Джоджо Мойс
След теб (24)

Двадесет и трета глава

— Виж ти, виж ти… И това ако не е служителят на годината.

Оставих торбата с униформата и перуката си на плота. Масите в „Шемрок енд Кловър“ вече бяха пълни за закуска; пухкав бизнесмен около четиридесетте, чиято клюмаща глава издаваше рано започнало познанство с твърдия алкохол, се загледа в мен със замъглени очи, стиснал чаша между дебелите си ръце. Вера беше в далечния край на помещението, ядосано побутваше маси и краката на клиентите, за да избърше пода под тях, сякаш гонеше някаква мишка.

Бях си сложила синя мъжка риза — бях решила, че е по-лесно да си придам увереност, ако съм облечена като мъж — и забелязах, малко разсеяно, че е в почти същия оттенък на цвета като тази на Ричард.

— Ричард, исках да поговорим за станалото миналата седмица.

Летището наоколо бе пълно с пътници в официалния почивен ден; имаше много по-малко бизнесмени в костюми от обикновено, но за сметка на това — множество малки, ревящи деца.

На стената зад касата бе поставен нов плакат, който предлагаше: „Започнете пътуването си с добро начало! Кафе, кроасан и напитка!“. Ричард заобиколи енергично бара, постави току-що напълнени чашки с кафе и увити в станиол зърнени блокчета на една табла, докато бърчеше чело съсредоточено.

— Няма нужда. Униформата чиста ли е?

Пресегна се през мен за торбата и извади зелената ми рокля. Огледа я внимателно под неоновите светлини, стиснал зъби в полуусмивка, сякаш очакваше да намери мръсни петна. Нямаше да се учудя, ако я помиришеше.

— Разбира се, че е чиста.

— Трябва да бъде в подходящ вид за новия ни служител.

— Изпрана е вчера — казах аз.

Внезапно забелязах, че звучи някаква нова версия на „Келтски гайди“. С по-малко струнни инструменти. И доста по-силно изявена флейта.

— Добре. Има документи, които трябва да подпишеш в офиса ми. Ще ида да ги взема и можеш да се подпишеш тук. Това е.

— Не може ли да поговорим някъде малко… по-усамотено?

Ричард Пърсивал не ме погледна.

— Много съм зает, за съжаление. Имам да свърша хиляда неща, понеже персоналът е с човек по-малко днес. — Мина надуто край мен, като пътьом броеше на глас останалите пакетчета пържени фъстъци на бара.

— Шест… седем… Вера, би ли обслужила джентълмена, моля те?

— Ами добре, точно за това исках да говоря с теб. Чудех се дали няма начин…

— Осем… девет… Перуката.

— Какво?

— Къде е перуката?

— О. Ето я. — Бръкнах в торбата и я извадих. Бях я сресала, преди да я сложа в отделна торбичка. Лежеше там като някакво убито край пътя животинче и чакаше шанса си да накара нечия друга глава да я сърби неистово.

— Изпра ли я?

— Да изпера перуката ли?

— Да. Нехигиенично е някой друг да си я сложи, преди да си я изпрала.

— Направена е от евтина пластмаса и е по-зле и от косата на някоя кукла Барби. Предполагам, че направо ще се разтопи в пералнята.

— Ако не е в подходящ вид за използване от бъдещия член на персонала, ще се наложи да ти удържа пари за замяна.

Зяпнах го.

— Ще ми удържиш пари за перуката?

Той я вдигна, после я натика обратно в торбата.

— Двайсет и осем лири и четиридесет. Естествено, ще получиш касова бележка.

— О, мили боже. Наистина искаш да ти платя перуката.

Засмях се. Стоях в пълното с хора летище, докато самолетите излитаха, и се замислих в какво се бе превърнал животът ми, докато работех за този човек. Извадих портмонето си от джоба.

— Чудесно — казах аз. — Двайсет и осем лири и четиридесет, нали така? Виж какво, да ги закръглим на трийсет, така че да покрием и административните разходи.

