Джоджо Мойс
След теб (11)

Десета глава

Писах на Нейтън. Той моментално ми отговори:

Лу, да не си почнала да вземаш твърди наркотици?

Какво, по дяволите, става?

Изпратих му втори имейл с малко повече подробности и обичайното му спокойствие явно се върна.

Виж ти, старото куче. Пак ни изненада, а?

Не се чух с Лили цели два дни. Притеснявах се, но от друга страна, изпитвах и леко облекчение от този кратък период на спокойствие. Питах се дали след като се е отървала от фантазиите си за семейството на Уил, няма да е по-склонна да стопли отношенията със собственото си семейство. Чудех се и дали господин Трейнър ще й се обади лично, за да изглади ситуацията. Питах се къде ли е и дали отсъствието й е свързано с младежа, който бе стоял отсреща и я бе наблюдавал как седи пред моя вход. Имаше нещо в него и в уклончивостта на Лили, когато я бях питала за него, което не ми даваше мира.

Мислех много и за Сам, съжалявах за внезапното си тръгване. Бягството ми онази вечер ми се струваше доста пресилено и прекалено емоционално. Сигурно съм изглеждала точно такава, каквато казвах, че не съм. Реших, че следващия път, когато го видя пред църквата след някоя от сбирките на групата, ще реагирам много спокойно, може би дори ще го поздравя и ще му се усмихна загадъчно като човек, който изобщо не е депресиран.

На работа времето едва се влачеше. Беше започнало ново момиче: Вера, строга на вид литовка, която изпълняваше задълженията си в бара със странната полуусмивка на човек, който си мисли за бомбата, която е заложил наблизо. Наричаше всички мъже „мръсни, мръсни зверове“, когато Ричард не можеше да я чуе.

Той бе започнал да държи мотивиращи речи сутрин, след които трябваше да вдигаме юмрук във въздуха, да подскачаме и да викаме „Дааа!“, при което къдравата ми перука винаги се накривяваше. Той се мръщеше, сякаш това бе показателно за собствения ми характер, а не бе естествена последица от носенето на перука, която не беше залепена за главата ми все пак. Перуката на Вера не помръдваше. Предполагам, че се страхуваше да падне.

Една вечер, след като се прибрах у дома, потърсих в интернет информация за проблемите на тийнейджърите, опитвайки се да разбера дали не мога да направя нещо, за да поправя щетите от уикенда. За съжаление, имаше доста статии за хормонален дисбаланс и нищо за това какво да направиш, когато си запознал шестнайсетгодишно момиче, което току-що си срещнал, с останалите членове на семейството на мъртвия му парализиран баща. В десет и половина се отказах, огледах стаята си, в която половината ми дрехи още бяха в кашони, обещах си, че през тази седмица ще направя нещо по въпроса, после, след като твърдо си повторих, че непременно ще го направя, заспах.

 

 

Събудих се в два и половина от нечие блъскане по входната врата. Измъкнах се от леглото, грабнах парцала с дълга дръжка, след което опрях око в шпионката на вратата с разтуптяно сърце.

— Ще повикам полиция! — викнах аз. — Какво искаш?

— Хей, Лили е. — Тя направо се строполи вътре, когато отворих вратата. Смееше се и вонеше на цигарен дим, спиралата се бе размазала около очите й.

Загърнах се с халата си и заключих след нея.

— Господи, Лили. Посред нощ е.

— Искаш ли да идем да потанцуваме? Реших, че можем да идем на танци. Обожавам танците. Всъщност това не е съвсем вярно. Много харесвам танците, но не затова съм тук. Мама не искаше да ме пусне. Сменили са ключалките. Представяш ли си?

Изкушавах се да й кажа, че след като алармата на часовника ми е настроена за малките часове на утрото, никак не е странно, че мога да си го представя.

Лили се блъсна в стената.

— Даже не отвори тъпата врата. Просто ми крещеше през отвора за писмата. Сякаш съм някаква… безпризорна. Затова… реших, че мога да остана тук. Или да идем на танци… — Тя залитна край мен и се запъти към музикалната уредба, която пусна с оглушителна сила. Втурнах се да намаля звука, но тя сграбчи ръката ми. — Хайде да потанцуваме, Луиза! Трябва да се поразмърдаш! Толкова си тъжна през цялото време! Отпусни се! Хайде!

