Джоджо Мойс
След теб (10)

Девета глава

Обадих се в обедната почивка във вторник, когато обща еднодневна стачка на френските и немските авиодиспечери бе оставила бара почти празен. Изчаках, докато Ричард тръгне за доставки, след което застанах на пътеката, близо до последните тоалетни преди проверката на багажа, и зарових в телефона си за телефонния номер, който така и не можах да изтрия.

Телефонът звънна три-четири пъти и за момент ме обзе почти непреодолимо желание да натисна бутона „Край на повикването“. Но после от другата страна чух познат мъжки глас.

— Ало?

— Господин Трейнър? Обажда се… Лу.

— Лу?

— Луиза Кларк.

Кратко мълчание. Направо можех да чуя как препускат спомените му, пробудени от простичкото споменаване на името ми, и за миг се почувствах гузна. Последния път го бях видяла до гроба на Уил — един преждевременно състарен мъж, който все изпъваше рамене, сякаш се бореше с бремето на мъката си.

— Луиза. О… боже. Това е… Как си?

Преместих се леко, за да мине Вайълет с количката си. Тя ми се усмихна съучастнически, докато нагласяше моравия си тюрбан със свободната си ръка. Забелязах, че има малки английски знаменца, нарисувани върху ноктите си.

— Много добре, благодаря. А вие как сте?

— О… нали знаеш. Всъщност и аз съм много добре. Нещата леко се промениха, откакто се видяхме за последен път, но всичко е… нали разбираш…

Тази мигновена и нетипична за него липса на сърдечност едва не ме разколеба. Поех си дълбоко въздух.

— Господин Трейнър, звъня ви, защото трябва да поговорим за нещо.

— Мислех, че Майкъл Лолър вече е уредил финансовите въпроси. — Тонът му леко помръкна.

— Не става дума за пари. — Затворих очи. — Господин Трейнър, наскоро ме посети един човек и мисля, че трябва да се запознаете.

Някаква жена ме бутна с куфара си и тихичко се извини.

— Вижте, няма лесен начин да го представя, затова просто ви го казвам. Уил е имал дъщеря и тя се появи на вратата ми. Много иска да се запознае с вас.

Настана дълга тишина.

— Господин Трейнър?

— Съжалявам. Би ли повторила какво каза?

— Уил е имал дъщеря. Не е знаел за нея. Майката е негова бивша приятелка от университета, която решила да не му казва. Има дъщеря, която ме издири и много иска да се срещне с вас. На шестнайсет е. Казва се Лили.

— Лили?

— Да. Говорих с майка й и ми се струва, че е истина. Жената се казва Милър. Таня Милър.

— Аз… не си я спомням. Но Уил имаше ужасно много приятелки.

Отново дълга тишина. Когато отново заговори, гласът му пресекваше.

— Уил е имал… дъщеря?

— Да. Ваша внучка.

— Ти… наистина ли смяташ, че е негова дъщеря?

— Запознах се с майката и чух нейната история, така че, да, мисля, че всичко е истина.

— О, мили боже.

Чух някакъв глас в същата стая.

— Стивън? Стивън? Добре ли си?

Отново тишина.

— Господин Трейнър?

— Съжалявам. Просто… малко съм…

Вдигнах ръка към челото си.

— Това е огромен шок. Знам. Съжалявам. Не можах да измисля по-добър начин да ви съобщя. Не исках просто да се появим в дома ви, в случай че…

— Не. Не, няма нужда да се извиняваш. Новината е добра. Изключително добра. Внучка.

— Какво става? Защо седиш така? — Другият глас в стаята звучеше загрижен.

Усетих как той закрива с ръка слушалката и чух приглушения му отговор:

— Добре съм, скъпа. Наистина. Аз… ще ти обясня всичко след малко.

Последва още приглушен разговор. А после отново се обърна към мен, този път гласът му бе странно неуверен:

— Луиза?

— Да?

— Напълно сигурна ли си? Имам предвид, всичко е толкова…

— Абсолютно сигурна съм, господин Трейнър. С удоволствие бих ви обяснила нещо повече, но тя е на шестнайсет и е толкова жизнена и… ами просто много иска да се запознае с роднините, които никога не е подозирала, че има.

— О, мили боже. О… Луиза?

— Слушам.

Когато отново заговори, очите ми неочаквано се бяха изпълнили със сълзи.

— Кога ще се запознаем? Как ще направим срещата с… Лили?

