Джоджо Мойс
След теб (26)

Двадесет и пета глава

Говорим ли си?

Разбира се. Какво искаш да ми кажеш?

 

 

Понякога се вглеждам в живота на хората около мен и се питам дали всички не сме орисани да оставяме след себе си диря от страдание. Не само майките и бащите могат да те побъркат, нали? Озърнах се наоколо, сякаш някой ми бе подал чисти очила, и внезапно забелязах, че почти всеки носи върху себе си жестокия отпечатък на любовта, независимо дали е изгубена, изтръгната от сърцето му, или просто е потънала в гроба.

Уил бе причинил това на всички ни, сега го виждах. Не бе имал такова намерение, но дори и само с отказа си от живота ни беше наранил.

Обичах мъж, който ми бе открил света, но не ме бе обичал достатъчно, за да остане в него. А сега се страхувах да обичам друг мъж, който би могъл да ме обикне, защото… Защото какво? Премислях всичко отново и отново в тихите часове, след като Лили се бе оттеглила в стаята си и се забавляваше с дигиталните си развлечения.

Сам не се обади. Не можех да го виня. А и какво бих могла да му кажа? Истината бе, че не исках да говорим за отношенията ни, защото не знаех какви са.

Не че не ми беше приятно да съм с него.

Подозирах, че съм леко неадекватна с него — смехът ми беше лековат, шегите ми — глупави и детски, а страстта ми пламваше и изненадваше и мен самата. Чувствах се по-добре, когато той беше с мен, повече приличах на човека, който бих искала да съм. Просто бях нещо повече. И все пак.

Все пак.

Да се обвържа със Сам, би означавало да приема вероятността за нова загуба. Статистически погледнато, повечето връзки свършваха зле, а предвид душевното ми състояние през изминалите две години, шансовете ми да опровергая статистиката, бяха нищожни. Можехме да говорим много, да се залъгваме в определени моменти, но любовта, в крайна сметка означаваше още болка. Още страдание — за мен или още по-лошо, за него.

Кой има сили за това?

 

 

Отново не можех да спя добре. Затова пропуснах алармата си и въпреки безумното шофиране по магистралата пристигнах със закъснение на рождения ден на дядо. По случай осемдесетгодишния му юбилей татко бе извадил сгъваемата градинска беседка, която бяхме използвали за кръщенето на Томас и която сега се огъваше, покрита с мъх и унила на вид, в дъното на градината, откъдето през отворената вратичка, която водеше към задната уличка, много от съседите ни влизаха и излизаха, носещи сладкиши или добри пожелания. Дядо седеше в средата, на пластмасов стол, кимаше на хора, които вече не разпознаваше, и само понякога хвърляше замечтан поглед към сгънатия си брой на вестника със спортните резултати.

— Това повишение — подхвана Трина, която имаше задача да сипва чай от огромния чайник и да раздава на хората чаши — какво точно означава?

— Ами получавам длъжността. Ще приключвам касата в края на всяка смяна и ще ми бъдат поверени ключове.

Това е сериозна отговорност, Луиза — бе заявил Ричард Пърсивал, докато ми ги връчваше с толкова сериозен вид и толкова церемониално, сякаш ми поднасяше Светия граал. — Използвай ги разумно. Наистина го каза. Искаше ми се да попитам: „Какво друго бих могла да правя с връзка ключове? Да изора някоя нива ли?“.

— Увеличение на заплатата? — Тя ми подаде чаша и аз пийнах от нея.

— Още по една лира на час.

— Хм. — Не звучеше особено впечатлена.

— И няма да съм длъжна да нося онази униформа.

Тя огледа изпитателно гащеризона на Ангелите на Чарли, който бях облякла сутринта по случай тържеството.

— Е, предполагам, че и това е нещо.

Тя насочи госпожа Ласлоу към масата със сандвичите.

Какво друго можех да кажа? Поне беше някаква работа. Известен напредък. Не й казах за дните, когато ми се струваше особено мъчение да работя на място, където съм принудена да гледам как всеки самолет рулира по пистата, набира сили като някаква грамадна птица и после полита в небето. Не й казах, че всеки ден, когато обличах онази зелена поло блуза, имах усещането, че съм изгубила нещо.

