Джоджо Мойс
След теб (20)

Деветнадесета глава

Питър отново чака. Тя го вижда през прозореца как стои, облегнат на колата си. Той я забелязва, махва й и изрича само с устни: „Длъжница си ми“.

Лили отваря прозореца, хвърля поглед към отсрещната страна на улицата, където Самир подрежда нов кашон с портокали на витрината си.

— Остави ме на мира, Питър.

— Знаеш какво ще стане…

— Дадох ти достатъчно. Остави ме на мира вече, разбра ли?

— Лошо, Лили. — Той повдига вежда. Чака достатъчно дълго, за да я накара да се притеснява. Лу ще се прибере у дома след половин час. Той се мотае наоколо достатъчно често, затова е сигурна, че това му е известно. Най-накрая се качва в колата си и излиза от пресечката, без да се оглежда. Докато се отдалечава, показва телефона си през прозореца на шофьора. Съобщение: Лошо, Лили.

 

 

„Завърти бутилката“. Толкова невинно звучаща игра. Бяха заедно с четири други момичета от нейното училище и всички бяха дошли в Лондон с разрешение от пансиона. Бяха откраднали червила в „Бутс“, бяха си купили твърде къси поли в „Топ Шоп“, после бяха обикаляли баровете безплатно, защото бяха млади и хубави, а пазачите на входа не задаваха много въпроси, ако сте пет момичета, при това млади и хубави, а вътре, след доста ром и кола, се бяха запознали с Питър и приятелите му.

После се бяха озовали в нечий апартамент в Мерилбоун в два след полунощ. Не си спомняше добре как са стигнали дотам. Всички седяха в кръг, пушеха и пиеха. Тя беше приела всичко, което й бяха предложили. Риана звучеше от музикалната уредба. Бяха й предложили да седне на синя мека възглавница, която миришеше на евтин ароматизатор за въздух. Никол бе повърнала в банята, глупачката. Времето минаваше; два и половина, три и седемнайсет, четири… Изгуби представа. После някой бе предложил да играят на „Истина или предизвикателство“.

Бутилката се завъртя, плъзна се към пепелник, от който се разхвърчаха фасове и пепел по килима.

Някой правеше признание, онова момиче, което не познаваше: миналата година по време на ваканцията била правила телефонен секс с бившето си гадже, докато баба й спяла в съседното легло до нея. Останалите се бяха развикали в престорен ужас. Лили само се бе засмяла.

— Намерила си място — каза някой.

Питър я гледаше през цялото време. Отначало се бе почувствала поласкана: той беше най-хубав от момчетата. Дори беше по-скоро мъж. Когато я поглеждаше, тя не свеждаше очи. Нямаше да се държи като останалите момичета.

— Завъртай!

Тя само бе свила рамене, когато бутилката я посочи с гърло.

— Предизвикателство — бе заявила тя. — Винаги предизвикателство.

— Лили никога не отказва нищо — обади се Джемайма. Сега Лили се питаше дали нямаше нещо по-особено в погледа, който тогава бе хвърлила на Питър.

— Добре. Знаеш какво значи това.

— Сериозно ли?

— Не може да го направиш! — Пипа беше вдигнала ръце пред лицето си, както правеше, когато искаше да изглежда по-драматично.

— Тогава истина.

— Не. Мразя истината. — Какво толкова? Знаеше, че тези момчета няма да посмеят. Тя се изправи хладнокръвно. — Къде. Тук ли?

— О, мили боже, Лили.

Завърти бутилката — казало бе едно от момчетата.

Не й бе хрумнало да се притеснява. Беше доста пияна, а и бездруго й харесваше да стои така смело, докато останалите момичета пляскаха, пищяха и се държаха като идиотки. Същите момичета, които можеха да размажат някой на хокейното игрище, да спорят за политика и каква кариера в правото или морската биология ще направят, изведнъж се превръщаха в пълни глупачки, които се кикотеха и кипреха пред момчетата, отмятаха коси и си оправяха червилото непрекъснато, сякаш внезапно са им отстранили по-важните части от мозъка.