— Няма нужда да…

Изброих банкнотите и ги тръснах на бара под носа му.

— Знаеш ли какво, Ричард? Обичам да работя. Ако откъснеш поглед от проклетите си нормативи и месечни цели за пет минутки само, ще забележиш, че аз съм служител, който иска да се представи добре. Работех усърдно. Носех противната ти униформа, макар от нея да ми се наелектризира косата, а малките деца да танцуват по улицата подире ми. Правех всичко, което поискаше от мен, включително да чистя мъжката тоалетна, което съм почти сигурна, че не е включено в договора ми, и което, ако спазваме закона, непременно означава, че ми се полага предпазно работно облекло. Карала съм допълнителни смени, докато ти търсеше нов барман, защото не можеш да се погаждаш с никого от персонала, и съм продала безброй пакетчета от ужасните пържени фъстъци, макар да миришат така, сякаш някой е изпуснал газове. Но не съм робот.

Аз съм човек и имам личен живот, и за известно време имах отговорности, които не ми позволяваха да бъда служителят, който ти — или аз — би искал. Днес дойдох да се опитам да си върна работата — всъщност да се моля да ме вземеш отново на работа, тъй като продължавам да имам отговорности и ми трябва работа. Нужна ми е. Но току-що осъзнах, че не я искам. По-скоро бих работила без пари, вместо да прекарам още един ден в този мизерен, съсипващ душата бар с виещите гайди. Бих предпочела да чистя тоалетни безплатно, вместо да работя дори и само ден за теб. Затова ти благодаря, Ричард. Ти си причината да взема първото си позитивно решение от много време насам. — Ядосано пъхнах портмонето си в чантата, бутнах перуката към него и се обърнах да си вървя. — Можеш да си навреш работата там, където и пържените фъстъци. — После се обърнах отново към него. — О, а това, което правиш с косата си? Всичкият този гел и перфектното зализване отгоре? Ужасно е. Приличаш на герой от „Екшън мен“.

Бизнесменът се поизправи на стола си и изръкопляска. Ричард неволно вдигна ръка към главата си.

Погледнах мъжа до бара, после отново към Ричард.

— Всъщност забрави последното. Беше подло от моя страна.

И си тръгнах.

Крачех с големи крачки по пътеката между магазините, а сърцето ми биеше силно, когато го чух да вика:

— Луиза! Луиза!

Ричард не вървеше, а направо тичаше след мен. За миг се зачудих дали да не го оставя без внимание, но после се спрях пред щанда с парфюмите.

— Какво? — попитах го. — Да не съм изпуснала някое фъстъче на пода?

Той спря, дишаше тежко. Загледа се във витрината за няколко секунди, сякаш обмисляше нещо. После се обърна към мен.

— Имаш право. Ясно? Права си.

Зяпнах го.

— За „Шемрок енд Кловър“ Ужасно място е. И знам, че не бях идеалният шеф. Единствено мога да ти кажа, че за всяка глупава заповед, която съм ти давал, мен са ме притискали десет пъти по-здраво от централата. Жена ми ме мрази, понеже никога ме няма у дома. Доставчиците ме мразят, понеже всяка седмица трябва да им орязвам от печалбата заради натиск от акционерите. Регионалният ми мениджър казва, че не си изпълнявам поставените цели по продажбите и че ако не се стегна и не направя нещо по въпроса, ще ме изпратят в клона на пасажерския ферибот в Северен Уелс. И тогава жена ми наистина ще ме напусне. И не мога да я виня. Мразя да съм управител. Имам социалните умения на дърво, заради което не мога да задържа никого от персонала. Само Вера стои още, но това е, защото има кожа като носорог, и подозирам, че тайничко иска да заеме мястото ми. Затова — съжалявам. Всъщност много бих искал да те върна на работа, защото, каквото и да съм ти казвал преди, ти си много добър служител. Клиентите те харесват.

Той въздъхна и погледна тълпите, които се движеха наоколо.