— Мама каза, че си имаш гадже.

— Не ми е точно гадже.

— И това ми каза. Е, какво е тогава? Просто си обменяте телесни течности понякога?

— Не. Много добри приятели сме…

— Значи, е някакво прасе.

— Не. Прекрасен е.

— Но е зле в леглото.

— Страхотен е. Не че ти влиза в работата. И е умен, преди да кажеш…

— Значи, е женен.

— Не е женен. Господи, Трина. Ще ме оставиш ли да обясня. Харесвам го, но не съм сигурна, че искам да се обвързвам точно сега.

— Защото има цяла опашка от други красиви, работещи и необвързани секси мъже, които само чакат да те грабнат ли?

Изгледах я ядосано.

— Само отбелязвам. На подарен кон зъбите не се гледат.

— Кога ще излязат резултатите от изпитите ти?

— Не сменяй темата. — Тя въздъхна и отвори нова кутия с мляко. — След няколко седмици.

— Какво ти става? Ще имаш най-висок резултат. Знаеш го.

— И какво от това? Нямам избор.

Намръщих се.

— Няма работа за мен в Стортфолд. А не мога да си позволя наемите в Лондон, не и ако плащам за детска градина за Том. Освен това никой не получава висока заплата още от самото начало на кариерата си, дори и да е с най-висок резултат на изпитите.

Наля чаша чай. Исках да възразя, да оспоря думите й, но познавах отлично състоянието на пазара на труда.

— И какво ще правиш?

— Ще остана тук засега, предполагам. Може би ще пътувам до работа. Надявам се, че феминистката метаморфоза на мама няма да й попречи да взема Том от градина. — Усмихна се, но в погледа й нямаше искрица веселие.

Никога не бях виждала сестра си отчаяна. Дори и да беше потисната, тя вървеше смело напред като робот, твърд привърженик на максимата „кратка разходка и се вземаш в ръце“. Мъчех се да измисля какво да кажа, когато около масата с храната внезапно настана някаква суматоха. Обърнахме се натам и видяхме мама и татко, застанали един срещу друг, да спорят за шоколадовата торта. Съскаха си тихичко като хора, които не искат другите да разберат, че спорят, но въпреки това не могат да спрат.

— Мамо? Татко? Наред ли е всичко? — Отидох при тях.

Татко посочи масата.

— Това не е домашна торта.

— Какво?

— Тортата. Не е домашно направена. Погледни я.

Погледнах я — голяма, богато украсена с глазура шоколадова торта, с шоколадови топчета между свещите.

Мама поклати глава ядосано.

— Имах да пиша есе.

— Есе. Да не си в училище! Винаги правиш домашна торта за дядо.

— Тортата е хубава. От „Уейтроуз“. Татко няма против, че не е домашна.

— Има, естествено. Той е твой баща. Имаш нещо против, нали дядо?

Дядо погледна единия, после другия и леко поклати глава. Разговорите наоколо бяха замлъкнали. Съседите ни се споглеждаха смутено. Бърнард и Джоузи Кларк никога не се караха.

— Казва го само защото не иска да нарани чувствата ти. — Татко изсумтя.

— Ако неговите чувства не са засегнати, Бърнард, защо, за бога, трябва ти да се засягаш? Това е шоколадова торта. Не е като да съм забравила рождения му ден.

— Просто искам да даваш приоритет на семейството си! Твърде много ли искам, Джоузи? Една домашно приготвена торта?

— Тук съм! Има торта и свещи! Ето ги и проклетите сандвичи! Не съм отишла да хващам тен на Бахамите! — Мама остави купчината чинии, които държеше на дървената масичка и скръсти ръце.

Татко понечи да каже нещо, но тя го спря с вдигната ръка.

— Ами ти, Бърнард, като си толкова отдаден на семейството, колко неща от изложените тук си приготвил?

— Охо… — Трина направи крачка към мен.

