Джоджо Мойс
След теб (19)

Осемнадесета глава

Стояхме в безукорната кухня на Таня Хоутън-Милър. Взряна в лъскавата кафемашина с поне сто копчета на нея, която вероятно струваше повече от колата ми, преповтарях събитията от предната седмица.

— Беше към дванайсет и половина. Дадох й двайсет лири за такси и я помолих да ми върне ключа. Просто предположих, че ще се прибере у дома. — Гадеше ми се. Крачех от единия до другия край на барплота и мислите ми препускаха. — Трябваше да проверя. Но тя идваше и си отиваше, когато пожелае. А и ние… ами бяхме се скарали.

Сам стоеше до вратата и потриваше чело.

— И никоя от вас не я е чувала повече оттогава.

— Пратих й четири или пет съобщения по телефона — обадих се аз. — Реших, че просто още ми се сърди.

Таня не ни бе предложила кафе. Отиде до стълбището, надникна нагоре, после погледна часовника си, сякаш очакваше да си тръгнем. Не приличаше на родител, който току-що е разбрал, че детето му е изчезнало. От време на време чувах глухото бучене на прахосмукачка.

— Госпожо Хоутън-Милър, някой изобщо чувал ли се е с нея? Можете ли да видите в телефона си дали си е прочела съобщенията?

— Казах ви — отвърна тя. Гласът й бе странно спокоен. — Казах ви какво стана. Но вие не ме слушате.

— Мисля, че ние…

Тя вдигна ръка и прекъсна Сам.

— Това не е за първи път. О, не. Преди е изчезвала дни наред, докато се предполагаше, че е в пансиона. Обвинявам тях, разбира се. Очаква се да знаят къде е по всяко време. Обадиха ни се едва когато бяха минали четиридесет и осем часа, а след това се наложи да замесим и полицията. Явно някое от момичетата в нейното спално помещение я е било покрило. Защо не могат да кажат кой е в пансиона и кой не е, направо не ми го побира умът, особено като се има предвид безбожната такса, която плащаме. Франсис настояваше да ги съдим. Бяха го извикали от годишното заседание на борда на директорите заради случая. Крайно неприятно.

От горния етаж се чу трясък и някой се разплака. Таня отиде до кухненската врата.

— Лена! Заведи ги в парка, за бога! — Върна се обратно. — Знаете, че тя пие. Взема наркотици. Открадна ми диамантените обеци на „Мапин и Уеб“. Не си признава, но тя го е направила. Струваха хиляди лири. Нямам представа какво е направила с тях. Взела е и един дигитален фотоапарат.

Спомних си за моите липсващи бижута и нещо в мен се сви до предела.

— Така че, да. Всичко е доста предвидимо. Казах ви. А сега, ако ме извините, наистина трябва да ида да се погрижа за момчетата. Имат тежък ден.

— Но ще се обадите в полицията, нали? Тя е на шестнайсет и вече са минали почти десет дни.

— Няма да се заинтересуват. Не и след като разберат коя е. — Таня вдигна тънкия си показалец. — Изключена от две училища за бягства от час. С предупреждение от полицията за притежание на опасни наркотици. За пиянство и хулиганско поведение. За кражби от магазините. Как се казва? Дъщеря ми има „минало“. Ако трябва да съм брутално откровена, дори и полицията да я намери и да я доведат тук, тя отново ще го направи, когато й скимне.

Сякаш някакъв кабел се бе стегнал около гърдите ми и спираше дишането ми. Къде ли е отишла? Дали онова момче, което се въртеше около дома ми, е замесено? Или онези хора от нощния клуб, с които Лили се беше напила онази вечер? Как можах да съм толкова безразсъдна?

— Нека въпреки това да им се обадим. Тя е толкова малка.

— Не. Не искам да се замесва полицията. Франсис в момента е в трудна позиция пред борда. Бори се да задържи ръководната позиция в банката. Ако научат, че е замесен в някаква история с полицията, това ще е краят.

Сам стисна зъби. Помълча за миг, преди да заговори:

— Госпожо Хоутън-Милър, дъщеря ви е толкова уязвима. Наистина смятам, че е време да потърсим помощ.

— Ако вие им се обадите, аз просто ще им обясня онова, което казах и на вас.

— Госпожо Хоутън-Милър…

— Колко пъти сте се срещали с нея, господин Филдинг? — Тя се облегна на готварската печка. — По-добре от мен ли я познавате? Чакали ли сте я посред нощ да се прибере у дома? Не сте спали по цели нощи? Налагало ли ви се е да обяснявате поведението й пред учители и полицейски служители? А да се извинявате на продавачките в магазина за стоките, които е откраднала? Да сте плащали сметките й по кредитната карта?

— Някои от най-обърканите хлапета са най-застрашени.

— Моята дъщеря е талантлив манипулатор. Сигурно е при някоя приятелка. Както е ставало и преди. Гарантирам ви, че след ден или два Лили ще се появи тук пияна и хленчеща посред нощ или ще потропа на вратата на Луиза, или ще тръгне да проси пари и вие вероятно ще си пожелаете да не се е появявала изобщо. Някой ще я приюти и тя ще се разкайва и съжалява, а след няколко дни ще домъкне куп приятели или ще открадне нещо. И този жалък цикъл ще се повтори отново.

Тя отметна златистата си коса от лицето си. Двамата със Сам се гледаха втренчено.

