Джоджо Мойс
След теб (17)

Шестнадесета глава

Всичко обърках, Уил.

Вдигнах колене и ги опрях до гърдите си. Опитах се да си представя какво би казал той, ако можеше да ме види сега, но вече не чувах гласа му в мислите си и този дребен факт ме натъжи още повече.

Какво ще правя сега?

Разбирах, че не мога да остана в апартамента, който беше купен с наследството от Уил. Имах чувството, че е пропит с провалите ми, че е бил някакъв бонус, който не съм заслужила. Как да създадеш дом в апартамент, който си получил незаслужено? Трябваше да го продам и да инвестирам парите в друго. Но къде да отида?

Замислих се за работата си, за това как стомахът ми инстинктивно се свиваше, когато чуех ирландски гайди по телевизията, и как Ричард ме караше да се чувствам безполезна, ненужна.

Замислих се за Лили, долавяйки онази особено тежка тишина, която е резултат от осъзнаването, че никой, освен теб, няма да влезе в дома ти. Зачудих се къде ли е, но пропъдих тази мисъл.

Дъждът отслабна, стихна и почти спря, сякаш се извиняваше, и дори самото време сякаш признаваше, че не знае какво го е било прихванало. Облякох се, почистих апартамента, изхвърлих всички торби с боклука от партито. Отидох до пазара за цветя най-вече за да се намирам на работа. „Винаги е по-добре да излезете навън по задачи“, обичаше да казва Марк. Можеше да се почувствам по-добре на Колумбия Роуд, сред витрините с пъстри цветя и бавно обикалящи наоколо купувачи. Усмихнах се широко, стреснах Самир, купувайки си ябълка („Да не си почнала да вземаш наркотици, господи?“), и се запътих към морето от цветя.

Поръчах си кафе в едно малко кафене и се загледах в пазара през замъглените му прозорци, игнорирайки факта, че само аз не бях част от двойка в заведението. Разходих се из целия пазар, вдишвайки влажното и упойващо ухание на лилиумите, възхитих се на скътаните тайни на божурите и розите, по чиито венчелистчета още блестяха стъклените перлички на дъждовни капки, а после си купих букет от далии и през цялото време имах усещането, че играя главната роля в някакъв рекламен клип: Градско момиче изживява мечтата си само в Лондон.

Прибрах се у дома, стиснала далиите в ръка, като много се стараех да не куцам, и мислено се опитвах да заглуша думите, които постоянно изскачаха в съзнанието ми: О, кого си мислиш, че заблуждаваш?

 

 

Вечерта се проточи безкрайно, както става със самотните вечери. Приключих с чистенето на апартамента, след като измъкнах всички угарки от тоалетната, погледах малко телевизия, изпрах си униформата. Напълних си ваната с пяна, но излязох от нея само след пет минути, неспособна да остана насаме с мислите си. Не можех да се обадя на майка си или сестра си: знаех, че няма да мога да поддържам илюзията, че съм щастлива пред тях.

Най-накрая се пресегнах към нощното шкафче и извадих оттам писмото, което Уил бе уредил да получа в Париж по времето, когато още бях изпълнена с надежда. Имаше дни през онази първа година, когато го четях всяка нощ, мъчейки се да извикам образа му до себе си. Напоследък се налагаше да се ограничавам: казвах си, че нямам нужда да го виждам — опасявах се, че ще изгуби ролята си на мой талисман, че думите ще изгубят силата си. Е, сега се нуждаех от тях.

Компютърно генерираният текст ми беше толкова скъп, сякаш е бил написан саморъчно от него; имаше някаква остатъчна частица от енергията му в тези лазерно принтирани думи.

За известно време ще се чувстваш неудобно в новия си свят. Винаги е странно, когато те изтръгват от навиците ти. (…) В теб има глад, Кларк. Неустрашимост. Просто си я заровила дълбоко, както правят повечето хора. (…)

Просто живей добре.

Просто живей.

Прочетох думите на мъжа, който някога бе вярвал в мен, склоних глава върху коленете си и най-накрая заплаках.

