Мишел Моран
Последната кралица на Индия (26)

Двайсет и втора глава

1856 година

През краткото време, в което ни нямаше, всичко се беше променило.

Яздехме през Джанси в гробовно мълчание. Напълно потресени. Храмът на Махалакшми, където винаги хранехме бедните, беше затворен — върху пъстроцветните му прозорци бяха заковани дъски, покрити с английски надписи, които гласяха: „ТОЗИ ХРАМ Е ЗАТВОРЕН“. А точно до него, на обширната морава, вече заградена с груба дървена ограда, британците бяха направили кланица. Днес, когато разговарям със западняци, разбирам, че те знаят само едно нещо за Индия и то е, че ние смятаме кравата за свещено животно. Някои от тях незнайно откъде са се сдобили със съвсем погрешното схващане, че ние вярваме, че предците ни се връщат на този свят като крави. Това е пълен абсурд и безкрайно далече от истината. Ние просто никога не убиваме нарочно животно, което дава мляко, а кравата е особено важна за нас, тъй като бебетата могат да пият нейното мляко, ако млякото на майките им по някаква причина свърши. Следователно от всички обиди, които британците можеха да ни нанесат, коленето на млекодайни животни беше най-ужасната. Коленето на крави беше ужасно и само по себе си, а да го виждаш да се случва точно до най-свещената постройка на Джанси… По-добре британците да бяха сринали храма със земята.

Книжарницата, чиято табела в синьо и златно някога ме беше пленила с надписа си: „Книги — на хинди, маратхи, английски“, сега гласеше само: „Книги — на английски“. И накъдето и да се обърнехме, виждахме само британското знаме, плющящо от вятъра. Сякаш британците се бяха обзаложили да проверят на колко места биха могли да качат знаме. То се вееше от покривите на магазините, от балконите на къщите, дори от кладенеца, където жените всяка сутрин вадеха вода.

А когато стигнахме до Рани Махал, имахме чувството, че някой беше взел двореца и беше драпирал ярките му стени в плътен сивкав покров. Отчасти причината се дължеше на времето — слънцето се появяваше много рядко между облаците. Но отчасти беше и от самата градина. Всичко беше голо, като че ли повелителят Ваю — нашият бог на ветровете, беше фокусирал цялата си сила върху моя дом. Дърветата, храстите, цветята бяха напълно лишени от листа. Дом, повторих си аз и за първи път осъзнах, че наричам „дом“ място, различно от Барва Сагар.

Никой не ни чакаше, за да ни посрещне. Бяхме изпратили писмо преди пристигането си, в което описвахме всичко, случило се в Лондон. Може би не беше пристигнало?

Или може би е било посрещнато с твърде болезнено разочарование.

Почувствах се крайно неудобно в обшитото си със скъпи кожи наметало, подарено ми при съвсем различни обстоятелства, затова, когато слязох от коня, го съблякох и го метнах през ръката си. Джалкари и войниците сториха същото. Стражът пред портите се поклони много ниско, преди да ни пусне вътре, но коридорите на двореца тънеха в гробно мълчание.

Изкачихме се по стълбището. И там, в Дурбар хол, зърнахме не кого да е, а Азимулах хан — последният човек, когото очаквахме да видим, както и първият човек, когото най-силно не желаехме да видим. До него имаше още един мъж, за когото предположих, че е Нана Сахеб. Рани беше облечена в млечносиня ангарка от мачкан шифон, обшита със заешки кожички по деколтето и маншетите. Изглеждаше абсолютно царствено, седнала върху сребърната възглавница пред тях. В мига, в който ни зърна обаче, тя скочи и извика:

— Но защо никой не ме е уведомил, че сте се върнали?

Огледах стаята и видях, че останалите дургаваси започват да се изправят една по една. Азимулах се обърна към нас и веднага ми се прииска да изтрия самодоволния израз от лицето му.