 

 

Отидохме там следващата събота. Лили се притесняваше да иде сама, но не искаше да го признае. Просто ми каза, че е по-добре аз да обясня всичко на господин Трейнър, защото „старите хора се разбират по-добре помежду си“.

Пътувахме в мълчание. Направо се бях поболяла от притеснение, че отново ще вляза в къщата на семейство Трейнър, но не можех да обясня това на спътницата си. Лили не проронваше и дума.

Той повярва ли ти?

Да, бях й казала. Мисля, че ми повярва. Но нямаше да е лошо да направи и кръвен тест просто за да са сигурни всички.

Той ли поиска да се види с мен, или ти му предложи?

Не можех да си спомня. В мозъка ми сякаш имаше статичен шум само заради факта, че отново говоря с него.

Ами ако не съм това, което очаква?

Не бях сигурна, че изобщо очаква нещо. Човекът тъкмо бе открил, че има внучка.

Лили се бе появила в петък вечерта, макар да не я очаквах преди събота сутринта, като каза, че се скарала ужасно с майка си и че Смотаняка Франсис й бил казал, че е време да порасне. Тя подсмръкна:

— И това от човека, който смята за нормално да има цяла стая, отделена само за някакво си влакче.

Бях й казала, че може да остане, стига: (а) да имам потвърждение от майка й, че знае къде е, (б) да не пие и (в) да не пуши в апартамента ми. Което означаваше, че докато съм в банята, тя пресичаше улицата и отиваше при Самир в магазина отсреща да си приказва с него, докато изпуши две цигари, но ми се струваше дребнаво да се заяждам. Таня Хоутън-Милър продължи да мрънка поне двайсет минути как било невъзможно да се получи нещо добро и четири пъти ми повтори как съм щяла да пратя Лили обратно след четиридесет и осем часа, и прекъсна връзката едва когато някакво хлапе почна да пищи на заден план. Слушах как Лили трополи в малката ми кухничка, докато музика, която не разбирах, вибрираше в оскъдните мебели наоколо.

Добре, Уил — заговорих мислено. — Ако това е била идеята ти да ме подтикнеш към нов и различен живот, значи, наистина успя да ме изненадаш.

 

 

На другата сутрин влязох в стаята за гости да събудя Лили и я заварих вече будна, обвила с ръце коленете си, да пуши до отворения прозорец. Купчина дрехи бяха метнати безразборно на леглото, сякаш е пробвала поне дузина тоалета и не ги е сметнала за подходящи.

Изгледа ме гневно, сякаш ме предизвикваше да направя някакъв коментар. Внезапно пред мен изникна образът на Уил, който се извръща в инвалидния си стол от прозореца, а погледът му е гневен и измъчен, и за миг останах без дъх.

— Тръгваме след час — казах само.

 

 

Стигнахме до покрайнините на града малко преди единайсет. Лятото отново бе довело тълпи от туристи по малките улички на Стортфолд — като орляци от връщащи се у дома лястовици с необичайно пъстро оперение, стиснали своите пътеводители и сладоледи, проправящи си безцелно път край кафетата и сезонно отворените магазини за сувенири, пълни с подложки за чаши с картинка на замъка и календари, които щяха да се озоват пъхнати в някое чекмедже у дома и никога нямаше да се използват. Минах бавно край замъка, сякаш бях част от колона с туристически автобуси, като не спирах да се удивлявам на леките дъждобрани, анораците и шапките за слънце, едни и същи всяка година. Тази година замъкът празнуваше петстотингодишен юбилей и навсякъде имаше плакати, оповестяващи събитията, свързани с годишнината: традиционни танци, скари на открито, различни забавления…

Спрях колата пред централния вход на къщата, доволна, че не сме точно пред пристройката, в която бях прекарала толкова много време с Уил. Седяхме в колата с изключен двигател. Лили, забелязах, беше изгризала почти до кожа ноктите си.

— Добре ли си?

Тя сви рамене.

— Да влизаме ли?

Лили се бе вторачила в краката си.

— Ами ако не ме хареса?

— Защо да не те хареса?

— Никой не ме харесва.

— Убедена съм, че не е така.

— Никой в училище. Родителите ми нямат търпение да се отърват от мен. — Тя ядно захапа ъгълчето на останалия неизгризан нокът на палеца й. — Що за майка ще остави дъщеря си да живее в мизерен стар апартамент на някоя непозната?

Поех си дъх.

— Господин Трейнър е мил човек. Нямаше да те доведа тук, ако не мислех, че всичко ще мине добре.