 

 

Телефонът звънна, твърде силно, твърде близо до главата ми, и ме накара да подскоча. Трескаво го затърсих, поглеждайки колко е часът. Два след полунощ. Отново усетих познатия инстинктивен страх.

— Лили?

— Какво? Лу?

Дрезгавият провлачен глас на Нейтън прозвуча от другата страна на линията.

— Два часът посред нощ е. Нейтън.

— О, боже. Все не мога да пресметна часовата разлика. Извинявай. Искаш ли да затворя?

Станах и разтрих лице.

— Не. Не… Радвам се да те чуя. — Светнах нощната си лампа. — Как си?

— Добре! Върнах се в Ню Йорк.

— Супер.

— Да. Беше хубаво да се видя с нашите и всичко останало, но след няколко седмици вече нямах търпение да се прибера тук. Този град е велик.

Насилих се да се усмихна, в случай че той може да ме види някак.

— Това е страхотно, Нейтън. Радвам се за теб.

— Още ли си доволна от онази твоя работа в бара?

— Всичко е наред.

— Не искаш ли… да правиш нещо друго?

— Ами, нали знаеш, когато нещата са зле и си казваш: „Е, можеше да е и по-зле. Можеше да съм онзи, дето чисти кучешките тоалетни по улицата“. Е, в момента, предпочитам да съм онзи, дето чисти уличните кучешки тоалетни.

— Тогава имам предложение за теб.

— Получавам предложения от клиентите, Нейтън. И винаги отказвам.

— Ха. Слушай. Тук има една работа, позиция в семейството, с което живея сега. И най-напред се сетих за теб.

Жената на господин Гопник, обясни ми той, не била типичната съпруга на мъж от Уолстрийт. Не се занимавала с обичайното „пазаруване и обяд с приятелки“; емигрантка от Полша, тя била склонна към лека депресия. Чувствала се самотна, а домакинската помощница — жена от Гватемала — не й говорела изобщо.

Господин Гопник търсел жена, на която да се довери: да прави компания на съпругата му, да й помага в отглеждането на децата и просто да има още чифт ръце, когато пътуват някъде.

— Иска компаньонка за цялото семейство. Ведра жена, на която може да се има доверие. И която няма да се разприказва пред вестниците за личния им живот.

— Той знае ли…

— Казах му за Уил при първата ни среща, но той вече беше проверил миналото ми. Това не е недостатък за него. Напротив. Каза ми, че е останал впечатлен от това, че сме изпълнили желанията на Уил и не сме продали историята. — Нейтън замълча. — Измислил съм всичко. На това ниво, Лу, хората ценят доверието и дискретността повече от всичко останало. Имам предвид, естествено, че не може да се държиш като глупак и трябва да си вършиш добре работата, но, да, в общи линии това е най-важното.

Мислите ми се въртяха като въртележка в лунапарка. Вдигнах телефона пред очите си, после отново го сложих до ухото си.

— Това да не е… Да не би да сънувам?

— Не всичко е песен. Работи се дълги часове и много. Но ще ти кажа нещо, скъпа, живея си страхотно.

Зарових пръсти в косата си. Представих си бара с пухтящите бизнесмени и пронизителния поглед на Ричард. Замислих се за апартамента, чиито стени сякаш ме притискаха всяка вечер.

— Не знам. Това е… искам да кажа, че ми се струва…

— Говорим за зелена карта, Лу. — Нейтън снижи глас. — Ще имаш осигурена храна и жилище. Това е Ню Йорк. Слушай. Този човек може да направи много. Ако работиш здраво, той ще се грижи за теб. Умен е и е много справедлив. Ела тук, покажи му колко струваш и пред теб ще се открият възможности, за които не си и подозирала. Сериозно. Не мисли, че ще бъдеш просто бавачка. Мисли за това като за врата.

— Не знам…

— Да не би да има мъж, с когото не искаш да се разделиш?

Поколебах се.