— Но знаеш ли какво, Луиза? Трябва да се махнеш оттук, докато можеш. Ти си хубава, умна, усърдна в работата — можеш да си намериш нещо много по-добро от това. Ако не бях натоварен с ипотека, която едва мога да си позволя, бебе на път и вноските за проклетата „Хонда Сивик“, която ме кара да се чувствам на поне сто години, повярвай ми, аз самият щях да изхвърча оттук по-бързо от някой от онези самолети. — Протегна ръка, в която стискаше плик. — Парите за отпуска ти. Сега върви. Сериозно, Луиза. Махай се.

Погледнах малкия кафяв плик в ръката си. Около нас пътниците се движеха бавно, спираха се да гледат стоките в магазините, ровеха за липсващи паспорти, в пълно неведение за случващото се сред тях. И аз разбрах, с примирение пред неизбежното, какво ще стане.

— Ричард? Благодаря ти за това, но… може ли все пак да си върна работата? Макар и за малко? Наистина ми е нужна.

Ричард изглеждаше така, сякаш не може да повярва на ушите си. После въздъхна.

— Ако можеш да се върнеш поне за няколко месеца, би било огромно облекчение за мен. Направо съм хванат натясно. Всъщност, ако можеш да започнеш още сега, аз бих могъл да изтичам до складовете и да взема новите бирени подложки.

Сменихме си местата; леко разочарование обзе и двамата.

— Ще се обадя вкъщи — казах аз.

— О, ето — обади се той. Продължихме да се гледаме още минута и после той ми подаде торбата, в която беше униформата ми. — Май ще ти е нужна.

 

 

Двамата с Ричард установихме някаква рутина в отношенията си. Той се отнасяше с повече внимание към мен, като ме караше да чистя мъжката тоалетна само в дните, когато Ноа, новият чистач, не идваше на работа, не коментираше нищо, когато се заприказвах по-дълго с клиентите (макар да добиваше измъчен вид). На свой ред аз гледах да съм бодра и да идвам навреме и много се стараех да предлагам допълнително фъстъци винаги, когато можех. Чувствах се странно отговорна за фъстъците му.

Един ден ме дръпна настрани и ми каза, че макар твърде вероятно да е малко рано за споделяне, от централата му казали, че искат да издигнат някого от постоянните служители за асистент-мениджър и ако нещата продължавали както досега, той смятал да предложи мен. („Не мога да рискувам да повиша Вера. Тя ще ми сложи от препарата за под в чая, за да ми вземе мястото.“) Благодарих му и се опитах да изглеждам по-благодарна, отколкото се чувствах.

 

 

Лили междувременно бе помолила Самир да я вземе на работа и той бе казал, че ще я вземе пробно за половин ден — без заплащане. В седем и половина й подадох чашата с кафе и се погрижих да излезе от апартамента облечена и готова за началото на смяната си в осем часа. Когато се върнах у дома вечерта, научих, че е получила работата, макар и със заплащане от две лири и седемдесет и три пенса на час, което бе минималното позволено от закона, както научих сега. Тя беше прекарала по-голяма част от деня в местене на каси в склада отзад и в лепене на етикети с цената по разни кутии с помощта на стар пистолет с лепенки, докато Самир и братовчед му зяпали футбол на айпада. Беше мръсна и изтощена, но странно доволна.

— Каза, че ако издържа цял месец, щял да помисли дали да не ме пусне да работя на касата.

Обърнах смяната и така във вторник следобед отидохме с Лили до къщата на родителите й в Сейнт Джонс Ууд, където аз я изчаках в колата, докато тя си вземе още малко дрехи и онази репродукция на Кандински, която ми бе казала, че ще подхожда на апартамента ми. Появи се след двайсет минути, лицето й бе мрачно и сковано. Таня излезе на верандата, скръстила ръце пред гърдите, и се загледа как Лили отваря багажника на колата и мята вътре претъпкан сак и доста по-внимателно оставя картината. После тя седна на предната седалка до мен и се загледа право напред в пустата улица.

Докато Таня затваряше вратата зад гърба си, май забелязах да бърше сълзи от очите си.

