Мишел Моран
Последната кралица на Индия (23)

Деветнайсета глава

1854 година

Когато рани обяви, че от днес нататък всяка сутрин ще практикуваме йога с шри Рама, сред дургавасите настана брожение. При толкова много проблеми, надвиснали над Джанси, на никого не му се занимаваше да изпраща поздрави към слънцето.

— Целта на йога — поясни рани — е да ни напомни, че не сме волове и че винаги можем да сложим настрани товара си, стига да пожелаем!

Повечето от дургавасите тайничко се изсмяха на тези думи. Но в рамките само на няколко седмици тялото ми стана много по-гъвкаво и подвижно, умът ми — много по-остър.

Знам, че Западният свят разглежда йог — или йога, както впоследствие стана известна — като нещо екзотично. За нея се знае, че е нещо, което мистиците практикуват с отпуснати с дланите нагоре ръце и затворени очи. Какви ли не глупости са се нароили за тази форма на медитация, но аз сега ще ви кажа какво точно е йога и какво не е. Йога не е нещо, което се практикува с музика, огледала или други средства за отвличане на вниманието. Целта й е не толкова самйога, колкото вийога, което ще рече, че йога е свързана по-скоро с прекъсване на връзката, отколкото със създаването й — нещо, което мнозина западняци намират за твърде странно, докато не им се обясни. Причината, поради която човек практикува йога всеки ден, е да прекъсне връзката със страданието дълбоко в себе си.

Авторът на древния текст „Йогататва Упанишад“ е смятал, че без практикуването на йога е абсолютно невъзможно да освободим атмана. Атман, разбира се, е душата. И точно както каза рани, ние сме толкова превити под товара на ежедневните си тревоги, че мнозина от нас вече не са по-различни от зверовете. Крачим през света, за да ядем и да пием, и почти не се вълнуваме от целта си в този живот. А някои от нас и като зверове не са особено умни. Просто пристъпваме тежко по пътя си, заробени от някакъв ужасен господар или от работата. Целта на йога е да промени всичко това, да напомни на човеците кой от тях е заприличал на вол, така че да им помогне, ако ще и само за няколко минути на ден, да се отърсят от робията и хомота си. Да напомни също така, че като укротим умовете си, можем да укротим също така алчността, глада и желанията си.

Всичко това, разбира се, звучи много хубаво. Но теорията на йога и нейната практика са много различни неща. Едното е лесно за научаване, другото изисква много време и отдаденост.

Накрая даже Мандар, която беше изразила най-силно презрението си чрез смях, когато рани реши, че трябва да започнем йога, стана видимо по-спокойна. Ала йога не е в състояние да промени реалността. Така на пети декември пристигна писмото от майор Елис — на Джанси наистина му предстоеше да бъде анексирано от Британската източноиндийска компания. А после, по съвет на майора, рани подаде молба. Отговорът от Англия пристигна на двайсет и четвърти февруари. Донесе го бащата на рани, в библиотеката, където аз и Каши седяхме заедно с кралицата и сина й. Моропант се отпусна до дъщеря си на широката оранжева възглавница и я зачака да го прочете.

Следях изражението й. Новините очевидно бяха лоши. А после тя рече:

— Каши, би ли отнесла детето в моите покои? — а след като те излязоха, тя добави: — Дават ми три месеца да си събера багажа и да напусна двореца.

Когато забеляза объркването по лицата ни, тя ми подаде писмото и ме помоли да го прочета на глас. И с всяка следваща дума светът под мен се изплъзваше все повече и повече, като че ли ръката на Брахма издърпваше земята изпод краката ми. Рани имаше три месеца, за да се премести от Панч Махал в по-малък дворец в подножието на хълма. Британската източноиндийска компания беше нарекла евфемистично този дворец „Рани Махал“ и обещаваше да й отпусне годишна издръжка, която щяла да бъде достатъчно голяма, за да поддържа „подходящо по размери домакинство“.

— А какво ще стане с народа ни? — попита рани. В очите й имаше сълзи, но те се задържаха на ръба на очите й и отказаха да паднат. Стисна устни и аз проследих посоката на погледа й към знамето на Джанси — литавра и метличка чаури върху червен фон. — Утре там ще бъде британското знаме — прошепна, изправи се и отсече: — Утре ще изпратя молба до самия генерал-губернатор на Индия!