— Не. Но толкова неща се случиха… Напоследък не бях… — Стори ми се, че е твърде дълго за обяснение в два часа през нощта.

— Знам, че беше съсипана от онова, което се случи. Всички бяхме смазани. Но трябва да продължиш напред.

— Не ми казвай, че той така би искал.

— Добре — каза той. И двамата замълчахме, но чух как го изрича наум.

Опитах се да събера мислите си.

— Ще трябва ли да замина за Ню Йорк за интервю?

— Прекарват лятото в Хемптънс, така че той търси жена за началото на септември. Общо взето след шест седмици. Ако кажеш, че те интересува, ще те интервюира по скайп, ще оправи документите за идването ти тук, после ще видим какво ще стане. Ще има и други кандидати. Работата е твърде примамлива. Но господин Г. ми вярва, Лу. Ако кажа, че някой е добър кандидат, той ще получи голям шанс. Да предложа ли кандидатурата ти? Да? Казваш „да“, нали?

Отговорих, преди да съм имала възможност да помисля.

— Хм… да. Да.

— Супер! Прати ми имейл, ако имаш въпроси. Ще ти пратя снимки.

— Нейтън?

— Трябва да вървя, Лу. Старецът току-що позвъни за мен.

— Благодаря ти. Благодаря, че си помислил за мен. — Кратка пауза и после той отговори:

— Няма друг човек, с когото бих предпочел да работя, скъпа.

 

 

Не можах да заспя, след като той затвори, чудейки се дали не съм си измислила целия разговор. Главата ми бучеше от невероятните възможности, които се откриваха пред мен. В четири станах и пратих на Нейтън имейл с няколко въпроса, а той моментално отговори:

Семейството е добро. Богатите никога не са съвсем нормални (!), но тези са добри хора. Драматизмът е малко.

Ще имаш собствена стая с баня. Делим си кухнята с икономката. Тя е свястна. Малко по-възрастна. Не приказва много.

Работното време е стандартно. Осем, най-много десет часа на ден. Получаваш свободно време за компенсация. Може би не е зле да научиш малко полски!

Най-сетне заспах, докато навън просветляваше. В главата ми кръжаха мисли за мансарди в Манхатън и оживени улици. Когато се събудих, ме чакаше имейл.

Скъпа госпожице Кларк,

Нейтън ми каза, че бихте желали да започнете работа в нашето домакинство.

Удобно ли ви е да направим интервю по скайп във вторник следобед, в пет часа по Гринуич (обяд по американско стандартно време)?

С уважение Леонард М. Гопник

Гледах го вторачено цели двайсет минути. Това бе доказателството, че не съм сънувала всичко. После станах от леглото, изкъпах се, направих си чаша силно кафе и написах отговора си. Нямаше нищо лошо да направим интервюто, казах си. Нямаше да получа работата, при положение че има много професионалисти от Ню Йорк сред кандидатите. Но пък щях да трупам полезен опит, ако не друго. И щях да се почувствам сякаш най-накрая правя нещо, вървя напред.

Преди да изляза за работа, взех внимателно писмото на Уил от нощното си шкафче. Докоснах го с устни, после го сгънах внимателно и го върнах в чекмеджето.

Благодаря ти, казах му безмълвно.

 

 

Тази седмица бяхме в доста камерен състав на сбирката на „Кръга на продължаващите“. Наташа отсъстваше, както и Джейк. Чувствах облекчение, но и леко неудовлетворение, необяснимо защо. Темата на вечерта беше: „Ако можех да върна времето назад“, което вдъхнови Уилям и Сунил да припяват и да подсвиркват неволно мелодията на песента на Шер през целите час и половина на терапията.

Слушах Фред, който съжаляваше, че е работил толкова много, а после Сунил, който би искал да е имал възможност по-добре да опознае брат си („Човек си мисли, че винаги ще бъде до него, нали знаете? А един ден се оказва, че просто го няма.“), и се питах дали изобщо си е струвало да идвам.

