Джоджо Мойс
След теб (14)

Тринадесета глава

Бебето на господин Трейнър се роди на следващия ден. Телефонът ми звънна в шест и половина сутринта и за един наистина ужасен миг си помислих, че е станало нещастие. Чух гласа на господин Трейнър, задъхан и задавен от вълнение, да обявява с леко неверие в тона:

— Момиче е! Три килограма и шестстотин и петдесет грама! Направо е перфектна!

Каза ми колко е красива, колко прилича на Уил, когато бил бебе, и как непременно трябвало да идем да я видим, а после ме помоли да събудя Лили, което направих, и я гледах как сънена и мълчалива приема новината, че вече си има… (трябваше им около минута, докато решат точно каква е роднинската връзка) леля!

— Добре — каза тя накрая. А после, след като бе слушала известно време: — Да… хубаво.

Приключи разговора и ми подаде обратно телефона. Очите ни се срещнаха, после тя се завъртя в смачканата си тениска и се върна в леглото, при което затвори здраво вратата зад гърба си.

 

 

Добре почерпените търговски представители на здравния застрахователен фонд бяха само на едно питие от забраната да се качат на борда на самолета си, прецених аз в десет и четиридесет и пет, и тъкмо се чудех дали да им го кажа, когато пред бара застана позната отразителна жилетка.

— Тук никой не се нуждае от медицинска помощ. — Отидох бавно при него. — Засега поне.

— Твоят костюм никога не ми омръзва. Не мога да си обясня защо. — Сам се покатери на един от високите столове и облегна лакти на бара. — Перуката е… интересна.

Подръпнах полата си от ламе.

— Сътворяването на статично електричество е моята суперсила. Искаш ли кафе?

— Благодаря. Не мога да остана дълго обаче. — Провери радиостанцията си, после отново я прибра в джоба на якето.

Направих му едно американо, като се стараех да не показвам колко се радвам да го видя.

— Как разбра къде работя?

— Повикаха ни на изход четиринайсет. Подозрение за инфаркт. Джейк ми напомни, че работиш на летището, и нали разбираш, не е особено трудно да те открие човек…

Търговските представители бяха млъкнали. Вече бях забелязала, че Сам е от мъжете, които карат другите да замълчат.

— Дона отиде да надникне в безмитния магазин. Чанти.

— Предполагам, че вече сте видели пациента?

Той се ухили.

— Не. Щях да попитам как да стигна до четиринайсети изход, след като си изпия кафето.

— Много смешно. Е, спаси ли живота му?

— Дадох й аспирин и я предупредих, че изпиването на четири двойни еспресо преди десет сутринта не е най-добрата идея на света. Но съм поласкан, че имаш толкова вълнуваща представа за работния ми ден.

Не можах да се сдържа и се разсмях. Поднесох му кафето. Той отпи голяма глътка с благодарност.

— Е? Питах се… Готова ли си за още една не-среща в скоро време?

— С линейка или без?

— Определено без.

— Може ли да обсъждаме проблемни тийнейджъри? — Установих, че въртя на пръста си къдрица от найлоновата перука. За бога. Играех си с косата, а даже не беше истинска. Пуснах къдрицата.

— Можем да обсъждаме каквото пожелаеш.

— Ти какво имаш предвид?

Неговото мълчание бе достатъчно дълго, за да ме накара да се изчервя.

— Вечеря? При мен? Тази вечер? Обещавам, ако вали, да не те карам да седиш в трапезарията.

— Съгласна.

— Ще те взема в седем и половина.

Тъкмо изпиваше последната глътка от кафето си, когато се появи Ричард. Погледна Сам, после — мен. Аз още се облягах на бара на няколко сантиметра от него.

— Има ли някакъв проблем? — попита той.

— Никакъв — отвърна Сам. Когато се изправи, се видя, че е с цяла глава по-висок от Ричард.

Няколко бързопреходни мисли се изписаха една след друга по лицето на Ричард толкова явно, че можех да проследя всяка от тях поотделно. Защо този парамедик е тук? Защо Луиза не прави нищо? Бих искал да й направя забележка, задето очевидно не е заета с нещо полезно, но този тип е прекалено едър и тук има някакви отношения, които не разбирам напълно, и малко се притеснявам от него. За малко да се разсмея на глас.