— Питър…

— О, боже. Пийт, друже. Ти си.

Момчетата бяха почнали да подвикват и подсвиркват, за да скрият разочарованието си или може би облекчението, че не са те. Питър се бе изправил, тесните му котешки очи се бяха впили в нейните. Беше различен от останалите: акцентът му подсказваше, че е израснал в по-тежки условия.

— Тук?

Тя сви рамене.

— Нямам против.

— Съседната стая. — Той махна към спалнята.

Тя прескочи ловко краката на другите момичета, докато отиваше към съседната стая. Едното момиче я сграбчи за глезена, молеше я да не отива, но тя се отскубна от ръката му. Излезе леко наперено, усещаше погледите на всички с гърба си. Предизвикателство. Винаги предизвикателство.

Питър затвори вратата след себе си и тя се озърна наоколо. Леглото бе с омачкани завивки, дори и отдалеч си личеше, че ужасното щампирано спално бельо не е прано от месеци и излъчваше леко спарен аромат в стаята. В ъгъла имаше купчина мръсни дрехи, а до леглото — пълен с фасове пепелник. В стаята беше тихо, гласовете отвън временно бяха стихнали.

Тя вдигна брадичка. Отметна коса от лицето си.

— Наистина ли искаш да го направим? — попита го.

Тогава той се усмихна бавно, подигравателно.

— Знаех си, че ще се откажеш.

— Кой казва, че се отказвам.

Но не искаше да го прави. Вече не виждаше нищо красиво в лицето му, а само студения блясък в очите му, неприятната извивка на устните му. Сложи пръсти върху ципа си. Стояха така около минута.

— Няма проблем, ако не искаш да го правиш. Ще излезем и ще кажем, че си се уплашила.

— Не съм казала, че няма да го направя.

— Тогава какво казваш?

Тя не може да мисли. В главата й нещо жужи непрекъснато. Иска й се изобщо да не е идвала тук.

Той престорено се прозява.

— Скучно ми е, Лили.

По вратата някой тропа бясно. Гласът на Джемайма:

— Лили, не си длъжна да го правиш. Хайде. Да си вървим у дома.

— Не си длъжна да го правиш, Лили. — Гласът му я имитира подигравателно.

Бързо пресмятане. Какво е най-страшното, което може да стане — две минути най-много? Две минути от живота й. Няма да я наричат страхливка. Ще му покаже коя е тя. Ще им покаже на всички.

Той стиска бутилка „Джак Даниълс“ в едната си ръка. Тя я взема от него, отваря я и гълта бързо на два пъти с очи, вперени в неговите. После му подава бутилката и посяга към колана му.

Снимка или не се е случило.

Чува подвикването на момчетата през бученето в ушите си, през болката в скалпа й, когато той дръпва силно косата й. Тогава вече е късно. Твърде късно.

Чува как камерата на телефона му щраква, докато поглежда нагоре.

 

 

Един чифт обеци. Петдесет лири в брой. Сто. Седмици след това исканията му не спират. Праща й съобщения: Чудя се какво ли ще стане, ако кача това във Фейсбук? Направо й се плаче, когато вижда снимката. Той я изпраща отново и отново: лицето й — с кървясали очи, размазана спирала. Онова нещо в устата й. Когато Луиза се прибира, се налага да пъха телефона под възглавничките на дивана. Превърнал се е в радиоактивна, токсична вещ, която трябва да държи под око.

Чудя се какво ще си помислят приятелите ти.

Другите момичета не й говорят след това. Знаят какво е направила, защото Питър показа набързо снимката на всички веднага щом се върнаха при останалите, като демонстративно нагласяше ципа си дълго след като вече нямаше нужда. Беше се преструвала, че не я засяга. Момичетата я бяха зяпнали, а после бяха извърнали очи и тя веднага бе прочела в погледите им, че всичките им истории за орален и всякакъв секс с измислени гаджета са били чиста фантазия. Бяха се престрували. Лъгали са за всичко.

