престрелки между банди миналия месец.

— Искаш ли да повикам полицейско подкрепление? — попита Дона.

— Не. Няма време.

Беше зловещо тихо, макар да бе едва осем часът. Жилищният комплекс бе в един от онези райони на града, където само преди няколко години децата щяха да са навън с колелата си, други щяха да пушат тайничко между блоковете и да си подвикват в мрака. Сега жителите им заключваха здраво вратите си още преди да се е стъмнило, а прозорците бяха защитени с декоративни метални решетки. Половината улични лампи бяха изпотрошени и само тук-там някоя присветваше на пресекулки, сякаш не беше сигурна дали е безопасно да свети.

Сам и Дона, вече излезли от линейката, си говореха с приглушени гласове. Дона отвори предната врата и ми подаде светлоотразителна жилетка.

— Хайде. Слагай това и идвай с нас. Той се притеснява да те остави тук сама.

— Защо да не…

— О, престанете и двамата! За бога! Виж, аз тръгвам насам, ти го последвай нататък. Ясно?

Гледах я вторачено.

— Ще се разберете после. — Тя тръгна с широки крачки, радиостанцията в ръката й тихо бръмчеше.

Вървях по петите на Сам. Той мина по единия тротоар, после и по другия.

— Сейвърнейк Хаус — мърмореше той. — Откъде, по дяволите, да разберем кое е Сейвърнейк?

Радиото му изпращя.

— Диспечер, може ли да ни упътиш? Няма табели на сградите и нямаме представа къде е пациентът.

— Съжалявам — извини се гласът отсреща. — На картата няма имена на отделните сгради.

— Искаш ли да проверя ето там? — предложих аз и посочих право напред. — Така ще сме покрили три входа. Телефонът ми е в мен.

Спряхме пред един вход, който смърдеше на урина и стара мазнина от евтина храна за вкъщи. Входовете тънеха в сянка и само някой приглушен звук от работещ телевизор зад прозорците подсказваше, че дълбоко вътре във всеки апартамент има някакъв живот. Бях очаквала далечна свада, някаква суматоха във въздуха, която да ни отведе до ранения. Но тук беше зловещо тихо.

— Не. Стой до мен, ясно?

Виждах, че присъствието ми го изнервя. Чудех се дали просто да не си тръгна, но не исках да вървя сама.

Сам спря в края на алеята. Обърна се, поклати глава, стиснал устни. От радиостанцията се чу гласът на Дона:

— Няма нищо в този край.

И тогава чухме вик.

— Там е — казах аз, следвайки гласа. От другата страна на площада, в полумрака видяхме присвита фигура на земята под уличната лампа.

— Да вървим — каза Сам и хукна натам.

Бързината е всичко в тази професия, беше ми казал веднъж. Това е едно от първите неща, които парамедиците научават — няколко секунди са критични за шансовете за оцеляване на пациента. Ако пострадалият кърви обилно, ако е получил инсулт или инфаркт, именно няколко критични секунди могат да са фатални за него. Хукнахме с всички сили по бетонната алея, слязохме по вонящите и мръсни стъпала и пристъпихме по изпотъпканата трева към проснатата на земята фигура.

Дона вече беше клекнала до нея.

— Момиче. — Сам пусна чантата си. — Сигурен съм, че съобщиха за мъж.

Докато Дона я оглеждаше за наранявания, той се обади в централата.

— Да. Младеж, около осемнайсетгодишен, афрокарибски произход — отговори дежурният диспечер.

Сам изключи радиостанцията.

— Сигурно не са чули правилно. Понякога връзката е отвратителна.

Момичето беше около шестнайсетгодишно, косата му беше грижливо сплетена на малки плитки, ръцете и краката му бяха разперени встрани, сякаш е паднало току-що. Изглеждаше странно отпуснато. За миг се запитах дали и аз съм изглеждала така, когато ме е намерил.

— Чуваш ли ме, скъпа?

