Джоджо Мойс
След теб (18)

Седемнадесета глава

Пратих на Лили две съобщения. С първото й благодарих за това, което беше направила с покрива ми. Прекрасно е. Ще ми се да ми беше казала. Ден по-късно й писах, за да й кажа колко съжалявам, че нещата между нас са се объркали, и че ако някога иска да поговори за Уил, ще се постарая да отговоря на всичките й въпроси. Добавих, че се надявам да отиде да се види с господин Трейнър и бебето му, защото е важно да не прекъсваш връзките с роднините си.

Тя не отговори. Което не ме изненада особено.

През следващите два дни неволно се озовавах на покрива — като човек, който все докосва с език болния си зъб. Поливах цветята, подтиквана от някакво неясно чувство за вина. Обикалях из грейналите ярки цветя и си представях откраднатите й часове тук, как е носила торбите с тор и тежките теракотени саксии нагоре по пожарната стълба, докато аз съм била на работа. Но всеки път, когато се замислех за времето ни заедно, отново се завъртах в безизходен кръг.

Какво бих могла да променя? Не можех да накарам възрастните Трейнър да я приемат така, както тя имаше нужда да бъде приета. Не можех да я направя по-щастлива. А единственият човек, който евентуално би могъл, вече го нямаше.

 

 

Пред блока ми имаше паркиран мотоциклет. Заключих колата си и закуцуках към магазина отсреща да си купя кутия мляко след смяната, бях изтощена. Валеше леко и бях свела глава, за да се предпазя от дъжда. Когато я вдигнах, забелязах позната униформа пред входа ми и сърцето ми изтръпна.

Пресякох улицата и минах край него, докато ровех в чантата за ключовете си. Защо пръстите ти все се оплитат в моменти на напрежение?

— Луиза.

Ключовете никакви ги нямаше. Зарових в чантата, като междувременно изтървах на земята четка за коса, хартиени кърпички, дребни монети и не спирах да ругая под нос.

Потупах джобовете си, мъчейки се да се сетя къде може да са.

— Луиза.

И тогава стомахът ми се сви и си спомних къде са.

В джоба на джинсите, които бях свалила точно преди да тръгна за работа. О, супер.

— Сериозно? Просто ще ме игнорираш? Така ли ще продължаваме?

Поех си дълбоко въздух и се обърнах към него, като се постарах да изправя леко рамене.

— Сам.

Той също изглеждаше изморен, брадичката му леко сивееше от наболата брада. Вероятно тъкмо беше свършил смяната. Не беше разумно да забелязвам тези неща. Съсредоточих се в точка леко вляво от рамото му.

— Може ли да поговорим?

— Не съм сигурна, че има смисъл.

— Няма смисъл ли?

— Всичко ми е ясно. Дори не мога да си представя защо си тук.

— Току-що приключих тежка шестнайсетчасова смяна и оставих Дона малко по-нагоре по улицата, защото си казах, че може би е добре да се отбия и да опитам да разбера какво се случи между нас. Аз определено нямам никаква представа.

— Така ли?

— Точно така.

Двамата се изгледахме гневно. Защо по-рано не бях забелязала колко е дразнещ? Неприятен. Не можех да разбера как съм била толкова заслепена от страст по този мъж, след като сега всяка моя клетка се стремеше да се отдалечи от него. За последен път бръкнах да потърся ключовете си и едва се сдържах да не ритна вратата.

— Няма ли поне да ми подскажеш нещо? Уморен съм, Луиза, а и не обичам да играя игрички.

— Ти ли не обичаш игричките? — Думите ми изригнаха сред горчив смях.

Той си пое въздух.

— Добре. Кажи ми едно нещо. Само едно и ще си тръгна. Искам да знам защо не отговаряш на обажданията ми.

Погледнах го невярващо.

— Защото може да съм всякаква, но не съм пълен идиот. Вярно, за малко може и да съм била — видях предупредителните знаци и ги пренебрегнах, но най-общо казано, не отговарях на обажданията ти, защото си пълен и непоправим негодник. Ясна ли съм?

Наведох се да си взема нещата, които бяха паднали от чантата ми, и усетих как цялото ми тяло буквално изгаря, сякаш вътрешният ми термостат се е повредил напълно.

— О, много те бива, знаеш ли? Адски си добър. Ако всичко не беше толкова жалко и унизително, щях даже да се впечатля от теб. — Изправих се и закопчах ципа на чантата си. — Вижте го Сам, добрия баща. Толкова грижовен, проницателен. А какво всъщност става? Толкова си зает да спиш с половината Лондон, че изобщо не забелязваш колко нещастен е собственият ти син.