— Ти ли купи нова пижама за татко? Ти ли? Ти ли я опакова? Не. Даже не знаеш кой размер носи, за бога. Ти и собствените си дрехи не знаеш кой размер са, защото аз ти ги купувам. Ти ли стана в седем часа тази сутрин, за да идеш да вземеш хляб за сандвичите, защото някакъв идиот се прибрал от бара снощи и решил да си направи два сандвича, след което оставил хляба навън, за да изсъхне? Не. Ти си седя кротко на задника и си чете спортните новини във вестника. Седмици наред ми опяваш, задето съм се осмелила да отделя двайсет процента от времето си за лични нужди, за да видя дали няма и още нещо, което бих могла да постигна, преди да ритна камбаната, и при това продължавам да те пера, да се грижа за дядо, да мия чиниите, и сега си седнал да ме критикуваш заради купената от сладкарница торта. Чуй ме, Бърнард, вземи проклетата купена торта, която явно е такъв символ на пренебрежение и неуважение за теб, и си я напъхай… — Тя изрева силно: — … Напъхай си я… Точно така. Ето ти кухнята, ето ти проклетата купа за бъркане на тесто, сам си направи тъпата торта!

С тези думи мама обърна таблата с тортата така, че тя се пльосна под носа на татко, избърса ръце в престилката си и гневно тръгна към къщата.

Спря на верандата, измъкна престилката презглава и я захвърли на земята.

— О, да! Трина? Покажи на баща си къде е книгата с рецепти. Той е живял само двайсет и осем години в тази къща. Едва ли може да я намери самичък.

След това тържеството за рождения ден на дядо не продължи дълго. Съседите си тръгнаха на групички, шепнейки си тихичко, като ни благодаряха на висок глас за чудесното тържество, а очите им непрекъснато се извръщаха към кухнята. Виждах, че са толкова слисани, колкото и аз.

— Това се очакваше от няколко седмици — измърмори Трина, докато разтребвахме масата. — Той се чувства пренебрегнат. Тя не може да разбере защо той не я остави да порасне малко.

Погледнах към татко, който намръщен събираше салфетки и празни бирени кутии от тревата. Изглеждаше толкова нещастен. Спомних си майка ми в хотела в Лондон, как направо грееше в новия си живот.

— Но те са вече стари! Предполага се, че отдавна са изчистили тези отношения във връзката си!

Сестра ми повдигна вежди.

— Нали не мислиш…?

— Разбира се, че не — отвърна Трина, но не изглеждаше чак толкова убедена, колкото й се искаше.

 

 

Помогнах на Трина да разтреби в кухнята и поиграх десет минути на „Супер Марио“ с Том. Мама си стоеше в нейната стая, явно работеше по есето си, а дядо се посвети с облекчение на по-надеждните развлечения, предлагани от спортния канал. Зачудих се дали татко отново не е отишъл в бара, но когато излязох навън, готова да си тръгна, го видях да седи на шофьорското място на работния си бус.

Почуках на прозореца и той подскочи. Отворих вратата и се настаних до него. Мислех си, че може да слуша спортните резултати, но радиото беше изключено.

Той въздъхна дълбоко.

— Сигурно ме мислиш за стар глупак.

— Не си стар глупак, татко. — Смуших го с лакът. — Е, поне не си стар.

Поседяхме в мълчание, загледани в момчетата на Елис, които караха колелата си нагоре-надолу по пътя, и едновременно потръпнахме, когато по-малкото момче взе един завой твърде бързо и се подхлъзна лошо на пътя.

— Искам нещата да си останат същите.

— Нищо не остава същото, татко.

— Просто… просто ми липсва съпругата. — Звучеше ужасно нещастно.

— Знаеш ли, би могъл да се зарадваш, че си женен за жена, в която все още има искрица живот. Мама се вълнува. Има чувството, че вижда света по нов начин. Трябва само да й оставиш малко лично пространство.

Устните му бяха стиснати в мрачна гримаса.

— Тя още е твоя съпруга, татко. Обича те.

Той най-сетне се обърна с лице към мен.

— Ами ако реши, че аз нямам искра за живот? Ами ако всички тези нови неща й завъртят главата и… — Той преглътна. — Ами ако ме остави?

Стиснах ръката му. След това размислих, приведох се напред и го прегърнах.

— Няма да позволиш това да се случи.

Измъчената бледа усмивка, която ми отправи, ме преследваше през целия път до дома.