Никой не я смяташе за смела. Никой не й се бе възхитил, задето не се е уплашила и отказала. Тя беше просто Лили повлеканата, момичето с пенис в устата. Стомахът й ставаше на топка всеки път, когато се сетеше за това. Беше пила още уиски и бе пратила всички по дяволите.

Ела да се видим в „Макдоналдс“ на „Тотнъм Корт Роуд“.

По това време майка й вече бе сменила бравата на вратата. Вече не можеше да взема пари от чантата й. Бяха блокирали и достъпа до спестовната й сметка.

Нямам нищо повече.

Да не ме мислиш за глупак, малка принцесо?

Майка й никога не бе харесвала обеците от „Мапин и Уеб“. Лили се бе надявала, че дори няма да забележи липсата им. Когато Франсис й ги беше подарил, тя се бе престорила, че й харесват, но после мърмореше, че не може да разбере защо трябвало да й купува сърцевидни диаманти, след като всички знаели колко са обикновени, а и удължената форма била далеч по-подходяща за овала на лицето й.

Питър бе погледнал бляскавите обеци, сякаш му е дала някакви дребни стотинки, а после ги бе пъхнал в джоба си.

Ядеше „Биг Мак“ и в ъгълчето на устата му имаше майонеза. Всеки път, когато го видеше, й се повдигаше.

— Искаш ли да се запознаеш с приятелите ми?

— Не.

— Нещо за пиене?

Тя поклати глава.

— Това е всичко. Последното нещо. Обеците струват хиляди лири.

Той се намръщи.

— Другия път искам пари в брой. Както си му е редът. Знам къде живееш, Лили. Знам, че имаш пари.

Струваше й се, че никога няма да се отърве от него. Пращаше й съобщения по всяко време, будеше я, не я оставяше да спи. Онази снимка, отново и отново. Виждаше я като негатив, отпечатана върху ретината й. Престана да ходи на училище. Напиваше се с непознати, стоеше по баровете дълго след като й бе омръзнало. Само и само да не остава сама с мислите си и безмилостното изпиукване на телефона, когато получи съобщение. Беше се преместила, за да не може да я намери, но той я беше открил и паркираше колата си пред апартамента на Луиза като мълчаливо послание. Дори си бе мислила на няколко пъти да сподели с Луиза. Но какво можеше да направи Луиза? През повечето време самата тя бе едно ходещо бедствие. Затова Лили само отваряше уста, но не казваше нищо, а после Луиза почваше да й говори за срещи с баба й или да я пита дали е хапнала нещо и тя разбираше, че е сама в тази ситуация.

Понякога Лили лежеше будна и си мислеше какво ли би било, ако баща й беше тук. Представяше си го. Той щеше да излезе навън, да стисне Питър за врата и да му каже повече да не се доближава до неговото момиче. Щеше да я прегърне със силните си ръце и да й каже, че всичко е наред и тя е в безопасност.

Само дето нямаше как да стане. Защото той е бил гневен парализиран човек, който дори не е искал да живее. И щеше само да погледне снимката и да се отврати.

Не можеше да го вини за това.

Последния път, когато нямаше какво да му даде, Питър и се бе развикал на тротоара на Карнъби Стрийт, наричайки я „нищожество, курва, тъпа малка никаквица“. Беше спрял до тротоара с колата си, а тя бе изпила две двойни уискита, защото се страхуваше от срещата с него. Когато бе почнал да й крещи, че го лъже, тя се бе разплакала.

— Луиза ме изгони. Майка ми ме изхвърли от къщи. Нямам нищо.