Тя не помръдна. Сам провери зениците й, пулса, устата и носа. Дишаше и нямаше видими признаци на нараняване. Въпреки това изобщо не реагираше. Той я прегледа внимателно втори път, вторачен в инструментите си.

— Жива ли е?

Сам и Дона се спогледаха. Той се изправи и се озърна замислен. Огледа прозорците на комплекса.

Те сякаш се бяха вторачили в нас като празни, враждебни очи. После ни махна да се приближим до него и заговори тихо.

— Нещо не е наред. Виж, ще направя теста с пускането на ръката. И след това искам да отидеш в линейката и да запалиш двигателя. Ако това е каквото си мисля, трябва да се омитаме оттук.

— Засада за наркотици? — измърмори Дона, поглеждайки зад мен.

— Може би. Или е борба за територия. Трябваше да поискаме проверка на адреса. Сигурен съм, че точно тук стреляха по Анди Гибсън.

Опитах се да овладея гласа си.

— Какъв е този тест с ръката?

— Ще вдигна ръката й и ще я пусна над лицето й. Ако се преструва, ще отмести ръката си, за да предпази лицето. Винаги действа. Като рефлекс е. Но ако някой ни наблюдава, не искам да разбере, че съм го усетил. Луиза, ти се престори, че отиваш да вземеш някаква апаратура, разбра ли? Ще го направя, когато ми пратиш съобщение, че вече си в линейката. Ако има някой близо до нея, не влизай вътре. Просто се обърни и се върни право при мен. Дона, събери си нещата и бъди готова. Тръгваш след нея. Ако ни видят двамата да си тръгваме заедно, ще се усетят.

Подаде ми ключовете. Взех една чанта, сякаш е моя, и закрачих бързо към линейката. Внезапно усетих погледите на множество хора, скрити в сенките; сърцето ми биеше оглушително. Опитах се да си придам спокойно изражение да овладея движенията си.

Крачките ми отекваха по бетонната алея, която ми се стори безкрайна. Когато стигнах до линейката, въздъхнах облекчено. Бръкнах за ключовете, отворих вратата и тъкмо когато се качвах вътре, от сенките ме повика някой:

— Госпожице. — Погледнах зад мен. Нищо. — Госпожице.

Някакво момче се появи иззад един бетонен стълб, друго — след него, с качулка, закриваща лицето му. Направих крачка назад към линейката с разтуптяно сърце.

— Насам идва подкрепление — казах аз, стараейки се гласът ми да не трепва. — Няма никакви наркотици вътре. И двамата трябва да си вървите. Ясно?

— Госпожице. Той е до кофите за боклук. Те не искат да го намерите. Много лошо кърви, госпожице. Затова братовчедката на Емека се преструва там на земята. За да ви отвлече вниманието. За да си тръгнете.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Той е до кофите. Трябва да му помогнете, госпожице.

— Какво? Къде са кофите?

Но момчето погледна тревожно през рамо и когато отново се обърнах да ги попитам, вече бяха изчезнали в сенките.

Озърнах се наоколо, мъчейки се да отгатна къде може да е. И тогава го забелязах оттатък до гаражите — стърчащия ъгъл на яркозелен пластмасов контейнер за боклук. Минах покрай сенките на тротоара пред сградата, встрани от открития площад, докато не забелязах отворен вход към площадката за събиране на боклука. Изтичах натам и го видях — скрит зад контейнера, с протегнати напред крака, спортното му долнище бе прогизнало от кръв. Горната част на тялото му бе наполовина под контейнера, затова приклекнах до него. Момчето извърна глава и простена тихо.

— Хей? Чуваш ли ме?

— Спипаха ме.

Кръвта се процеждаше лепкаво от две рани по краката му.

— Видяха ми сметката…

Сграбчих телефона си и се обадих на Сам с тих и напрегнат глас:

— До кофите за боклук съм, вдясно от теб. Моля те. Ела бързо.