— Значи така. Довечера. — Сам ми кимна. — Остани с перуката, става ли? Харесваш ми огнеопасна.

Единият от търговците, разплут и самодоволен тип, се облегна удобно на стола си и коремът му опъна докрай шевовете на ризата.

— Да не би да смяташ да ни изнесеш лекция за алкохолния лимит?

Другите се засмяха.

— Не, карайте както си знаете, господа — отвърна Сам, като им махна за поздрав. — Ще ви видя след година-две.

Видях го как тръгна към салона за заминаващи и застана до Дона пред павилиона за вестници. Когато се извърнах, забелязах, че Ричард ме гледа.

— Трябва да отбележа, Луиза, че не одобрявам социалните контакти в работна среда — каза той.

— Чудесно. Другия път ще му кажа да не отговаря на обаждането за инфаркт на изход четиринайсет.

Ричард стисна зъби.

— И онова, което каза последно. За перуката, която да носиш след работа. Тя е собственост на компания „Шемрок енд Кловър Айриш Барс“. Не е позволено да я носиш в свободното си време.

Този път не се сдържах. Разсмях се силно.

— Сериозно ли?

Дори той се изчерви леко.

— Такава е политиката на компанията. Класифицира се като униформа.

— По дяволите — казах аз. — Явно за в бъдеще ще трябва сама да си купувам перуки на ирландска танцьорка. Хей, Ричард! — подвикнах зад него, когато се понесе настръхнал към офиса си. — В интерес на справедливостта, това значи ли, че ти не можеш да палуваш с госпожа Пърсивал, докато си с тази риза?

 

 

Прибрах се у дома и не заварих никаква следа от Лили, освен пакет зърнена закуска на плота в кухнята и необяснимо защо, мръсни стъпки в коридора. Позвъних на телефона й — никакъв отговор. Зачудих се как да намеря баланса между „свръхзагрижен родител“, „нормално заинтересован родител“ и Таня Хоутън-Милър. А после се пъхнах под душа и се заех да се приготвям за моята среща, която — абсолютно, категорично — не беше среща.

Заваля, дъждът направо се изля като из ведро скоро след като стигнахме до терена на Сам, при което и двамата прогизнахме, макар да пробягахме краткото разстояние от мотора до вагона. Докато той затваряше след мен, аз стоях неподвижно, гледах капките, които капеха по пода, и си припомнях колко неприятно е усещането да си с мокри чорапи.

— Стой тук — каза той и изтръска с ръка водата от косата си. — Не бива да оставаш с тези мокри дрехи.

— Това ми прилича на началото на евтин порнофилм — подхвърлих аз. Той замръзна за миг и аз осъзнах, че всъщност съм казала това на глас. Усмихнах му се леко гузно.

— Добре — каза той и повдигна вежди.

Изчезна в дъното на вагона и се появи след минута с пуловер и нещо подобно на долнище от спортен екип.

— Долнището е на Джейк. Прясно изпрано е. Макар да не е особено подходящо за порно продукция. — Подаде ми дрехите. — Стаята ми е ето там отзад, ако искаш да се преоблечеш, но ако предпочиташ, можеш да използваш банята ето там.

Отидох в спалнята и затворих вратата. Над главата ми дъждът трополеше по покрива на вагона и закриваше стъклата на прозорците с неспирен воден поток. Зачудих се дали да не дръпна завесите, но после се сетих, че няма кой да ме види, освен кокошките, които се криеха от дъжда и ядно тръскаха перушина. Свалих прогизналата си блуза и джинсите и се подсуших с кърпата, която ми бе дал с дрехите. На шега показах голите си гърди на кокошките през прозореца, нещо, което Лили би направила, както отбелязах по-късно. Те не се впечатлиха. Вдигнах кърпата към лицето си и я подуших тайничко, сякаш бе забранен наркотик. Беше прясно изпрана, но някак си успяваше да запази несъмнено мъжкия си аромат. Не бях вдъхвала такова ухание след Уил. За миг се почувствах извън релси и я оставих.