Имаше моменти, в които си бях въобразявала, че групата наистина може да ми помогне. Но през ужасно голяма част от времето просто седях между хора, с които нямах нищо общо и които само говореха и говореха през няколкото часа, прекарани в компания. Чувствах се уморена и раздразнена, болеше ме бедрото от седенето на твърдия пластмасов стол и бях сигурна, че ще получа не по-малка яснота за душевното си състояние от някой епизод на „Ийстендърс“. Освен това курабийките наистина бяха пълен боклук.

Лиан, самотна майка, разказваше как тя и по-голямата й сестра се карали за някакво спортно долнище само два дни преди сестра й да почине.

— Обвиних я, че го е взела, защото все ми носеше дрехите. Тя каза, че не го е взела, но така казваше винаги.

Марк чакаше. Замислих се дали нямам болкоуспокояващи в чантата си.

— И после, както знаете, блъсна я автобус и я видях в моргата. А докато търсех тъмни дрехи, които да облека за погребението, знаете ли какво намерих в гардероба си?

— Спортното долнище — обади се Фред.

— Тежко е, когато има недоизказани неща — каза Марк.

— Понякога, за да не изгубим разсъдъка си, трябва да се опитаме да видим по-голямата картина.

— Можеш да обичаш някого и в същото време да се скараш с него, задето си мислиш, че ти е взел долнището — обади се Уилям.

Този ден не исках да говоря. Бях тук само защото не можех да понеса тишината в малкия си апартамент. Внезапно в мен се прокрадна страхът, че мога лесно да се превърна в някой от онези хора, които толкова жадуват за човешки контакт, че говорят твърде свойски с други пътници във влака или прекарват десет минути в избор на нещо в магазина само за да си поговорят с продавачката. Бях потънала в мисли дали не е симптоматичен фактът, че току-що бях обсъждала новия си ластичен колан от физиотерапията със Самир в минимаркета, и не чух как Дафни съжалява, задето не се е прибрала час по-рано у дома точно в онзи ден, а после забелязах, че тя тихичко се е обляла в сълзи.

— Дафни?

— Извинете ме всички. Но толкова дълго съм си мислила за това „само ако“. Само ако не бях спряла да си поприказвам с продавачката на цветя. Ако бях оставила глупавия дневник с продажбите и се бях прибрала от работа по-рано. Само ако се бях върнала навреме… може би щях да го разубедя да не прави онова, което направи. Може би бих могла да направя нещо, което да го убеди, че животът му има смисъл.

Марк се приведе напред с кутия носни кърпи и я остави внимателно в скута на Дафни.

— Алън опитвал ли се е да се самоубие и преди това, Дафни?

Тя кимна и издуха носа си.

— О, да. Няколко пъти. Изпадаше в тези „настроения“, както ги наричахме, от доста ранна възраст. Не обичах да го оставям сам в такива периоди, защото тогава той… сякаш не можеше да те чуе. Нямаше значение какво казваш. Затова често се обаждах в работата си, че съм болна, и оставах с него, за да го ободрявам, нали разбирате? Правех му любимите сандвичи. Седях до него на дивана. Каквото и да е, просто да му покажа, че съм там. Винаги съм знаела, че затова не получих повишение в работата си, докато всичките ми колежки бяха повишени. Непрекъснато излизах в болнични.

— Депресията може да бъде много тежка. И не само за болния.

— Той лекуваше ли се?

— О, не. Но неговото не беше… как да кажа… химия.

— Сигурна ли си? Имам предвид, че депресията често не е била диагностицирана, преди…

Дафни вдигна глава.

— Той беше хомосексуалист. — Произнесе думата ясно и отчетливо, с всичките й шест срички, и ни погледна прямо, с леко пламнали страни, сякаш ни предизвикваше да й възразим. — Никога на никого не съм го казвала. Но той беше такъв и мисля, че беше тъжен, защото беше хомосексуалист. Беше толкова добър човек и никога не би ме наранил, затова не би направил… нали знаете… не би тръгнал да прави такива неща. Не би искал да ме посрами.