Можех да го видя от мястото си как се озърта бавно, докато ме забеляза. Двама възрастни, самаряни от една предишна епоха, бяха застанали до него. Виждах как задаваха въпроси за падналото момиче с изписана загриженост по лицата им. Сам внимателно зави преструващата се братовчедка с одеяло, помоли ги да я наглеждат, после бързо тръгна към линейката с чантата си, сякаш да вземе още инструменти. Дона бе изчезнала.

Отворих чантата, която ми беше дал, разкъсах пакет марля и я притиснах към крака на момчето, но имаше твърде много кръв.

— Добре. Идва помощ. Ще те приберем в линейката веднага. — Звучах като герой в някой лош филм. Не знаех какво друго да кажа. Хайде, Сам.

— Трябва да ме махнете оттук. — Момчето изпъшка. Сложих ръка на рамото му, мъчех се да го успокоя. Хайде, Сам. Къде си, за бога? Внезапно чух двигателя на линейката и я видях да се движи на заден ход през гаражите доста бързо, двигателят ръмжеше в знак на протест. Спря рязко и Дона изскочи отвътре. Изтича към мен, отвори задната врата.

— Помогни ми да го вкарам — каза тя. — Да се махаме оттук.

Нямаше време за носилка. Някъде отгоре чух викове, множество стъпки. Помъкнахме момчето към линейката, набутахме го отзад. Дона затръшна вратата след него, а аз изтичах отпред с разтуптяно сърце, метнах се на седалката и заключих вратата. Сега ги видях — цяла банда мъже, тичаха към нас по стъпалата на горното ниво, вдигнали ръце с… Какво? Пистолети? Ножове? Усетих как нещо вътре в мен се разтапя. Погледнах през прозореца. Сам крачеше през откритото пространство, вдигнал лице нагоре — и той ги беше видял.

Дона го видя преди него: пистолета в ръцете на мъжа. Тя изруга гръмко и мигновено превключи на задна скорост, заобиколи гаража и пое направо към затревената площ, която Сам прекосяваше, за да стигне до нас. Едва успявах да го видя, зелената му униформа постепенно се открояваше в страничното огледало.

— Сам! — викнах през моя прозорец.

Той ме погледна, после вдигна очи към тях.

— Оставете линейката на мира — викна той на мъжете, надвиквайки ръмженето на двигателя. — Стойте настрани, разбрахме ли се? Само си вършим работата тук.

— Не сега, Сам. Не сега — мърмореше под носа си Дона.

Мъжете продължаваха да тичат, надничаха над парапета, сякаш пресмятаха кой е най-бързият път до долу, безпощадни, прииждаха като вълна. Един скочи пъргаво на стената, прехвърли се бързо през парапета и изтича по стълбите. Толкова исках да се махнем оттам, че цялата бях изтръпнала. Но Сам още крачеше към тях, вдигнал ръце с открити длани.

— Оставете линейката, момчета, става ли? Дойдохме само да помогнем. — Гласът му бе овладян и ясен, нямаше и помен от страха, който изпитвах аз.

И тогава видях през задния прозорец, че мъжете са забавили ход. Вече вървяха, а не тичаха. Частица от мен си помисли: „Слава богу“. Момчето лежеше зад гърбовете ни и още стенеше.

— Точно така — каза Дона и се наведе напред. — Хайде, Сам. Влизай вече. Идвай тук. И можем да…

Звукът разкъса въздуха, усилен многократно от празното пространство наоколо, така че за миг имах усещането, че цялата ми глава се е раздула и свила наново от гърмежа. И после твърде бързо…

Бум.

Изхлипах.

— Какво по дя… — изкрещя Дона.

— Трябва да се махаме оттук, човече! — викаше момчето.

Погледнах назад, умолявайки мислено Сам да влезе.

Влизай веднага. Моля те. Но Сам го нямаше. Не, там беше. Имаше нещо на земята: светлоотразителна жилетка. Зелено петно върху сивия бетон.

Всичко спря.

Не — казах си. — Не.