 

 

Лили се прибра точно когато излизах за сбирката на „Кръга на продължаващите“. Пак беше ходила при Камила и се върна, както често напоследък, с черни нокти от работата в градината. Били направили цяла нова леха за една съседка, весело ми обясни тя, и жената била толкова доволна, че дала на Лили трийсет лири.

— Всъщност ни даде и бутилка вино, но аз казах на баба да я вземе за себе си. — Отбелязах си мислено непринуденото обръщение „баба“. — О, и говорих с Джорджина по скайп снощи. Тоест там беше сутрин, защото е в Австралия, но беше хубаво. Тя ще ми изпрати по имейл цял куп снимки от времето, когато с баща ми са били малки. Каза, че наистина приличам на него. Тя е много хубава. Има куче на име Джейкъб, което вие, когато тя свири на пиано.

Сложих на масата купа със салата и малко хляб и сирене за Лили, докато тя бърбореше. Чудех се дали да й кажа, че Стивън Трейнър е звънял отново, за четвърти път от четири седмици насам, с надежда да я убеди да иде да види бебето им. „Всички сме едно голямо семейство. А и Дела се чувства много по-спокойна вече, след като бебето се появи живо и здраво.“ Може би това беше разговор за друго време. Пресегнах се за ключовете си.

— О — каза тя. — Преди да тръгнеш. Връщам се на училище.

— Какво?

— Ще почна да ходя в едно училище близо до къщата на баба. Спомняш ли си? Онова, за което ти бях говорила? Което някога ми беше харесвало? Имат седмичен пансион. Само за дванайсети клас. А през уикендите ще съм при баба.

Май бях изпуснала нещо, докато подправях салатата.

— О, така ли?

— Съжалявам. Исках да ти кажа. Но всичко стана толкова бързо. Говорех си с нея за училището и просто за всеки случай баба им се обади, а те казаха, че ще ме приемат, и знаеш ли какво — моята приятелка Холи още е там! Говорих си с нея във Фейсбук и тя каза, че няма търпение да се видим пак. Вярно, не съм й казала всичко, което се случи, и вероятно няма и да го направя, но беше много приятно. Тя ме познава от времето, преди всичко да се обърка. Тя е… ами свястно момиче е, нали разбираш?

Слушах я как бъбри оживено и се борех с усещането, че съм била сменена като стара дреха.

— И кога ще стане всичко това?

— Ами трябва да започна училище през септември. Баба казва, че ще е по-добре, ако се пренеса при нея в най-скоро време. Може би следващата седмица?

— Следващата седмица? — Сякаш ме бяха ударили в гърдите. — А какво… какво казва майка ти?

— Радва се, че ще се върна в училище, особено след като баба плаща. Трябваше да разкаже на училищното ръководство за предишното ми училище и че не съм си взела изпитите там, а и си личи, че не харесва много баба, но каза все пак, че всичко е наред. „Щом това ще те направи щастлива, Лили. И се надявам да не се отнасяш с баба си по начина, по който се отнесе с всички останали.“

Тя се разсмя на собствената си имитация на Таня.

— Докато го казваше, погледнах към баба, а тя само повдигна лекичко вежда, но си личеше какво мисли по въпроса. Казах ли ти, че си боядиса косата? В мек кестеняв оттенък на кафявото. Сега изглежда доста добре. Не прилича на болна от рак.

— Лили!

— Няма проблем. Тя се засмя, когато й го казах. — Лили се усмихна на спомена. — Така щял да каже и баща ми.

— Добре — измърморих, когато успях да се овладея донякъде, — изглежда, сте уредили всичко.

Тя ме изгледа.

— Не го казвай така.

— Съжалявам. Просто… ще ми липсваш.

Тя грейна в усмивка — внезапна, ослепителна.

— Няма да ти липсвам, защото ще си идвам през ваканциите и по празници. Не мога да прекарвам цялото си време в Оксфордшър със стари хора, иначе ще се побъркам. Но така е хубаво. Тя просто… имам чувството, че е от семейството. Изобщо не се чувствам странно. Мислех си, че ще е така, но не е. Хей, Лу… — Тя ме прегърна и стисна здраво. — Пак ще си ми приятелка. Ти си ми сестрата, която никога не съм имала!

