Джоджо Мойс
След теб (12)

Единадесета глава

Тази седмица не заварих Джейк на сбирката на „Кръга на продължаващите“. Докато Дафни обясняваше как не можела да си отвори буркан в кухнята, ако нямало мъж до нея, а Сунил ни запознаваше с проблемите, свързани с разпределянето на малкото лични вещи на брат му между останалите живи братя и сестри, аз се хванах да поглеждам от време на време към масивните червени врати в дъното на залата. Повтарях си, че съм загрижена за здравето му и за това, че му е нужно да изрази неудобството си от поведението на баща му в една безопасна среда. Мислено се заричах, че не е, защото се надявам да видя Сам, облегнат на мотоциклета му.

— Какви са дребните неща, които те спъват теб, Луиза?

Може би Джейк е приключил с групата, мислех си аз. Вероятно е решил, че вече не му е потребна. Хората непрекъснато се отказваха, това беше ясно. И толкоз. Повече нямаше да видя когото и да било от двамата.

— Луиза? Ежедневни неща? Сигурно има поне едно.

Аз си мислех за онова поле, за спретнато подредения тесен вагон, за това как Сам крачеше по поляната с кокошка в едната ръка, сякаш носи ценен товар, за това, че перушината на гушката на птицата бе мека като облаче.

Дафни ме сръчка.

— Обсъждаме дребните неща в ежедневието, които те карат да се замисляш за загубата — поясни Марк.

— На мен ми липсва сексът — обади се Наташа.

— Това не е нещо дребно — възрази Уилям.

— Не познаваш съпруга ми — отвърна Наташа и се разсмя. — Не говоря сериозно. Ужасна шега. Съжалявам. Не знам какво ме прихвана.

— Хубаво е да се шегува човек — насърчи я Марк.

— Олаф беше много надарен. Дори страхотно. — Наташа огледа всички ни подред. Понеже никой не заговори, тя вдигна длани на около трийсет сантиметра една от друга и кимна усърдно. — Бяхме много щастливи.

Последва кратко мълчание.

— Добре — каза Марк. — Радваме се да го чуем.

— Не искам никой да си мисли… имам предвид, не това искам да си представят хората, когато мислят за съпруга ми. Че е имал малък…

— Сигурен съм, че никой не си мисли това за съпруга ти.

— Аз ще си помисля, ако не престанеш с това — обади се Уилям.

— Не искам да си мислите за пениса на съпруга ми — отсече Наташа. — Дори ви забранявам да мислите за пениса му.

— Престани да го повтаряш тогава! — сопна й се Уилям.

— Може ли да не говорим за пениси? — осмели се да попита Дафни. — Става ми малко неловко. Монахините ни плескаха през ръцете с дървена линия дори ако споменем за долни дрехи.

В тона на Марк вече се долавяше леко отчаяние.

— Може ли да насочим разговора встрани от… Да се върнем на символите на загубата. Луиза, ти тъкмо щеше да ни кажеш за малките неща, които ти напомнят непрекъснато за загубата ти.

Седях на мястото си и се опитвах да не забелязвам, че Наташа отново е вдигнала ръце и мълчаливо отмерва някаква невидима дължина.

— Мисля, че ми липсва човек, с когото да говоря — внимателно казах аз.

Последва одобрително мърморене.

— Искам да кажа, че не съм от онези хора с купища приятели. Бях с предишния си приятел дълги години и двамата с него… не излизахме много навън. А после се появи… Бил. С него говорехме през цялото време. За музика, за хора, за неща, които сме правили или искаме да направим. Никога не се притеснявах, че мога да кажа нещо погрешно или да засегна някого, защото той просто ме разбираше, нали знаете как е? А сега се преместих в Лондон и съм доста сама, далеч от семейството си и разговорите с тях винаги са… сложни.

— Добре казано — обади се Сунил.

— А сега има нещо, за което наистина искам да поговоря с него. Говоря си с него в мислите си, но не е същото. Липсва ми възможността просто да кажа: „Хей, какво мислиш за това?“. И да знам, че каквото и да каже, вероятно ще бъде правилното решение.