— Ако не ме хареса, може ли да си тръгнем? Много бързо?

— Разбира се.

— Аз ще разбера. Само от погледа му.

— Ще изхвърчим на две гуми, ако е нужно.

Тя се усмихна неохотно.

— Хайде — казах аз, като се мъчех да не показвам, че съм почти толкова нервна, колкото и тя. — Да вървим.

Стоях на стъпалата и наблюдавах Лили, за да не мисля твърде много за това къде се намирам. Вратата бавно се отвори и той се появи, все в същата светлосиня риза, която помнех отпреди две лета, но с по-късо подстригана коса, навярно в напразен опит да скрие състаряващия ефект на голямата мъка. Отвори уста, сякаш искаше да каже нещо на мен, но беше забравил какво е, а после погледна Лили и очите му леко се разшириха.

— Лили?

Тя кимна.

Той я гледаше напрегнато. Никой не помръдваше. А после стисна устни, сълзи изпълниха очите му, той пристъпи напред и я грабна в прегръдките си.

— О, скъпа. О, мили боже. О, толкова се радвам да те видя. О, мили боже.

Побелялата му глава се сведе и опря в нейната. Зачудих се за миг дали тя няма да се дръпне — Лили не беше от хората, склонни да насърчават физически контакт. Но докато ги гледах, ръцете й се повдигнаха, тя ги обви около кръста му и стисна здраво ризата му, при което кокалчетата на пръстите й побеляха, очите й се затвориха и тя се остави да бъде прегърната. Останаха така сякаш цяла вечност, старецът и внучката му, без да помръдват от стъпалата пред вратата.

Той се дръпна леко назад, по страните му се стичаха сълзи.

— Дай да те погледна. Да те видя.

Тя ми хвърли поглед, който бе едновременно смутен и доволен.

— Да. Да, сега виждам. Погледни се само! Гледай! — Лицето му се завъртя към мен. — Прилича на него, нали?

Кимнах.

Тя също се взираше в него, вероятно търсеше следи от баща си. Когато свали поглед, двамата още стискаха ръцете си.

До този момент не бях осъзнала, че плача. Заради неподправеното облекчение по измъченото и остаряло лице на господин Трейнър, заради радостта му от нещо, което е смятал за загубено и частично си е върнал, заради искреното щастие на двамата от това, че са се открили един друг. И когато тя му се усмихна в отговор — бавна, мила усмивка на близък човек — цялата ми нервност, както и всички резерви, които имах към Лили Хоутън-Милър, се изпариха.

 

 

Не бяха минали и две години, но Гранта Хаус се бе променила значително от последното ми идване тук. Нямаше ги грамадните старинни бюфети, изящните декоративни кутийки по полираните махагонови масички, тежките завеси. Тромаво движещата се фигура на Дела Лейтън обясняваше доста от промените. Все още имаше няколко лъскави старинни мебели, но всичко останало беше в бяло или в ярки цветове — нови и модерни завеси в слънчево жълто, бледи килими върху стария паркет, съвременни репродукции в изчистени рамки по стените. Дела се приближи бавно, усмивката й беше леко сдържана, сякаш се бе насилила да я покаже. Усетих как неволно отстъпвам крачка назад с приближаването й: имаше нещо странно шокиращо във вида на жена в толкова напреднала бременност — огромната й фигура, почти неприличната издутина на корема й.

— Здравей, ти сигурно си Луиза. Приятно ми е.

Лъскавата й червена коса бе хваната с шнола, носеше бледосиня ленена риза с навити ръкави на леко подпухналите ръце. Нямаше как да не забележа грамадния диамант на пръстена, който се бе впил върху безименния й пръст, и се зачудих с леко угризение през какво ли е минал господин Трейнър през изминалите месеци.

— Поздравления — казах аз, като кимнах към корема й. Исках да добавя още нещо, но не можех да реша какво е подходящо да се каже на жена в толкова напреднала бременност — дали „едра“, „не много едра“, „стегната“, „сияеща“, или каквито там евфемизми използват хората, за да прикрият истинската си реакция, която в общи линии може да се изрази с: „По дяволите“.

— Благодаря. Беше леко изненадващо за нас, но много приятна изненада. — Тя отмести поглед от мен. Гледаше към господин Трейнър и Лили. Той още държеше едната й ръка, като леко я потупваше за по-голям ефект, и й разказваше за къщата и как се е предавала в семейството от поколение на поколение.

— Ще пием ли чай? — предложи Дела. И после отново: — Стивън? Чай?