Отвърнах на прегръдката й и се постарах да запазя усмивката на лицето си.

— Както и да е. Ти имаш нужда от лично пространство. — Измъкна се от прегръдката ми и извади дъвката от устата си, след което грижливо я загъна в късче хартия. — Да ви слушам как правите секс със страхотния Сам от Спешната помощ, беше доста гадно.

 

 

Лили си отива.

Къде отива?

Да живее с баба си. Чувствам се странно. Тя е толкова щастлива от това. Извинявай. Не искам да говоря непрекъснато за неща, свързани с Уил, но не мога да говоря за това с никого другиго.

Лили си събра багажа, като безцеремонно изтри всички следи от пребиваването си в стаята ми за гости, с изключение на репродукцията на Кандински и сгъваемото легло, купчина лъскави списания и празен флакон от дезодорант. Закарах я до гарата, слушах неспирното й бъбрене и се мъчех да прикрия колко съм разстроена. Камила Трейнър щеше да я чака на другата гара.

— Трябва да дойдеш някой път. Подредихме много хубаво моята стая. В съседство има един кон, който фермерът от другата страна на пътя ми каза, че мога да яздя понякога. О, има също и много приятен бар.

Погледна таблото за заминаващите влакове и подскочи на пръсти, внезапно забелязала колко е часът.

— По дяволите. Влакът ми. Къде е перон единайсет? — Тя хукна бързо през тълпата, преметнала сак през рамо, понесена от дългите си крака, обути в черен клин.

Стоях като замръзнала на мястото си, загледана след нея. Крачките й бяха станали по-широки.

Тя внезапно се обърна, забеляза ме на входа на гарата, махна, усмихната широко, с развята около лицето й коса.

— Хей, Лу! — викна тя. — Исках да ти кажа нещо. Продължаването напред не означава, че си обичала по-малко баща ми. Сигурна съм, че дори той би ти го казал.

И после изчезна, погълната от тълпата. Усмивката й беше също като неговата.

 

 

Тя никога не е била твоя, Лу.

Знам. Предполагам, че просто тя беше нещото, което ми даваше усещане за смисъл.

Само един човек може да ти даде усещане за смисъл в живота.

Няколко минути осмислях тези думи.

Може ли да се видим? Моля те?

Тази вечер съм на смяна.

Ще минеш ли после?

Може би по-късно през седмицата. Ще ти се обадя.

Именно това „може би“ ме довърши. Имаше нещо окончателно в него — като бавното затваряне на врата. Гледах втренчено телефона си, докато пътниците наоколо ме заобикаляха, и нещо в мен също се обърна. Можех да се прибера у дома и да се окайвам за поредната загуба или да се възползвам от неочакваната свобода. Сякаш ми светна някаква лампа: единственият начин да не бъдеш изоставен, е да се размърдаш.

Прибрах се, направих си кафе и се загледах в сивата стена. После извадих лаптопа си.

Скъпи господин Гопник,

Казвам се Луиза Кларк и миналия месец бяхте така любезен да ми предложите работа, която бях принудена да откажа.

Съзнавам, че може би вече сте намерили човек за мястото, но ако не кажа това сега, винаги ще съжалявам.

Наистина исках работата, която предложихте. Ако дъщерята на бившия ми работодател не бе изпаднала в беда, щях да приема работата без колебание. Не искам да виня нея за решението си, тъй като за мен беше привилегия да й помогна да се справи с нещата. Но исках да ви кажа, че ако някога отново се нуждаете от служител, много се надявам да се свържете с мен.

Знам, че сте зает човек, затова няма да продължавам, но държа да знаете това.

С най-добри пожелания Луиза Кларк

Не бях сигурна какво точно правя, но поне правех нещо. Натиснах бутона за изпращане и след този дребен жест изведнъж ме изпълни усещането за целеустременост. Изтичах в банята и пуснах душа, съблякох си дрехите, като се спънах в панталона си от бързане да го сваля, след което се пъхнах под горещата вода. Започнах да мия косата си с шампоан, като вече планирах какво ще правя после. Щях да ида в централата на Спешна помощ, щях да намеря Сам и щях да…

На вратата се позвъни. Изругах и грабнах една хавлия.