— Моят син?

— Да! Защото ние наистина слушаме какво говори. Ясно е, че не бива да споделяме с външни хора какво става в групата. А и той няма да ти каже, защото е тийнейджър. Но е нещастен не само заради загубата на майка си, а и защото ти си решил да преглъщаш мъката си, като посрещаш и изпращаш от спалнята си цяла армия от жени.

Вече направо крещях, думите ми се търкаляха една след друга, а ръцете ми махаха възбудено. Забелязах как Самир и братовчед му ме зяпат през витрината на магазина си. Не ме интересуваше. Това можеше да е последният път, в който мога да си кажа мнението.

— И да, да, знам, че бях достатъчно глупава, за да стана една от многото жени. Затова ти казвам от негово и от свое име, че си негодник. И затова не искам да говоря с теб сега. И когато и да било всъщност.

Той разроши косата си.

— Още ли говорим за Джейк?

— Разбира се, че говоря за Джейк. Колко други синове имаш?

— Джейк не ми е син.

Зяпнах го.

— Син е на сестра ми — каза той. — Той е мой племенник.

Минаха няколко секунди, преди думите да придобият форма, която да осмисля. Сам ме гледаше вторачено, смръщил вежди, сякаш и той се опитваше да схване смисъла.

— Но… но ти го прибираш. Живее с теб.

— Прибирам го в понеделник, защото баща му работи на смени. И понякога наистина остава да спи при мен. Но не живее с мен.

— Джейк не е… не е твой син?

— Нямам деца. Доколкото знам. Цялата тази история с Лили кара човек да се замисли.

Представих си го как прегръща Джейк, мислено си преповторих няколко различни разговора.

— Но аз го видях, когато се срещнахме за първи път. И когато двамата с теб си приказвахме, той вдигна очи към небето, сякаш…

Сам сведе поглед.

— О, господи — промърморих аз. Ръката ми се вдигна към устата. — Онези жени…

— Не са мои.

Стояхме насред улицата. Самир вече стоеше до входа си и зяпаше. До него беше и още един от братовчедите му. От лявата ни страна всички от автобусната спирка побързаха да извърнат глави, когато осъзнаха, че сме разбрали, че ни гледат. Сам кимна към вратата зад мен.

— Не мислиш ли, че би било добре да поговорим за това вътре?

— Да. Да. О. Не, не мога — казах аз. — Изглежда, съм се заключила.

— Резервен ключ?

— В апартамента е.

Той прокара длан по лицето си, после си погледна часовника. Явно беше изтощен, едва се държеше на крака. Аз отстъпих назад към входа.

— Виж… върви и си почини. Ще поговорим утре. Съжалявам.

Дъждът внезапно се усили, истински летен порой, от който потекоха вадички и заляха улицата. От другата страна на улицата Самир и братовчедите му се скриха на сухо в магазина.

Сам въздъхна. Погледна към небето, а после към мен.

— Стой тук.

Стиснал голяма отвертка, която беше взел назаем от Самир, Сам ме последва нагоре по пожарната стълба. На два пъти се подхлъзнах по мокрите метални стъпала и ръката му се пресегна да ме хване. И тогава нещо горещо и неочаквано ме пронизваше цялата. Когато стигнахме до моя етаж, той напъха отвертката дълбоко в рамката на прозореца в коридора и започна да бута нагоре. Тя поддаде забележително бързо.

— Готово. — Вдигна прозореца нагоре, подпря го с една ръка и се обърна към мен да ми направи знак да мина. По лицето му се четеше леко неодобрение. — Прекалено лесно за само момиче, живеещо в този район.

— Изобщо не приличам на само момиче, живеещо в този район.

— Сериозно го казвам.

— Добре съм, Сам.

— Не си видяла онова, което аз виждам. Искам да си в безопасност.

Опитах се да се усмихна, но коленете ми трепереха, а дланите ми се пързаляха по мокрите железни перила. Понечих да мина край него и леко залитнах.

— Добре ли си?

Кимнах. Той ме хвана и наполовина ме вдигна, наполовина ме избута, за да се прехвърля вътре в апартамента. Строполих се на килима под прозореца и зачаках отново да се съвзема. Не бях спала добре дни наред и се чувствах изморена до смърт, сякаш адреналинът и гневът, които ме бяха поддържали, се бяха изпарили във въздуха.

Сам се промуши през прозореца и го затвори след себе си, гледайки замислено счупената ключалка в горния край. Коридорът беше тъмен, трополенето на дъжда се чуваше приглушено на покрива.