Изтръгнах ръката си и побързах да натисна копчето за звука миг след като чух първите възмутени удари от долния етаж. Когато се обърнах, Лили беше изчезнала към стаята ми за гости, където със залитане се строполи на леглото по очи.

— О. Мили. Боже. Това легло е тоооолкова противно.

— Лили? Не може просто да се появяваш и… О, за бога.

— Само за минутка — дойде приглушеният й отговор. — Буквално ми е нужна минута почивка. После ще ида да танцувам. Двете ще танцуваме.

— Лили. Утре сутрин съм на работа.

— Обичам те, Луиза. Казах ли ти? Наистина те обичам. Ти си единствената, която…

— Не можеш просто да се строполиш като…

— Ммм… кратка дрямка…

Тя не помръдна.

Докоснах я по рамото.

— Лили… Лили?

Леко похъркване.

Въздъхнах, изчаках няколко минути, после внимателно свалих ожулените й пантофки, изпразних джобовете й — цигари, мобилен телефон, смачкани пет лири, взех всичко в стаята си. Завъртях я настрани, с крака, присвити до корема, и най-накрая, абсолютно разсънена в три посред нощ, знаейки, че няма да мога да заспя от притеснение, да не би да повърне и да се задави, седнах на един стол и я загледах.

Лицето й беше спокойно. Сърдитото смръщване и маниакално пресилената усмивка ги нямаше; чертите й бяха застинали в неземно красиво и спокойно изражение, косата й бе разпиляна по раменете. Колкото й влудяващо да бе поведението й, не можех да й се ядосам. Спомнях си болката по лицето й в неделя. Лили беше абсолютната ми противоположност. Тя не таеше болката си, не я криеше. Реагираше остро, напиваше се, правеше бог знае какво, за да забрави. Приличаше на баща си повече, отколкото бях си мислила.

Какво би направил в случая ти, Уил?, питах го мълчаливо.

Но както се бях мъчила да измисля как да помогна на него, така и сега не знаех какво да направя за нея. Не знаех как да оправя нещата.

Сетих се за думите на сестра си: Няма да успееш да се справиш, да знаеш. И за няколко мига, точно преди разсъмване, усетих, че я мразя, задето е права.

 

 

Установи се някаква рутина, в която Лили идваше при мен през няколко дни. Никога не бях сигурна коя Лили ще се появи на вратата: маниакално веселата Лили, която настояваше да излезем и да хапнем в някой ресторант или да погледаме онази невероятно красива котка долу на парапета и която танцуваше във всекидневната под звуците на последното си музикално откритие, или пък потиснатата, напрегната Лили, която кимаше мълчаливо за поздрав при появата си, после лягаше на дивана и гледаше телевизия. Понякога задаваше случайни въпроси за Уил — какви телевизионни програми обичал да гледа.

(Той рядко гледаше телевизия; предпочиташе филмите.) Имал ли е любим плод? (Грозде без семки. Червено.) Кога е бил последният път, в който съм го видяла да се смее? (Не се смееше често. Но усмивката му… още можех да си я представя, внезапно блясване на равните му бели зъби, леките бръчици край очите.) Никога не бях сигурна дали отговорите ми я задоволяват.

А освен това на всеки десетина дни се появяваше и пияната Лили — или още по-лошо, никога не бях сигурна — която тропаше по вратата ми в малките часове, игнорираше протестите ми за късния час и изгубения сън, залиташе покрай мен с изцапано със спирала лице и липсващи обувки, падаше върху сгъваемото легло и не се събуждаше, когато излизах сутринта.

Изглежда, нямаше никакви хобита и почти нямаше приятели. Разговаряше с непознати по улиците, молеше всеки за услуга с безочливия непукизъм на намерено в гората дете. Но не вдигаше телефона у дома и явно очакваше всеки да я намрази.

Понеже повечето частни училища бяха в лятна ваканция, попитах я къде спи, когато не е в апартамента или при майка си, но след кратка пауза тя каза само: „При Мартин“. Когато я попитах дали това е гаджето й, тя направи типичната за всеки тийнейджър физиономия в отговор на някой възрастен, който е задал не само адски глупав, но и противен въпрос.