Двойното легло заемаше по-голямата част от стаята. Тесен шкаф насреща служеше за гардероб, два чифта работни ботуши бяха подредени спретнато в ъгъла. На нощното шкафче имаше книга, а до нея — снимка на Сам с усмихната жена, чиято руса коса бе вдигната в небрежен кок. Беше го прегърнала през рамо и се усмихваше широко към фотоапарата. Не беше красива като някой супермодел, но в усмивката й имаше нещо пленително. Приличаше на жена, която се смее често. Беше като Джейк, но в женско тяло. Внезапно изпитах толкова силна тъга заради него, че се наложи да извърна поглед, преди да се разплача. Понякога имах усещането, че всички газим в море от тъга и не искаме да признаем пред другите колко далеч сме стигнали и дали не се давим. За миг се зачудих дали нежеланието на Сам да говори за съпругата си, не е отражение на моето заради съзнанието, че в момента, в който отвориш кутията и пуснеш дори частица от мъката си навън, тя ще се разрасне като облак и ще погълне всяка друга тема за разговор.

Опитах се да се овладея, поех си въздух. „Просто една приятна вечер“, казах си, припомняйки си от груповата терапия в „Кръга на продължаващите“. Позволявайте си мигове на щастие.

Избърсах разтеклата се спирала под очите ми, докато се оглеждах в малкото огледало, и прецених, че с косата ми не може да се направи нищо. После надянах огромния пуловер на Сам презглава, опитвайки се да не обръщам внимание на странната интимност, която се усеща, когато носиш дрехата на някой мъж, после си обух долнището на Джейк и се погледнах в огледалото.

Какво ще кажеш, Уил? Просто една приятна вечер. Не е нужно да означава нещо, нали?

Сам се ухили, като ме видя да се появявам, навивайки нагоре ръкавите на пуловера му.

— Изглеждаш горе-долу на дванайсет.

Отидох в банята, изстисках джинсите, блузата и чорапите си в мивката, после ги окачих да съхнат на рамката за завесата на душа.

— Какво готвиш?

— Щях да правя салата, но времето вече не е като за салата. Затова импровизирам.

Беше сложил тенджера с вода на котлона и тя вече кипеше и замъгляваше прозорците.

— Ядеш паста, нали?

— Ям всичко.

— Супер.

Отвори бутилка вино и ми сипа една чаша, след което ми направи знак да седна на диванчето. Малката масичка пред мен беше подредена за двама и тази гледка ме разтърси леко. Нямаше нищо лошо да се насладиш на момента, на малките удоволствия. Бях ходила да танцувам. Бях си показала гърдите на кокошките. А сега щях да се насладя на компанията на мъж, който искаше да ми сготви вечеря. Това бе някакъв напредък.

Вероятно Сам бе доловил нещо от вътрешната ми борба, защото изчака да отпия първата глътка, а после попита, докато разбъркваше нещо на котлона:

— Това ли беше шефът, за когото си ми говорила? Онзи мъж днес?

Виното беше прекрасно. Отпих още една глътка. Не смеех да пия, когато Лили беше при мен, би могло да отслаби бдителността ми.

— Да.

— Познавам този тип хора. Ако е някакво утешение за теб, само след пет години той или ще има язва, или достатъчно високо кръвно налягане, за да му докара еректилна дисфункция.

Засмях се.

— И двете ми звучат странно успокояващи.

Накрая той седна и ми поднесе димяща купа с паста.

— Наздраве — каза той и вдигна чашата си с вода. — А сега ми разкажи какво става с онова твое отдавна изгубено момиче.

О, какво облекчение беше да има с кого да поговоря. Толкова бях отвикнала да съм в компанията на човек, който наистина те слуша — за разлика от клиентите в бара, които само искаха да чуват собствените си гласове — че разговорът със Сам беше истинско откровение за мен. Той не ме прекъсваше, нито ми казваше какво мисли или какво трябва да направя. Слушаше, кимаше, доливаше виното ми и накрая, когато навън отдавна се бе стъмнило, каза:

— Нагърбила си се с голяма отговорност.

Облегнах се удобно назад и вдигнах крака на седалката.