— Защо мислиш, че е бил гей, Дафни?

— Намерих нещо, докато търсех една от вратовръзките му. Мъже, които правят разни неща с мъже. Беше в чекмеджето му. Едва ли някой би имал такива списания, ако не е гей.

Фред леко се скова.

— Определено не — заяви той.

— Никога не споменах за това — каза Дафни. — Просто ги прибрах обратно там, където ги бях намерила. Но всичко започна да си идва на мястото. Той никога не беше особено настоятелен в това отношение. Но аз си мислех, че просто имам късмет, нали разбирате, защото и аз не бях. Заради монахините. Те ни караха да се чувстваме омърсени почти от всичко. Затова, когато се омъжих за мил човек, който не ми се нахвърляше на всеки пет минути, аз реших, че съм най-голямата късметлийка на света. Вярно, бих искала да имаме деца. Би било хубаво. Но… — Тя въздъхна. — … никога не сме говорили сериозно за такива неща. В онези дни не беше прието. Сега ми се иска да бяхме говорили. Като се връщам назад, все си мисля: „Каква загуба“.

— Смяташ ли, че ако бяхте поговорили открито, това би променило нещо?

— Ами времената сега са други, нали? Не е проблем да си хомосексуалист. Мъжът в химическото чистене, където ходя, е такъв и той разправя за приятеля си на всеки, който прекрачи прага. Щях да се натъжа, че губя съпруга си, но ако се е чувствал нещастен, задето е обвързан с мен, бих го пуснала да си върви. Щях да го направя. Никога не съм искала да впримча в капан когото и да било. Исках само да е поне мъничко щастлив.

Лицето й се сгърчи и аз я прегърнах през рамо. Косата й миришеше на лак и агнешко задушено.

— Хайде, хайде, момичето ми — каза Фред и стана да я потупа по рамото, леко смутен. — Той е знаел, че си искала само най-доброто за него, сигурен съм.

— Така ли мислиш, Фред? — Гласът й потреперваше.

Фред кимна сериозно.

— О, да. И си напълно права. Нещата някога бяха различни. Ти не си виновна.

— Беше много смело от твоя страна да споделиш тази история, Дафни. Благодаря ти. — Марк се усмихна разбиращо. — И искам да изкажа огромното си възхищение, че си успяла да се овладееш и да продължиш напред. Понякога дори да преживееш деня, изисква почти свръхчовешки усилия.

Когато сведох поглед, видях, че Дафни стиска ръката ми. Усетих пухкавите й пръсти, вплетени в моите. Стиснах ги в отговор. И преди да помисля, започнах да говоря.

— Направих нещо, което ми се иска да мога да променя.

Половин дузина лица се обърнаха към мен.

— Срещнах дъщерята на Уил. Тя се изтърси в живота ми неочаквано и аз реших, че това може да ми помогне да се почувствам по-добре след смъртта му, но вместо това имам чувството, че…

Всички ме зяпаха. Фред се беше намръщил.

— Какво?

— Кой е Уил? — попита Фред.

— Каза ни, че името му е Бил.

Леко се свих на стола си.

— Уил е Бил. Преди се притеснявах да използвам истинското му име. — Всички наоколо си поеха въздух с облекчение.

Дафни потупа ръката ми.

— Не се притеснявай, скъпа. Това е само име. В предишната ми група имахме една жена, която си беше измислила всичко. Казала ни беше, че е имала дете, починало от левкемия. Оказа се, че дори и златна рибка си няма.

— Всичко е наред, Луиза. Можеш да споделиш с нас. — Марк ми отправи специалния си съчувствен поглед. Аз му се усмихнах в отговор само за да покажа, че съм забелязана и разбрала посланието му. И че Уил не е златна рибка. Какво пък толкова?, помислих си. Моят живот не е много по-сбъркан от техните.

Затова им разказах как се беше появила Лили и как бях решила, че мога да реша проблемите й и да я събера с роднините, от което всички ще са щастливи. Казах им, че сега се чувствам ужасно глупаво заради собствената си наивност.