Групата остана смълчана за известно време.

— Можеш да говориш с нас, Луиза — каза Марк.

— Доста е… сложно.

— Винаги е така — подхвърли Лиан.

Огледах лицата им, любезни и внимателни, и абсолютно неподготвени да разберат каквото и да им кажа. Неспособни да го разберат.

Дафни намести коприненото си шалче.

— Луиза се нуждае от друг млад мъж, с когото да си говори. Разбира се, че е така. Ти си млада и хубава. Ще си намериш някого — каза тя. — И ти, Наташа. Излезте отново навън. За мен е твърде късно, но вие двете не бива да седите в това мрачно подземие — съжалявам, Марк, но не бива да са тук. Вие трябва да идете да потанцувате, да се посмеете.

Двете с Наташа се спогледахме. Явно и тя искаше да иде на танци колкото и аз.

Внезапно в съзнанието ми изникна образът на Сам, макар че го отхвърлих.

— И ако някога й се прииска друг пенис — предложи Уилям, — сигурен съм, че мога да нарисувам…

— Добре, хайде всички, нека да поговорим за завещанията — намеси се Марк. — Някой останал ли е изненадан от записаното там?

 

 

Прибрах се в девет и петнайсет напълно изтощена и заварих Лили да лежи на дивана пред телевизора по пижама. Пуснах чантата си на пода.

— Откога си тук?

— От сутринта.

— Добре ли си?

— Ммм.

Лицето й бе твърде бледо. Или беше болна, или изморена.

— Болна ли си?

Тя ядеше пуканки от една купа и мързеливо ровеше с пръсти по дъното за останали парченца.

— Просто не ми се правеше нищо днес.

Телефонът й изписука. Тя погледна равнодушно съобщението и бутна телефона под една от възглавниците на дивана.

— Всичко наред ли е? — попитах след минута.

— Супер.

Не ми изглеждаше супер.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Казах ти, че съм добре.

Не ме погледна, докато говореше.

 

 

Лили прекара нощта в апартамента. На следващия ден, тъкмо тръгвах за работа, когато се обади господин Трейнър и поиска да говори с нея. Тя се бе изтегнала на дивана и само ме погледна неразбиращо, когато й казах кой е на телефона, а после, с крайна неохота, протегна ръка за слушалката. Стоях наблизо, докато тя го слушаше да говори. Аз не чувах думите му, но долавях тона му: любезен, уверен, сговорчив. Когато той свърши, тя замълча известно време, после каза:

— Добре. Супер.

— Ще се видите ли отново? — попитах аз, когато ми подаде обратно слушалката.

— Иска да дойде в Лондон да ме види.

— Ами това е хубаво.

— Но не може да е далеч от нея точно сега, в случай че започне раждането.

— Искаш ли да те закарам дотам, за да го видиш?

— Не.

Тя сви колене и опря брадичка на тях, след което се протегна за дистанционното и почна да прехвърля каналите.

— Искаш ли да поговорим? — казах след минута.

Тя не отговори и след малко осъзнах, че разговорът е приключил.

 

 

В четвъртък влязох в моята спалня, затворих вратата и се обадих на сестра ми. С нея говорехме по няколко пъти в седмицата. Беше ми много по-леко сега, когато отчуждението между мен и родителите ми не стоеше като минно поле в диалога.

— Мислиш ли, че е нормално?

— Татко ми е казвал, че веднъж не съм му проговорила цели две седмици, когато съм била на шестнайсет. Само съм изръмжавала понякога. Докато съм била доста щастлива всъщност.

— Тя не ръмжи. Само изглежда нещастна.

— Всички тийнейджъри са така. Това им е обичайното състояние. За веселите и бодрите трябва да се притесняваш — те вероятно крият сериозно хранително разстройство или крадат червила от „Бутс“.

— Прекара последните три дни легнала на дивана.

— И какво те притеснява?

— Мисля, че нещо не е наред.

