Мишел Моран
Последната кралица на Индия (14)

Десета глава

Макар понякога да се чувствахме по-скоро като придворни дами, отколкото като охранители, Сундари никога не ни позволяваше да забравим основното си задължение.

— Бдителността е тънката линия между трагедията и комедията — заяви пред всички ни тя на вечерта, когато ми предстоеше да присъствам на първото си представление в театъра на раджата. — Тази вечер вашата задача ще бъде да наблюдавате публиката, а не сцената! Кой се приближава до нейно височество? Носи ли този човек нещо? Кой я гледа подозрително? Не забравяйте, че нейната бременност е заплаха за всеки претендент за трона на раджата! А те са достатъчно много! И съвсем реални!

Тъкмо реших, че капитанът ни е привършила с наставленията, когато тя си пое дълбоко дъх и продължи:

— Всички вие трябва да бъдете наясно, че британците завладяват все по-обширни територии от нашата страна. Бенгал, Ориса, Бихар… Не забравяйте, че нашият раджа се е качил на трона само защото британците са одобрили възкачването му. И има хора, които са на мнение, че не са избрали правилно. Това са опасни хора, предатели! Няма как да знаем кой би могъл да се съюзи с британците, за да се отърве от нашата рани преди раждането на наследник. Вие сте дургаваси и никога не го забравяйте! — завърши.

След тези думи ние я последвахме към стаята на кралицата. Рани се появи от гардеробната си, облечена в обикновено червено сари. В центъра на черната й коса беше поставена тика от рубини и злато, която се спускаше между веждите й, червена и брилянтна като кръвта.

Помогнахме й да се качи в позлатения паланкин, който тя използваше за официални случаи. Сундари извика стражите й да обградят заедно с нас носачите на паланкина. Аз бях поставена отпред, заедно с Моти и двама мъже, които никога досега не бях виждала. След това се насочихме към барадари — театъра, в който се изнасяха всички представления на раджата.

Небето беше достатъчно ясно, за да пропусне луната, която къпеше със сребриста светлина покритите с мъх плочи на мократа улица. Никога досега не ми се беше случвало да бъда навън в толкова късен час и затова изпитвах огромно вълнение. Ала звуците на нощта се оказаха по-различни от звуците на деня и шумоленето на листата внезапно ми се стори по-шумно и по-опасно от когато и да било. Пред нас, подобно звезди проблясваха стотици дребни светлинки. Когато наближихме открития павилион, където ни чакаха раджата и неговият двор, светлинките се оказаха лампи, висящи от тавана на барадари. По целия под бяха разпръснати златисти възглавници, а раджата стоеше с някакъв млад мъж в британска униформа и се смееше. В театъра имаше най-малко двеста човека — както индийци, така и британци.

— С кого е? — чу се откъм паланкина гласът на рани.

— С майор Елис — отговори Сундари.

Носачите свалиха носилката на земята и докато рани излизаше, раджата се втурна да я посрещне с думите:

— Ваше височество, невероятно изящна сте тази вечер!

— Не си сложих повече бижута, защото предположих, че вие ще носите предостатъчно и за двама ни! — подкачи го тя.

— Дори и без бижута нейно височество свети така ярко, както онази звезда — намеси се майор Елис и посочи към Северната звезда. Всички се усмихнахме. Той беше висок и добре сложен, с очи с цвета на тюркоаз и кожа като оризово брашно. Поне той не беше изгорял от слънцето. Запитах се дали по цял ден си стои в стаята.

Докато рани продължаваше да говори на английски с майора, ние бяхме отведени до най-хубавите места пред сцената. Стражите на рани заеха местата зад нас. Но от това положение ни беше напълно невъзможно да наблюдаваме публиката. Когато се обърнах, за да огледам тълпата, осъзнах, че гледам право към Арджун, капитана на стражата.

— Чели ли сте някога Калидаса? — попита той вместо поздрав.

Искрено се надявах той да не говори на мен, но бях единствената дургаваси, която се беше обърнала в изпълнение нарежданията на Сундари и проверяваше кой стои около рани, затова отговорих:

— Не. Той ли е написал тази пиеса?

— Да. Нейно височество го има в библиотеката си. Бихте могли да помолите да го прочетете.