Пъхнах ключа в стартера.

— Когато порасна — обади се Лили и вероятно само аз можех да доловя лекото трепване в гласа й, — няма изобщо да приличам на майка си.

Изчаках за миг, после запалих колата и не проговорихме чак до апартамента ми.

 

 

Искаш ли да идем на кино довечера? Малко бягство от реалността би ми се отразило добре.

Не мисля, че е добре да оставям Лили сама.

Вземи и нея?

По-добре не. Съжалявам, Сам. Х

Същата вечер заварих Лили на пожарната стълба. Тя вдигна очи, когато чу отварянето на прозореца, и махна с цигарата си.

— Реших, че е гадно да пуша в апартамента ти, при положение че не си пушачка.

Подпрях прозореца, за да остане отворен, внимателно прекрачих навън и седнах на желязното стъпало до нея. Под нас автомобилният паркинг се печеше в августовската жега и миризмата на нагорещен асфалт се издигаше в неподвижния въздух. От една кола с вдигнат гюрук се носеше бумтенето на бас от уредбата. Металът на стъпалата бе наситен с топлината на цял месец слънчеви следобеди и аз се облегнах назад, затваряйки очи.

— Мислех си, че всичко ще се оправи — каза Лили.

Отворих очи.

— Мислех, че ако успея да се отърва от Питър, всичките ми проблеми ще се решат. Въобразявах си, че ако намеря баща си, ще се почувствам така, сякаш имам свое място някъде. А сега Питър го няма, както и господин Гарсайд, знам кой е баща ми и имам теб. Но нищо не е така, както очаквах.

Исках да й кажа да не се притеснява излишно. Да й кажа, че е изминала дълъг път за много кратко време, че вече е започнала първата си работа, има възможности, светло бъдеще — стандартните отговори на възрастните. Но ми се сториха изтъркани и високомерни.

В края на улицата няколко служители от близък офис се бяха скупчили около метална маса до задния вход на бара. По-късно вечерта мястото щеше да гъмжи от хипстъри и обитатели на Ситито, които излизаха с напитките си по тротоара и буйните им викове и смях щяха да се чуват през отворения ми прозорец.

— Знам какво имаш предвид — казах аз. — И аз още очаквам да се почувствам отново нормално след смъртта на баща ти. Имам усещането, че върша всичко формално. Още съм на мизерната си работа. Живея в този апартамент, който едва ли някога ще почувствам като свой дом. Имах близка среща със смъртта, но не мога да кажа, че това ме направи по-мъдра или по-признателна, че съм жива. Ходя на терапия за преодоляване на тъгата с група от хора, които са също така затънали като мен. Но не съм направила абсолютно нищо.

Лили се замисли.

— Помогна ми.

— Това е единственото нещо, което ме крепи през повечето дни.

— Имаш си гадже.

— Сам не ми е гадже.

— Както кажеш, Луиза.

Гледахме как колите бавно се движат надолу по улицата към Ситито. Лили дръпна за последен път от цигарата си и угаси угарката на металното стъпало.

— Това е следващата ми задача — отбелязах аз.

Тя ме погледна леко гузно.

— Права си. Ще ги спра. Обещавам.

Над покривите слънцето е започнало да слиза ниско, а оранжевото му зарево се смесва с оловносивия въздух на вечерта в Ситито.

— Знаеш ли, Лили, може би някои неща просто отнемат повече време. Мисля, че ще се справим обаче.

Тя сплете ръце с моите и облегна глава на рамото ми. Наблюдавахме бавния залез на слънцето и постепенно удължаващите се сенки, които пълзяха към нас, а аз си мислех за небостъргачите на Ню Йорк и че никой не е напълно свободен. Вероятно всяка свобода — физическа, лична — беше само за сметка на нещо друго или на някого.

Слънцето се скри и оранжевото небе започна да става петроленосиньо. Когато се изправихме, Лили приглади полата си, после се загледа в пакета цигари в ръката си. Измъкна рязко останалите вътре и ги счупи наполовина, после ги хвърли във въздуха като конфети от тютюн и бяла хартия. Погледна ме тържествуващо и вдигна ръка.