 

 

— Дойде ми до гуша — заяви майка ми.

Отне ми около минута, докато осъзная, че на вратата наистина стои тя, стиснала малък сак. Увих се по-здраво в хавлията си, от косата ми по пода капеше вода.

— Какво ти е дошло?

Тя влезе и затвори след себе си.

— От баща ти. И непрекъснатото му мърморене за всичко, което правя. Държи се така, сякаш съм някаква развратница, само защото искам да имам малко лично време. Затова му казах, че идвам тук за малка почивка.

— Почивка?

— Луиза, нямаш и представа дори. Все нещо мърмори и се цупи. Аз не мога да оставам една и съща като някоя статуя, нали така? Всички останали се променят. Защо и аз да не мога?

Сякаш се бях включила по средата на разговор, който продължава вече час. Може би в някой бар. Късно през нощта.

— Когато се записах на онзи курс за феминистко осъзнаване, си мислех, че голяма част от тезите им са преувеличени. Патриархален контрол над жената от страна на мъжа? Дори и подсъзнателен? Е, ще ти кажа, че те си нямат представа и за половината неща. Баща ти просто не може да ме види като личност отвъд това, което слагам на масата или правя в леглото.

— Ооопа.

— О, твърде много ли казах?

— Вероятно.

— Да го обсъдим на чаша чай. — Майка ми мина покрай мен и отиде в кухнята. — Е, така изглежда много по-добре. Но пак не съм сигурна дали ми харесва това сиво. Някак си те обезличава. Така, къде ти е чаят?

Мама седеше на дивана и докато чаят й изстиваше, аз слушах търпеливо оплакванията й, мъчейки се да не мисля за часа. Сам щеше да пристигне за смяната си след половин час. На мен ми трябваха двайсет минути, за да стигна до централата. А после гласът на майка ми се извиси и ръцете й се вдигнаха към ушите, и аз осъзнах, че никъде няма да ходя.

— Знаеш ли колко потискащо е да ти кажат, че никога няма да можеш да се промениш? До края на живота ти? Защото никой друг не искал да го правиш? Знаеш ли колко е отвратително да се чувстваш закотвен на едно място?

Кимнах енергично. Знаех. Определено.

— Сигурна съм, че татко не иска да се чувстваш така, но чуй ме, аз…

— Дори му предложих и той да се запише на курс във вечерната гимназия. Нещо, което може да му е интересно — например поправка на антикварни мебели, рисуване на модели или нещо подобно. Нямам нищо против да гледа голи модели! Мислех, че двамата ще остареем заедно! Ето каква съпруга се опитвам да бъда, такава, която дори няма против съпруга й да гледа голи жени, стига да е в името на изкуството… А той само: „За какво ми е да ходя там?“. Сякаш той е в проклетата менопауза. Ами натякването му, задето не съм си бръснела краката! О, мили боже. Такъв лицемер е. Знаеш ли, колко са дълги космите в ноздрите му, Луиза?

— Н-не.

— Ще ти кажа! Направо може да ги топне в чинията си. През последните петнайсет години аз съм тази, която казва на бръснаря да ги подкъси, знаеш ли? Сякаш той е малко дете. Имам ли нещо против? Не! Защото той си е такъв. Човешко същество е! С космите в носа и всичко останало! Но ако аз си позволя да не съм гладка като бебешко дупе, той почва да се държи все едно съм се превърнала в Чубака!

Шест без десет. Сам щеше да излезе с линейката в шест и половина. Въздъхнах и придърпах кърпата около тялото си.

— Значи… хм… колко време мислиш да останеш тук?

— Ами не знам. — Мама пийна глътка чай. — Сега носят топъл обяд на дядо ти от Социални грижи, така че не се налага да съм там през цялото време. Може да остана няколко дни. Добре си изкарахме последния път, когато бях тук, нали? Утре можем да идем да видим Мария в онази тоалетна. Би било чудесно!

— Супер.

— Добре. Ами тогава да оправим леглото за гости. Къде ти е леглото за гости?

Тъкмо бяхме станали, когато на вратата отново се позвъни. Отворих, очаквайки да е някой разносвач на пица, но на прага стояха Трина и Том, а зад тях, с ръце, напъхани дълбоко в джобовете на панталона, като някакъв намусен тийнейджър — баща ми.