Това беше човекът, избран от ръководството на Компанията да надзирава делата й в Индия, като изборът му зависеше и от одобрението на британската кралица.

Никога досега не се бях чувствала нито толкова бясна, нито толкова уплашена. Но какво даваше право на тези чужденци да унищожават нашето кралство? Та нашият народ живееше тук от пет хиляди години, а сега някаква търговска компания щеше да решава съдбата му!

— Трябва да подтикнем сипаите към бунт — обади се бащата на рани. — Крайно време е!

— Не и ако съществува и най-малкият шанс Британската източноиндийска компания да се вслуша в гласа на разума! — отвърна тя.

* * *

Тази нощ аз лежах будна в леглото си и мислех как нашият дургавас съвсем скоро щеше да принадлежи на британците. Стените, килимите, леглата, в които спяхме, даже малките масички, пред които отправяхме молитвите си към Дурга. Опитах се да си представя как ли се чувства рани, лежаща в стаята, където беше прекарала всеки свой миг, откакто беше навършила четиринайсет, знаеща, че съвсем скоро някакъв чужденец щеше да превърне тази стая в свой дом. И всичко това само защото тя беше имала нещастието да изгуби съпруга и сина си.

Когато на следващата сутрин слънцето изгря, не изчаках да чуя войнишките рогове, призоваващи войниците за проверка и вдигане на знамето. В мига, в който слънцето си проби път през прозорците, аз вече бях готова и увита в най-дебелия си шал.

— Къде отиваш? — попита Джалкари.

— Искам да го видя с очите си — още няколко жени освен мен също се обличаха. Мандар, Хира, даже Раджаси. Джалкари седна в леглото. Аз грабнах сгънатата й ангарка от раклата й, подадох й я и подвикнах: — Хайде, бързо!

Щом излязохме, бяхме моментално последвани от малка групичка от стражите на кралицата. Сред тях беше и Арджун. Беше облечен по обичайния начин, само дето тази сутрин дългата му коса не беше пристегната назад с мурета. Обрамчваше лицето му и го правеше да изглежда доста по-млад. Запътихме се към място, откъдето южната кула се виждаше добре и ето че там, плющящо от силния вятър, ни очакваше знамето на Великобритания. По лицата на няколко от мъжете се отрониха сълзи.

Раджаси промърмори:

— Ей така, без бой, без капка пролята кръв…

— Точно както обичат да правят британците — отвърна с горчивина в гласа един от стражите.

* * *

Към Дурбар хол се бяха стекли хиляди жители на Джанси. Тълпяха се в залите на двореца и в мига, в който се появиха британските офицери, нашите войници едва успяха да запазят реда. В самата тронна зала бяха допуснати само съветниците на рани и най-важните официални лица на кралството. Ние поведохме рани през гневната блъсканица, а когато тя се отпусна на трона, залата изведнъж се изпълни с тишина, гъста и неподвижна като вода в езеро. Ние застанахме зад нея с ръце върху дръжките на револверите си в случай на избухване на безредици. Зад нас стражата на рани също беше в готовност.

— Народе мой — започна тя официалното си обръщение. — Майн Джани нахин доонги!

Тълпата отговори с енергичен възглас и британските офицери се спогледаха притеснено.

— Аз никога няма да ви изоставя! — закле се кралицата. — Ала днес покорно предавам управлението на Джанси на британците. Присъстващият тук майор Елис — посочи го — ще ви каже няколко думи от името на Британската източноиндийска компания. Майор Елис, моля да ни запознаете с информацията, която сте получили от генерал-губернатора на Индия, лорд Далхаузи!

Майор Елис се изправи от стола си и започна:

— Поданици на Джанси! — моментално беше прекъснат от викове. Рани вдигна ръка и в залата отново се възцари тишина. — Лорд Далхаузи, официален пълномощник на Британската източноиндийска компания, обявява кралство Джанси за британска територия! Кралицата на Джанси ще се настани да живее в Рани Махал, където ще продължи да бъде източник на вдъхновение за народа на Джанси!

Те свеждаха нашата способна кралица до нищожна марионетка! Рани можеше да запази своя елитен отряд Дурга дал и личната си охрана от стражи, но армията на Джанси вече не съществуваше.

