Джоджо Мойс
След теб (2)

Първа глава

Едрият мъж в края на бара се поти. Навел е глава над двойното си уиски, но през няколко минути вдига очи и поглежда нагоре и навън, после зад себе си към вратата. Под сиянието на светещите ленти лицето му блести от избилите фини капчици пот. Издиша дълго и на пресекулки, замаскира го като въздишка и отново се взира в питието си.

— Хей. Извинете?

Вдигам очи от полирането на чашите.

— Може ли още едно за мен?

Иска ми се да му кажа, че не е добра идея, че няма да му помогне и може да му дойде в повече. Но той е голям мъж, освен това до края на работното време остават още петнайсет минути и според правилника на компанията нямам причина да му откажа, затова отивам, вземам чашата му и я вдигам пред очите си. Той кима към бутилката.

— Двойно — казва той и избърсва лице с масивната си длан.

— Седем лири и двайсет, ако обичате.

Единайсет без петнайсет е, вторник вечер, и „Шемрок енд Кловър“, ирландският бар на Ийст Сити Еърпорт, който е ирландски толкова, колкото Махатма Ганди е ирландец, постепенно утихва и приключва за вечерта. Барът затваря десет минути след излитането на последния самолет и в момента сме само аз, напрегнат младеж с лаптоп, хихикащите жени на втора маса и мъжът, които пие двойното уиски „Джеймисън“ и чака или полет SC 107 за Стокхолм, или DB224 за Мюнхен, който е отложен с четиридесет минути.

На работа съм от обяд, защото Карли я заболя корем и се прибра у дома. Нямам нищо против. Никога не ми е било проблем да оставам до късно. Тананикам си тихичко мелодия от „Келтски гайди от Изумрудения остров“, докато отивам да прибера чашите на двете жени, които са погълнати напълно от някакво клипче на телефон. Смехът им е като на здраво пийнали хора.

— Внучката ми. На пет дни — пояснява русата, докато се протягам над масата за чашата й.

— Прекрасна е. — Усмихвам се. Всички бебета ми се струват еднакви като кифлички със стафиди.

— Живее в Швеция. Никога не съм ходила там. Но трябва да ида да видя първото си внуче, нали?

— „Поливаме“ бебето. — Двете отново избухват в смях. — Ще пийнеш ли едно с нас? Хайде, почини си за пет минутки. Няма да успеем да изпием бутилката навреме.

— Опа! Това е за нас. Хайде, Дор.

Подканени от съобщението на монитора, двете събират нещата си и вероятно само аз забелязвам леко залитане, докато се отправят към пункта за проверка на личния багаж. Оставям чашите на бара и оглеждам пространството за още нещо за миене.

— Никога ли не се изкушаваш? — По-дребната жена се е върнала за шала си.

— Моля?

— Просто да тръгнеш нататък след края на смяната. Да се качиш на някой самолет. Аз бих се изкушавала. — Тя отново се засмива. — Всеки ден, за бога.

Усмихвам се с професионалната усмивка, която може да означава всичко, и отново се обръщам към бара.

Наоколо магазините под наем затварят за през нощта, металните им щори се спускат шумно пред витрините с прекалено скъпи чанти и шоколади „Тоблерон“, които се купуват за подарък при спешни случаи. Светлините угасват над изходи три, пет и единайсет, докато последните пътници за деня отлитат в нощното небе. Вайълет, чистачката от Конго, бута количката си към мен с полюшваща се бавна походка и гумените подметки на обувките й проскърцват по лъскавия линолеум.

— Добър вечер, скъпа.

— Добър вечер, Вайълет.

— Не бива да си тук по това време, миличка. Трябва да си у дома при любимите ти хора.

Казва ми абсолютно същото всяка вечер.

— Още малко — отговарям както всяка вечер.

Тя кима доволно и продължава по пътя си.