Линейката спря със свистене на спирачките. Дона изскочи, аз хукнах след нея. Сам бе неподвижен и имаше кръв, ужасно много кръв, която образуваше бързо уголемяваща се локва. В далечината двамата възрастни побързаха да се приберат на сигурно място зад заключената врата, момичето, което уж беше неподвижно, хукна през тревата с бързината на лекоатлет. А мъжете продължаваха да настъпват, тичаха по горните тераси и идваха към нас. Усетих метален вкус в устата си.

— Лу! Хвани го.

Задърпахме Сам към задната част на линейката. Тежеше като олово, сякаш нарочно се съпротивляваше. Дърпах го за яката, за раменете, дишането ми беше накъсано. Лицето му беше бяло като тебешир, под полузатворените му очи имаше огромни черни сенки, сякаш не беше спал сто години. Кръвта му по кожата ми. Защо не съм знаела колко топла е кръвта? Дона вече беше в линейката, теглеше го нагоре, двете заедно бутахме, дърпахме, от гърлото ми се изтръгна ридание, докато дърпах ръцете му, краката.

— Помогнете! — виках, сякаш имаше кой да ме чуе. — Помогнете!

Успяхме да го набутаме, кракът му беше огънат лошо, но вратата се затръшна зад мен.

Бам! Нещо удари покрива на линейката. Изпищях и се наведох. Някаква част от съзнанието ми се запита вяло: „Това ли е? Така ли ще умра, в изтърканите си джинси, докато на няколко мили оттук родителите ми се карат за някаква си торта със сестра ми?“. Момчето на носилката викаше, гласът му бе изтънял от страх. После линейката потегли рязко, зави надясно, за да избегне мъжете, които ни приближаваха отляво. Видях как една ръка се вдигна и ми се стори, че чух изстрел. Инстинктивно се наведох.

— Мамка му! — изруга Дона и отново завъртя волана.

Вдигнах глава. Успях да различа изхода от комплекса.

Дона зави рязко наляво, после надясно, линейката направо застана на две гуми, докато вземаше завоя. Страничното огледало закачи една кола. Някой се хвърли към нас, но Дона отново завъртя волана и продължи. Чух тупването на ядосан удар с юмрук отстрани на линейката. И след това излязохме на пътя, а гневните млади мъже зад гърба ни забавиха темпото, все още бесни, но приели поражението си, те останаха загледани в линейката.

— Господи.

Синята лампа беше на покрива, а Дона викаше нещо по радиото на болницата, думите й не можеха да стигнат до съзнанието ми заради бученето в ушите ми. Държах главата на Сам, гледах посивялото му лице, покрито със ситни капчици пот, замъглените му очи.

Не отронваше и звук.

— Какво да направя? — изкрещях към Дона. — Какво да направя?

Тя зави по едно кръгово кръстовище и главата й за миг се извърна към мен.

— Потърси раната. Какво виждаш?

— На корема му. Има дупка. Две дупки. Ужасно много кръв. О, господи, толкова много кръв. — Ръцете ми бяха червени и лъскави. Дишането ми бе плитко и накъсано. За миг се уплаших, че ще припадна.

— Искам да запазиш спокойствие сега, нали, Луиза? Диша ли? Усещаш ли пулса му?

Проверих и усетих как цялата потръпвам от облекчение.

— Да.

— Не мога да спра. Твърде близко сме. Вдигни му краката, чуваш ли? Свий коленете му. Задръж кръвта в гърдите му. Сега разтвори ризата му. Разкъсай я. Просто го направи. Можеш ли да ми опишеш раната?

Коремът му, който бе топъл и гладък, корав, когато бях лежала до него, сега бе червена разкъсана плът. От гърлото ми се изтръгна ридание.

— О, боже…

— Не се паникьосвай сега, Луиза. Чуваш ли ме? Почти стигнахме. Трябва да приложиш натиск. Хайде, можеш. Използвай марлята от пакета. Големия. Каквото и да е, просто гледай да не му изтече кръвта. Ясно?