Групата ни се приближи към рани и се подредихме, за да докоснем краката й и да притиснем ръце пред нея за намасте. А след това всички започнаха да говорят един през друг и в стаята бяха донесени още възглавници. Арджун, Джалкари и аз бяхме поканени да седнем вляво от Сахеб, а рани веднага попита дали кралицата е променила мнението си относно връщането й на трона на кралство Джанси.

Значи писмото ни не беше пристигнало.

— Кралица Виктория има много интереси — изрекох горчиво, — но даването на директни и бързи отговори не е сред тях.

— Разбирам — отвърна тихо рани. — Моят приятел Сахеб ни гостува вече от няколко дена и макар че баща ми в момента не е тук, Сахеб е напълно съгласен с него — всички зачакахме да чуем какво е мнението на бащата на рани, с което приятелят й е съгласен. Накрая тя завърши: — Ясно е, че британците нямат интерес да ни върнат Джанси. Но за всеки британски войник тук ние разполагаме с по четирийсет и четирима индийски войници!

— Това ще рече два милиона индийски войници в сравнение с нищожните четирийсет и пет хиляди британци — поясни Сахеб. — Когато се разчуе за онзи Циркулярен меморандум — а то ще се разчуе, — при всички положения ще избухне бунт. Вече изтърпяхме достатъчно! Чашата на търпението ни се напълни!

— И е време да прелее — допълни тихичко Азимулах.

— Какъв е този Циркулярен меморандум? — попитах аз.

— Документ, издаден от Британската източноиндийска компания, в което заповядват на командващите офицери да събират индийски момичета от всяко село и да ги настаняват в специални домове за употреба на британските войници! — отговори мрачно рани. — А ако някое момиче бъде видяно да говори с мъж, автоматично да бъде обявявано за проститутка и изпращано в един от въпросните домове! — гласът й звучеше привидно равно и спокойно, но гневът, който бушуваше отвътре, се усещаше недвусмислено, подобно на огън под тлеещи въглени.

— Но как е възможно подобно нещо?! — извика възмутено Джалкари.

Никой друг в стаята обаче не се палеше чак толкова. Очевидно темата е била обсъждана многократно през последните дни. Представих си кралица Виктория как в момента вечеря на блестящата си маса и ми се прииска да знаех тази новина, още докато бяхме там.

— Има ли вече момичета, обявени за проститутки? — настръхнах още повече аз.

— Да.

— Без съд? Без нечия намеса? — обади се Арджун, в същото настроение като мен.

— Просто отиват и ги отвличат — обясни рани. — А сега, след като кутвал знаят, че разполагат с подобна власт, само вървят от къща на къща и изискват откупи!

— Кутвал винаги са били корумпирани — отбеляза Арджун.

Кутвал са полицията. И те наистина винаги са били белязани от сянката на корупцията. Нито едно добро семейство не би пуснало сина си доброволно в кутвал.

— И това става във всяко село, така ли? — извиках, представяйки си Ану в къщата на Шиваджи. Дали местният кутвал вече е успял да ги посети? Дали са имали възможност да платят необходимия подкуп?

— Да, във всяко. И момичетата, изпращани в тези домове, се използват най-брутално, а ако се разболеят, биват изхвърлени. Семействата им не ги приемат обратно, а аз не мога по никакъв начин да им помогна! — възкликна рани. — Вече не разполагам нито с власт, нито с пари!

— Да, сипаите със сигурност ще се надигнат — предрече Азимулах, — а ние ще бъдем готови!

— Мълвата за този меморандум вече се носи от уста на уста — каза рани. — Но за онези, които още не са загубили съпруга или дъщеря, за онези, които няма да повярват, докато не видят с очите си, Азимулах ни е донесъл дар от Франция!

Всички проследихме погледа й до голям предмет, покрит с одеяло в ъгъла на стаята. Сахеб се изправи и свали одеялото. Отдолу се разкри голяма метална машина.

— Печатна преса — поясни Сахеб. — Ще отпечатаме този презрян меморандум на всички говорими езици в Индия! И ще го разпространим във всяко село, до най-малкото. А аз ще потегля на поход към Делхи. С десет хиляди яки мъже!

— С каква цел? — попита предпазливо Арджун.