— Ето. Вече официално съм зона, свободна от тютюнев дим.

— Просто така.

— Защо не? Ти каза, че може да отнеме по-дълго време, отколкото си мислим. Е, това е моята първа стъпка. А каква е твоята?

— О, господи. Може би ще успея да убедя Ричард да ми позволи да зарежа онази противна найлонова перука.

— Това би била отлична първа стъпка. Хубаво ще е да не ме хваща ток от всяка дръжка на врата в апартамента ти.

Усмивката й беше заразителна. Грабнах пакета от ръката й, преди да метне и него на паркинга долу, и й направих място да мине първа през прозореца. Тя спря и се обърна към мен, сякаш внезапно се бе сетила за нещо.

— Знаеш ли, не е нужно да си тъжна само за да останеш свързана с него.

Вторачих се в нея.

— Баща ми. Просто си го помислих. — Тя сви рамене и се покатери вътре през прозореца.

 

 

На другия ден се събудих и видях, че Лили вече е отишла на работа. Беше оставила бележка, че ще донесе хляб за обяд, понеже бил останал малко. Изпих си кафето, закусих и си обух маратонките, за да изляза на разходка. (Марк: „Физическите упражнения са полезни за духа, както и за тялото!“.) И тогава звънна мобилният ми телефон — непознат номер.

— Ало!

Отне ми секунда да я позная.

— Мамо?

— Погледни през прозореца си!

Прекосих дневната и се загледах навън. Майка ми стоеше на тротоара и махаше енергично.

— Какво, какво правиш тук? Къде е татко?

— У дома.

— Дядо добре ли е?

— Дядо е добре.

— Но ти никога не идваш в Лондон сама. Даже до бензиностанцията не ходиш без татко.

— Е, крайно време беше това да се промени, нали? Да се кача ли? Не искам да си използвам всички минути от новия телефон.

Отворих й входната врата и набързо обиколих всекидневната, разтребвайки снощните чинии, така че когато тя се качи до апартамента, вече стоях на вратата с разтворени широко ръце, готова да я посрещна.

Беше си облякла новия анорак, преметнала дамската си чанта през рамо като раничка („така е по-трудно да ти я открадне някой нехранимайко“), а косата й беше фризирана и падаше на меки вълни около врата й. Цялата грееше в усмивка, устните й бяха внимателно очертани с коралово червило и стискаше семейната пътна карта, която датираше някъде от хиляда деветстотин осемдесет и трета година.

— Не мога да повярвам, че си дошла сама.

— Не е ли прекрасно? Чувствам се леко замаяна. Казах на един младеж в метрото, че за първи път от трийсет години се возя във влак, без някой да ме държи за ръка, и той се премести с цели четири седалки нататък във вагона. Разсмях се от сърце. Ще сложиш ли чайника? — Тя седна, свали си палтото и огледа стените. — Добре, добре. Сивото е… интересно.

— Лили го избра. — За миг се зачудих дали пристигането й не е някаква шега и татко няма да нахълта всеки момент през вратата, смеейки се на лековерието, с което бях приела, че Джоузи може да иде някъде самичка. Сложих чашата пред нея. — Не разбирам. Защо си дошла без татко?

Тя отпи глътка чай.

— О, чудесен е. Винаги си правела страхотен чай. — Тя остави чашата на масата, като грижливо пъхна една книга с мека корица под нея. — Ами, събудих се тази сутрин и се замислих за всички неща, които имам да свърша — да сложа прането, да измия задните прозорци, да сменя спалното бельо на дядо, да купя паста за зъби — и внезапно си казах: „Не. Не мога. Няма да си пропилея страхотния съботен ден в същите домакински задачи, с които се занимавам вече трийсет години. Искам приключение“.

— Приключение.

— И си казах, че можем да идем на представление.

— Представление.