Напрегнатият младеж с лаптопа и потният любител на уискито са си тръгнали. Подреждам всички чаши и броя парите, като проверявам два пъти, за да се уверя, че цифрите на касовия апарат и наличността в чекмеджето съвпадат. Записвам всичко в касовата книга, проверявам помпите за наливна бира, отбелязвам какво трябва да поръчаме. Едва тогава забелязвам, че палтото на едрия мъж си стои преметнато на високия стол до бара. Вървя натам и поглеждам нагоре към монитора. Полетът за Мюнхен е обявен за качване, така че бих могла да изтичам и да му го занеса. Отново поглеждам, после бавно тръгвам към мъжката тоалетна.

— Ехо? Има ли някой?

Чува се задавен глас, с лека нотка на истерия. Бутам вратата.

Любителят на уиски се е навел ниско над мивките и плиска лицето си с вода. Блед е като платно.

— Моят полет ли обявиха?

— Тъкмо излезе на монитора. Сигурно имате още няколко минути. — Понечвам да тръгна, но нещо ме спира. Мъжът се взира в мен. Очите му приличат на черни копчета от тревога.

— Не мога да го направя. — Грабва салфетка и бърше лицето си. — Не мога да се кача на самолета.

Изчаквам.

— Трябва да ида да се срещна с новия си шеф, но не мога. Не събрах кураж да му кажа, че ме е страх да летя. — Той тръсва глава. — Не е просто страх. Ужасявам се.

Оставям вратата да се затвори зад гърба ми.

— Каква е новата ви работа?

Той примигва.

— Хм… автомобилни части. Аз съм новият старши регионален мениджър, скоба резервни части, затваряме скобата, за „Хънт Моторс“.

— Изглежда голяма работа — казвам аз. — Имате си… скоби.

— Дълго време работя за този пост. — Преглъща с мъка. — И затова не искам да загина в кълбо от пламъци. Наистина не искам да умра в огнено кълбо във въздуха.

Изкушавам се да кажа, че всъщност няма да е огнено кълбо във въздуха, а по-скоро бързо падащо кълбо, но подозирам, че няма да му помогна особено. Отново плиска лицето си и аз му подавам нова салфетка.

— Благодаря. — Той си поема дъх на пресекулки, изправя се и се опитва да се овладее. — Обзалагам се, че не сте виждали възрастен мъж да се държи като глупак досега, нали?

— По четири пъти на ден.

Присвитите му очи се разширяват.

— По четири пъти на ден ми се налага да измъквам някого от мъжката тоалетна. И обикновено е заради страх от летене.

Той примигва насреща ми.

— Трябва да знаете, както казвам и на всички останали, че нито един самолет, излетял от това летище, не е катастрофирал.

Той изправя глава.

— Наистина ли?

— Нито един.

— Нито дори… малка авария на пистите?

Свивам рамене.

— Тук всъщност е доста скучно. Хората излитат, отиват там, закъдето са тръгнали, връщат се след няколко дни. — Облягам се на вратата, за да я отворя. Тези тоалетни винаги замирисват до вечерта. — И освен това аз лично смятам, че има далеч по-лоши неща, които могат да ти се случат.

— Е, предполагам, че е вярно. — Замисля се, поглежда ме крадешком. — По четири на ден, а?

— Понякога и повече. Сега, ако не възразявате, наистина трябва да се връщам. Не е хубаво да ме виждат да излизам от мъжката тоалетна твърде често.

Той се усмихва и за миг го зървам такъв, какъвто би изглеждал при други обстоятелства. Темпераментен по природа. Весел човек. Човек, който е на върха на играта в продажбите на автомобилни части, произведени в Европа.

— Знаете ли, мисля, че чух да обявяват вашия полет.

— Значи, смятате, че всичко ще е наред?