Минувачите по улицата извръщаха очи и продължаваха по пътя си забързано. Никой не спираше. Никой не казваше нищо, защото мъж, който крещи на пияно момиче в Сохо в петък вечер, не беше нищо необичайно. Питър изруга, завъртя се на пети, сякаш си тръгваше, само че тя знаеше, че няма да си тръгне. И тогава една голяма черна кола бе спряла по средата на улицата, а след това бе дала назад, с ярко блеснали бели фарове. Автоматичните стъкла на прозорците тихо се смъкнаха.

— Лили?

Трябваха й няколко секунди, за да го познае. Господин Гарсайд, колега на доведения й баща. Негов началник? Или партньор? Той я погледна, после изгледа Питър.

— Добре ли си?

Тя хвърли бърз поглед към Питър, после кимна.

Той не й повярва. Личеше си. Спря колата до тротоара точно пред тази на Питър и бавно се приближи, облечен в тъмен костюм.

Излъчваше сила и власт, сякаш нищо не можеше да го стресне. Лили си спомни случайно как майка й бе споменала, че той има хеликоптер.

— Искаш ли да те закарам до къщи, Лили?

Питър вдигна ръката си с телефона съвсем леко, само на сантиметър. Колкото да го види. А тя отвори уста и всичко се изля наведнъж.

— Той има гадна снимка с мен на телефона си и заплашва да я покаже на всички, и ми иска пари, а аз вече нямам нищо. Дадох му каквото имах, но вече не ми е останало нищо. Моля, помогнете ми.

Питър разтвори широко очи. Не беше го очаквал. Но вече не я беше грижа какво ще стане. Беше отчаяна, уморена и не искаше сама да носи това бреме повече.

Господин Гарсайд изгледа за момент Питър. Младежът изпъна рамене и се стегна, сякаш се чудеше дали да не хукне към колата си.

— Вярно ли е? — попита господин Гарсайд.

— Не е никакво престъпление да имаш снимки с момичета в телефона си. — Питър се ухили иронично, правеше се на смел.

— Наясно съм с това. Обаче е престъпление да ги използваш, за да изнудваш за пари. — Гласът на господин Гарсайд беше тих и спокоен, сякаш беше напълно естествено да се обсъждат нечии голи снимки на улицата. Той бръкна в джоба на сакото си. — Колко ще ми струва всичко това да приключи?

— Какво?

— Телефонът ти. Колко искаш за него?

Лили престана да диша. Гледаше от единия към другия. Питър само зяпаше невярващо.

— Предлагам ти пари за телефона ти. С презумпцията, че това е единственото копие на тази снимка.

— Няма да си продам телефона.

— Тогава искам да те предупредя, младежо, че ще се свържа с полицията и ще те идентифицирам по номера на колата ти. Имам доста приятели в полицията. На високи постове — Той се бе усмихнал без грам веселие в усмивката си.

Отсреща на улицата групичка хора излязоха наведнъж от ресторанта, смеейки се. Питър погледна нея, после отново господин Гарсайд. Вдигна брадичка.

— Пет бона.

Господин Гарсайд отново бръкна във вътрешния си джоб. Поклати глава.

— Не мисля. — Извади портфейла си и отброи няколко банкноти. — Мисля, че тези стигат. Струва ми се, че вече си бил богато възнаграден. Телефонът, моля?

Питър сякаш бе хипнотизиран. Поколеба се само за миг, после подаде телефона си. Просто така. Господин Гарсайд провери дали картата е вътре, пъхна го във вътрешния си джоб и отвори вратата за Лили.

— Мисля, че е време да се прибираш, Лили.

Тя се качи като послушно дете, вратата се затръшна с глухо тупване след нея. И след това потеглиха, понесоха се гладко по тясната уличка, като оставиха Питър слисан виждаше го в страничното огледало — сякаш и той не можеше да повярва какво е станало току-що.

— Добре ли си? — попита господин Гарсайд, без да я гледа.

— Това… това ли е всичко?

Той погледна встрани, после отново се вторачи напред в пътя.

— Така мисля, да.

Тя не можеше да повярва. Не й се вярваше, че това нещо, което я бе измъчвало седмици наред, можеше да се реши просто така. Обърна се към него внезапно притеснена.