Внезапно Джалкари също се обърна назад и изрече троснато:

— И защо да прави подобно нещо, след като всеки момент ще гледаме пиесата?

— Защото някои хора се наслаждават на драматургията много повече с четене, отколкото с гледане — отговори Арджун.

— Не и аз — махна с ръка Джалкари.

И тогава назад се обърна и Кахини, и извика:

— Какви са тези неща за библиотеката на нейно височество?

— Просто предположих, че Сита би желала да заеме една от книгите в кралската библиотека — отговори Арджун. — Нейно височество е проявявала изключително благоволение към мен в миналото.

— И какво те кара да смяташ, че ще иска да прояви благоволение и към Сита?

— О, според мен рани проявява благоволение към всеки, даже към онези, които изобщо не го заслужават!

Сигурна съм, че Кахини моментално щеше да му отвърне с нещо язвително, но в този момент някой призова за тишина. Обърнах се към сцената и видях доста женствено на вид момче, облечено като богинята Индра. Днес на жените е позволено да излизат на сцената и да играят. Но в онези години при нас беше същото, каквото е било и по времето на Шекспир — женските роли се играеха изцяло и само от мъже, колкото по-хубавички, толкова по-добре.

Целият театър притихна.

— Постарай се да не издаваш изненадата си! — прошепна ми Джалкари. — И наблюдавай лицето на англичанина! Майор Елис изобщо не умее да прикрива мислите си.

Погледнах към майор Елис, който беше заел почетното място вляво от рани. Винаги, когато кралицата му казваше нещо, бледата му кожа поруменяваше. Заприлича ми на индийски жерав — бяла птица с издължено тяло и яркочервени бузи.

Засвири музика, а после на сцената се появи красива жена. Тя вдигна ръце към небето и като че ли остана прехласната по начина, по който звънтяха гривните й, докато се плъзгаха от китките към лактите й. И внезапно за мен вече не съществуваше нищо друго — само театърът, сцената и тази красива жена. А после жената започна да говори и аз осъзнах, че жената е раджа Гангадхар.

Погледнах към майор Елис — беше зяпнал. Буквално.

И с основание — раджата приличаше толкова много на жена, че ако го бях подминала на улицата, изобщо не бих се замислила, че е нещо друго освен жена.

Огледах тълпата. Забелязах, че неколцина мъже, седнали близо един до друг, си зашепнаха напрегнато. И те ли бяха шокирани колкото мен? Или ставаше въпрос за нещо по-различно?

Пиесата продължи, а когато засвири мелодията за последното действие, един от въпросната група мъже се пресегна подозрително под куртата си. Стиснах здраво дръжката на револвера си. Да видим кой кого! В момента, в който започнах да се надигам, мъжът внезапно установи, че го наблюдавам и се вцепени на мястото си. След малко се приведе към останалите и им прошепна нещо. Тримата се обърнаха едновременно към мен.

Сундари ме видя да настръхвам.

— Видя ли това? — прошепнах й аз.

Тя само кимна.

От този момент нататък до края на представлението ние нито за миг не ги изпуснахме от погледите си.

* * *

Когато пиесата свърши, цялата публика започна да ръкопляска. И тъй като това очевидно се очакваше в подобни случаи, аз също започнах да пляскам с ръце. Всеки на мое място би си помислил, че раджата ще побърза да свали сарито и перуката си колкото е възможно по-бързо, но той си остана в сценичното облекло и когато прислугата започна да разнася чая и сладките. После се втурна към рани и подобно на малко момченце, търсещо одобрението на майка си, извика:

— Е, как беше?

— Кахини беше права — ухили се рани. — Това наистина е най-доброто ти представление!

Раджата затвори очи и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Адеш! — извика и актьорът, който беше играл съпруга му, крал Дусянта, се приближи. — Ваше височество, запознайте се с един от най-добрите актьори, живели някога в кралство Джанси!

Адеш притисна длани и се поклони пред рани.

— Бяхте великолепен! — изрече кралицата. — Абсолютно достоверен!

Макар да беше невероятно привлекателен и с фалшивата брада и тежкия сценичен грим, сега, без театралните украси Адеш се оказваше още по-красив. Беше доста по-едър от раджата, с толкова широки рамене и силни, мускулести ръце, че моментално ми заприлича на бик. Всъщност единственият мъж с по-широки гърди от Адеш, когото познавах, беше нашият Шиваджи от село.