— Всичко ще бъде наред. Това е много надеждна авиолиния. И става дума само за няколко часа от живота ви. Вижте, SK491 кацна преди пет минути. Докато вървите към изхода за заминаващи, ще видите стюардите и стюардесите да излизат на път за къщи и ще се уверите, че всички се смеят и бъбрят весело. За тях качването на тези полети е като качването на автобус. Някои го правят по два, три, четири пъти на ден. А те не са глупави. Ако не беше безопасно, нямаше да се качват, нали?

— Като да се качиш на автобус — повтаря той.

— Вероятно много по-сигурно дори.

— Е, това е вярно. — Той повдига вежди. — Пълно е с идиоти по пътищата.

Кимвам.

Той оправя вратовръзката си.

— А и работата е много добра.

— Жалко ще е да я изпуснете заради такова дребно нещо. Всичко ще е наред, само веднъж да свикнете с височината.

— Може би ще свикна. Благодаря ви…

— Луиза — отвръщам аз.

— Благодаря ви, Луиза. Вие сте много мило момиче. — Поглежда ме замислено. — Не бихте ли искали… вие… да изпием по питие някой път?

— Мисля, че вече обявиха полета ви, господине — казвам аз и отварям вратата, за да мине.

Той кимва, за да прикрие смущението си, пресилено потупва джобовете си.

— Да. Добре. Ами… да тръгвам, значи.

— Радвайте се на тези скоби.

Около две минути след като е излязъл, откривам, че е оповръщал цялата трета кабинка.

 

 

Прибирам се в един и петнайсет и влизам в тихия апартамент. Преобличам се в долнище на пижама и суитшърт, после отварям хладилника, изваждам бутилка бяло вино и си сипвам в чаша. Кисело е като лимон. Поглеждам етикета и осъзнавам, че съм го отворила предната нощ и съм забравила да затворя отново бутилката, но си казвам, че не е особено добра идея да се замисля човек за такива неща. Отпускам се на стола с виното.

На полицата над камината има две картички. Едната е от родителите ми, които ми честитят рождения ден. Тези „най-добри пожелания“ от майка ми ме пронизват като с нож. Втората картичка е от сестра ми, която предлага двамата с Томас да ми дойдат на гости през уикенда. Отпреди шест месеца е. Две гласови съобщения на телефона ми, едното — от зъболекаря. Другото — не.

Здрасти, Луиза. Джаред е. Срещнахме се в „Дърти Дак“? Ами, бяхме заедно (приглушен, неловък смях). Беше просто… нали се сещаш… Хареса ми. Мислех си, че може да го повторим? Имаш ми номера…

Когато бутилката вече е празна, се замислям дали да не купя нова, но не ми се излиза отново. Не искам Самир от денонощния магазин да ми подхвърля някоя от шегичките си за безбройните ми бутилки „Пино Гриджо“. Не ми се говори с никого. Внезапно се усещам адски изморена, но с онова изтощение, при което главата ти бучи и ти е ясно, че ако си легнеш, няма да можеш да заспиш. За миг се сещам за Джаред и странно оформените му нокти. Притеснява ли ме странната им форма? Зяпам голите стени във всекидневната и внезапно осъзнавам, че всъщност имам нужда от въздух. Наистина ми трябва въздух. Отварям прозореца в коридора, тромаво се покатервам по пожарната стълба и се озовавам на покрива.

Първия път, когато се качих, преди девет месеца, агентът по недвижими имоти ми показа какво са направили предишните наематели — миниатюрна градина на терасата с няколко метални сандъчета за цветя и малка пейка.

— Официално не е твоя, разбира се — каза ми той, — но само твоят апартамент е с директен достъп до нея. Мисля, че е доста приятна. Можеш да си направиш дори купон тук горе!

Тогава само го изгледах, чудейки се дали приличам на човек, който прави купони.

Цветята отдавна са изсъхнали. Очевидно не ме бива много в грижите за каквото и да било. Сега стоя на покрива, загледана в примигващия мрак на Лондон под краката ми. Около мен има милиони хора, които живеят, дишат, хранят се, спорят. Милиони животи, съвършено различни от моя. Това ме изпълва с някакъв странен покой.