Докато го наблюдавах, той порови в джоба си, докато сред дреболиите вътре не намери малък гвоздей. Взе отвертката и използва дръжката й да закове пирона под такъв ъгъл, че да не може някой да отвори прозореца отвън. После тежко пристъпи към мястото, където бях седнала, и ми протегна ръка.

— Това е ползата от заниманията ми със строителство. Винаги имам под ръка някой гвоздей. Хайде — подкани ме той. — Ако останеш да седиш там, няма да ти се става после.

Косата му беше залепнала от дъжда, кожата му блестеше на сумрачната светлина, докато ме издърпваше на крака. Потръпнах от болка и той го забеляза.

— Бедрото ли?

Кимнах.

Той въздъхна.

— Иска ми се да говориш с мен. — Торбичките под очите му бяха направо морави от изтощение. По горната част на лявата му длан имаше две дълги драскотини. Зачудих се какво ли е ставало предната нощ. Той изчезна в кухнята и чух да пуска водата. Когато се появи отново, носеше чаша вода и две таблетки. — Не бива да ти давам това. Но ще ти помогнат да спиш без болка.

Приех с благодарност хапчетата. Той ме гледаше как ги гълтам.

— Някога спазваш ли правилата изобщо?

— Когато ги смятам за разумни. — Той взе чашата от ръцете ми. — Е, вече сдобрихме ли се, Луиза Кларк?

Кимнах.

Той издиша дълбоко.

— Ще ти се обадя утре.

След това не бях сигурна какво ме накара да го направя. Ръката ми се протегна и хвана неговата. Усетих как пръстите му бавно стискат моите.

— Не си тръгвай. Късно е. А моторите са опасни.

Взех отвертката от другата му ръка и я пуснах на килима. Той ме изгледа дълго, дълго, а после прокара длан по лицето си.

— Не мисля, че ме бива за каквото и да било в момента.

— Тогава обещавам да не те използвам за сексуално удоволствие. — Не откъсвах очи от неговите. — Този път.

Усмивката му се разтегна бавно, но когато се появи, сякаш някакъв товар се смъкна от раменете ми.

Никога не се знае какво може да стане, когато паднеш отвисоко.

Той прекрачи отвертката и аз мълчаливо го поведох към спалнята ми.

 

 

Лежах в тъмното в малкия си апартамент, преметнала крак върху тялото на спящия мъж, чиято ръка ме приковаваше сладостно под тежестта си, и гледах лицето му.

… Сърдечен удар с фатален край, мотоциклетна катастрофа, тийнейджър, който се опитал да се самоубие, и намушкани с нож при сбиване между две банди в… Пийбоди Естейт. Някои смени са просто…

Шшшт. Няма нищо. Заспивай.

Едва бе успял да свали униформата си. Беше се съблякъл по тениска и къси гащета, целуна ме, а после затвори очи и потъна в мъртвешки сън. Зачудих се дали да не му сготвя нещо, или да разтребя апартамента, така че когато стане, да изглеждам като човек, който действително има някакъв контрол над живота си. Но вместо това се съблякох, оставайки само по бельо, и се сгуших до него. В тези кратки мигове исках просто да съм до него, голата ми кожа да се допира до неговата тениска, дъхът ми да се смесва с неговия. Лежах, заслушана в дишането му, чудейки се как някой може да бъде толкова неподвижен. Изучавах леката извивка на носа му, различните оттенъци на косъмчетата, които бяха наболи по брадичката му, извивката в крайчеца на тъмните му дълги мигли. Мислено си преповтарях разговорите, които бяхме водили, разглеждайки ги през нова призма, която го представяше като необвързан мъж, грижовен вуйчо, и ми се искаше да се изсмея заради цялата идиотщина на ситуацията, да потъна от срам заради грешката си.

На два пъти докоснах лицето му лекичко, вдъхвайки уханието на кожата му, слабия аромат на антибактериален сапун, първичния секси мирис на мъжка пот, а втория път, когато го направих, усетих как ръката му рефлексивно притиска кръста ми. Завъртях се по гръб и се взрях навън в уличните лампи, и за първи път изпитах усещането, че не съм чужда в този град. И най-сетне усетих как се унасям в сън…

 

 

Очите му се взират в моите. След миг осъзнава къде е.

— Здравей.

Преход към събуждането. Онова особено, подобно на сън състояние, което изпълва малките часове. Той е в леглото ми. Кракът му се допира до моя. По лицето ми бавно се разлива усмивка.