— Не мисля, че имам избор. Все си задавам въпроса, който ти ми подсказа: какво би искал Уил да направя? — Отпих нова глътка. — Но е доста по-трудно, отколкото си представях. Мислех си, че ще я заведа да се види с баба си и дядо си и всички ще са доволни, и това ще бъде щастливият завършек. Като в онези предавания по телевизията — за семейства, които се събират след години.

Той се взираше в ръцете си. Аз се взирах в него.

— Мислиш, че съм луда да се замесвам.

— Не. Твърде много хора следват собственото си щастие, без изобщо да се замислят за щетите, които нанасят на другите. Няма да повярваш колко хлапета прибирам през уикенда — пияни, упоени от наркотици, напушени, какви ли не. Родителите им са погълнати от собствените си проблеми или изобщо са изчезнали, така че те съществуват в някакъв вакуум и правят лош избор.

— По-зле ли е от преди?

— Кой знае? Знам само, че виждам адски много объркани деца. И че болничният психиатър, който работи с младежи, има ужасно дълъг списък с чакащи за среща. — Той се усмихна иронично. — Запомни си мисълта. Трябва да затворя кокошките за през нощта.

Исках да го питам как някой явно толкова мъдър човек може да се отнася толкова небрежно към чувствата на собствения си син. Да попитам дали знае колко нещастен е Джейк. Но ми се струваше твърде нахално, предвид начина, по който ми говореше, а и факта, че току-що ми бе сготвил вкусна вечеря… Отплеснах се да гледам кокошките, които една след друга скачаха в кокошарника си, а после той се върна и с него нахлу уханието на полето отвън и по-хладен въздух, и моментът отмина.

Сипа ми още вино и аз го изпих. Усетих, че се наслаждавам на уютната атмосфера във вагона, на приятното усещане за пълен стомах и на разговора със Сам. Той разказваше за нощите, в които е държал за ръка възрастни хора, които не искали да тревожат никого, за поставените от мениджмънта цели, които демотивирали всички, защото имали усещането, че не вършат работата, за която са обучени. Слушах и се потапях в един свят далеч от моя, наблюдавах как ръцете му рисуват оживено кръгове във въздуха, забелязах горчивата му усмивка, когато смяташе, че се взема твърде на сериозно. Гледах ръцете му. Гледах ръцете му.

Леко се изчервих, когато осъзнах накъде са поели мислите ми, и отпих глътка вино, за да го прикрия.

— Къде е Джейк тази вечер?

— Почти не го виждам. При гаджето си май. — Изглеждаше натъжен. — Тя е от онези идеални семейства — куп братя и сестри и майка, която си е у дома по цял ден. Харесва му да е с тях. — Той отпи от водата си. — А къде е Лили?

— Не знам. Пратих й две съобщения, но не ми е отговорила.

Самото усещане за присъствието му. Сякаш бе двойно по-едър и двойно по-ярък от другите мъже. Мислите ми блуждаеха и постоянно се връщаха към очите му, които се присвиваха леко, докато слушаше, сякаш се опитваше да се увери, че ме е разбрал правилно… Леката сянка от набола брада по челюстта му, очертанията на раменете му под меката вълна на пуловера. Погледът ми непрекъснато се плъзгаше надолу към ръцете му, отпуснати върху масата, разсеяно потропващи с пръсти в някои моменти. Толкова умели ръце. Спомнях си нежността, с която бяха държали главата ми, и как ги бях стискала в линейката, сякаш бяха единственото, което ме държеше в света. Той ме погледна и се усмихна леко въпросително, и нещо в мен сякаш се разпали. Нали нямаше да е толкова лошо, стига да не си затварям очите за нищо?

— Искаш ли кафе, Луиза?

Гледаше ме особено. Поклатих глава.

— Искаш ли…

Преди да помисля изобщо, се наведох над малката масичка, протегнах ръце към врата му и го целунах. Той се поколеба само за миг, после се наведе напред и отвърна на целувката ми. Мисля, че в някакъв момент някой събори чаша вино, но не можех да спра. Исках да го целувам цял живот. Блокирах в съзнанието си всички мисли защо е това и какво може да означава, и дали не се забърквам в още по-голяма каша. Хайде, поживей малко, казах си наум. И продължих да го целувам, докато разумът не се изпари през порите ми и не се превърнах в жив пулс, в усещане за онова, което исках да направя с него.