— Моля ви, не казвайте на мама и на Франсис.

Той се намръщи леко.

— Щом така искаш.

Тя издиша дълбоко, с облекчение.

— Благодаря ви — каза тихо.

Той я потупа по коляното.

— Противно момче. Трябва да внимаваш с приятелите си, Лили. — Премести ръка върху лоста за скоростите, преди тя да е усетила жеста му.

 

 

Дори окото му не мигна, когато му каза, че няма къде да се прибере. Заведе я до един хотел в Бейзуотър и тихо поговори с рецепционистката, която й подаде ключ от стая. Лили бе изпитала облекчение, след като не й бе предложил да я заведе в неговата къща: не искаше да се обяснява пред никого другиго.

— Ще те взема утре, когато си трезва — каза той, прибирайки портфейла си в джоба на сакото.

Тя се качи бавно до стая триста и единайсет, легна на леглото с всичките си дрехи и спа четиринайсет часа.

Обади се да й каже, че ще я чака за закуска. Тя се изкъпа, извади някакви дрехи от раницата си и ги изглади набързо с надеждата, че ще изглежда поне малко по-прилично. Не я биваше в гладенето — Лена се занимаваше с тези неща.

Когато слезе долу в ресторанта, той вече седеше там, четеше вестник, чашата с кафе пред него беше полупразна. Беше по-стар, отколкото си го спомняше, косата му оредяваше на темето, кожата на шията му изглеждаше леко суха; последния път, когато го бе видяла, беше на някакво организирано от офиса посещение на конните надбягвания, където Франсис бе пил твърде много, а майка й сърдито му опяваше, когато наблизо нямаше кой да я чуе, и господин Гарсайд, станал свидетел на това, бе повдигнал вежди към Лили, сякаш искаше да й каже: „Родители, какво да ги правиш?“.

Тя се настани на стола срещу него и той остави вестника си.

— Аха. Как си днес?

Беше леко засрамена, сякаш предната вечер се бе държала твърде емоционално и драматично. Сякаш е било много шум за нищо.

— Много по-добре, благодаря.

— Добре ли спа?

— Много добре, благодаря.

Той я бе изгледал над очилата си за около минута.

— Много си официална.

Тя се усмихна. Не знаеше какво друго да направи. Беше твърде странно да седи тук на закуска с колега от работата на доведения й баща. Сервитьорката й донесе кафе и тя го изпи. Огледа бюфета за закуска и се зачуди дали се плаща допълнително. Той явно усети притеснението й.

— Хапни нещо. Не се притеснявай. Вече е платено.

И отново се зачете във вестника си.

Чудеше се дали ще каже на родителите й. И какво ли е направил с телефона на Питър. Надяваше се, че е завил с голямата си черна кола покрай брега на Темза, свалил е стъклото на прозореца и го е метнал във водовъртежите. Никога повече не искаше да вижда онази снимка. Стана и си взе кроасан и малко плодове от бюфета. Умираше от глад.

Той четеше, докато тя хапваше. Лили се чудеше как ли изглеждат отстрани — като всеки друг баща с дъщеря си вероятно. Зачуди се дали той има деца.

— Не трябва ли да сте на работа?

Той се усмихна, кимна на сервитьорката да му сипе още кафе.

— Казах им, че имам важна среща. — Сгъна прилежно вестника и го остави на масата.

Тя се размърда неловко на стола си.

— Трябва да си намеря работа.

— Работа. — Той се облегна. — Добре. Каква работа?

— Не знам. Малко се изложих на изпитите си.

— А какво мислят родителите ти?

— Те не… Аз не мога… Те не са много доволни от мен в момента. Живея при приятели.

— Не можеш ли да се върнеш при тях?

— Не точно сега. Приятелката ми също ми е малко ядосана.

— О, Лили — каза той с въздишка. Погледна през прозореца, замисли се за момент, после хвърли поглед към скъпия си часовник.