— Здравей и ти.

— Колко е часът?

Извръщам се да видя колко показва електронният часовник, който използвам като будилник сутрин.

— Пет без петнайсет.

Времето бавно се намества, светът неохотно се подрежда в нещо, което има смисъл. Навън е само осветеният от натриевите лампи мрак. Такситата и нощните автобуси ръмжат приглушено. Тук горе сме само той и аз, топлото легло и звукът от дишането му.

— Дори не си спомням как се озовах тук. — Поглежда леко встрани, а осветеното му от уличните светлини лице е леко намръщено. Наблюдавам как спомените от предишния ден се връщат постепенно, докато той безмълвно сглобява картината. О. Вярно.

Обръща глава. Устата му е само на сантиметри от моята. Дъхът му е топъл и сладък.

— Липсваше ми, Луиза Кларк.

Искам да му кажа. Да му кажа, че не знам какво чувствам. Че го желая, но се страхувам да го желая. Не искам щастието ми да зависи изцяло от това на друг човек, да бъде заложник на сили, които не мога да контролирам.

Очите му са върху лицето ми, сякаш чете по него.

— Спри да мислиш — казва той.

Притегля ме към себе си и аз се отпускам. Този мъж прекарва всеки ден тук — на предела между живота и смъртта. Той разбира.

— Мислиш твърде много.

Ръката му се плъзва надолу по бузата ми.

Извръщам се към него, неволен рефлекс, и докосвам с устни дланта му.

— Просто живей? — прошепвам аз.

Той кимва, а после ме целува дълго и бавно, сладостно, докато тялото ми се извива и се превръщам единствено в нужда, желание, копнеж.

Гласът му е дълбок и гали ухото ми. Изрича името ми, притегля ме. От неговата уста то звучи като нещо скъпоценно.

 

 

Следващите три дни минаха като в смътна вихрена поредица от откраднати нощи и кратки срещи. Пропуснах сбирката, посветена на идеализацията на образа, с останалите от „Кръга на продължаващите“, защото той се появи в апартамента ми тъкмо когато излизах, и някак си се озовахме в трескава плетеница от ръце и крака, като се ослушвахме за алармата, настроена на кухненския ми таймер, за да може той да се облече и да прибере Джейк навреме. Два пъти ме чакаше, докато се връщах от смяна, и тогава — с устните му върху шията ми, с големите му ръце върху талията ми — всички гадости от „Шемрок енд Кловър“ бяха, ако не забравени, то поне избутани далеч заедно с празните чаши от предната нощ.

Искаше ми се да му устоя, но не можех. Чувствах се замаяна, увлечена, не можех да спя. Получих цистит, но не ме беше грижа. Тананиках си по време на работа, флиртувах с бизнесмените и се усмихвах весело на оплакванията на Ричард. Щастието ми обиждаше мениджъра ми: виждах го как ядно дъвче устни, как търси дори още по-дребни провинения, за които да ми прави забележки.

Това изобщо не ме вълнуваше. Пеех си под душа, лежах будна и си мечтаех. Носех старите си рокли, пъстроцветните си жилетки и сатенените пантофки с пълното съзнание, че мехурчетата съществуват съвсем ограничено време, преди да се спукат.

— Казах на Джейк — съобщи той. Имаше половин час обедна почивка и двамата с Дона бяха спрели пред апартамента ми да хапнем заедно, преди да тръгна за следобедната си смяна. Седях до него на предната седалка в линейката.

— Какво си му казал? — Беше направил сандвичи с моцарела, чери домати и босилек. Доматите, отгледани в неговата градина, избухваха като малки бомбички от аромат и вкус в устата ми. Сам беше ужасен от начина, по който се хранех, когато бях сама.

— Че си мислила, че аз съм баща му. Смя се така, както не съм го виждал да се смее от месеци.

— Не си му казал, дето споделих това, че баща му плаче след секс, нали?

— Познавах един, който го направи веднъж — обади се Дона. — Но той по-скоро подсмърчаше. Стана доста неловко. Отначало си помислих, че си е счупил пениса.

Обърнах се към нея със зяпнала уста.

— Има такива случаи. Наистина. Возили сме няколко в линейката, нали?

— Вярно е. Ще се смаеш какви травми при коитус виждаме. — Той кимна към сандвича ми, който стоеше забравен в скута ми. — Ще ти разкажа, когато устата ти е празна.

Травми при коитус. Супер. Сякаш нямам достатъчно тревоги и без това.

Погледът му се плъзна косо към мен, докато захапваше сандвича си, и аз се изчервих.