— На рани ще бъде отпусната годишна пенсия, а осиновеният й син ще получи наследство, чиято стойност още подлежи на уточнение.

И свали листа, от който четеше.

— И кога британците възнамеряват да уведомят рани каква ще бъде стойността на тази нейна пенсия? — попита съветникът шри Бхакти.

— Много съжалявам — изчерви се като домат майор Елис. — Това е единственото, което ми е известно!

Съветниците на рани скочиха до един на крака, но най-силно се разкрещя генерал Сингх:

— Ами Панч Махал? Какво ще стане с двореца?

— Следващата седмица в него ще се настанят британските офицери — отговори едва чуто майорът.

— В двореца, строен от предците ми?! — извика възмутен някой.

— Това е истинско безчинство! — изкрещя дори деванът.

А някой заплашително изрева:

— Това плаче за мъст! Война!

Рани се изправи и изрече:

— Ние ще се държим мирно и с достойнство. Изнасянето ще започне от утре.

И с това всичко свърши, и нашето кралство вече принадлежеше на британците.

* * *

Мнозина са ме питали какво е усещането да се преместиш от бляскавия Панч Махал в Рани Махал. Представят си ужасни сцени, но както всеки, който е преживял неприятна промяна в живота си, знае, стига промяната да става постепенно, няма кой знае каква драма. Нещо ми подсказва, че именно с подобна цел британците отпуснаха на рани цели три месеца, за да се премести от единия дворец в другия.

Първоначално британците бяха забранили на рани да взема със себе си каквото и да било от движимото си имущество. Килимите, мебелите, даже изящният трон на раджата бяха сред нещата, за които британците имаха големи надежди да задържат за себе си. Обаче рани започна да пише молба след молба, докато накрая самият генерал-губернатор не постанови следното: „Извън властта на правителството е да се разпорежда с имуществото на покойния раджа, което по право принадлежи на осиновеното от него момче. Осиновяването е валидно за предаването на правата върху личното имущество, но не и за предаването на управлението.“

— Те наясно ли са изобщо с иронията на това, което са написали? — възкликна не гневна, а почти развеселена рани, докато баща й четеше на глас писмото на лорд Далхаузи. — Значи, когато става въпрос за права за наследяване на собственост, осиновяването е законно, но когато се касае до унаследяването на трона е незаконно!

— Тези хора си измислят закони в движение! — изрева баща й.

Но всички ние около тях бяхме в прекалено голям шок, за да имаме сили да се ядосваме.

* * *

Хиляди хора се бяха наредили покрай пътя, за да наблюдават нашата процесия към новия ни дом. И всички тези хора бяха потънали в гробовно мълчание. За британците, които ни гледаха, обстановката вероятно е изглеждала призрачна. Единствените звуци, които се чуваха по улиците, бяха песните на птиците и чаткането на копитата на конете ни.

Рани Махал е един от старите дворци на раджата. Представлява шейсетгодишна постройка на два етажа и плосък покрив, сгушена подобно на екзотична жълта птичка насред шумен пазар. Когато пристигнахме, тежките железни порти се отвориха. А после ние влязохме един по един в малкия квадратен двор с два малки фонтана, едва капещи под слънцето. Всички слязоха от конете и четири конярчета отведоха конете ни до сграда извън самия Рани Махал, тъй като тук нямаше дори конюшни.

Вътре имаше шест коридора, отвеждащи до шест големи зали и няколко по-малки стаи. Почти всички стаи бяха боядисани в червено, а някой със страст към цветята беше добавил и цветни елементи към този фон. Арките бяха украсени с изображения на пауни и розетки, а от ярко боядисаните ниши към нас се взираха скулптури от периода Гупта. И покоите на кралицата, и Дурбар хол се намираха на втория етаж. И двете стаи имаха тавани, покрити с дърворезба, и прозорци, гледащи към улиците под нас.

— Та тук няма място дори за дургавас! — промърмори Сундари.

— Изберете си една от стаите на долния етаж и я превърнете в дургавас — рече рани. — Арджун, същото важи и за моята стража. Настани ги в съседната на дургавас стая!

Погледнах към Арджун. От този момент нататък нощем щеше да ни разделя само една стена и тази мисъл запрати към лицето ми мощен прилив на горещина. Дори и някой да забеляза, нищо не каза.