Тя дори не ме погледна. Мина край мен и влезе вътре.

— Мамо. Това е нелепо. Не можеш просто да избягаш от татко. На колко години си? На петнайсет?

— Не бягам от никого, Трина. Просто си осигурявам малко лично пространство.

— Добре, значи ще седим тук, докато вие двамата оправите тази бъркотия. Знаеш ли, че той спи в микробуса си, Лу?

— Какво? Това не ми го каза. — Обърнах се към мама.

Тя вирна брадичка.

— Не ми даде възможност с твоето бърборене.

Мама и татко стояха и не се поглеждаха.

— Нямам какво да кажа на баща ти точно сега — отсече мама.

— Седнете — нареди Трина. — И двамата.

Те се затътриха към дивана, като си хвърляха взаимно укорителни погледи. Сестра ми се обърна към мен.

— Добре. Да направим чай. А после ще уредим всичко като едно семейство.

— Чудесна идея! — заявих аз, надушила своя шанс. — В хладилника има мляко. Чаят е отстрани. Заповядайте, направете си колкото искате. Аз трябва да изляза за половин час.

И преди някой да успее да ме спре, нахлузих чифт джинси, навлякох някаква тениска и изтичах навън, грабвайки ключовете за колата.

 

 

Видях го точно когато завивах към паркинга на централата. Той крачеше към линейката, метнал чанта през рамо и нещо в мен се преобърна. Познавах сладостната сила на това тяло, очертанията на лицето му. Той се обърна и стъпките му се забавиха, сякаш аз бях последният човек, който е очаквал да види. После отново се обърна към линейката и отвори рязко задната врата.

Прекосих паркинга и отидох до него.

— Може ли да поговорим?

Той вдигна една кислородна бутилка, сякаш е флакон с лак за коса, и я закрепи на мястото й.

— Разбира се. Но някой друг път. Сега излизам по работа.

— Спешно е.

Лицето му дори не трепна. Наведе се и взе един пакет с марля.

— Виж, само исках да ти обясня… онова, за което говорихме. Харесвам те. Много те харесвам. Аз просто… просто се страхувам.

— Всички се страхуваме, Лу.

— Ти не се боиш от нищо.

— Напротив, боя се. Само че не е нещо, което ти би забелязала.

Загледа се в обувките си. И тогава забелязах Дона да тича към него.

— О, по дяволите. Трябва да вървя.

Скочих в задната част на линейката.

— Идвам с вас. Ще си взема такси до дома от мястото, за което сте тръгнали.

— Не.

— О, хайде. Моля те.

— За да загазя още повече пред Дисциплинарната комисия ли?

— Червен код две, съобщение за намушкан млад мъж. — Дона метна чантата си в задната част на линейката.

— Трябва да тръгваме, Луиза.

Губех го. Усещах го в тона на гласа му, по това, че не искаше да ме погледне в очите. Слязох от линейката, проклинайки закъснението си. Но Дона ме сграбчи за лакътя и ме избута към предната част на линейката.

— За бога — каза тя, когато Сам понечи да възрази. — Цяла седмица си като мечок с болен зъб. Просто се разберете двамата. Ще я оставим, преди да стигнем до адреса.

Сам заобиколи с бързи крачки и отвори вратата на мястото до шофьора, хвърляйки поглед през рамо към прозорците на централата.

— От нея ще излезе страхотен консултант по връзките. — Гласът му стана по-суров. — Ако двамата имахме връзка, разбира се.

Нямаше нужда да ме подканят втори път. Сам се качи зад волана и ме погледна, сякаш искаше да каже нещо, после размисли. Дона се зае да преглежда екипировката. Той запали двигателя и сложи синята лампа отгоре.

— Накъде отиваме?

— Ние отиваме в един от кварталите. На около седем минути с линейката с включена лампа и сирена. Ти отиваш на главната улица, на две минути от гара „Кингсбъри“.

— Значи, имам пет минути?

— И дълъг път обратно.

— Добре — казах аз. И осъзнах, докато линейката ускоряваше устремно, че наистина нямам никаква представа какво ще кажа.