Понякога беше ядосана, друг път — груба. Но никога не можех да й откажа каквото и да било. Колкото и хаотично да бе поведението й, оставах с впечатлението, че моят апартамент е убежище за нея. Осъзнах, че търся някакви следи: проверих телефона й за съобщения (беше заключен с парола), ровех в джобовете й за наркотици (нямаше такива, освен онази цигара преди време), а веднъж, десет минути след като бе дошла разплакана и пияна, гледах как някаква кола стои пред блока ми и надува клаксон в продължение на три четвърти час почти без прекъсване. Накрая един от съседите ми слезе и почука на прозореца на колата толкова силно, че шофьорът й потегли рязко.

— Знаеш ли, не искам да те съдя, но не е добра идея да се напиваш толкова, че да не знаеш какво правиш, Лили — казах й аз една сутрин, докато правех кафе и за двете. Лили вече прекарваше толкова много време тук, че трябваше да пренастройвам ежедневието си: пазарувах за двама, събирах разпилени дрехи, които не бяха мои, правех двойно повече топли напитки, научих се да заключвам вратата на банята, за да избегна викове: О, мили боже. Гадост!

— Напротив, съдиш ме. Точно това означава „не е добра идея“.

— Сериозно говоря.

— Аз казвам ли ти как да си живееш живота? Казвам ли ти, че този апартамент е потискащ и че се обличаш като някой, изгубил волята си за живот, освен когато си облечена като куца порноактриса в елфски костюм? Казвам ли ти го? Не. Нищо не казвам, затова ме остави на мира.

В този момент почувствах нужда да й кажа. Да й разкажа какво се беше случило с мен преди девет години, в една нощ, когато бях пила твърде много, и как сестра ми ме бе прибрала у дома без обувки, плачейки без глас, в ранните часове на утрото. Но тя несъмнено щеше да посрещне разказа ми със същото детинско презрение, с което изслушваше всичките ми съвети, а и това бе разговор, който бях успяла да проведа само с един човек на света. И него вече го нямаше.

— Освен това, не е честно да ме будиш посред нощ. Трябва да ставам рано за работа.

— Тогава ми дай ключ. Така няма да се налага да те будя, нали?

Заслепи ме с чаровната си усмивка. Беше толкова необичайна и сияйна, и толкова приличаше на тази на Уил, че скоро след това наистина й дадох ключ. Още докато й го подавах, знаех какво би казала сестра ми.

През това време два пъти говорих с господин Трейнър. Той се притесняваше дали Лили е добре, и бе почнал да се тревожи какво ще прави тя занапред.

— Имам предвид, че тя явно е умно хлапе. Не е хубаво да напуска училище още на шестнайсет. Родителите й какво казват по въпроса?

— Явно не си говорят много.

— Да поговоря ли с тях? Мислиш ли, че тя има нужда от пари за таксата в университета? Трябва да призная, че нещата при мен са малко по-сложни след развода, но Уил остави значително състояние. Затова си мислех, че това може да бъде… удачна употреба на парите му. — Той снижи глас. — Може би е разумно все пак да не споменаваме нищо пред Дела за момента. Не искам да остане с погрешно впечатление.

Въздържах се да попитам какво би било правилното впечатление.

— Луиза, мислиш ли, че можеш да убедиш Лили да дойде пак? Не спирам да си мисля за нея. Искам да опитаме отново. Знам, че Дела също би се радвала да се опознаят.

Спомних си изражението на Дела, докато двете приготвяхме заедно чая в кухнята, и се запитах дали господин Трейнър се заблуждава съзнателно, или е вечният оптимист.

— Ще опитам — обещах аз.

 

 

Има някаква особена тишина в апартамента, когато си сам в града в горещ летен уикенд. Бях първа смяна, свърших в четири, прибрах се към пет изтощена и тайничко се зарадвах, че поне за няколко кратки часа домът ми е само мой. Изкъпах се, хапнах сандвич, потърсих в интернет дали няма някаква работа, която да е за повече от минимална надница и да не е на ненормирано работно време, после седнах във всекидневната с отворени прозорци, за да направя леко течение, и се заслушах в звуците на града, които се носеха в топлия въздух.