— Имам чувството, че отново съм разочаровала Уил и всички останали — казах аз. — А сега нея я няма и аз продължавам да се питам какво е трябвало да направя по-различно, но истината е, че не можах да се справя. Не бях достатъчно силна, за да поема отговорността и да се справя с всичко това.

— Ами твоите неща! Скъпоценностите ти са били откраднати!

Дафни сложи и другата си пухкава ръка върху дланта ми и ме стисна.

— Имала си пълно право да се ядосаш!

— Само защото няма баща, не й е позволено да се държи като безотговорна хлапачка — заяви Сунил.

— Смятам, че е било много мило от твоя страна да й позволиш да остане при теб изобщо. Не съм сигурна, че аз бих го направила — каза Дафни.

— Какво по-различно смяташ, че би направил баща й, Луиза? — Марк си сипа още кафе в чашата.

Внезапно ми се прииска да имаме нещо по-силно.

— Не знам — отвърнах. — Но той умееше да поема контрол над ситуацията. Макар и да не можеше да помръдне краката или ръцете си, човек оставаше с убеждението, че той може да контролира всичко. Щеше да успее да я възпре да върши глупости. Щеше някак да я вразуми.

— Сигурна ли си, че не го идеализираш? Ще говорим за идеализацията през осмата седмица — каза Фред. — Аз описвам Джили като светица, нали Марк? Забравям, че имаше навика да си окача сутиените в душ-кабината и това ме подлудяваше.

— Баща й може би нямаше да може да направи нищо за нея. Няма как да знаеш. Може би щяха да се намразят един друг.

— Струва ми се, че младата дама е доста объркана — обади се Марк. — И вероятно ти си й предоставила достатъчно възможности. Но… понякога, Луиза, продължаването напред означава, че трябва да предпазим себе си. И ти вероятно си го осъзнала дълбоко в себе си. Ако тази Лили внася хаос и негативизъм в живота ти, поне засега е възможно да си направила единственото правилно нещо.

— О, да. — Останалите в кръга закимаха в съгласие. — Не съди себе си твърде строго. Човешко е.

Бяха толкова мили, усмихваха ми се окуражително, искаха да ме накарат да се почувствам по-добре.

Почти им повярвах.

 

 

Във вторник помолих Вера да ме покрие за десет минути. (Измърморих нещо за „женски проблеми“ и тя кимна с изражение, което сякаш казваше „жените нямат друго, освен проблеми“, а после допълни под нос, че щяла по-късно да ми разкаже за миомите си.) Изтичах до най-тихата дамска тоалетна — единственото място, където бях сигурна, че Ричард няма да ме види — с лаптопа в чантата ми. Навлякох риза върху униформата си, нагласих лаптопа близо до мивките, за да ползвам Wi-Fi връзката на летището за около трийсет минути, след което се настаних пред екрана. Обаждането по скайп на господин Гопник беше точно в пет часа, в мига в който успях да смъкна къдравата перука на ирландска танцьорка от главата си.

Дори и без да съм видяла друго, освен лицето на господин Гопник на екрана, пак бих могла да кажа, че е богат. Имаше отлично подстригана прошарена коса, гледаше ме от малкия екран с вродена властност в изражението и говореше без нито една излишна дума. Е, зад него се виждаше и картина на някой от старите майстори в позлатена рамка.

Не попита нищо за образованието ми, за квалификацията ми или биографията ми, нито защо провеждаме интервюто, докато стоя до окачен на стената сешоар. Погледна някакви документи пред себе си, после ме попита за отношенията ми със семейство Трейнър.

— Отношенията ни са добри. Искам да кажа, сигурна съм, че биха ми дали препоръка. Говорих и с двамата наскоро по една или друга причина. Разбираме се добре, въпреки… обстоятелствата…

— Обстоятелствата, свързани с края на работата ви за тях. — Гласът му беше плътен, решителен. — Да, Нейтън ми обясни подробно ситуацията. Доста сериозно положение.