— Не се притеснявай. Ще те уведомя.

— Само да сме наясно, палавнико — обади се Дона, докато ми предлагаше една от енергийните напитки, които постоянно бяха в ръката й, — определено няма аз да дойда да ти оказвам първа помощ.

Харесваше ми да съм с тях в линейката. Сам и Дона общуваха помежду си с онзи делови и леко циничен маниер на професионалисти, които са виждали пациенти във всякакво състояние и са ги лекували при това. Бяха забавни, хуморът им беше доста черен и седнала между двамата, се чувствах странно спокойна, сякаш моят живот, с всичките му странности, всъщност беше доста нормален.

Това са нещата, които научих в продължение на няколко откраднати обедни почивки:

Почти никой над седемдесет години не се оплаква, че го боли, нито от начина, по който му оказват първа помощ, дори и ако има откъснат крак или ръка.

Същите тези възрастни хора почти винаги се извиняват, че „създават неудобство“.

Съкращението ПКНП не беше медицински термин, а означаваше „пациент, който се е напил и е паднал“.

Бременните жени рядко раждат в линейките. (Това доста ме разочарова.)

Никой вече не използва названието „шофьор на линейка“. Особено самите шофьори на линейки.

Винаги ще има от оня тип хора, които на въпроса как биха оценили болката си по скалата до десет, ще отговорят „единайсет“.

Но онова, което ме поразяваше най-много, когато Сам се връщаше след тежко дежурство, беше безнадеждността: самотните пенсионери; затлъстели самотни мъже, залепени за телевизионния екран, твърде тежки дори да се опитат да се качат или слязат по стъпалата на дома си; млади майки, които не говорят английски, затворени в апартаментите си с милион деца наоколо, и които дори не знаят как да повикат помощ, когато се налага; депресираните, хронично болните, самотните и изоставени хора.

В някои дни, казваше той, се чувстваш така, сякаш си прихванал вирус: трябва да смъкнеш меланхолията от кожата си заедно с миризмата на антисептичен препарат. Имаше ги и самоубийствата; живот, който свършваше под влака или в тиха баня, и телата, които често оставаха незабелязани със седмици или месеци, докато някой не усети миризмата или не се зачуди защо нечия пощенска кутия прелива от непотърсени писма.

— Страх ли те е понякога?

Той лежеше, толкова едър, в малката ми вана. Водата леко бе порозовяла от кръвта от огнестрелната рана на последния пациент. Бях леко изненадана колко бързо бях свикнала с гледката на гол мъж наоколо. Мъж, който можеше сам да се движи.

— Не може да вършиш тази работа, ако се страхуваш — каза простичко той.

Беше ми казал, че е бил в армията, преди да почне да работи в Спешна помощ; не беше необичайно развитие в кариерата.

— Харесват ни в службата, защото не се плашим лесно, а и сме виждали всичко. Искам да ти кажа, че някои от тези пияни младежи ме стряскат много повече, отколкото талибаните някога.

Седях на тоалетната чиния до него и зяпах тялото му в изцапаната вода. Въпреки размерите и силата му потреперих.

— Хей — каза той, забелязал мигновена промяна в изражението ми, и ми протегна ръка. — Всичко е наред, наистина. Имам отличен нюх за неприятности. — Той стисна пръстите ми. — Но работата ми не е идеална за романтична връзка. Последната ми приятелка не можа да го понесе. Дългите часове. Нощните смени. Бъркотията.

— Розовата вода във ваната.

— Да. Извинявай за това. Душовете в службата не работеха. Трябваше първо да мина през къщи. — Погледна ме с изражение, което подсказваше, че е нямало начин да мине първо през къщи. Дръпна тапата на ваната, за да излее част от водата, после отново пусна крана да допълни.

— Е, каква беше тя, последната ти приятелка? — Гласът ми беше спокоен. Нямаше да се превръщам в някоя от онези жени, макар да се бе оказало, че той не е от онези мъже.

— Айона. Работеше в туроператорска фирма. Мило момиче.

— Но не си бил влюбен в нея.

— Защо го казваш?

— Никой не нарича „мило момиче“ жената, в която е бил влюбен. Също като онзи израз „ще си останем приятели“. Означава, че чувствата ти не са били достатъчно силни.

Той се развесели.

— И какво бих казал, ако съм бил влюбен в нея?

— Щеше да добиеш много сериозен вид и да кажеш: „Карън. Пълен кошмар“ или да се затвориш и да заявиш: „Не искам да говоря за това“.