— Тя е на шестнайсет. Баща й изобщо не е подозирал за съществуването й, при това е предал богу дух, преди да се запознае с него. Майка й е омъжена за човек, когото тя нарича Смотаняка, има двама малки братя, които приличат на бъдещи масови убийци, и за капак са сменили ключалките на дома й. Аз на нейно място щях да лежа на дивана поне една година. — Трина отпи шумно от чая си. — Освен това живее с жена, която носи лъскав зелен спандекс заради работата си в бара, която нарича „кариера“.

— Ламе. Направена е от ламе.

— Все едно. Е, кога ще си намериш прилична работа?

— Скоро. Трябва първо да се оправя с тази ситуация.

— Ситуация, значи.

— Много е потисната. Мъчно ми е за нея.

— Знаеш ли на мен за какво ми е мъчно? Задето все обещаваш да почнеш да си живееш собствения живот, а после се жертваш заради всякакви безпризорни и изоставени клетници, които срещаш случайно.

— Уил не беше безпризорен и изоставен.

— Но Лили е. Дори не познаваш това момиче, Лу. Трябва да се посветиш на това да продължиш напред. Да кандидатстваш за работа, да говориш с познатите си, да прецениш какви са силните ти страни, а не да си намираш ново извинение, за да оставиш живота си на втори план.

Загледах се навън в небето над града. В съседната стая чувах как телевизора работи, как Лили става, отива до хладилника и отново се пльосва на дивана.

— И какво да направя, Трина? Детето на мъжа, когото си обичала, се появява на вратата ти и всички сякаш са вдигнали ръце от него. Значи, ти би го отпратила, така ли?

Сестра ми замълча. Това бе рядко събитие, затова се почувствах длъжна да продължа.

— Значи, ако Том, да кажем след осем години, се е скарал с теб по някаква причина — озовал се е почти съвсем сам и се мъчи да остане в правия път — би ли сметнала, че е хубаво, ако единственият човек, към когото се е обърнал за помощ, реши, че е твърде голям ангажимент за него, а? Че е най-добре да си хване пътя и да се махне от главата му? — Опрях глава в стената. — Опитвам се да постъпя правилно, Трина. Дай ми малко кураж, става ли?

Нищо.

— Така се чувствам по-добре. Разбираш ли? Чувствам се по-добре, след като знам, че й помагам.

Сестра ми остана мълчалива толкова дълго, че се зачудих дали не е затворила.

— Трина?

— Добре. Слушай, спомням си нещо от курса по социална психология за това, че тийнейджърите смятат контакта лице в лице за изтощителен.

— Искаш да си говоря с нея през вратата ли? — Някой ден сигурно щях да проведа телефонен разговор със сестра ми, който да не включва изтормозената въздишка на човек, който обяснява нещо на полуидиот.

— Не, глупачке. Означава, че ако искаш да я накараш да говори с теб, трябва да правите нещо заедно, рамо до рамо.

 

 

В петък, на път за къщи, се отбих в магазин „Направи си сам“. Прибрах се и домъкнах тежките торби цели четири етажа нагоре, след което си отворих сама. Лили беше точно там, където очаквах да я заваря: излегната на дивана пред телевизора.

— Какво е това? — попита тя.

— Боя. Тук всичко е малко избеляло. Нали все ми казваш, че трябва да освежа. Реших, че е време да се отървем от тази досадна магнолия по стените.

Тя не можа да се сдържи. Престорих се на много заета с приготвянето на чай и наблюдавах с периферното зрение как се протяга, а после отива да разгледа кутиите с боя.

— И това е също толкова скучно. Изглежда бледосиво.

— Казаха ми, че сивото било много модерно. Ще го върна, ако мислиш, че няма да е подходящо.

Тя се взря по-внимателно.

— Не. Става.

— Мислех си, че в допълнителната спалня може да боядисаме двете стени в кремаво, а едната да е сива. Смяташ ли, че ще си подхождат? — Заех се да разопаковам четките и валяците за боядисване, докато говорех. Навлякох стара тениска и къси панталони и я помолих да пусне някаква музика.