— Да, представление. Луиза, да не си папагал? Госпожа Казънс от застрахователния офис ми каза, че има будка на Лестър Скуеър, където продават евтини билети в същия ден на представлението, ако салонът не е пълен. Питах се дали не би дошла с мен.

— Ами Трина?

Мама махна с ръка.

— О, тя е заета. Е, какво ще кажеш? Да идем ли да видим дали ще можем да си вземем билети?

— Трябва да кажа на Лили.

— Тогава иди да й кажеш. Аз ще си допия чая, ти ще си оправиш малко косата и потегляме. Имам карта за пътуване с метрото и автобусите за целия ден! Мога да се качвам и да слизам по всяко време и където си поискам!

 

 

Купихме си билети на половин цена за „Били Елиът“. Изборът беше между това и руска трагедия, а мама заяви, че изпитва лека неприязън към руснаците, откакто някой й бил пробутал студена супа от цвекло и се опитал да се оправдае, че така я ядат руснаците.

Тя седя напълно погълната от представлението през цялото време, като от време на време ме побутваше и мърмореше: „Помня истинската стачка на миньорите, Луиза. Маргарет Тачър, помниш ли я? О, ужасна жена. Но винаги носеше хубава чанта“. Когато младият Били Елиът полетя във въздуха, очевидно на крилете на амбицията си, тя тихичко заплака до мен, притиснала чиста бяла кърпичка до носа си.

Гледах учителката по танци на момчето, госпожа Уилкинсън, жена, чиито амбиции никога не са се простирали извън очертанията на града, и се стараех да не правя паралели с моя живот. Аз бях жена, която има работа и нещо като гадже, която гледа представление в Уест Енд в събота следобед. Отбелязах си мислено всички тези неща, сякаш са малки победи срещу невидим враг, когото не мога точно да назова.

Излязохме на дневна светлина леко замаяни и емоционално изтощени.

— Добре — заяви мама, като стисна чантата си здраво под мишница (някои навици умират трудно). — Чай в някой хотел. Хайде. Ще се забавлявам цял ден.

Не можахме да влезем в никой от луксозните, но си намерихме приличен малък хотел близо до „Хеймаркет“, в който сладкишите за чай се оказаха по вкуса на мама. Тя помоли за маса в средата на салона и докато седяхме, не спря да обсъжда всеки, който влезеше, като коментираше облеклото на хората — дали приличат на дошли от „чужбина“, колко несъобразително са довели и малки деца или малки кучета, които приличат на плъхове.

— Виж ни само! — възкликваше тя от време на време, когато наоколо се възцареше тишина. — Не е ли хубаво така?

Поръчахме си чай „Английска закуска“ (мама: „Това е просто засукано име за нормален чай, нали? Без онези странни вкусове и аромати?“) и „Плато сладкиши за следобеден чай“, след което хапнахме сандвичи с изрязана коричка на хляба, малки кифлички, които не бяха толкова хубави като мамините, и минитортички в златисто фолио. Мама продължи да говори за „Били Елиът“ още половин час, после заяви, че според нея трябвало да правим това всеки месец и как била сигурна, че на баща ми щяло да му хареса, ако можем да го доведем тук.

— Как е татко?

— О, добре е. Знаеш какъв е баща ти.

Исках да я попитам, но ме беше страх. Когато вдигнах очи, тя ме гледаше вторачено.

— Не, Луиза, не си обезкосмявам краката. И не, той не е щастлив. Но има по-важни неща на света.

— Какво каза за идването ти днес тук?

Тя само изсумтя и се опита да го прикрие с леко покашляне.

— Не вярваше, че ще го направя. Казах му за това, когато му поднесох чая сутринта, а той се разсмя и ако трябва да съм честна с теб, толкова му се ядосах, че се облякох и просто излязох.

Отворих широко очи.

— Не си му казала.

— Вече му бях казала. Цял ден ми праща съобщения на този телефон, нахалник. — Тя се взря в екрана, после грижливо го пъхна обратно в джоба си.