Натриевите лампи по улиците проблясват, докато звуците на града се носят в нощния въздух, двигателите на автомобилите ръмжат, врати се затръшват. От няколко мили на юг се дочува брутално пърпорене на полицейски хеликоптер, чийто лъч осветява мрака в търсене на изчезнал нарушител, скрил се навярно в някой парк. Отнякъде долита вой на сирена. Винаги има сирена. „Много скоро ще се почувствате като у дома“, беше казал агентът по недвижими имоти. За малко да се изсмея. Градът ми е толкова чужд, колкото е бил винаги. Но напоследък се чувствам така навсякъде.

След миг колебание се качвам на парапета, разперила ръце встрани, като леко пиян въжеиграч. Единият крак пред другия, бавно се придвижвам напред по бетона. От ветреца косъмчетата по протегнатите ми ръце настръхват. В началото, когато се нанесох тук и когато ми беше най-тежко, понякога се обзалагах със себе си дали мога да мина от единия край на сградата до другия. Когато стигнех до далечния край, се изсмивах в нощта. Видя ли? Тук съм — жива съм — стоя на ръба. Правя каквото ми каза!

Това се бе превърнало в таен ритуал — само аз, градският хоризонт в нощта, утехата на мрака, анонимността, съзнанието, че тук горе никой не знае коя съм. Вдигам глава, наслаждавам се на нощния бриз, дочувам смях някъде долу, приглушения звън на строшена бутилка, пълзящия трафик, гледам безкрайния червен поток от задните светлини, същински автомобилен кръвен поток. Само часовете между три и пет сутринта са относително спокойни, пияниците вече са се строполили по леглата, главните готвачи в ресторантите са свалили най-сетне белите си престилки, баровете са затворили врати. Тишината в тези часове се нарушава само понякога от нощните птици, от отварянето на еврейската пекарна надолу по улицата, глухото тупване на стоварените от разносните бусове бали с вестници. Познавам и най-дребните детайли от живота на града, защото вече не спя.

Някъде там долу правят полицейска проверка в бара „Уайт Хорс“, в който ходят хипстъри и обитатели на Ийст Енд, двама спорят отвън, а в другия край на града общинската болница събира останалото от болните и ранените, както и онези, които едва са успели да преживеят поредния ден. Тук горе има само въздух, мрак и някъде далеч товарният полет на „ФедЕкс“ от „Хийтроу“ до Пекин, както и безчет пътници като онзи господин с уискито, поели по своя път нанякъде.

— Осемнайсет месеца. Цели осемнайсет месеца. Кога ще бъде достатъчно? — казвам в мрака. И ето го отново — усещам го да се надига в мен, същия неочакван гняв. Правя две крачки, като гледам в краката си. — Защото това не ми прилича на живот. На нищо не прилича.

Две стъпки. Още две. Ще стигна до ъгъла тази вечер.

— Ти не ми даде никакъв проклет живот, нали? Наистина. Просто разби предишното ми съществуване. Направи го на пух и прах. Какво да правя с онова, което ми е останало? Кога ще почувствам… — Протягам ръце встрани, усещам студения нощен въздух по кожата си и осъзнавам, че отново плача. — По дяволите, Уил — прошепвам. — Проклет да си, задето ме остави.

Мъката отново се надига като внезапен прилив, силна, всепоглъщаща. И точно когато усещам как потъвам в нея, някакъв глас от сенките казва:

— Не бива да стоите там.

Понечвам да се обърна и зървам за миг дребно бледо лице на пожарната стълба, огромни тъмни очи. От шока кракът ми се плъзва по парапета и внезапно губя равновесие. Сърцето ми сякаш полита само частица от секундата преди и тялото ми да го последва. И после, като в кошмар, усещам безтегловност, летя в пропастта на мрака, краката ми се размахват над главата и чувам вик, може би крещя самата аз…

Хряс.

И после всичко става черно.