— Каква?

— Ти избери. — Издърпах един стол до стената и застлах предпазно фолио покрай нея. — Баща ти казваше, че съм музикален помияр.

Тя не каза нищо, но бях привлякла вниманието й. Отворих една кутия с боя и започнах да я разбърквам.

— Той ме накара да ида на първия концерт през живота си. Класически, а не поп. Съгласих се само защото това означаваше, че и той ще излезе от къщата. В началото не обичаше много да излиза навън. Сложи си риза и хубаво сако и тогава за първи път го видях да изглежда като… — Спомних си шока, когато видях над синята яка на ризата му да се показва човекът, който той е бил преди злополуката. Преглътнах. — Както и да е, отидох с мисълта, че ще се отегча, а плаках през цялата втора част като пълна идиотка. Беше най-невероятното нещо, което съм слушала през живота си.

Кратко мълчание.

— Какво беше? Какво сте слушали?

— Не помня. Сибелиус? Звучи ли ти познато?

Тя вдигна рамене. Започнах да боядисвам, а тя застана до мен. Взе една четка. Отначало не каза нищо, но сякаш се унесе от повтарящите се еднообразни движения. Беше много внимателна, нагласяше предпазното платно, за да не оцапа пода, и избърсваше четката в ръба на кутията. Не си говорехме, с изключение на тихо изречени реплики като: „Би ли ми подала по-малката четка?“, „Мислиш ли, че това ще личи и след втория пласт боя?“. Само за половин час двете боядисахме първата стена.

— Е, какво ще кажеш? — попитах аз, възхищавайки се на работата ни. — Мислиш ли, че ще можем да минем и още една?

Тя само премести едното от предпазните платна и започна следващата стена. Беше пуснала някаква инди банда, която никога не бях чувала, свежа и приятна музика. И аз продължих да боядисвам, без да обръщам внимание на болката в рамото ми, на желанието за прозявка.

— Трябва да си купиш малко картини.

— Права си.

— Имам една голяма репродукция на Кандински у дома. Не подхожда особено на стаята ми. Може да я вземеш, ако искаш.

— Би било страхотно.

Тя вече работеше по-бързо, направо препускаше по стената, като внимателно отсече ъгълчетата покрай големия прозорец.

— Мислех си — подхванах аз, — че трябва да говорим с майката на Уил. Твоята баба. Искаш ли да й напиша писмо?

Тя не каза нищо. Приклекна, привидно вглъбена в боядисването покрай долния перваз. Най-накрая се изправи.

— Тя като него ли е?

— Госпожа Трейнър ли? Дали е като господин Трейнър?

Слязох от кутията, на която бях стъпила, за да стигам по-високо, и избърсах четката в ръба на кутията.

— Тя е… различна.

— Искаш да кажеш, че е кучка.

— Не е кучка. Просто е… Нужно е повече време да я опознае човек.

— Искаш да кажеш, че е кучка и няма да ме хареса.

— Изобщо не искам да кажа това, Лили. Но е човек, който не изразява свободно чувствата си.

Лили въздъхна и остави четката си.

— Аз сигурно съм единственият човек на света, който може неочаквано да разбере, че има баба и дядо, и после да открие, че нито един от двамата не го харесва.

Двете се вторачихме една в друга. И изведнъж избухнахме в смях.

Затворих капака на кутията с боя.

— Хайде — подканих я. — Да излизаме.

— Къде?

— Все ми повтаряш, че трябва да се забавлявам. Ти кажи къде.

 

 

Измъкнах цял куп блузи от кашоните с дрехи, докато Лили най-сетне избра една, която според нея ставаше, а после се оставих да ме замъкне в малък забутан клуб в някаква уличка близо до Уест Енд, където охраната на входа я познаваше по име и на никого за миг не му хрумна да се замисли, че може да е под осемнайсет.

— Музиката е от деветдесетте. Стара история! — весело подхвърли тя, а аз се мъчех да не се замислям твърде над факта, че според нея направо съм за старчески дом.