Той се дръпна пръв, леко замаян.

— Луиза…

Някаква вилица или лъжица изтрополи на пода. Изправих се и той се изправи и ме придърпа към себе си. Изведнъж се блъскахме в стените на вагона, усещахме само ръцете и устните си, и о, господи, уханието и вкуса му. Сякаш миниатюрни фойерверки избухваха навсякъде из тялото ми, части от мен, които отдавна мислех за мъртви, се възпламеняваха за живот. Той ме вдигна и аз се увих около него — само мускули, сила и мощ. Целувах лицето му, ухото му, пръстите ми рошеха меката му тъмна коса. А после той отново ме пусна да стъпя на пода и двамата бяхме само на сантиметри един от друг, очите му бяха вперени в мен, по лицето му се четеше мълчалив въпрос.

Дишах тежко.

— Не съм се събличала пред никого, откакто… след инцидента — казах аз.

— Няма нищо. Аз съм медицинско лице.

— Сериозно говоря. Гледката е доста страшна. — Изведнъж ми се доплака.

— Искаш ли да те накарам да се почувстваш по-добре?

— Това е най-изтърканата реплика, която съм…

Той повдигна ризата си, разкривайки петсантиметров морав белег напряко върху стомаха му.

— Ето. Прободе ме един австралиец с психични проблеми преди четири години. Виж тук. — Обърна се и ми показа огромно жълто-зелено петно на кръста си. — Ритник от пиян пациент миналата събота. Жена. — Протегна ръка. — Счупен пръст. Затисна ме носилката, докато носехме пациент с наднормено тегло. И още — ето тук. — Показа ми горната част на бедрото си, където имаше къс сребрист белег, назъбен от следите от шевовете, които едва се виждаха. — Прободна рана, неизвестен произход, сбиване в нощен клуб на Хакни Роуд миналата година. Полицаите така и не установиха кой е извършителят.

Вгледах се в здравата му фигура, в множеството белези.

— Какъв е този? — попитах, докосвайки по-малък белег отстрани на стомаха му. Кожата му беше топла под ризата.

— Това ли? О. Апандисит. Бях на девет.

Вторачих се в тялото му, после вдигнах очи към лицето му. Без да откъсвам очи от неговите, бавно вдигнах пуловера над главата си. Потреперих неволно — дали заради по-хладния въздух, или от нерви, не можах да реша. Той се приближи, беше само на сантиметри от мен, и нежно прокара пръст по бедрото.

— Помня това. Помня, че усетих счупването тук. — Бавно погали голия ми корем, при което мускулите ми се свиха. — И тук. Имаше мораво петно на кожата. Притесних се, че може да имаш вътрешни наранявания. — Постави длан върху мястото. Беше топла и дъхът ми спря.

— Никога не съм предполагала, че думата „наранявания“ може да звучи толкова секси.

— О, дори не съм започнал.

Бавно ме отведе до леглото си. Седнах, без да откъсвам очи от него, а той коленичи и плъзна ръце надолу по краката ми.

— Помня още и това. — Той вдигна десния ми крак, с яркия червен белег отгоре. Проследи го нежно с палец. — Тук. Счупване. Нараняване на меките тъкани. Това сигурно е боляло.

— Имаш добра памет.

— Повечето хора не бих разпознал на улицата на следващия ден. Но ти, Луиза, ами ти остана в мислите ми.

Сведе глава и целуна горната страна на стъпалото ми, после бавно плъзна ръце нагоре по крака ми и ги постави от двете ми страни, така че се оказа надвесен над мен, опрян на длани.

— Нищо не те боли вече, нали?

Поклатих безмълвно глава. Вече не ме интересуваше нищо. Не ме интересуваше дали е сексманиак, или играе игрички. Бях така пламнала от желание, че не ме беше грижа дори ако реши да счупи другото ми бедро.