— Чудесна идея, скъпа. Благодаря. Лили, пиеш ли чай?

— Може ли сок за мен, моля? Или вода? — Лили се усмихна.

— Ще ти помогна — предложих аз на Дела. Господин Трейнър бе започнал да сочи предшествениците си в портретите по стените, като държеше Лили за лакътя, и отбелязваше приликите на нейния нос с този или онзи или цвета на косата й, който бил като на онзи портрет.

Дела ги загледа за момент и ми се стори, че долових нещо като уплаха да преминава по лицето й. Тя забеляза, че я гледам, и се усмихна ведро, сякаш се смути, че така явно е показала чувствата си.

— Много мило. Благодаря.

Двете отидохме заедно в кухнята, където си подавахме млякото, захарта, чайника, разменяхме любезни забележки за бисквитите. Наведох се да извадя чашите от шкафа, понеже на Дела й бе трудно да се пресегне толкова ниско, и ги сложих на плота. Нови чашки с геометрични шарки, забелязах аз, вместо старите порцеланови чаши с избелели цветя по тях, деликатно изрисувани листенца и билки с латински имена, които предшественичката й предпочиташе. Всички следи от трийсет и осем годишното царуване на госпожа Трейнър бяха набързо и безмилостно заличени.

— Къщата изглежда… чудесно. Различна е — отбелязах аз.

— Да. Ами Стивън изгуби много от мебелите си при развода. Затова се наложи леко да сменим стила. — Тя се пресегна за чайника. — Изгуби неща, които са били в семейството поколения наред. Разбира се, тя взе всичко, което можа.

Дела ми хвърли бърз поглед, сякаш да прецени дали може да ме смята за съюзник.

— Не съм говорила с госпожа… Камила, откакто Уил… — отвърнах аз, като се почувствах странно гузна.

— Е, Стивън ми каза, че това момиче просто се е появило на вратата ти. — Усмивката й беше насилена и студена.

— Да. Изненада ме. Но после се запознах с майката на Лили… Е, тя явно е била много близка с Уил за известно време.

Дела сложи ръка отзад на талията си, после се обърна отново към чайника. От майка ми знаех, че има малка адвокатска кантора в съседния град. Човек трябва да си има едно наум за жена, която не се е омъжила до трийсет години — беше казала тя осъдително, а след един бърз поглед към мен добави: — Четиридесет. Исках да кажа четиридесет.

— Какво иска според теб?

— Моля?

— Какво, мислиш, че иска? Момичето?

Чувах гласа на Лили в коридора да задава въпроси, детински и любопитни, и в миг почувствах нужда да я защитя.

— Не мисля, че иска нещо. Току-що е разбрала, че има баща, за когото не е знаела, и иска да опознае семейството му. Своето семейство.

Дела стопли чайника, премери точно колко лъжички чаени листенца да сложи (насипни чаени листенца, отбелязах аз, както би го направила госпожа Трейнър). После бавно наля гореща вода, като внимаваше да не пръсне върху нея.

— Обичам Стивън от много години. Той… той… преживя много тежко последната година и нещо. Не знам как би му се отразило… — Тя не ме погледна, докато говореше. — … как би му се отразило, ако Лили усложни живота му в този момент.

— Не смятам, че Лили би желала да усложни нечий живот — внимателно отвърнах аз. — Но мисля, че има право да познава собствения си дядо.

— Разбира се — побърза да се съгласи тя отново с дежурната усмивка на лицето. В същия момент осъзнах, че съм се провалила на някакъв незнаен тест, но осъзнах и че не ме е грижа. След един последен оглед на приготвената табла Дела я вдигна и като прие предложението ми аз да занеса сладкиша и чайника, понесе всичко останало към всекидневната.

 

 

— А ти как си, Луиза?

Господин Трейнър се бе облегнал удобно в креслото си, с широка усмивка, която оживяваше умореното му лице.

Беше си говорил с Лили почти непрекъснато по време на чая, като задаваше въпроси за майка й, къде живее, какво учи (тя не му каза за проблемите си в училище), дали предпочита плодов сладкиш, или шоколадов („Шоколадов? Аз също!“), или джинджифилов (не), дали харесва крикета (не съвсем — „Е, ще трябва да променим това!“). Изглеждаше видимо успокоен от нея, от приликата й със сина му. В този момент вероятно нямаше да го е грижа дори да бе заявила, че майка й е бразилска екзотична танцьорка.