Танцувахме, докато престанах да се притеснявам, докато пот изби върху дрехите ни, косите ни залепнаха за скалпа, а тазът ме заболя толкова силно, че се зачудих как ли ще мога да стоя зад бара следващата седмица. Танцувахме така, сякаш нямаше какво друго да правим, освен да танцуваме. Господи, колко беше хубаво. Бях забравила тази радост от самото съществуване; от това да се изгубиш в музиката, в тълпата от хора, да се усещаш част от общата жива маса, движена от пулсиращия ритъм. За няколко тъмни, туптящи часа забравих за всичко, проблемите ми сякаш литнаха като балони с хелий: противната ми работа, ужасният ми шеф, неспособността ми да продължа напред. Превърнах се в нещо живо и радостно. Погледнах над тълпата към Лили, която бе затворила очи и косата й се развяваше около лицето й, долавях онази странна смесица от концентрация и усещане за свобода, която се изписва по лицето на човек, погълнат изцяло от ритъма. После тя отвори очи и ми се искаше да й се скарам, задето във вдигнатата й високо ръка имаше бутилка, която очевидно не беше пълна с кола, но вместо това й се усмихнах — широка и сияйна усмивка — и си помислих колко е странно, че едно объркано хлапе, което едва разбира себе си, е способно да ме научи на толкова много за живота.

Около нас Лондон вреше и кипеше, макар вече да бе два след полунощ. Спряхме за малко, колкото Лили да направи селфи на двете ни пред театъра, пред табелката на китайски ресторант, както и с мъж, облечен като огромна мечка (явно всяко събитие трябваше да бъде отбелязано със снимков материал), после обикаляхме оживените улички в търсене на късен автобус, покрай денонощните павилиони за кебап и ревящите пияници, сводниците и групичките пищящи весело момичета. Хълбоците ми пулсираха болезнено, а потта под мокрите ми дрехи вече бе неприятно студена, но въпреки всичко се чувствах пълна с енергия, сякаш се бяха включили неподозирани резерви.

— Господ знае как ще се приберем — весело подхвърли Лили.

И тогава чух вик.

— Лу!

Видях Сам да се подава през прозореца на една линейка. Вдигнах ръка за поздрав, а той завъртя волана и направи обратен завой на улицата.

— Къде сте тръгнали?

— Прибираме се. Ако можем да намерим автобус.

— Качвайте се. Хайде. Няма да кажа на никого, стига и вие да си мълчите. — Той погледна жената до него. — Стига, Дона. Тя е пациентка. Счупен таз. Не можем да я оставим да върви пеша до къщи.

Лили беше очарована от този неочакван обрат. И тогава задната врата се отвори и една жена в униформа на спешната помощ направи кисела физиономия и ни подкани да се качим.

— Ще ни докараш до уволнение, Сам — каза тя и ни направи знак да седнем на носилката. — Здравейте. Аз съм Дона. О, не — теб те помня. Онази, дето…

— … падна от покрива. Да.

Лили ме прегърна, за да направи селфи на двете ни в линейката, а аз се опитах да не забелязвам киселата физиономия на Дона.

— Е, къде сте били? — попита Сам откъм шофьорското място.

— На танци — отговори Лили. — Опитвам се да убедя Луиза, че не трябва постоянно да се държи като досаден стар пърдел. Може ли да включим сирената?

— Не. Къде бяхте? Пита също толкова досаден дърт пърдел, между другото. Едва ли знам мястото, каквото и да ми кажеш.

— Клуб „Двайсет и две“ — отвърна Лили. — На гърба на „Тотнъм Корт Роуд“.

— Там имахме спешна трахеотомия, Сам.

— Спомням си. Изглежда, сте имали страхотна вечер. — Погледите ни се срещнаха в огледалото за обратно виждане и аз леко се изчервих. Внезапно се почувствах ужасно доволна, че съм излязла да танцувам. Така изглеждах напълно различен човек. Не просто окаяна барманка от летището, чиято представа за забавление е да падне от покрива.