— Вероятно си права. — Той се замисли за миг. — Честно казано, не исках да влагам твърде много чувства след смъртта на сестра ми. Бях непрекъснато до Елън последните няколко месеца и това не можеше да не ми се отрази. — Той ме погледна. — Ракът е жестока участ. Бащата на Джейк направо се срина. Случва се при много хора. Тогава реших, че имат нужда от мен там. Честно казано, вероятно се бях мобилизирал само защото не можехме да си позволим всички да се сринем психически.

За минутка останахме мълчаливи. Не можех да реша дали очите му са леко зачервени от мъката, или от сапуна.

— Както и да е. Да. Вероятно не съм бил много всеотдаен във връзката си тогава. А кой беше твоят? — попита той, когато най-сетне се обърна отново към мен.

— Уил.

— Разбира се. И никой след него?

— Никой, за когото да искам да споделя. — Потреперих.

— Всеки има своя начин да се пребори, Луиза. Не бъди твърде строга към себе си.

Кожата му беше топла и влажна и ми бе трудно да стисна пръстите му. Пуснах ръката му и той започна да си мие косата. Седях и го наблюдавах, усещах как вътрешно ми олеква, докато се наслаждавах на здравите мускули по раменете му, на блесналата му влажна кожа. Харесваше ми как мие косата си: енергично, някак делово, тръскайки излишната вода като мокро куче.

— О. Имах интервю за работа — казах аз, когато той приключи. — За едно място в Ню Йорк.

— Ню Йорк. — Той повдигна вежда.

— Няма да го получа.

— Жалко. Винаги съм искал да имам повод да видя Ню Йорк. — Бавно се смъкна под вода, така че на повърхността остана само устата му. Която бавно се разтегна в усмивка. — Но ще ти позволят да задържиш секси униформата, нали?

Усетих как атмосферата се промени за миг. И просто защото той не го очакваше, влязох във ваната напълно облечена и го целунах, докато той се смееше и пръхтеше във водата. Внезапно изпитах огромна благодарност за неговата стабилност в един свят, в който бе толкова лесно да паднеш.

 

 

Най-сетне положих усилия да оправя апартамента. В свободния си ден купих един фотьойл, ниска масичка и една репродукция в малка рамка, която окачих близо до телевизора. Тези вещи съзаклятнически успяха да внушат впечатлението, че някой действително живее тук. Купих нови завивки и две възглавници, окачих старите си дрехи в гардероба, така че когато се отвореше, вътре се разкриваше изобилие от цветове и материи, вместо няколко чифта евтини джинси и прекалено къса рокля от ламе. Успях да превърна малкия си апартамент, ако не в дом, то поне в приветливо място.

По някаква прищявка на боговете на работещите на смени, двамата със Сам имахме свободен ден по едно и също време. Цели осемнайсет часа, в които не се налагаше той да се ослушва за сирената, а аз не бях длъжна да слушам ирландски гайди и оплакванията на клиенти от печените фъстъци. Времето, прекарано със Сам, както забелязах, течеше два пъти по-бързо от часовете, в които бях сама. Бях обмислила милион неща, които бихме могли да направим заедно, но после бях отхвърлила половината от тях като типични за „двойка“. Чудех се дали прекарването на толкова много време заедно е разумно.

Пратих още едно съобщение на Лили.

Моля те, Лили, обади се. Знам, че си ми сърдита, но просто се обади. Градината ти е прекрасна! Трябва да ми покажеш как да се грижа за нея и какво да правя с доматите, които са станали много високи (така ли е правилно да се каже?). Може би след това бихме могли да идем да потанцуваме? Целувки х.

Натиснах бутона за изпращане и се взрях замислено в малкото зелено екранче, когато се звънна.

— Здравей. — Той изпълваше рамката на вратата, стиснал кутия с инструменти в едната си ръка и торба с продукти в другата.

— О, мили боже — отроних аз. — Ти си въплъщение на женските фантазии.

— Лавици — невъзмутимо отсече той. — Трябват ти лавици.

— О, скъпи. Не спирай да говориш.

— И домашно приготвена храна.

— Край. Току-що свърших.

Той се разсмя, пусна инструментите на пода и ме целуна, а когато най-сетне успяхме да се откъснем един от друг, отиде право в кухнята.

— Мислех си, че можем да идем на кино. Нали знаеш, че едно от големите предимства на работата на смени са почти празните киносалони за дневните прожекции?

Погледнах телефона си.

— Но нищо с много кръв. Малко ми омръзва да гледам кръв постоянно.