Забелязах го как тайничко поглежда към Лили, докато тя говори, изучава профила й, сякаш се мъчи да види в него Уил. На моменти долавях някаква меланхолия в изражението му. Подозирах, че изпитва онова, което бях усетила и аз: нова мъка, задето синът му никога нямаше да я види. После някак успяваше да се стегне, принуждаваше се да е по-бодър и отново грейваше в усмивка.

Беше я разхождал из градината на замъка близо половин час и когато се върнаха, с възторг ни каза, че Лили сама била намерила изхода от лабиринта още от първия път! „Сигурно е генетично заложено!“ Лили се беше усмихнала, сякаш е спечелила награда.

— Е, Луиза? Какво става с теб?

— Добре съм, благодаря.

— Още ли работиш като… личен асистент?

— Не. Аз… попътувах доста, а сега работя на едно летище.

— О! Браво! За „Бритиш Еъруейс“, надявам се?

Усетих как страните ми пламват.

— В администрацията, нали?

— Работя в един бар. На летището.

Той се поколеба само за частица от секундата, после кимна уверено.

— Хората винаги се нуждаят от барове. Особено на летищата. Аз винаги пийвам едно двойно, преди да се кача на самолета, нали така, скъпа?

— Така е — потвърди Дела.

— И сигурно е много интересно да гледаш как всички излитат нанякъде всеки ден. Вълнуващо.

— Имам някои други планове.

— Разбира се. Добре. Добре…

Настана кратко мълчание.

— Кога се очаква бебето? — попитах аз, за да отклоня вниманието на всички от мен.

— Другия месец — отвърна Дела с ръце върху издутия си корем. — Момиче е.

— Чудесно. Как ще я кръстите?

Двамата си размениха погледа, който всички бъдещи родители разменят, когато са избрали име, но не искат да го споделят с никого.

— О… още се колебаем.

— Много е странно. Да станеш баща на моите години. Не мога да си го представя съвсем. Нали се сещаш, сменяне на памперси, такива неща. — Той погледна към Дела и добави успокояващо: — Но е страхотно. Аз съм голям късметлия. И двамата сме късметлии, нали, Дела?

Тя му се усмихна.

— Сигурна съм — съгласих се аз. — Как е Джорджина?

Вероятно само аз забелязах как изражението на господин Трейнър се промени, съвсем леко.

— О, добре е. Още е в Австралия, нали разбираш.

— Вярно.

— Дойде за малко преди няколко месеца… но прекарва повечето време с майка си. Беше доста заета.

— Разбира се.

— Мисля, че си има приятел. Почти съм сигурен, че някой ми каза, че си имала приятел. Което е… хубаво.

Дела се пресегна и хвана ръката му.

— Коя е Джорджина? — попита Лили, докато хапваше бисквита.

— По-малката сестра на Уил — обясни й господин Трейнър, като се обърна към нея. — Твоята леля! Да! Всъщност тя малко приличаше на теб, когато беше на твоите години.

— Може ли да видя снимка?

— Ще ти намеря. — Господин Трейнър потърка страната си. — Опитвам се да се сетя къде сложихме онази снимка от завършването.

— В кабинета ти — подсказа му Дела. — Остани тук, скъпи. Аз ще я донеса. За мен е добре да се движа повече. — Тя се надигна тежко от дивана и излезе тромаво от стаята.

Лили настоя да иде с нея.

— Искам да видя и другите снимки. Трябва да преценя на кого приличам.

Господин Трейнър се загледа след тях все така усмихнат. Седяхме и пиехме чая си в мълчание. Той се обърна към мен.

— Говорила ли си с нея? С Камила?

— Не знам къде живее. Щях да ви помоля да ми дадете адреса и телефона й. Знам, че Лили иска да се запознае и с нея.

— Беше й много трудно. Поне така ми каза Джорджи. Не сме говорили двамата. Всичко е доста объркано заради… — Той кимна към вратата и въздъхна лекичко.

— Бихте ли искали вие да й кажете? За Лили?

— О, не. О… не. Аз… не съм сигурен, че тя би искала да… — Той прокара длан пред очите си. — Май е по-добре ти да го направиш.

Записа ми адреса и телефона на лист хартия и ми го подаде.

— Не е съвсем близо — подхвърли той и се усмихна извинително. — Мисля, че искаше ново начало. Би ли й предала поздрави от мен? Странно е… най-сетне да имаме внучка при тези обстоятелства. — Той снижи глас. — Най-странното е, че Камила е единственият човек, който наистина може да разбере как се чувствам в този момент.