Отново помисли малко, после се обади в офиса си и каза на някого, че ще закъснее.

Тя чакаше да разбере какво ще каже после.

— Свърши ли? — Той пъхна вестника в куфарчето си и стана. — Да вървим да измислим план.

Не бе очаквала да се качи в стаята й и се засрами от вида й: мокрите кърпи бяха на пода, от телевизора звучеше някакво тъпо дневно шоу. Побърза да отнесе по-голямата част от нещата в банята, а останалите си вещи напъха в раницата. Той се престори, че не забелязва, и само гледаше през прозореца, а после се обърна едва когато тя седна на стола, сякаш чак сега виждаше стаята.

— Не е лош този хотел — каза той. — Понякога отсядам тук, когато не ми се шофира чак до Уинчестър.

— Там ли живеете?

— Там живее съпругата ми, да. Децата ми отдавна пораснаха. — Остави куфарчето си на пода и седна на ръба на леглото. Тя стана и взе хотелския бележник, който беше оставен на нощното шкафче, в случай че трябва да си запише нещо. Телефонът й изписука и тя го погледна. Лили обади ми се. Луиза х.

Пъхна го в задния си джоб и седна с бележник в скута.

— Е, какво мислите?

— Че си в особено сложна ситуация, Лили. Твърде си млада, за да почнеш работа, честно казано. Не съм сигурен кой би те наел.

— Много ме бива в доста неща. Усърдна съм. Добра съм в градинарството.

— Градинарство! Е, вероятно можеш да си намериш работа в някоя градина. Дали това ще ти носи достатъчни пари да се издържаш обаче, е съвсем друг въпрос. Имаш ли някакви препоръки? Някакъв стаж през лятото?

— Не. Родителите ми винаги са ми давали джобни.

— Ммм. — Той леко потупа с пръсти коленете си. — Имаш проблеми в отношенията с баща си, нали?

— Франсис не ми е истински баща.

— Да. Известно ми е. Знам, че си напуснала дома си преди няколко седмици. Струва ми се доста сложна ситуация. И много тъжна. Сигурно се чувстваш доста изолирана.

Тя усети в гърлото й да се надига буца и за момент си помисли, че той се пресяга за кърпичка, но тогава той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам телефон. Телефона на Питър. Натисна го веднъж, два пъти и тя за миг зърна собственото си лице. Дишането й спря.

Той избра снимката, увеличи я. Страните й пламнаха. Той се взираше в снимката ужасно дълго, безкрайно.

— Наистина си била лошо момиче, нали?

Лили стисна здраво в юмрук завивката на хотелското легло. Вдигна поглед към господин Гарсайд със зачервено лице. Неговите очи оставаха приковани в снимката.

— Много лошо момиче. — Най-накрая я погледна с нетрепващ поглед, говореше спокойно: — Предполагам, че най-напред трябва да се разберем как ще ми платиш за телефона и хотелската стая.

— Но — започна тя, — не ми казахте, че…

— О, хайде, Лили. Умно момиче като теб? Сигурно знаеш, че нищо не е безплатно. — Той отново сведе поглед към снимката. — Явно си го разбрала вече… И очевидно си добра в това.

Лили усети как закуската й се надига в гърлото.

— Виж, мога да съм ти много полезен. Да ти осигуря жилище, докато си стъпиш на краката, малко помощ в кариерното развитие. Няма да се налага да правиш много в замяна. „Quid pro quo“^[1] — знаеш ли тази фраза? Учила си латински в училище, нали?

Тя рязко се изправи и опита да вземе раницата си. Той внезапно се пресегна и я стисна за лакътя. Със свободната си ръка бавно прибра телефона обратно в джоба си.

— Да не прибързваме, Лили. Нали не искаш да покажа тази снимка на родителите ти? Само бог знае какво ще си помислят, че си правила.

Думите заседнаха в гърлото й.

Той потупа леглото до себе си.