Когато вдигнах очи, забелязах, че ме гледа.

— Какво? Не си ли падаш по киното? Или току-що провалих плановете ти за филмов маратон със зомбита?… Какво?

Намръщих се и отпуснах ръка до тялото си.

— Не мога да се свържа с Лили.

— Нали каза, че се е прибрала у дома?

— Така е. Но не отговаря на обажданията ми. Мисля, че ми е много сърдита.

— Нейните приятели са откраднали твоите неща. Ти трябва да си тази, която е разстроена.

Той се зае да вади продукти от торбата — марули, домати, авокадо, яйца, зелени подправки, и да ги подрежда грижливо в почти празния ми хладилник. Погледна ме, докато й пишех ново съобщение.

— Стига. Може да си е изгубила телефона, да го е забравила в някой клуб или да са й свършили предплатените минути. Знаеш какви са тийнейджърите. Или просто е решила да се прави на важна. Понякога е най-добре да изчакаш да им мине.

Хванах го за ръка и затворих вратата на хладилника.

— Искам да ти покажа нещо. — Очите му мигновено блеснаха. — Не това, не, палавнико. Ще почакаш за това.

Сам стоеше на покрива и се взираше в цветята около себе си.

— И ти изобщо не си разбрала?

— Не.

Той се отпусна тежко на пейката. Седнах до него и заедно се загледахме в малката градина.

— Чувствам се ужасно — казах аз. — Направо я обвиних, че разрушава всичко, до което се доближи. А през цялото време тя е създавала това тук.

Той се наведе да пипне листенце от доматите, после се изправи и поклати глава.

— Добре. Значи, ще идем да поговорим с нея.

— Наистина ли?

— Да. Първо обяд. После кино. След това ще се изтърсим на прага й. Така няма да може да те избягва повече. — Улови ръката ми и я поднесе към устните си. — Хей. Не се тревожи толкова. Градината е добър знак. Показва, че не е тотално сбъркано хлапе.

Той пусна ръката ми, а аз го погледнах с леко присвити очи.

— Как така винаги успяваш да оправиш всичко?

— Просто не обичам да те виждам тъжна.

Не можех да му кажа, че не съм тъжна, когато съм с него. Че ме прави толкова щастлива, та чак се плаша. Замислих се за това какво удоволствие е да виждам неговата храна в хладилника си, да поглеждам телефона си по двайсет пъти на ден в очакване на съобщенията му, как си представям голото му тяло в по-спокойните моменти в работата, а после се налага много усилено да мисля за препарата за полиране на пода или касови бележки, за да не видят всички как грейвам цялата.

Забави малко — чувах предупредителен глас в главата си. — Не се сближавай твърде много.

Очите му ме гледаха нежно.

— Имаш толкова сладка усмивка, Луиза Кларк. Едно от хилядите неща, които харесвам у теб.

Улових се, че за миг отвръщам на погледа му.

Какъв мъж, помислих си. А после леко плеснах с ръце коленете си.

— Хайде — подканих го делово. — Да идем да гледаме някой филм.

 

 

Киното беше почти празно. Седнахме един до друг в дъното на залата, където някой беше счупил преградата между седалките, и Сам ми подаваше пуканки от огромна кутия с размера на кошче за боклук, а аз се мъчех да не мисля за тежестта на ръката му, облегната върху голия ми крак, защото така често губех представа какво става със сюжета.

Филмът беше американска комедия за две ченгета, които никак не си подхождат като партньори и които погрешно биват нарочени за престъпници. Не беше много смешен, но въпреки това се смеех. Пръстите на Сам се появиха пред лицето ми с купчинка солени пуканки и аз ги хапнах, а после — пак, но този път леко задържах пръстите му между зъбите си. Той ме погледна и поклати глава бавно.

Аз сдъвках пуканките и преглътнах.

— Никой няма да види — прошепнах.

Той повдигна вежда.

— Твърде съм стар за такива неща — промърмори той. Но когато извърнах лицето му към моето в топлия мрак на киносалона и започнах да го целувам, той остави кутията с пуканки и ръката му бавно се плъзна нагоре по гърба ми.

И тогава телефонът ми звънна. Последва неодобрително шъткане откъм двамата зрители някъде отпред.

— Извинете. Съжалявам! — подвикнах аз на двамата пред нас. Все пак бяхме само четиримата в салона. Смъкнах се от скута на Сам и приех обаждането. Непознат номер.

— Луиза?

Нужна ми бе само секунда, за да позная гласа й.

— Изчакайте за момент.

Направих физиономия към Сам и тръгнах да излизам.