Седях и я гледах как деликатно прехвърля с вилица още една кифличка в чинията си. Затвори очи от удоволствие, когато я захапа.

— Тези са просто великолепни.

Преглътнах.

— Мамо, нали няма да се развеждате?

Тя рязко отвори очи.

— Развод ли? Аз съм добра католичка, Луиза. Ние не се развеждаме. Просто караме мъжете си да страдат цяла вечност!

 

 

Платих сметката и двете отидохме заедно до дамската тоалетна — огромно помещение с мраморни плочи в цвят на орех и скъпи на вид цветя, което се поддържаше от мълчалива жена, застанала близо до мивките. Мама си изми ръцете два пъти старателно, после подуши всички различни лосиони, наредени върху мивката, като правеше физиономия пред огледалото в зависимост от това дали й харесват, или не.

— Не бива да го казвам, предвид факта, че съм против патриархалните взаимоотношения, но много ми се иска поне една от вас, момичета, да си намери свестен мъж.

— Срещам се с един човек — казах аз, преди да се усетя.

Тя се извърна към мен, стиснала шишенцето с лосион в ръка.

— Наистина!

— Парамедик е.

— О, това е страхотно. Парамедик! Това е почти толкова полезна професия, колкото и водопроводчик. Е, кога ще се запознаем с него?

Поколебах се.

— Да се запознаете ли? Не съм сигурна, че…

— Че какво?

— Ами… Просто още е рано. Не съм сигурна, че връзката ни е…

Майка ми разви капачето на червилото си и се загледа в огледалото.

— Просто правите секс, това ли искаш да ми кажеш?

— Мамо! — Погледнах към жената до мивките.

— Е, какво тогава искаш да кажеш?

— Не съм сигурна, че съм готова за истинска връзка, все още.

— Защо? С какво друго се занимаваш? Яйчниците ни не чакат, да знаеш.

— Защо Трина не дойде днес? — побързах да попитам, сменяйки темата.

— Не можа да намери детегледачка за Том.

— Преди ми каза, че била заета.

Мама погледна отражението ми в огледалото. Стисна устни и рязко затвори червилото, преди да го прибере в чантата си.

— Струва ми се, че ти е малко сърдита напоследък, Луиза. — Тя задейства майчиния рентгенов поглед. — Да не би двете да сте се карали?

— Не знам защо винаги трябва да си дава мнението за всичко, което правя. — Чух собствения си глас и нотките на нацупено дванайсетгодишно момиче в него.

Мама ме прониза с поглед.

И тогава й казах. Седнах на мраморния плот на мивките, мама се настани на фотьойла и аз й разказах за предложението за работа и защо не ми е възможно да го приема, разказах й как бяхме изгубили Лили и как отново я бяхме намерили, и как тя най-сетне започва да излиза от дупката, в която беше затънала.

— Говорих с госпожа Трейнър и двете ще се срещнат отново. Така че имаме напредък. Но Трина просто не иска да ме чуе, макар че ако Том минаваше през нещо, макар и бегло подобно на това, тя първа би казала, че не бива да бъде оставен сам.

Почувствах облекчение, след като споделих с майка си. Тя по-добре от всички би разбрала как те обвързва отговорността към някого другиго.

— Затова не иска да говори с мен.

Майка ми ме гледаше втренчено.

— Исусе, Света Дево и Йосифе, да не би да си изгубила ума си?

— Какво?

— Предлагат ти работа и всичко останало в Ню Йорк, а ти стоиш тук и работиш в онзи противен бар на летището? Чухте ли това? — обърна се тя към жената. — Не мога да повярвам, че е моя дъщеря. Бог ми е свидетел, чудя се какво е станало с мозъка й.

Чистачката бавно поклати глава.

— Не е хубаво — каза тя.

— Мамо! Постъпвам правилно!

— За кого?

— За Лили!

— И си мислиш, че никой друг не би помогнал на това момиче да си стъпи на краката? Е, поне говори ли с този човек в Ню Йорк и попита ли го дали не може да отложиш започването на работата с няколко седмици?