— Наложи се да се подложа на терапия заради хаоса, който дъщеря ми внесе в живота ми, господин Филдинг. Достатъчно тежко ми е да се справям с братята й и техните… поведенчески проблеми. Но едно от нещата, които човек научава по време на терапията, е, че идва момент, в който трябва да се погрижи за себе си. Лили е достатъчно голяма, за да взема сама решенията си…

— Тя е дете — възразих аз.

— О, да, точно така. Дете, което ти си изгонила от апартамента си след полунощ. — Таня Хоутън-Милър ме изгледа със самодоволното изражение на човек, който току-що се е оказал прав. — Не всичко е черно и бяло. Колкото и да ни се иска.

— Дори не се притеснявате, нали? — попитах аз.

Тя не отвърна очи.

— Не, честно казано. Твърде често се е случвало и преди. — Понечих да кажа нещо, но тя ме изпревари: — Явно имаш комплекса на спасител, нали, Луиза? Е, дъщеря ми няма нужда от спасяване. А и да имаше, не бих възлагала големи надежди точно на теб, предвид досегашния ти опит.

Сам ме прегърна здраво, преди да успея да си поема дъх. Отговорът напираше на устните ми, язвителен, но тя вече се бе извърнала на другата страна.

— Хайде — каза Сам, докато ме избутваше към коридора. — Да вървим.

 

 

Обикаляхме из Уест Енд няколко часа, като забавяхме, за да огледаме лицата на групичките от залитащи и ухилени девойки по улицата, както и бездомниците, които спяха на открито. После паркирахме колата и тръгнахме заедно по тъмните места под мостовете. Надничахме в нощните клубове и разпитвахме дали някой не е виждал момичето на снимката или на екрана на мобилния ми телефон. Отидохме в клуба, където ме бе завела да танцуваме, както и в още няколко, които Сам познаваше като известни свърталища на непълнолетни. Минавахме край автобусни спирки и ресторанти за бързо хранене и колкото по-далеч стигахме, толкова повече си мислех колко е нелепо да се опитваме да я открием сред хилядите обикалящи оживените улици в центъра на Лондон. Можеше да е къде ли не. Навсякъде. Отново й пратих съобщение; и пак, за да й кажа, че я търсим, а когато се прибрахме в апартамента ми, Сам се обади в различни болници, за да видим дали не е била приета в някоя от тях.

Накрая седнахме на малкия ми диван и хапнахме препечени филийки, Сам ми направи чай и помълчахме за кратко.

— Чувствам се като най-лошия родител на света. А дори не съм родител.

Той се наведе напред и облегна лакти на коленете си.

— Не бива да се обвиняваш.

— Разбира се, че се обвинявам. Що за човек може да изхвърли шестнайсетгодишно момиче от апартамента си посред нощ, без да провери къде ще отиде? — Затворих очи. — Само защото е изчезвала и преди, не означава, че и сега всичко е наред, нали? Сигурно ще се окаже като някой от онези тийнейджъри, които изчезват и повече никой не чува нищо за тях, докато някое куче не изрови костите им в гората.

— Луиза…

— Трябваше да съм по-силна. Да проявя повече разбиране. Да се замисля колко млада е още. О, господи, ако й се е случило нещо, никога няма да си го простя. А в този момент някой невинен човек си разхожда кучето и няма представа, че животът му ще бъде съсипан…

— Луиза. — Сам сложи длан върху крака ми. — Престани. Въртиш се в кръг. Колкото и да е дразнеща, Таня Хоутън-Милър може и да се окаже права и Лили да се озове на прага ти след три часа, да речем. И тогава всички ще се почувстваме глупаво и ще забравим за случилото се, докато не се повтори.

— Но защо не си вдига телефона? Сигурно знае колко се притеснявам.

— Може би точно затова не ти вдига. — Изгледа ме иронично. — Може да се опитва да те накара да страдаш малко. Виж, няма какво повече да направим тази вечер. А и аз трябва да вървя. Смяната ми почва рано. — Той разтреби чашите и чиниите, сложи ги в мивката и се облегна на кухненския плот.

— Съжалявам — казах аз. — Не е особено забавен начин да почнеш една връзка.

Той сведе глава.

— Значи, това вече е връзка?

Усетих как се изчервявам.

— Ами не исках да кажа…

— Шегувам се. — Той се протегна и ме притегли към себе си. — Харесва ми категоричното ти старание да ме убедиш, че в общи линии ме използваш само за секс.

Ухаеше приятно. Дори и когато миришеше леко на упойка, ухаеше приятно. Целуна ме по косата.

— Ще я намерим — каза той и си тръгна.

След като излезе, аз се качих на покрива. Седях в тъмното и вдишвах аромата на жасмина, който тя бе увила около ръба на водния резервоар, погалих нежно дребните морави цветчета на каскадната аубриета, които се спускаха от теракотената саксия. Надникнах над парапета, огледах примигващите улици на града и краката ми дори не трепнаха. Пратих ново съобщение, после се приготвих за лягане с усещането, че тишината в жилището ми свива примката си около мен.

Проверих телефона си за хиляден път, а после и пощата си за всеки случай. Нищо. Но имаше писмо от Нейтън:

Поздравления! Старият Гопник ми каза сутринта, че ще ти предложи работата! Ще се видим в Ню Йорк, скъпа!