През повечето време бях относително доволна от живота си. Бях посетила достатъчно сбирки на груповата терапия, за да знам, че е важно да оценяваш малките удоволствия. Бях здрава. Отново се бях сближила със семейството си.

Работех. Ако не бях приела напълно смъртта на Уил, то поне имах усещането, че бавно изпълзявам изпод сянката й.

И все пак.

В такива вечери, когато по улиците долу беше пълно с двойки, които се разхождаха, и смеещи се хора, които излизаха от баровете, вече обмислящи вечерята навън, посещение на някой клуб, разходка, нещо вътре в мен се стягаше; някакъв първичен инстинкт ми подсказваше, че съм на грешното място, че изпускам нещо.

Това бяха моментите, в които се чувствах най-изоставена.

Поразтребих малко, изпрах си униформата и тъкмо се бях унесла в някаква тиха меланхолия, когато се позвъни на входната врата. Станах и вдигнах слушалката на домофона с досада, като очаквах някой доставчик на пощенски пратки или объркан разносвач на пица по домовете да ме помоли да го упътя, но вместо това мъжки глас каза:

— Луиза?

— Кой е? — попитах, макар че веднага го познах.

— Сам. От линейката. Само минавах оттук след работа, на път за къщи и просто… Ами, нали си тръгна толкова набързо онази вечер, реших да видя дали си добре.

— Две седмици по-късно? Досега можеше да са ме изяли котките ми.

— Явно не са.

— Нямам котка. — Кратка пауза. — Добре съм, Сам от линейката. Благодаря.

— Чудесно… Радвам се да го чуя.

Завъртях се леко, така че да го видя в зърнестото черно-бяло екранче на входния домофон. Беше с кожено рокерско яке вместо с униформата на спешната помощ и се бе облегнал с една ръка на стената, но сега я дръпна и се извърна с лице към улицата. Видях го да въздиша леко и този дребен жест ме подтикна да заговоря.

— Е… какво правиш напоследък?

— Нищо особено. Опитвам се безуспешно да си говоря с един човек по домофона.

Смехът ми бе твърде прибързан. Твърде силен.

— Аз се отказах от това преди години — казах. — Трудно можеш да почерпиш някой с питие така.

Видях го да се усмихва. Огледах смълчания си апартамент. И казах, без твърде да мисля:

— Стой там. Ще сляза.

Щях да взема колата си, но когато той ми подаде резервната каска, ми се стори превзето да настоявам за собствен транспорт. Напъхах ключовете си в джоба и зачаках да ми даде знак да се кача.

— Работиш в спешната помощ. А караш мотоциклет.

— Така е. Но това е горе-долу единственият ми порок. — Той се ухили предизвикателно. Нещо дълбоко в мен внезапно изтръпна. — Не се ли чувстваш в безопасност с мен?

Нямаше подходящ отговор на този въпрос. Без да откъсвам очи от неговите, се покатерих на седалката отзад. Ако направеше нещо опасно, поне можеше да ме сглоби наново след това.

— Е, какво да правя? — попитах, докато слагах каската на главата си. — Никога не съм се качвала на такова нещо досега.

— Дръж се за онези ръкохватки отстрани на седалката и просто се накланяй заедно с мотоциклета. Не се опирай на мен. Ако не ти е приятно, потупай ме по рамото и ще спра.

— Къде отиваме?

— Бива ли те в интериорния дизайн?

— Изобщо. Защо?

Той запали мотора.

— Искам да ти покажа новата си къща.

И след малко бяхме потеглили, промушвахме се между колите и камионите, следвахме табелите към магистралата. Наложи се да затворя очи, да се притисна към гърба му и да се надявам, че не чува как пищя.

Излязохме в покрайнините на града, където градините ставаха все по-големи и постепенно преливаха в поля, а къщите имаха собствени имена вместо номера. Минахме през едно село, което не беше съвсем отделено от предишното, и Сам намали скорост. Спря пред една порта в полето, изключи мотора и ми даде знак да сляза. Свалих каската и направих опит да прибера залепналата от пот коса, едва движейки пръсти, изтръпнали от стискането на дръжките на задната седалка.