Беше необходим цял следобед, докато животът в двореца бъде организиран. Ние седяхме на възглавници в Дурбар хол и се редувахме да забавляваме Ананд, докато прислугата се опитваше да въведе ред в хаоса. Някъде преди залез-слънце се появи Гопал, за да достави пощата ни.

— Това ли е само? Едно писмо? — провикна се жалостиво Кахини.

— Съжалявам — смотолеви Гопал. В крайна сметка и той беше изгубил всички свои привилегии в Панч Махал. — Това е всичко.

— Сигурен ли си?

— Да.

На мен Гопал достави две писма и аз автоматично разбрах грешката му. Един по-добър човек сигурно веднага би се обадил, но аз съвсем спокойно и невъзмутимо прибрах и писмото, адресирано до Кахини, и го пуснах в ангарката си. А през следващите два часа се питах дали притежавам смелостта да го прочета. Веднага щом настъпи подходящият момент, аз слязох долу и приседнах на малка мраморна пейка в двора. През портите влизаха и излизаха толкова много хора, че никой не ми обръщаше внимание. Разтворих писмото колкото ми беше възможно по-бързо, преди да съм размислила. Не съм много сигурна какво точно очаквах да прочета, но изобщо не очаквах следното:

Любов моя, с прискърбие научих колко труден е станал животът ти. Носят се слухове, че с всеки изминал ден сипаите стават все по-гневни. Има ли някакви признаци за избухване на въстание? Трябва ли да дойда? Ти в опасност ли си?

С.

Сгънах писмото и побързах да намеря Джалкари. Тя беше в новия дургавас — малка стая, едва успяваща да побере десет легла. Говореше с Мандар, затова привиках и двете в ъгъла на стаята.

— Трябва да видите нещо!

След като прочетоха писмото, и двете жени поклатиха глави.

— Нещо не се връзва. Гопал чете всичко. Защо ще продължава да флиртува с Кахини, след като знае, че тя си има любовник? — промърмори по едно време Мандар, взе писмото и отново го прочете. Накрая отсече: — Върни го на Гопал! Да видим какво ще направи!

— Той ще побеснее! — светнаха очите на Джалкари.

— Аха — съгласи се Мандар. — Дотолкова, че дори няма да й каже, че ти си го отворила.

— Или може би изобщо няма да й го даде — отбеляза замислено Джалкари. — Вижте, ето го и него! — през прозореца видяхме как господарят на писмата претърсва яростно куртата си, потупвайки всяка възможна гънка. — Знае, че го е изгубил! — допълни тя. — Хайде, върви! Ние ще гледаме оттук.

Приближих се към Гопал с писмото и очите му започнаха да се стрелкат налудничаво от ръцете към лицето ми.

— Аха, значи е в теб! — извика възмутено. Протегна ръка, за да го издърпа. — Дай ми го веднага! — извика толкова силно, че няколко прислужници си оставиха работата, за да видят какво става.

— Дали сте ми писмо, което не е за мен — изрекох с безизразен глас аз.

— Прочете ли го?

— Да — отговорих, без да изпускам от поглед лицето му. И забелязах, че лявото му око потрепна.

— Но не можеш да си признаеш пред Кахини! — извика победоносно той.

— А защо изобщо я прикривате? — попитах и го оставих да издърпа писмото от ръката ми. — Тя не е влюбена във вас, пише си с друг мъж. И очевидно е влюбена в него!

— Нямаш никаква представа — опита се да каже той.

Но аз само поклатих глава и се обърнах да си вървя.

— Почакай! — провикна се след мен Гопал. — Нали на никого няма да кажеш?

Не отговорих.

* * *

След преместването ни в Рани Махал всичко беше изгубило смисъл, особено за Ананд, който вече беше изгубил един дом, а след това трябваше да изгуби и втория. Три нощи подред не спря да пищи и рани не беше в състояние да го успокои по никакъв начин.

— Той просто дава гласност на чувствата, тормозещи всички нас — прошепна Каши от съседното на моето легло. От другата ми страна спеше Джалкари. Вече нямаше място дори за индивидуални пуджа масички. Сега всички бяхме принудени да споделяме един общ олтар край вратата.