— Да върна моголския император на трона. Под неговото управление Индия ще може да се върне към положението си на земя с множество кралства, точно каквато беше преди нахлуването на британците!

Ако държите да си съставите по-добра представа за моголския император, най-подходящото сравнение за него е с папата в християнския свят, а всички кралства в Индия са като католическите държави, над които папата има власт. В случая Сахеб предлагаше да върнем на власт победения император, в замяна на което императорът би могъл да се погрижи всички кралства, които британците вече бяха завладели, да бъдат върнати под индийско управление.

— Добре, десет хиляди мъже на Сахеб. А кои други кралства ще се присъединят към вас? — попита Арджун.

— Всички, които не желаят да живеят под британско господство — отговори Азимулах вместо Сахеб. — Защото в дадената ситуация или сте с нас, или сте против нас! — допълни заплашително и отправи дързък поглед към рани, която съвсем явно беше разкъсвана от дълбок вътрешен конфликт.

— Вече ви казах — изрече след дълбок размисъл тя. — Ако окажа помощ на сипаите и британците успеят да ги победят, имате ли някаква представа какво ще ми сторят британците? И което е още по-важно — какво ще причинят на Джанси? Разберете, положението ми е особено трудно. Налага се да остана неутрална!

— И съвестта ти ще ти позволи, така ли? Особено след този прокълнат меморандум? — избухна Азимулах. — Даваш ли си сметка, че ако не окажеш помощ на сипаите, те ще решат, че подкрепяш британците? А какво ще стане с Джанси тогава?!

* * *

Веднага щом рани ни освободи, аз се втурнах надолу към дургавас, за да напиша писмо на Ану. Трябваше да я предупредя за меморандума и за онова, с което са се заели кутвалите. Ако пристигнеха в дома на Шиваджи, за нея щеше да бъде най-добре да се скрие. Написах писмото и веднага го отнесох на Гопал с инструкции веднага да го изпрати. А после, когато се връщах към Дурбар хол, срещнах на стълбите Арджун. Под светлината на леко полюляващите се маслени лампи лицето му изглеждаше като изваяно от камък.

— Е, какво мислиш за онази заплаха на Азимулах „който не е с нас, е против нас“? — попитах го аз.

Арджун се огледа. Наблизо стоеше Мандар, а Моти говореше с Каши няколко стъпала под нас. Надали ни обръщаха внимание.

— Британците трябва да бъдат спрени! — отсече той. — Пък и аз винаги съм смятал, че сипаите ще се вдигнат на въстание. Притеснява ме само едно — Азимулах да бъде водач на каквато и да било революция!

— Прав си. Но мисля, че разбирам причината за горчивината му — отговорих.

— Сита, отдавна искам да ти кажа нещо!

Стояхме един до друг под мъжделивата светлина, а покрай нас минаваха нагоре-надолу дургаваси и стражи.

— Онзи път на кораба… когато казах, че се надявам отново да се оженя и да имам деца… Помниш ли? Е, имах предвид теб! Исках да кажа, че много бих искал да се оженя за теб и да имам деца от теб!

Подпрях се с ръка на стената, за да не падна. Но защо изобщо ми признава подобно нещо? Вече стана ясно, че мисията ни в Лондон се провали, което ще рече, че рани никога няма да ме освободи. Как не го е срам да споменава подобна възможност, когато много добре знае, че за мен вече няма никаква надежда?!

— Виж какво — изрекох бавно, — аз съм дургаваси. Вече съм на двайсет и две. Трябва да издържам баща си. Хайде да не разрушаваме приятелството си с някакви мечти, става ли?

Знам, че думите ми бяха жестоки. И знам, че зърнах съжаление в очите му. Но той се поклони, за да ми покаже, че разбира, след което ме ескортира до Дурбар хол.

Щом влязох вътре, веднага побързах да преглътна чувствата, които ме задушаваха. Щях да оцелея. Оцелявала съм и при по-тежки изпитания. Нали в крайна сметка бях бамбук? А бамбукът само се огъва, не се чупи.