Сам отвори портата и ми направи път да мина. Половината от терена беше тревиста поляна, а другата — хаос от бетонни блокове и тухли. Между строителната площадка и оградата от висок жив плет се виждаше влаков вагон, а до него — заграждение за кокошки, в което няколко птици ни изгледаха очаквателно.

— Къщата ми.

— Супер! — Озърнах се наоколо. — Хм… къде е?

Сам закрачи по поляната.

— Ето я. Това са основите. Близо три месеца ми трябваха, докато ги положа.

— Тук ли живееш?

— Да.

Зяпнах бетонните блокове. Когато го погледнах, нещо в изражението възпря думите, които бяха на устата ми. Потърках чело.

— Е… цяла вечер ли ще стоим така? Или ще ме разведеш из къщата?

Окъпани от светлината на залязващото слънце, обгърнати от ухание на трева и лавандула, под жуженето на лениви пчели двамата бавно обикаляхме от един бетонен блок към друг, като Сам ми сочеше къде е мястото на прозорците и вратите.

— Това е банята.

— Доста е ветровита.

— Да. Трябва да направя нещо по въпроса. Внимавай. Това всъщност не е врата. Току-що влезе в душ-кабината.

Той прекрачи куп тухли и стъпи върху голям сив бетонен блок, след което ми протегна ръка, за да прескоча и аз.

— А тук е всекидневната. Ако погледнеш през този прозорец — описа той квадрат с пръсти, — имаш гледка към откритото поле.

Погледнах към потрепващата в маранята околност. Имах чувството, че сме на милион мили от града, а не само на десет. Поех дълбоко въздух, наслаждавайки се на неочакваното удоволствие.

— Хубаво е, но мисля, че диванът ти не е на правилното място — казах аз. — Трябват ти два. Един тук и може би ето там. И предполагам, че имаш прозорец тук, нали?

— О, да. Трябва да са два, за симетрия.

— Хм. Освен това сериозно трябва да премислиш мястото на килера.

Невероятно, но след няколко минути обикаляне и приказки къщата наистина се появи пред очите ми. Следвах с поглед ръцете на Сам, докато той очертаваше невидими камини, сътворяваше стълбища във въображението си, чертаеше по невидимия таван. Вече виждах високите панорамни прозорци, парапета на стълбата, който негов приятел щял да направи от стар дъб.

— Ще бъде прекрасна — казах аз, когато той описа и последната спалня с баня към нея.

— След десетина години. Но, да, надявам се да е така.

Озърнах се наоколо, забелязах зеленчуковата леха, заграждението за кокошките, чух песните на птиците.

— Трябва да си призная, че не е, каквото очаквах. Не се ли изкушаваш, как да кажа, да наемеш строители?

— Вероятно ще го направя накрая. Но ми харесва да работя. Полезно е за душата да строиш къща. — Той сви рамене. — Когато прекарваш дните си в кърпене на рани на прекалено самоуверени мотоциклетисти или жени, които са били използвани за боксови круши от мъжете си, когато се чудиш как да помогнеш на деца с астматичен пристъп…

— … или на глупави жени, които падат от покривите.

— И на тях също. — Той махна към бетонобъркачката, купчините тухли. — Занимавам се с това, за да мога да преглътна останалото. Бира? — Той влезе във вагона и ме покани да го последвам.

Вътре вече не приличаше на вагон. Имаше малка и безукорно подредена кухничка и Г-образен диван с мека дамаска в дъното, макар все още да миришеше леко на восък за полиране и вълнените дрехи на пътниците.

— Не обичам караваните — каза той, сякаш имаше нужда да обясни. Махна към дивана. — Сядай.

После извади студена бира от хладилника, отвори я и ми подаде бутилката. Сложи чайника на печката за себе си.

— Ти не пиеш?

Той поклати глава.