Знам, че една голяма част от хората смятат, че когато рани е изгубила кралството си, моментално е започнала да крои планове как да си го върне обратно чрез бунт. Но тъй като аз бях с нея от първия ден, в който тя свика дурбар в Рани Махал, гарантирам ви, че това няма нищо общо с истината. Последното нещо, което рани искаше, беше война. Както вие и аз вярваме, че утре слънцето ще изгрее, така и тя вярваше, че някой ден Компанията ще уважи някоя от нейните молби. Ако можех да ви разкажа само колко молби написа, защитавайки на най-добрия си английски всеки от съвсем логичните доводи, които и вие бихте защитавали, ако бяхте на нейно място, останалата част от мемоарите ми трябваше да бъде посветена единствено на това. Но всъщност беше така, както ми каза Арджун през първата вечер, която прекарахме в новия дворец: „Не знам кое е по-депресиращо — да гледаме как рани вярва, че британските закони ще възтържествуват, или да слушаме как баща й обяснява, че нямаме никакъв друг изход, освен войната.“

Ала после, тъкмо когато рани и синът й като че ли започваха да свикват с внезапната промяна, дойдоха още по-лоши новини. Един слуга съобщи, че майор Елис чака пред Дурбар хол.

— Ваше височество, почитаемият майор Елис е тук.

Прислугата продължаваше да се обръща към рани с „ваше височество“, а тя продължаваше да свиква дурбар, въпреки че вече нямаше кралство, което да управлява.

— Може да влезе.

Командирът пристъпи в залата и примигна няколко пъти, докато се ориентира в обстановката. Точно както и в Панч Махал, така и тук рани си седеше на трона от злато и смарагди, който генерал-губернаторът най-сетне й беше позволил да си прибере. Беше заобиколена в полукръг от дургаваси. Бяхме насядали на големи червени възглавници, които бяха в тон с цвета на стените и тавана. Вляво от рани, върху столове с добре подплатени седалки, седяха нейните най-важни съветници — така, както бяха правили винаги, когато тя беше рани на Джанси. В залата беше и баща й, както и генералите Гул Мохамад и Рагхунат Сингх. Тя вече не беше господарка на Панч Махал, но в синьото си копринено сари и сребърните гривни изглеждаше все така царствена.

Майорът се поклони много, много ниско и се обърна към нея като към кралица:

— Ваше височество, нося новини.

— Вие винаги носите новини, майор Елис, и това като че ли не е особено по вкуса ми. Е, какво има днес?

— Кралицата на Великобритания и нейният парламент също се интересуват от тази земя.

Рани погледна към баща си, но като че ли никой от тях нямаше представа какво означава това.

Командирът побърза да обясни:

— Английският парламент проявява голям интерес към собствеността на Британската източноиндийска компания по тези земи.

Рани поклати глава и малките й сребърни обеци уловиха светлината, напомняйки ми за двойка риби, увиснали от кукичките на две въдици.

— Обяснете ми съвсем ясно какво означава това! — отсече директно тя.

— Означава, че генерал-губернаторът вече може и да не разполага с властта да приема молбите ви. Означава, че може да се наложи да изпращате молбите си направо на кралицата на Великобритания и нейния парламент! — поясни майорът. — Освен това генерал-губернаторът ме премести в Пана и заповедта влиза в сила от първи юни.

— Но това е само след седем дена! — възкликна Моропант.

— Така е. Човекът, който ще ме замести, се казва майор Ърскин. Аз вече говорих с него и той разбира отлично вашето положение. Пристига утре.

— В моето кралство? Без мое знание? — възкликна рани. Но кралството вече не беше нейно.

— Ваше височество, много съжалявам! Ако можех да променя нещо от случилото се, щях да го направя! И се надявам, че вие го знаете.

Рани започна да глади сарито си и по едно време рече:

— Кажете ми какво трябва да сторя сега!

— Когато майор Ърскин пристигне, не позволявайте да бъде развеждан из Джанси от някого от сипаите — възложете тази задача на някого от вашите стражи! Помогнете му да види кралството през очите на вашия народ!