— Да. Така е — казах аз след кратка, неловка пауза. — Но се чувствах привилегирована. Да бъда част от живота на Уил.

Той се замисли.

— Какво сте правили след това?

— Хм, ами пътувах известно време, най-вече из Европа, което беше… интересно. Хубаво е да се пътува. Да видиш нещата в различна перспектива. Очевидно. — Опитах да се усмихна. — А сега работя на едно летище, но това не е… — Докато говорех, вратата зад мен се отвори и една жена влезе, теглеща куфар подире си. Завъртях компютъра си, надявайки се, че той не може да чуе как тя влиза в една от кабинките. — Не е нещо, което бих искала да правя в дългосрочен план.

Моля те, недей да пишкаш твърде шумно, помолих се мислено.

Зададе ми няколко въпроса за сегашните ми отговорности, както и за заплатата. Опитах се да не обръщам внимание на звука от пускането на вода в тоалетната и се взирах неотклонно напред, игнорирайки излязлата жена.

— А какво искате…

Докато господин Гопник говореше, жената се пресегна покрай мен и включи сешоара, който избуча оглушително до мен. Той се намръщи.

— Изчакайте секунда, моля, господин Гопник. — Сложих палеца си върху онова, което се надявах, че е микрофонът. — Съжалявам — казах на жената. — Не можете да използвате този. Развален е.

Тя се обърна към мен, потривайки ръцете си с идеален маникюр, после пак изгледа машината.

— Не, не е. Къде е знакът, че не работи?

— Изгоря. Внезапно. Ужасно, опасно нещо.

Тя се вторачи в мен, после изгледа подозрително сешоара, дръпна ръцете си, взе си куфара и излезе. Затиснах вратата с един стол, за да не влезе някой друг, и обърнах лаптопа си така, че господин Гопник да ме вижда.

— Много съжалявам. Налага се да го направя на работното си място и всичко е малко…

Той разглеждаше документите си.

— Нейтън ми каза, че неотдавна сте претърпели злополука.

Преглътнах.

— Така е. Но съм много по-добре. Дори чудесно. Е, добре съм, само дето леко накуцвам, като ходя.

— Случва се с всекиго — каза той с лека усмивка.

Отвърнах на усмивката му. Някой се опита да отвори вратата. Аз се преместих леко, така че да я притисна с тялото си.

— И кое беше най-трудното? — попита господин Гопник.

— Извинете?

— В работата с господин Уилям Трейнър. Струва ми се истинско предизвикателство.

Поколебах се. В помещението изведнъж стана много тихо.

— Да го оставя да си отиде — казах аз.

И внезапно усетих, че в очите ми напират сълзи.

Леонард Гопник се взираше в мен от няколко хиляди мили разстояние. Едва се сдържах да не избърша очи.

— Секретарката ми ще се свърже с вас, госпожице Кларк. Благодаря ви за отделеното време.

После, след кратко кимване, лицето му застина и екранът стана черен, а аз останах да се взирам в него, осмисляйки факта, че отново съм се провалила.

Тази вечер, докато се прибирах у дома, реших да не мисля за интервюто. Вместо това си повтарях думите на Марк като мантра. Мислено изброявах всичко, което Лили беше направила: неканените гости, кражбата, наркотиците, безкрайните среднощни гуляи, заемането на нещата ми. Премислях всичко през призмата на съветите, които бях получила в групата. Лили внасяше хаос, безредие; тя беше момиче, което само взема и не дава нищо в замяна. Беше млада и биологично свързана с Уил, но това не означаваше, че трябва да поема пълната отговорност за нея или да се примирявам с бъркотията, която оставя след себе си.

Почувствах се малко по-добре. Наистина. Припомних си и нещо друго, което Марк беше казал: няма прав път, който извежда от скръбта. Има добри и лоши дни.

Днес просто беше лош ден, препятствие по пътя, което трябваше да се премине и преодолее.