— След няколко години в професията открих, че се прибирам и се отпускам с едно питие. А после станаха две. След това се оказа, че не мога да се отпусна, ако не изпия тези две питиета или може би три. — Отвори една кутия и взе торбичка чай, която пусна в една чаша. — А после… изгубих близък за мен човек и реших, че или ще спра да пия, или никога няма да мога да откажа алкохола. — Не ме гледаше, докато го казваше, просто се движеше из вагона — едър мъж, но със странно грациозни движения сред тясното пространство. — От време на време изпивам по една бира, но не и тази вечер. По-късно ще те върна у дома.

Такива коментари премахваха неловкостта от това да седя сама в бивш вагон с мъж, когото едва познавах. Как да се държиш резервирано с някой, който се е погрижил за натрошеното ти, частично разголено тяло? Как да си напрегнат с мъж, който вече ти е казал, че планира да те върне у дома? Сякаш онази наша първа среща бе премахнала обичайните неловки моменти при опознаването на нов човек. Той ме беше виждал по бельо. За бога, той ме познаваше и под кожата, съвсем буквално. Това означаваше, че със Сам се чувствам свободна както с никого другиго.

Вагонът ми напомняше на циганските каравани, за които бях чела в детството си, в които всичко си имаше определено място и тясното пространство бе идеално подредено. Обстановката беше домашна, но спартанска и несъмнено мъжествена. Миришеше приятно на сгорещено от слънцето дърво, на сапун и бекон. Ново начало, предположих аз. Зачудих се какво ли е станало с предишния им дом с Джейк.

— Е… хм… какво мисли Джейк за това?

Той седна в другия край на дивана с чая си.

— Отначало реши, че съм полудял. Сега доста му харесва. Той се грижи за животните, когато съм дежурен нощем. В замяна съм обещал да го науча да кара мотора из полето, когато навърши седемнайсет. — Той вдигна чашата си. — Господ да ми е на помощ.

Вдигнах бирата си в отговор.

Вероятно заради неочакваното удоволствие да излезеш в топлата петъчна вечер с мъж, който те гледа в очите, когато говори, и има коса, която ти се иска да разрошиш с пръсти, или може би заради втората бира, но най-сетне започнах да се забавлявам. Вътре стана задушно, затова излязохме навън и се разположихме на два сгъваеми стола. Аз наблюдавах кокошките, които кълвяха тревица наоколо, и това ми се стори изключително отпускащо, докато слушах как Сам разправя за изключително затлъстели пациенти, за които били нужни по четири екипа, за да ги измъкнат от домовете им, за младежи от улични банди, които се опитвали да се нападат един друг, докато им шиели раните в линейката. Докато разговаряхме, се улових, че тайничко го поглеждам и се любувам на начина, по който държи чашата си, на внезапните му усмивки, при които три идеално оформени линии се очертаваха край ъгълчето на окото му, сякаш са били прецизно нарисувани.

Разказа ми за родителите си: баща му бил пенсиониран пожарникар, а майка му — певица в нощен клуб, която се отказала от кариерата си заради децата. („Мисля, че затова ме привлече подсъзнателно работното ти облекло. Приемам лъскавите дрехи за нещо нормално.“) Не спомена покойната си жена по име, но отбеляза, че майка му се тревожела за липсата на женска грижа в живота на Джейк.

— Тя идва веднъж месечно и го взема със себе си в Кардиф, където заедно със сестрите й го глезят, хранят го и му купуват купища чорапи. — Облегна лакти на коленете си. — Оплаква се, че трябва да ходи там, но тайничко се радва.

Казах му за връщането на Лили и той потръпна леко, когато му описах срещата й с господин Трейнър.

Разказах му за странните й настроения, за непредвидимото й поведение, а той само кимаше, сякаш всичко това беше съвсем обичайно. Когато му казах за майката на Лили, той само поклати глава.

— Това, че са богати, не ги прави по-добри родители — отбеляза той. — Ако получаваше социална помощ, подобна майка със сигурност щеше да бъде посетена от Социалните служби. — Вдигна чашата си към мен. — Хубаво е това, което правиш, Луиза Кларк.

— Не съм убедена, че го върша добре.

— Никой няма усещането, че се справя добре с тийнейджърите — каза той. — Мисля си, че това е в реда на нещата.