— На твое място бих обмислил много внимателно следващата си стъпка. Хайде. Защо не…

Лили рязко се дръпна и отскубна ръката си от хватката му. А после бързо хукна през вратата на стаята надолу по коридора, краката й я носеха бързо, а раницата се удряше в гърба й.

 

 

Лондон кипеше от живот до малките часове. Тя вървеше, докато колите и вечерните автобуси бавно се движеха по главните улици, такситата се включваха в трафика и спираха често, мъже в костюми се прибираха у дома или седяха в осветените си офиси в малките преградки с бюра в кули до небето и работеха, без да обръщат внимание на чистачите, които се движеха безшумно около тях. Вървеше с наведена глава и раница през рамо, а когато хапваше в денонощни закусвални, гледаше качулката да е вдигната на главата й и да има под ръка безплатен вестник, който да се преструва, че чете: винаги имаше някой, който да седне на масата до нея и да се опита да я заговори. Хайде, скъпа, само се държа приятелски.

През цялото време си преповтаряше събитията от сутринта. Какво беше сторила? Какъв сигнал е изпратила? Имаше ли нещо в нея, което караше всички да си мислят, че е курва? Думите, които беше използвал, я караха да плаче. Усети как се свива в суитшърта си, мразеше го. Мразеше себе си.

Използваше ученическата си карта и се возеше в метрото, докато долу не станеше твърде пълно с пияници и хора, превъзбудени от късния час. След това й се струваше по безопасно да е над земята.

През останалото време просто крачеше — през блесналите неонови светлини на „Пикадили“, през оловните изпарения на Мерилбоун Роуд, покрай пулсиращите нощни барове на Камдън, с уверена походка, преструвайки се, че отива някъде. Забавяше крачка само когато краката почваха да я болят от твърдата настилка на тротоара.

Когато се умореше твърде много, молеше за услуга. Прекара една нощ при приятелката си Нина, но Нина задаваше твърде много въпроси, а и докато слушаше как си бъбри на долния етаж с родителите си, докато тя лежеше във ваната и се опитваше да измие мръсотията от косата си, Лили се чувстваше като най-самотния човек на света. Тръгна си след закуска, макар майката на Нина да й каза, че няма нищо против да остане още една вечер, като я гледаше с майчинска загриженост в очите. Прекара две нощи на дивана на едно момиче, с което се бе запознала в някакъв клуб, но в същия апартамент живееха и трима мъже, така че тя не можеше да се отпусне напълно и седеше напълно облечена, прегърнала коленете си, като гледаше телевизия с изключен звук до сутринта.

Една нощ остана в общежитие на Армията на спасението и през цялото време слушаше как две момичета в съседното помещение се карат помежду си, докато тя стискаше раницата до гърдите си под одеялото. Бяха й казали, че може да си вземе душ, но не й се искаше да си остави чантата в шкафчето, докато е под душа. Хапна набързо безплатната супа и си тръгна. Но най-вече ходеше, похарчи последните си пари за евтино кафе и мъфин, след което все повече огладняваше и толкова се изтощи, че й беше трудно да мисли трезво, да реагира бързо, когато разни мъже в тъмни входове й говореха мръсотии или когато някой служител в закусвалнята й направеше забележка, че достатъчно дълго се мотае с евтиния си чай и е време да се маха оттам.

И през цялото време се питаше какво ли си казват родителите й в този момент и какво ли ще им каже господин Гарсайд, когато им покаже снимката.

Можеше да си представи шокираното лице на майка си, бавното поклащане на глава от страна на Франсис, сякаш тази нова страна на Лили изобщо не го изненадва.

Беше постъпила толкова глупаво.

Трябваше да му открадне телефона.

Трябваше да го стъпче.

Да стъпче него.

Не трябваше изобщо да ходи в тъпия апартамент на онова момче и да се държи като тъпа кучка, и да съсипе сама тъпия си живот…

Това обикновено беше моментът, в който отново се разплакваше и дръпваше качулката по-ниско пред лицето си, и…