* * *

Кралицата възложи задачата по развеждането на майор Ърскин из Джанси на Арджун. Би могла да го стори и лично, но си представете каква мъка трябваше да си причини! „Това е библиотеката, където четях книгите си, това е храмът, където покойният ми син беше благословен, а това там е езерото, където издигнах некропол в памет на покойния си съпруг…“

Затова Арджун беше този, който трябваше да запознае майор Ърскин с Джанси. А когато на вечерта двамата се върнаха в Дурбар хол, залата беше осветена ярко от тежки бронзови лампи, а рани беше облечена в най-красивото си сари. Синята коприна се спускаше на дипли около тялото й, перлите, които бяха окачени на врата й, блестяха.

— Е? — изрече тя на английски, когато майорът се появи.

Той се поклони ниско и притисна ръце за намасте първо пред нея, а след това пред баща й, който седеше на дебела червена възглавница до нея.

— Джанси наистина е скъпоценният камък на Индия, ваше височество! — отговори той.

Рани се отпусна назад в трона си и от пръв поглед се виждаше, че остана доволна от този отговор.

— А какво ви хареса най-много от Джанси? — попита.

Той се замисли, а през това време аз го огледах по-внимателно. Изобщо не приличаше на майор Елис. Очите и косата му бяха тъмни. Лицето му беше издължено и слабо, като изострените лица, които се виждат над вратите на църквите.

— Бих казал, че от всички гледки в Джанси, ваше височество — започна той, — бях най-силно впечатлен от храмовете ви. Попитах капитан Арджун за вашия бог с глава на слон и той ми обясни, че вие вярвате, че на света има само един бог.

Рани повдигна вежди и изрече:

— Хиндуистите представят бога с множество лица, за да напомнят на поклонниците, че във всяко нещо на този свят има по нещо божествено — в реките, дърветата, слоновете, маймуните…

— Вдъхновяващо! — кимна майорът.

— А дали би вдъхновило кралицата на Великобритания достатъчно, за да ми върне кралството?

Ърскин се стресна като човек, напълно забравил причината, поради която се намираше в Индия. Но бързо дойде на себе си и отговори:

— Не знам, ваше височество.

Рани се приведе напред и продължи:

— Генерал-губернаторът твърди, че синът ми ще наследи собствеността на съпруга ми, когато „стане пълнолетен“, както се изразявате вие. Но аз искам тази собственост! И освен това искам да бъда освободена от дълговете на Джанси! Генерал-губернаторът твърди, че му дължа трийсет и шест хиляди рупии за дълговете, които това кралство е имало, когато той е поел властта. А това е въпиюща несправедливост! Какво трябва да сторя според вас?

— Изпратете ваш адвокат в Англия! — отсече моментално майорът.

— В Англия ли? — виждаше се, че не това беше отговорът, който рани беше очаквала.

— Точно така. Изпратете адвокат при самата кралица и оспорете това анексиране на териториите ви!

— Изпратете Умеш Чандра — намеси се Кахини. — Той е бенгалец.

Бенгалците са известни по нашите земи като светски и добре образовани хора. Ако някой можеше да направи впечатление на английската кралица, то това можеше да бъде само бенгалец. Рани се съгласи.

Но шейсет хиляди рупии и два месеца по-късно отвъд моретата пристигна вест, че Умеш Чандра не е успял да постигне нищо. Всички се бяхме събрали в Дурбар хол, заедно с бащата на рани и нейните съветници. И докато тя четеше писмото на глас, изражението на баща й се смени от изпълнено с надежда към пламтящо от неподправен гняв.

Сторих всичко по силите си, ваше височество, но кралицата на Великобритания не се съгласи да ми даде аудиенция. Опасявам се, че това пътуване се оказа напразно. Очевидно ние не заслужаваме вниманието на кралицата.

— Не заслужаваме вниманието на кралицата ли? — изрева Моропант. — Не заслужаваме вниманието й?!

— Ваше височество — побърза да се обади майор Ърскин, — кралицата много рядко обръща внимание на някого от първия път!

Рани му кимна да продължи.

— Аз съм чужденец във вашата страна, но ми се струва, че жените от вашия елитен отряд Дурга дал са високо образовани и крайно независими. Изпратете в Англия две от тях! Кралицата няма как да откаже да приеме подобна необичайна делегация!