Той се придвижи нагоре по тялото ми сантиметър по сантиметър, бавно и неотменимо като прилив, и аз се отпуснах назад, така че се озовах по гръб на леглото. С всяко движение дишането ми ставаше по-накъсано, докато накрая се превърна в единствения звук, който чувах в тишината. Той ме погледна, после затвори очи и ме целуна бавно и нежно. Целуваше ме и постепенно отпусна тялото си върху моето, докато усетя примамливата безпомощност на желанието, твърдостта на тялото му плътно върху моето. Целувахме се и устните му бяха върху шията ми, кожата му — до моята, докато не се усетих напълно замаяна, докато не се извих неволно към него, увила крака около кръста му.

— О, господи — задъхано прошепнах, когато откъснахме устни един от друг, за да си поемем дъх. — Как ми се ще да не си толкова неподходящ за мен.

Той повдигна вежди.

— Това е… хм… съблазнително.

— Нали няма да плачеш след това?

Той примигна.

— Хм… не.

— И само искам да знаеш, че не съм някоя вманиачена преследвачка. Няма да вървя по петите ти после. Или да питам Джейк за теб, докато ти си под душа.

— Това е… радвам се да го чуя.

И след като установихме основните правила, аз се извъртях така, че да се озова отгоре, и го зацелувах, докато забравя всичко, за което бяхме говорили току-що.

 

 

Час и половина по-късно лежах по гръб и зяпах унесено ниския таван. Кожата ми сякаш жужеше, костите ми тръпнеха, болеше ме на места, които не знаех, че могат да те заболят, и въпреки това изпитвах едно неимоверно усещане за покой, сякаш дълбоко вътре в мен нещо се бе разтопило и бе приело нова форма. Не бях сигурна дали някога изобщо ще мога да стана.

Никога не знаеш какво може да ти се случи, когато паднеш отвисоко.

Това определено не бях аз. Изчервих се само при мисълта за нещата отпреди двайсет минути. Наистина ли бях… и направих ли… Спомените ми се преследваха в горещи вълни. Никога не бях правила подобен секс. Дори през седемте години с Патрик. Беше като да сравниш сандвич със сирене с… какво?

С най-невероятния кулинарен шедьовър? С огромна пържола? Неволно се ухилих и се наложи да закрия уста с ръка. Чувствах се напълно различна.

Сам бе задрямал до мен и аз извърнах глава да го погледна. О, мили боже, помислих си аз, любувайки се на чертите на лицето му, на устните му — невъзможно бе да го гледаш и да не искаш да го докоснеш.

Зачудих се дали да не приближа лицето си малко до неговото и ръката си също, за да мога…

— Хей — тихо каза той, очите му се затваряха за сън.

… И тогава ме осени.

О, господи. Станала съм една от тях.

 

 

Облякохме се в почти пълно мълчание. Сам предложи да ми направи чай, но му отвърнах, че е по-добре да се прибирам, защото трябва да видя дали Лили се е върнала.

— Нали семейството й е на почивка в чужбина. — Опитах се да пригладя с пръсти заплетената си коса.

— Разбира се. О. Искаш да си тръгнеш веднага?

— Да… моля.

Взех дрехите си от банята, внезапно обзета от стеснение и сякаш изтрезняла. Не можех да допусна да види колко съм разстроена. Всяка частица от съзнанието ми бе фокусирана върху това да се дистанцирам от него, и това ме правеше несръчна. Когато излязох от спалнята, той вече беше облечен и разтребваше последните следи от вечерята. Мъчех се да избегна погледа му. Така беше по-лесно.

— Може ли да взема назаем тези дрехи, за да се прибера? Моите още са мокри.

— Разбира се. Просто… няма значение. — Порови в едно чекмедже и извади оттам найлонова торбичка.

Взех я и останахме да стоим така в тъмното.

— Беше… приятна вечер.

— „Приятна“. — Погледна ме, сякаш се опитваше да разбере нещо. — Добре.

 

 

Докато се връщахме към града във влажната нощ, се стараех да не облягам глава на гърба му. Той настоя да ми даде коженото си яке, макар да го уверявах, че съм добре така. Само след няколко мили усетих студа и му бях благодарна. Стигнахме до апартамента ми в единайсет и петнайсет, макар че трябваше да погледна два пъти часовника си, преди да повярвам. Имах чувството, че съм преживяла няколко живота, откакто ме бе взел оттук.