Трудно ми беше да свържа този Сам, отпуснат и спокоен в дома си, загрижен за кокошките, с хлипащия и преследващ жените мъж, за когото слушахме в групата за терапия. Но пък отлично знаех, че образът, който човек си избира да покаже пред останалите, може да бъде много различен от това, което е всъщност. Знаех как мъката може да те накара да се държиш по начин, който самият ти не разбираш.

— Много ми харесва твоят вагон — казах. — И невидимата ти къща.

— Тогава се надявам да дойдеш пак — каза той.

Сексманиак. Ако така сваляше жените, помислих си с лека завист, значи, беше адски добър. Цялата картинка беше силно впечатляваща: сдържано скърбящият баща, редките му усмивки, начинът, по който вдигаше някоя кокошка с една ръка и тя изглеждаше наистина доволна от вниманието. Не можех да си позволя да стана поредната му психясала приятелка, повтарях си наум. Но имаше едно неуловимо удоволствие в това просто да пофлиртуваш с красив мъж. Изпитвах нещо различно от тревогата или безмълвния гняв, които сякаш изпълваха цялото ми ежедневие. Единствените други близки срещи с противоположния пол през изминалите няколко месеца бяха под влиянието на много алкохол и свършваха в таксито и с порой сълзи от самосъжаление под душа.

Как мислиш, Уил? Това добре ли е?

Беше се стъмнило и видяхме как кокошките се прибраха с недоволно кудкудякане в къщичката си.

Сам ги гледаше разсеяно. Облегна се назад в стола си.

— Имам усещането, Луиза Кларк, че докато говориш с мен, вътрешно водиш съвсем различен разговор.

Искаше ми се да му отвърна с нещо остроумно. Но беше прав и нямаше какво да кажа.

— Ти и аз. И двамата отбягваме нещо.

— Много си прям.

— А сега те накарах да се почувстваш неловко.

— Не. — Погледнах го. — Е, може би малко.

Зад гърбовете ни един гарван се издигна шумно в небето и пляскащите му криле раздвижиха застиналия въздух. Сдържах се да не пригладя косата си, вместо това отпих последна глътка от бирата си.

— Добре. Хм. Ето ти един истински въпрос. Колко време мислиш, че е нужно, за да преодолееш смъртта на близък човек? Някой, когото наистина си обичал. — Не знам защо попитах. Беше направо жестоко откровено, предвид неговото положение.

Може би се притеснявах, че „сексманиакът“ ще направи своя ход.

Сам леко разтвори очи от изненада.

— Уха. Ами… — Той се вторачи в чашата си, а после се загледа в смраченото поле. — Не съм сигурен, че можеш да го преодолееш някога, когато и да било.

— Много оптимистично.

— Не. Сериозно. Много съм мислил за това. Научаваш се да живееш с мъката, с тях. Защото те остават с нас дори и ако вече не са живите и дишащи хора, които сме познавали. Не изпитваш вече същата смазваща мъка, която си усещал в началото и която те поглъща изцяло и те кара да плачеш на неподходящи места и да се ядосваш внезапно на всички идиоти, които още са живи, докато любимият ти човек е мъртъв. Това просто е нещо, с което се научаваш да живееш. Като да се приспособиш към някаква дупка. Не знам. Сякаш ставаш… поничка вместо кифличка.

По лицето му бе изписана такава тъга, че се почувствах виновна.

— Поничка.

— Тъпо сравнение — каза той с полуусмивка.

— Не исках да…

Той поклати глава. Загледа се в тревата между краката си, после ме погледна отстрани.

— Хайде. Да те прибирам у вас.

Минахме през поляната и стигнахме до мотора му. Беше захладняло и аз скръстих ръце пред гърдите си. Той го забеляза и ми подаде якето си, настоявайки да го облека въпреки протестите ми, че съм добре. Беше приятно тежко и възбуждащо мъжествено. Помъчих се да не вдишвам дълбоко.

— Така ли сваляш всичките си пациентки?

— Само живите.

Засмях се. Звукът се изтръгна неочаквано от мен, по-силен, отколкото исках.

— Не ни е позволено да излизаме на срещи с пациенти. — Подаде ми резервната каска. — Но реших, че вече не си мой пациент.

Взех каската.

— И това не е истинска среща.

— Не е ли? — Той кимна леко с философско примирение, докато се качвах зад него. — Добре.