Съветниците на рани започнаха да говорят един през друг. Едно беше да си създадеш армия от жени в собственото си кралство, но да ги изпращаш в чужди земи — съвсем друго. Мъжете, които излизаха извън Индия, много рядко бяха посрещани с добре дошли обратно в селата си, най-често защото се връщаха с радикални идеи. Бяха считани за опорочени от пътешествията си и всички ги гледаха подозрително, защото никой не беше сигурен какви злини са донесли със себе си. Така че онова, което майор Ърскин предлагаше, от наша, индийска гледна точка беше не само радикално, но най-вероятно и опасно.

— И казвате, че кралицата със сигурност ще даде аудиенция на моите жени? — попита по едно време рани, без да скрива конфликтните емоции, които се бореха в изражението й.

— Ако са прекосили целия океан чак от Джанси? Със сигурност — кимна Ърскин.

— Бих отишла и сама — отбеляза кралицата. — Но за трона ми има достатъчно много претенденти, които няма да се поколебаят да си присвоят собствеността ми, докато ме няма — обърна се към баща си.

— Пътуването до Англия с кораб е четирийсет и пет дена — каза той. — През това време могат да се случат хиляди неща!

— Забрави ли какво ми каза раджата, преди да умре? — изгледа го рани.

— Но само в рамките на разумното! — напомни й той. — Това разумно ли е, според теб?

— Ще изпратя Сита и Джалкари. Ако се съгласят, естествено.

Всички присъстващи в Дурбар хол се обърнаха към нас. И в моя стомах се образува такава топка, че буквално щеше да се пръсне. Едно е да четеш за чужди земи, а съвсем друго — да отидеш там. Сетих се веднага за татко и Ану, които щяха да се поболеят от тревоги за мен, докато съм на пътешествие. Не можех да не се запитам и какво ли щеше да си помисли останалата част от Барва Сагар. Дали после ще бъда добре дошла в родното си село? Но всичко това като че ли зависеше изцяло и само от реакцията на британската кралица.

Отговорът на Джалкари беше моментален.

— Ще отида! — отсече тя.

Всички се обърнаха към мен. И аз също отговорих:

— Ще отида, разбира се.

— Но ще имат нужда от придружители! — отсече Моропант. — Най-малко десет мъже!

— Ще изпратя Арджун — отвърна рани. — Арджун е учил в английски пансион, разбира английски.

— Могат да тръгнат веднага, щом уредим пътуването! — намеси се ентусиазирано майор Ърскин. — Ще имат нужда от обучение по английски маниери, разбира се, но смятам, че доктор Макигън и съпругата му няма да откажат да ги подготвят!

Доктор Макигън беше британският лекар, който беше гарантирал пред рани, че в Джанси няма чума. Освен това той беше и лекарят, когото раджата малко преди смъртта си изхвърли гневно от покоите си.

По лицето на рани се появи нова надежда.

— Ти какво ще кажеш? — обърна се тя към баща си. — Ами репутацията им, когато се върнат?

Но като че ли вече и Моропант се беше заразил от тази идея.

— Ако успеят там, където Умеш Чандра се провали — изрече той с плам в гласа, — не смятам, че ще има някакво значение, ако ще и да са ходили до луната!

Всички се разсмяха. Нямаше никаква причина да не се получи. Владетелката на Великобритания беше жена. Владетелката на Джанси — също. А сега втората изпращаше две жени воини през моретата, за да пледират в защита на каузата й пред първата.

— Уроците по маниери да започнат веднага! — отсече рани.

* * *

Трите седмици, които Джалкари и аз прекарахме с мисис Макигън, бяха изумителни.

Кралицата беше уредила първата ни среща да стане след нашия час по йога. Макар да знаех, че трябва да прочиствам съзнанието си, аз лежах на рогозката си от юта и не можех да спра да мисля за Англия. Какво ли би било да се разхождам по улиците на Лондон? Опитах се да си представя храната и гледките, но не можах. От онзи Лондон от Шекспирово време бяха изминали повече от две столетия, така че дори самият Шекспир не би могъл да ме подготви за онова, което щях да видя.

— И точно затова сега съм тук — изрече мисис Макигън, когато пристигна в Рани Махал.