Ако беше някой друг, вероятно бих го прегърнала на мига, но понеже и двамата сме англичани, а и той някога ми беше нещо като работодател, просто се усмихнахме сконфузено един на друг. Вероятно и на двамата ни се щеше да сме някъде другаде.

Господин Трейнър се изправи на стола си.

— Както и да е. Аз съм късметлия. Ново начало на моите години. Не съм сигурен, че изобщо го заслужавам.

— Не вярвам, че щастието зависи от това доколко си го заслужил.

— Ами ти? Знам, че много обичаше Уил…

— Трудно е да следваш примера му. — Усещах буца в гърлото си. Когато успях да преглътна, господин Трейнър продължаваше да ме гледа.

— Синът ми страшно обичаше живота, Луиза. Няма нужда да ти го казвам точно на теб.

— Тъкмо там е въпросът, нали?

Той чакаше.

— Той беше много по-добър от нас във всяко отношение.

— Ще се оправиш, Луиза. Всички ще се справим. По своя си начин. — Той докосна лакътя ми, а лицето му излъчваше нежност.

Дела се върна в стаята и започна да събира нещата за чая толкова демонстративно, че нямаше как да не разберем сигнала.

— Най-добре да тръгваме — казах на Лили и се изправих, когато тя влезе, стиснала снимка в рамка.

— Наистина приличам малко на нея, нали? Не мислиш ли, че очите ни са същите? Дали ще иска да говори с мен? Има ли имейл?

— Сигурен съм, че ще иска да се чуете — отвърна господин Трейнър. — Но ако нямаш нищо против, Лили, първо аз ще поговоря с нея. Новината е толкова невероятна за всички ни. Нека да й дадем няколко дни да свикне с нея.

— Добре. Е, кога мога да ви дойда на гости?

От дясната ми страна Дела изтрака шумно с чашата и едва не я счупи. Наведе се да я изправи на таблата.

— На гости ли? — Господин Трейнър се приведе напред, сякаш не бе сигурен, че е чул правилно.

— Ами, да. Ти си ми дядо. Мислех си, че би било хубаво да ви погостувам до края на лятото, нали? Да се опознаем. Имаме да наваксваме толкова много, нали? — Лицето й направо бе грейнало от вълнение.

Господин Трейнър погледна към Дела, чието изражение възпря думите, които може би бяха на устните му.

— Би било чудесно да дойдеш някой път — каза Дела, вдигнала таблата пред себе си, — но точно сега имаме доста други ангажименти.

— Това ще е първото дете за Дела, разбирате ли. Мисля, че тя би искала…

— Просто имам нужда от малко време насаме със Стивън. И бебето.

— Мога да помагам. Много ме бива с бебетата — предложи Лили. — Непрекъснато се грижех за братята си, когато бяха малки. А те бяха ужасни бебета. Просто ужасни. Врещяха през цялото време.

Господин Трейнър погледна към Дела.

— Сигурен съм, че ще бъдеш невероятно добра с бебето, скъпа Лили — каза той. — Просто точно сега моментът не е най-подходящ.

— Но вие имате толкова много стаи. Мога да остана в някоя от тези за гости. Дори няма да забележите, че съм тук. Ще помагам за памперсите и всичко останало и мога да гледам бебето вечер, за да можете двамата да излизате заедно. Бих могла да… — гласът на Лили заглъхна. Тя погледна от единия към другия в очакване.

— Лили… — обадих се аз, неловко стояща до вратата.

— Не ме искате тук.

Господин Трейнър пристъпи крачка напред, понечи да сложи ръка на рамото й.

— Лили, скъпа. Това не е…

Тя се дръпна.

— Харесва ви мисълта, че имате внучка, но не ме искате в живота си всеки ден. Вие просто… просто бихте искали някой, който ви посещава понякога.

— Неподходящ момент е, Лили — спокойно се обади Дела. — Просто… ами аз чаках много дълго Стивън — дядо ти — и тези първи дни с бебето ни са безкрайно скъпи за нас.

— А аз не съм.

— Съвсем не е така. — Господин Трейнър отново пристъпи към нея.

Тя отблъсна ръката му.

— О, господи, всички сте еднакви. С вашите идеални семейства, затворени в себе си. Никой няма място за мен.

— О, хайде сега. Да не драматизираме нещата… — подхвана Дела.

— Разкарай се — просъска Лили. Дела се дръпна като опарена, господин Трейнър зяпна шокиран, а Лили хукна навън. Оставих ги в притихналата дневна и изтичах след нея.