Тя отново се обърна към пътя и тръгна в насрещното движение на еднопосочна улица.

Момчето на носилката изруга тихо, потънало в собствения си свят на болка. Пред нас колите завиваха покорно, за да ни дадат път на осветената улица, като някакви вълни, които се отдръпваха над асфалта. Сирена, винаги имаше сирена.

— Ранен парамедик. Повтарям има ранен парамедик. Рана от куршум в коремната област! — крещеше в радиостанцията Дона. — Време на пристигане — три минути. Ще ни трябва количка за реанимация.

Разгънах превръзките и с треперещи ръце разкъсах ризата на Сам, опирайки се встрани, докато линейката летеше по завоите. Как можеше това да е мъжът, който спореше с мен преди петнайсет минути? Как можеше някой толкова здрав да чезне толкова бързо пред очите ми?

— Сам? Чуваш ли ме? — Вече бях приклекнала над него, застанала на колене, джинсите ми — потъмнели от кръв. Очите му бяха затворени. Когато се отвориха, сякаш се спряха на нещо много далечно. Приближих лицето си, така че да е точно пред неговото, и за секунда очите му се спряха върху моите и ми се стори, че видях някакъв проблясък на разпознаване.

Стиснах ръката му, както някога той бе държал моята в една друга линейка, преди милион години.

— Ще се оправиш, чуваш ли ме? Ще се оправиш.

Нищо. Сякаш дори не чу гласа ми.

— Сам? Погледни ме, Сам.

Нищо.

Отново бях там, в онази стая в Швейцария, и лицето на Уил се извръщаше от моето. Губех го.

— Не. Да не си посмял. — Допрях лицето си до неговото, заговорих в ухото му. — Сам. Остани с мен, чуваш ли ме? — Ръката ми притискаше марлята върху раната, тялото ми покриваше неговото, подскачаше заедно с люлеенето на линейката. В ушите ми звучеше някакво хлипане и осъзнах, че ридая аз. Обърнах лицето му в ръцете си, принуждавайки го да ме погледне. — Остани с мен! Чуваш ли ме? Сам? Сам? Сам? — Никога не съм изпитвала такъв страх. От замръзването на погледа му, от топлата влага на кръвта, надигаща се като вълна.

Сякаш се затваряше врата.

— Сам!

Линейката беше спряла.

Дона скочи отзад. Разкъса опаковката на прозрачна найлонова торбичка, извади лекарства, памук, спринцовка, инжектира нещо в ръката на Сам. С треперещи ръце му включи система и сложи кислородна маска на лицето му. Чувах клаксони навън. Цялата се тресях.

— Остани тук! — нареди ми тя, докато се отмествах да й направя път. — Продължавай да прилагаш натиск. Точно така — добре се справяш. Чудесно. — Лицето й се сведе към неговото. — Хайде, приятел. Дръж се, Сам. Почти стигнахме. — Чувах сирените, докато тя действаше, без да спира да говори, ръцете й се движеха бързо и уверено по апаратурата, непрекъснато заети с нещо, непрекъснато в движение.

— Ще се оправиш, стари разбойнико. Само се дръж, нали? — На черния монитор се появи зелена мигаща линия. Чуваше се пиукане.

После вратата отново се отвори и вътре в линейката блеснаха подвижни неонови лампи, имаше много парамедици, зелени униформи, бели престилки, издърпаха момчето, което още пъшкаше и ругаеше, а после и Сам, измъквайки го нежно от ръцете ми. Кръв бликна по пода на линейката и когато понечих да стана, се подхлъзнах и протегнах ръка за опора. Вдигнах я цялата червена.

Гласовете им заглъхнаха. За миг зърнах лицето на Дона, пребледняло от тревога. Чух някой да нарежда рязко: Направо в операционната. Аз останах да стоя между вратите на линейката и да гледам как тичат с носилката, а обувките им стъпват тежко по асфалта. Вратите на болницата се отвориха и го погълнаха, а когато отново се затвориха, аз останах сама в тишината на паркинга.