Беше облечена в изумителна рокля, която напълно скриваше корема й и почти изцяло разголваше гръдта й. Кръстчето й изглеждаше невероятно тънко. Роклята й беше изцяло в зелено, точно като шапката на главата й и украсата по ботушките й. В мига, в който се появи в стаята на първия етаж, която рани беше отделила за нас, тя буквално обели белите ръкавици от ръцете си. А когато се настани на един от тринайсетте стола, които бяха подредени в кръг за пристигането й, се отпусна бавно и с грация, каквато аз бях сигурна, че не притежавам. Точно като Джалкари, аз бях облечена в червена ангарка, а в колана ми бяха препасани вдясно пистолет, вляво — меч.

— Значи това сте всичките, така ли? — усмихна се тя. Аз погледнах към Арджун, за да проверя как възприема тази жена с воднисто сините очи и бледата като краве масло кожа. Ала подобно на деветимата други стражи, които щяха да пътуват заедно с нас, той беше извърнал очи заради неуместната рокля на мисис Макигън. — Не стойте така, вперили очи в пода! — подкани ги тя. — Погледнете ме!

Ако мъжете бяха вдигнали очи, щяха да видят млада жена с медена на цвят коса, подредена на гъсти къдрици около главата й. Цялото й красиво лице се озари от широка усмивка. Ала никой от мъжете не се подчини. Даже Арджун, който разбираше английски. Тя погледна озадачено към мен и Джалкари и аз реших да й обясня:

— Мъжете са силно смутени, мисис Макигън. За нищо на света не биха погледнали жена, чиито гърди… — и посочих с очи към съответното място. Изведнъж лицето й се изчерви, точно както някога бях виждала да става при майор Елис. Тя веднага се пресегна за шала си и побърза да покрие огромното си деколте. Един по един мъжете започнаха да вдигат глави.

— Нямах никаква представа… — промърмори смутено англичанката. — Но нали жените в Джанси до една оголват кръста си!

— Може би защото за вас гледката на женския кръст е същото, каквото е за нас гледката на женските гърди — обърнах се с риторичен въпрос към нея аз.

— Дааа — изрече замислено тя и бавно кимна. — Очевидно обучението ще бъде двустранно.

Започнахме с облеклото и постепенно научихме за британците ужасно много неща, които никога не си бяхме представяли. За мен беше изключително объркващо да разбера какво те считат за уместно и какво — за толкова неуместно, че граничело с непристойно и неприлично. Например оригването на публично място, което в Джанси си беше напълно нормално, се смятало от британците за проява на простащина, присъща само на пияниците и малките деца. От друга страна обаче, да не се окъпеш, преди да отидеш в храма, където се покланяш пред своя бог, се считало за съвсем нормално — дотолкова, че някои от британците не се къпели по цели седмици! Храната им се състояла от мъртви животни, които те режели с метални предмети, наречени вилици и ножове. И почти нищо не се ядяло с ръка. Що се отнася до жените, както разбрахме от мисис Макигън, те се хранели пред когото си искали, смеели се свободно като нея, с широко отворена уста и изобщо не се свенели да позволят на мъжете да им целунат ръка.

Ала най-удивителните уроци включваха онова, което се смяташе за дворцов етикет, тоест нещата, които трябва и не трябва да правиш пред кралицата. Вратът и раменете на жените трябвало да бъдат голи при всички случаи, независимо дали има дъжд или сняг. Шлейфът на роклите им трябвало да бъде точно три ярда дължина, ни повече, ни по-малко, така че кралицата да види въпросния шлейф разстлан пред лордовете, които са в тронната зала при нея. Вечеря в шест часа вечерта означавало вечеря в шест и петнайсет, нито минута по-късно или по-рано. Ако извадим късмета да бъдем поканени за ядене, щяло да има десет блюда, всяко със своите крайно смущаващи за нас сребърни прибори. Никакви шумове по време на вечеря! Никакво пеене по коридорите и залите! И децата не трябвало нито да се разсмиват, нито да говорят, освен ако някой от големите не ги попита нещо.

Така, още към края на първия ни урок, английският кралски двор вече звучеше по-скоро като затвор, отколкото като дворец.

— Но в мига, в който видите всичко това, ще се почувствате съвсем различно! — обеща ни мисис Макигън. — Нищо на този свят не може да се сравни с Лондон! „Тоз край благословен, таз честна пръст, това велико кралство, тази наша прекрасна Англия…“^[1]

Веднага познах думите на Гонт от Шекспировия „Ричард II“ и на лицето ми разцъфтя широка усмивка.