— Съжалявам, госпожо Трейнър. Трябваше само да… Там ли сте още? Ало?

Фоайето беше празно, отделените с кордон места за купуване на билети бяха пусти, а машината за замразени сокове в ъгъла апатично въртеше цветния си леден сок.

— О, слава богу. Луиза? Искаше ми се, ако е възможно, да поговоря с Лили.

Стоях с телефон, притиснат към ухото.

— Много мислих над случилото се онази седмица и ужасно съжалявам. Сигурно съм ви се сторила… — Тя се поколеба. — Виж, чудех се дали според теб ще се съгласи да се видим.

— Госпожо Трейнър…

— Бих искала да й обясня. През изминалата близо година аз… ами не бях на себе си. Пия едни хапчета и те доста замъгляват ума ми. Толкова се изненадах от появата ви на прага ми, а и просто не можах да повярвам на онова, което двете ми казахте. Толкова невероятно ми звучеше. Но аз… Ами говорих със Стивън и той потвърди всичко, и аз вече дни наред седя тук и обмислям случилото се, и просто мисля… Уил е имал дъщеря. Аз имам внучка. Повтарям си го непрекъснато. Понякога ми се струва, че съм сънувала.

Слушах толкова нетипичното за нея словоизлияние.

— Знам — съгласих се аз. — И аз се чувствах така.

— Не спирам да мисля за нея. Искам да се запознаем истински този път. Мислиш ли, че ще се съгласи да се видим?

— Госпожо Трейнър, тя вече не е при мен. Но, да. — Прокарах пръсти в косата си. — Да, разбира се, че ще я попитам.

 

 

Не можех да се съсредоточа върху останалата част от филма. Накрая, вероятно осъзнал, че аз само зяпам екрана, Сам предложи да си тръгнем. Стояхме на паркинга до мотора му, когато му предадох съдържанието на разговора си по телефона.

— Ето, видя ли? — каза той, сякаш бях направила нещо, с което мога да се гордея. — Да вървим.

Той чакаше на мотора от другата страна на улицата, докато аз тропах на вратата. Вдигнах брадичка, твърдо решена да не се оставя Таня Хоутън-Милър да ме стресне този път. Хвърлих поглед през рамо и Сам ми кимна окуражително.

Вратата се отвори. Таня се появи, облечена в шоколадовокафява ленена рокля и гръцки сандали. Изгледа ме от глава до пети, както и при първата ни среща, сякаш моето облекло не бе издържало на някакъв невидим тест. (Което бе доста дразнещо, защото бях с любимата си памучна рокля на карета с презрамки.) Усмивката остана върху устните й частица от секундата, после помръкна.

— Луиза.

— Извинете, че се появявам без покана, госпожо Хоутън-Милър.

— Случило ли се е нещо?

Примигнах.

— Ами, да, всъщност. — Отметнах коса встрани от лицето си. — Обади ми се госпожа Трейнър, майката на Уил. Съжалявам, че ви занимавам с това, но тя много би искала да се свърже с Лили, която не си вдига телефона. Бихте ли я помолили да ми се обади?

Таня ме изгледа изпод идеално оскубаните си вежди.

Аз запазих спокойствие.

— Или ако е възможно бих искала да поговоря с нея за малко.

Последва кратко мълчание.

— Защо си мислиш, че точно аз бих я помолила за такова нещо?

Поех си въздух и много внимателно подбрах думите си.

— Знам, че храните големи предубеждения по отношение на семейство Трейнър, но наистина смятам, че това ще бъде в интерес на Лили. Не знам дали ви е казала, но първата среща между двете преди около седмица беше доста трудна и сега госпожа Трейнър много би искала да опитат отново.

— Тя може да прави каквото си пожелае, Луиза. Но не знам защо очакваш аз да се замеся в тази история.

Опитах се да отговоря учтиво:

— Ами… защото сте нейна майка.

— С която тя не си е направила труда да говори от близо седмица.

Застинах. Нещо студено и кораво натежа в стомаха ми.

— Какво казахте?

— Лили. Не си е направила труда дори да ми се обади. Мислех си, че поне може да дойде да ни види, след като се прибрахме от ваканцията, но това явно не е сред приоритетите й. Гледа само своето спокойствие, както винаги. — Тя протегна ръка и се загледа в ноктите си.

— Госпожо Хоутън-Милър, тя би трябвало да е при вас.

— Какво?

— Лили. Канеше се да се върне при вас. Когато се приберете от ваканцията в чужбина. Напусна апартамента ми… преди десет дни.