— Беше страхотно — казах аз с широка усмивка.

Той погледна монитора на таблото пред себе си.

— О, супер. Имаме зелен сигнал при „Спенсър“.

— Но нали вече се прибираме в централата — измърмори Дона. — Лени непрекъснато постъпва така с нас, защо? Този човек е садист.

— Никой друг не е свободен.

— Какво става?

— Появи се заявка. Може да се наложи да ви оставя пътьом. Не е далеч от твоя апартамент обаче. Дръжте се здраво, момичета.

Сирената прониза нощта. И ние потеглихме, понесохме се из нощния трафик на Лондон, над главите ни пищяха сините светлини, а Лили викаше от удоволствие.

Всяка делнична нощ, осведоми ни Дона, докато стискахме здраво дръжките на носилката отзад, в Спешна помощ се получавали обаждания от „Спенсър“ и ги викали да свестят онези, които не са успели да се задържат на крака до часа за затваряне на бара, или да зашият лицата на младежите, които след шест халби вечер ставали свадливи и губели и сетната капка здравомислие.

— Тези младежи би трябвало да се радват на живота си, а вместо това, те се напиват до безсъзнание с изкараните с мъка пари. Всяка седмица, за бога.

Пристигнахме за минути, като линейката забави ход, за да не блъсне някого от пияните купонджии, които залитаха по тротоара. Рекламните табели по затъмнените прозорци на нощния клуб предлагаха „Безплатни напитки за дамите преди десет часа“. Въпреки развеселените компании от младежи и девойки, подвикванията и лъскавите дрехи, претъпканите улици на този квартал с барове и локали нямаха онази карнавална атмосфера, присъща на подобно място, по-скоро се усещаше някакво напрежение и безпокойство. Погледнах предпазливо през прозореца.

Сам отвори задната врата и си взе чантата.

— Останете в линейката — каза той и слезе.

Един полицай се насочи към него, каза му нещо тихо, след което двамата се запътиха към някакъв младеж, който седеше в канавката. Лицето му беше обляно в кръв от рана на слепоочието. Сам приклекна до него, докато полицаят се опитваше да държи настрани пияните зяпачи, „услужливите“ приятели и хленчещите приятелки. Сякаш бе заобиколен от статисти от „Живите мъртви“ — олюляващи се наоколо безсмислено, мърморещи и сумтящи, някои изцапани с кръв.

— Мразя тези случаи — каза Дона, преглеждайки енергично запасите в медицинската си чанта, докато ние наблюдавахме сцената навън. — Предпочитам някое раждане или мила старица с кардиомиопатия. О, по дяволите, загазихме.

Сам леко бе извърнал главата на младежа да го прегледа, когато друг младеж, със зализана с гел коса и прогизнала от кръв яка на ризата, го сграбчи за рамото.

— Хей! Трябва да ме вземете в линейката!

Сам се обърна бавно към пияния младеж, който пръскаше кръв и слюнки, докато говореше.

— Стой настрани, приятел. Става ли? Нека си свърша работата.

Пиенето бе замъглило разума на хлапака. Той погледна другарчетата си, а после се нахвърли на Сам и заръмжа:

— Не ми казвай да стоя настрани.

Сам не му обърна внимание и продължи да се занимава с лицето на другото момче.

— Хей! Хей, ти! Трябва да ида в болница. — Бутна Сам по рамото. — Хей!

Сам остана приклекнал за момент, напълно неподвижен. После бавно се изправи и се обърна така, че беше лице в лице с пияния.

— Ще ти обясня нещо простичко, за да го разбереш, синко. Няма да се качиш в линейката, ясно? Това е. Затова си спести усилията, иди при приятелчетата си и довършете веселбата, сложи си малко лед на раната, а на сутринта иди при личния си лекар.

— Ти няма да ми казваш нищо. Аз ти плащам заплатата. Скапаният ми нос е счупен.