— Не е такава работа.

— Откъде знаеш? Ако не поискаш, няма да получиш. Нали така?

Чистачката кимна бавно.

— О, господи. Като си помисля само…

Жената подаде на майка ми една кърпа за ръце и тя енергично я размаха пред лицето си.

— Чуй ме добре, Луиза. Имам една страхотно умна дъщеря, която е закотвена у дома от отговорностите си, защото е направила лош избор на младини — не че не обичам Том до полуда, но ще ти кажа откровено, че ми се плаче всеки път, когато си представя какво можеше да постигне Трина, ако беше родила това момче малко по-късно. Аз съм закотвена от грижи за баща ти и дядо ти и в това няма нищо лошо. Аз ще си намеря пътя. Но това не бива да е най-хубавото нещо, което да те очаква в живота, разбираш ли? Не някакви билети на половин цена и чай в луксозен хотел от време на време. Трябва да излезеш от черупката си! Ти си единственият човек от семейството, който наистина има златен шанс! И какво чувам — отхвърлила си го заради момиче, което едва познаваш!

— Постъпих правилно, мамо.

— Може и така да е. А може и да не е било въпрос на избор между едното и другото.

— Ако не поискаш, няма да получиш — обади се чистачката.

— Ето! Тази жена го знае. Трябва да се свържеш с този американец и да го попиташ дали няма начин да започнеш работата малко по-късно… Не ме гледай така, Луиза. Твърде мека съм била с теб. Не съм те притискала достатъчно, когато е трябвало. Длъжна си да се измъкнеш от онази загубена работа и да почнеш да си живееш живота.

— Предложението за работа вече го няма, мамо.

— Няма го друг път, хич не ми ги разправяй тия. Питала ли си?

Поклатих глава.

Мама изсумтя и нагласи шалчето на врата си. Извади две монети от една лира от портмонето си и ги пъхна в ръката на чистачката.

— Е, длъжна съм да отбележа, че си свършила страхотна работа! Човек направо може да вечеря на пода. И мирише просто прекрасно.

Чистачката й се усмихна топло, а после, сякаш тъкмо се бе сетила, вдигна показалец. Надникна през вратата, после отиде до шкафа си, отключи го бързо с един ключ от голямата си връзка. Извади оттам и натика в ръцете на мама блокче сапун с аромат на цветя.

Мама го подуши и въздъхна.

— О, това е божествено. Като малко късче от рая.

— За теб.

— За мен?

Жената затвори пръстите на мама около калъпчето сапун.

— О, колко мило от твоя страна. Може ли да те попитам за името?

— Мария.

— Мария, аз съм Джоузи. Ще се постарая да дойда в Лондон и отново да използвам точно твоята тоалетна. Видя ли това, Луиза? Кой знае какво ще стане, когато излезеш от черупката си за малко? Какво ще кажеш за това приключение, а? И получих този прелестен сапун от моята нова приятелка Мария!

Двете си стиснаха ръцете с ентусиазма на стари приятелки, които се разделят задълго, и ние излязохме от хотела.

Не можех да й кажа. Не можех да споделя с нея, че това предложение за работа ме преследваше от момента, в който се събудех, чак докато заспя.

Каквото и да казвах на всички, знаех, че ще съжалявам до мозъка на костите си, че съм пропуснала шанса си да живея и работя в Ню Йорк. И независимо колко пъти си повтарях, че ще има и други предложения, други места, това ще бъде пропусната възможност, която винаги ще остане в съзнанието ми като хубава чанта на добра цена, която съжалявам, че не съм купила, където и да отида.

И естествено, след като я бях изпратила до влака, за да се прибере при баща ми — несъмнено изнервен и озадачен — и дълго след като бях направила салата за Лили от разни неща, които бяха останали в хладилника от пазаруването на Сам, проверих на компютъра пощата си и видях, че имам писмо от Нейтън.

Не мога да кажа, че одобрявам, но разбирам какво правиш. Предполагам, че Уил би се гордял с теб. Ти си добър човек, Кларк.