Влязох в апартамента си и пуснах чантата на пода, безкрайно благодарна за дребното удоволствие да заваря дома си точно както съм го оставила. Щях да изчакам известно време, казах си аз, а после да й пратя съобщение, и щях да се погрижа бъдещите ни срещи да бъдат организирани. Щях да съсредоточа цялата си енергия в това да си намеря нова работа. Щях да помисля за себе си за разнообразие. Да оставя времето да ме излекува. В този миг се наложи да се спра, защото леко се притесних, че започвам да звуча като Таня Хоутън-Милър.

Погледнах към пожарната стълба. Първата стъпка щеше да бъде да се кача отново на глупавия покрив. Щях да се кача горе сама, без пристъп на паника, и щях да поседя поне половин час, да подишам въздух и да не позволявам повече на част от дома ми да има такава власт над въображението ми.

Съблякох униформата и обух къси панталони. И за допълнителна гаранция — лекия кашмирен пуловер на Уил, който бях взела след смъртта му и който ме успокояваше с мекото си докосване. Излязох в коридора и отворих широко прозореца. Само няколко железни стъпала догоре. И отново щях да съм на покрива.

— Нищо няма да се случи — казах аз на глас и си поех дълбоко въздух. Усещах краката си странно безтегловни, когато стъпих на площадката, но си повтарях, че това е просто усещане, ехо от стара тревога. Можех да се преборя с него, както можех да се преборя с всичко останало. Чух гласа на Уил в главата си.

Хайде, Кларк. Стъпка по стъпка.

Стиснах здраво перилата с две ръце и започнах да се качвам. Не поглеждах надолу. Не исках да си мисля на каква височина съм или как слабият бриз ми напомня за предишния път, когато всичко се бе объркало, нито за постоянната болка в бедрото ми, която сякаш никога не изчезваше напълно. Замислих се за Сам и гневът, който ме обзе, ме пришпори напред.

Нямаше да бъда жертва, нито човек, на когото просто му се случват разни неща.

Повтарях си това и успях да стигна чак до върха на стъпалата, преди краката ми да се разтреперят. Прехвърлих се тромаво над ниската стена, уплашена, че няма да ме удържат дълго, и паднах на покрива на ръце и колене. Чувствах се слаба и замаяна. Останах така — приведена, със затворени очи, докато осмисля факта, че съм на покрива. Бях успяла. Държах съдбата в ръцете си. Можех да остана така колкото беше нужно, за да се почувствам отново нормално.

Изправих се и приседнах на пети, пресягайки се за опората на здравите стени наоколо, после се облегнах и си поех дълбоко въздух. Чувствах се добре. Нищо не помръдваше. Бях успяла. А после отворих очи и дъхът ми спря.

Покривът беше разцъфтял. Мъртвите растения, които бях оставила на произвола месеци наред, бяха окичени с яркочервени и морави цветове, преливащи над ръба на саксиите като малки цветни фонтани. Две нови саксии бяха обсипани с пухкави облачета от мънички сини цветенца, в декоративно сандъче до една от пейките имаше японски клен и листенцата му потрепваха нежно от ветреца.

В слънчевия ъгъл до южната стена и близо до водния резервоар имаше две посадъчни торби, от които се подаваха стъбълцата на чери домати с малки червени плодове, в друга лежеше на асфалта и от центъра й се показваха нежни къдрави листенца. Тръгнах бавно към тях, вдъхвайки аромата на жасмин, после спрях и седнах, стиснала здраво желязната пейка. Усетих мека възглавничка, която преди беше стояла във всекидневната ми.

Гледах в почуда малкия оазис на спокойствие и красота, които бе сътворен върху пустия някога покрив. Спомних си как Лили беше откъснала изсъхнало клонче от една саксия и ми бе заявила най-сериозно, че е престъпление да оставиш растенията си да загинат, както и небрежно подхвърлената реплика за градината на госпожа Трейнър: Розите са „Дейвид Остин“. После се сетих за необяснимите петна от кал в коридора си.

Отпуснах глава върху ръцете си и останах така.