Докато Сам го гледаше вторачено, хлапакът замахна с ръка и блъсна Сам по гърдите. Той само го погледна отвисоко.

— Оооо — изохка Дона до мен.

Гласът на Сам — когато го чухме, беше по-скоро ръмжене:

— Добре. Сега те предупреждавам…

— Не ме предупреждавай! — По лицето на хлапака имаше презрение. — Не ме предупреждавай! За кого се мислиш?

Дона изскочи от линейката и хукна към един полицай. Прошепна нещо в ухото му и видях как и двамата се обръщат насам. По лицето на Дона се четеше молба. Момчето още викаше и ругаеше, а сега и блъскаше Сам по гърдите.

— Затова ще се погрижиш първо за мен, преди да се занимаваш с тоя педал.

Сам си оправи яката. Лицето му бе опасно застинало.

И точно когато осъзнах, че съм спряла да дишам, полицаят застана между двамата. Дона бе хванала Сам за ръкава и го дърпаше обратно към младежа на бордюра. Полицаят каза нещо по радиостанцията си, стиснал за рамото пияния младеж. Хлапакът се извъртя и се изплю върху якето на Сам.

— Да ти го начукам.

За кратко настана тишина, абсолютен шок. Сам замръзна.

— Сам! Ела, помогни ми, моля те! Имам нужда от теб. — Дона го дърпаше напред. Когато зърнах очите на Сам, видях, че блестят студени и сурови като диаманти. — Хайде — каза Дона, докато настаняваха изпадналия в безсъзнание младеж отзад в линейката. — Да се омитаме оттук.

 

 

Той шофираше мълчаливо, докато двете с Лили се бяхме сгушили на предната седалка до него. Дона почисти гърба на якето му, докато той гледаше право напред, вирнал упорито брадичка.

— Можеше да е по-зле — бодро отбеляза Дона. — Миналия месец един ми повърна в косата. И малкото чудовище го направи нарочно. Пъхна пръсти в гърлото си и изтича зад мен — само защото не исках да го закарам до дома му, сякаш съм някакво проклето такси.

Тя се изправи и се протегна за енергийната напитка, която държеше отпред.

— Пълна загуба на ресурси. Като си помислиш какво бихме могли да правим, вместо да събираме купчина… — Тя отпи голяма глътка, после погледна момчето, което всеки момент отново щеше да изгуби съзнание. — Не знам. Човек се чуди какво ли им минава през главите.

— Нищо специално — отвърна Сам.

— Да. Е, трябва да държим изкъсо този юнак. — Дона потупа рамото на Сам. — Миналата година получи предупреждение.

Сам ми хвърли кос поглед, внезапно смирен.

— Отидохме да вземем едно момиче от горния край на Къмършъл Стрийт. Лицето й бе смазано. Домашен скандал. Докато се мъчех да я настаня на носилката, от бара изскочи гаджето й и отново почна да я удря. Не можах да се сдържа.

— Ударил си го?

— Не само веднъж — вметна Дона.

— Да. Ами… беше лош момент.

Дона се обърна към мен и направи физиономия.

— Както и да е, той не може да си позволи отново да загази. Иначе ще изхвърчи от службата.

— Благодаря — казах аз, когато ни свали от линейката. — За прибирането, имам предвид.

— Не можех да ви оставя в онази лудница под открито небе — отвърна той.

Погледите ни за миг се срещнаха. После Дона затвори вратата и потеглиха към болницата с ранения момък отзад.

— Ти го харесваш — каза Лили, докато гледаше как линейката завива зад ъгъла.

Бях забравила за нея. Въздъхнах и бръкнах в джоба за ключовете си.

— Той е сексманиак.

— И какво? Аз определено бих правила секс с него — заяви Лили, докато отварях вратата. — Искам да кажа, ако бях стара. И леко отчаяна. Като теб.

— Не мисля, че съм готова за връзка, Лили.

Тя вървеше след мен, така че нямаше начин да го докажа, но бих могла да се закълна, че правеше физиономии зад гърба ми през цялото време, докато се качвахме по стълбите.