Слязох от мотора и понечих да сваля якето му. Но той побърза да паркира.

— Късно е. Нека поне те изпратя до горе.

Поколебах се.

— Добре. Ако изчакаш, ще мога да ти върна дрехите.

Надявах се тонът ми да е небрежен. Той само сви рамене и ме последва към входа.

 

 

Качихме се по стълбите и още от площадката чухме бумтящата музика. Моментално разбрах откъде идва. Закуцуках бързо по коридора, спрях за миг пред апартамента и предпазливо отворих вратата. Лили стоеше в средата на антрето с цигара в едната ръка и чаша вино — в другата. Беше с жълта рокля на цветя, която бях купила от бутик за винтидж облекло някога, когато още ме беше грижа с какво се обличам. Зяпнах и вероятно, когато осъзнах какво още е облякла, съм залитнала, защото усетих как Сам ми протяга ръка.

— Хубаво яке, Луиза!

Лили издаде напред единия си крак. Беше обула блестящите ми зелени обувки.

— Защо не ги носиш? Имаш толкова страхотни дрехи, а носиш само джинси и тениски постоянно. Тооолкова си скучна!

Влезе в стаята ми и се показа след минутка, вдигнала пред себе си гащеризон от златисто ламе в стил седемдесетте, което някога носех с кафяви ботуши.

— Погледни това! В момента адски ти завиждам за този гащеризон.

— Свали го — казах аз, когато успях да проговоря.

— Какво?

— Чорапогащника. Свали го. — Гласът ми беше глух и неузнаваем.

Лили сведе поглед към чорапогащника на черни и жълти райета.

— Не, сериозно ти говоря, имаш суперски винтидж дрешки вътре. „Биба“, DVF. Онази морава рокличка на „Шанел“. Знаеш ли колко струват тези неща?

— Свали го веднага.

Сам сигурно бе усетил вцепенението ми, защото се опита да ме побутне навътре.

— Виж, хайде да влезем във всекидневната и да…

— Няма да помръдна оттук, докато тя не свали този чорапогащник.

Лили се нацупи.

— Господи. Няма защо да хленчиш като бебе.

Гледах я, трепереща от гняв, докато Лили започна да смъква моя чорапогащник „пчеличка“, като го дърпаше рязко, когато се запъваше по краката й.

— Да не го скъсаш!

— Това е само един чорапогащник.

— Не е просто чорапогащник. Това е… подарък.

— И пак си остава тъп чорапогащник — измърмори тя. Най-сетне го смъкна, захвърли го на земята на смачкана купчинка. В другата стая чувах тракането на закачалки, докато вероятно слагаше обратно дрехите ми.

След минута Лили се появи във всекидневната. По сутиен и бикини. Изчака да се убеди, че е привлякла вниманието ни изцяло, после нахлузи бавно и демонстративно презглава къса рокля, като се извиваше предизвикателно, докато дрехата се плъзгаше по стройното й тяло. После ми се усмихна мило.

— Отивам на клуб. Не ме чакай. Радвам се, че се видяхме отново, господин…

— Филдинг — отвърна Сам.

— Господин Филдинг. — Тя се обърна към мен и усмивката й никак не приличаше на усмивка. След което излезе и тръшна вратата.

Издишах на пресекулки, после отидох и взех чорапогащника си. Седнах на дивана и го изпънах приглаждайки, докато се уверя, че няма скъсано или изгорено от цигара.

Сам седна до мен.

— Добре ли си? — попита.

— Знам, че сигурно ме мислиш за луда — казах накрая, — но това е…

— Няма нужда да ми обясняваш.

— Бях различен човек тогава. За мен означаваше… аз бях… той ми даде… — Гласът ми пресекна.

Седяхме в утихналия апартамент. Знаех, че трябва да кажа нещо, но думите ми убягваха, а в гърлото ми бе заседнала огромна буца.

Свалих якето на Сам и му го подадох.

— Всичко е наред — казах му. — Няма нужда да оставаш.

Усетих погледа му върху себе си, но не вдигнах очи от пода.

— Ще те оставя тогава.

И преди да мога да кажа каквото и да било друго, той си тръгна.