— Ваше кралско височество ме ласкае твърде много — промърмори актьорът и пак се поклони.

А после раджата сложи ръката си — заедно с боядисаните нокти и гривните от морска пяна — върху рамото на Адеш. Беше странно да видя раджата, облечен като жена, отпуснал толкова нежно ръка върху ръката на друг мъж. А после повтори дословно думите, които на сцената беше изрекъл Адеш:

— „Любовта те тормози, нежна девойко, но мен тя напълно изпълва. Светлината на деня е щадяща към езерото с лотосите, ала унищожава луната.“ Когато Адеш изричаше това, усещах изцяло болката му, сякаш някой забиваше нож в сърцето ми!

Рани се усмихна леко, обърна се към мен и поясни:

— Негово височество се отнася с много страст към пиесите си.

Раджата и Адеш се спогледаха многозначително, след което негово височество изрече:

— Майор Елис изобщо не следеше второто действие. Мисълта му очевидно беше другаде.

— Вероятно има сериозна причина за това — предположи рани. — Майорът се тревожи много за сипаите. Добре е да го удостоим с аудиенция. С подходящите думи може и да успеем да убедим британците да се откажат от кожените си шапки и патроните с мас и в най-скоро време да оставим това недоразумение далече зад нас!

Раджата въздъхна драматично, сякаш му беше все едно дали проблемът ще се разреши, или не.

* * *

Отново в нашата спалня Джалкари все още стоеше облечена в скъпата жълта коприна, за която ми се похвали, че й е подарена от съпруга й, и ме чакаше да й задам въпроса, за който беше сигурна, че изгарях от нетърпение да задам. И накрая аз наистина не издържах и попитах:

— Раджата винаги ли поема женски роли?

Моти и Хира се спогледаха и се намръщиха. Но никой не можеше да ме обвини в каквото и да било, че питам подобно нещо, нито Джалкари, че отговори:

— Не, не винаги — под което имаше предвид „в повечето от случаите“.

— Не разбирам! — изгледах ги аз.

— О, защо не й кажеш най-сетне истината? — обади се Кахини, която тъкмо се приближаваше към нас с пакетче в ръка. Едва когато го постави върху леглото ми, осъзнах, че сигурно е моето мурти. — В нощта, когато беше заченато детето на рани — допълни жизнерадостно тя, — рани влезе при братовчед ми, облечена като мъж!

— Не трябва да разпространяваш такива зловредни слухове! — скастри я Джалкари.

— Няма нищо зловредно. През онази нощ всички бяхме при нея. Помоли ни да й намерим мъжка униформа — отсече и побутна пакетчето към мен.

— Това да не би да е моето мурти? — попитах.

Макар и вече отдалечаваща се, Кахини се обърна и през рамо подвикна:

— Поправено, както ти обещах.

Никой не каза нищо повече за пиесата, но след като разопаковах моята статуетка на Дурга и видях, че е поправена перфектно, лежах будна няколко часа и мислих за всичко случило се. Навън дъждът се сипеше като из ведро. Утре майданът щеше да бъде твърде мокър за тренировки, така че най-вероятно щяхме да останем да тренираме в Панч Махал. Стори ми се любопитно, че докато рани рядко пропускаше нашите тренировки, раджата почти никога не можеше да бъде видян сред войниците си. Говореше се, че обичал да язди слоновете си, но през седмиците, откакто живеех в Джанси, не го бях зървала нито веднъж в близост до оборите. Очевидно беше твърде зает с театъра си.

Или може би с някого от театъра.

Защото, колкото и да се стараех, не можех да спра да мисля за начина, по който раджата беше докоснал рамото на Адеш и как Адеш нямаше нищо против този жест. Очевидно на този свят имаше мъже, за които женската компания не беше достатъчна, затова търсеха близко приятелство с мъже със сходни вкусове и интереси. Ето такъв беше и нашият раджа.

Но дори след като бях разгадала по-голямата част от намеците на Кахини, вместо да ме накара да се почувствам по-добре, това ме накара да се почувствам самотна. Вече знаех за кралското семейство много повече, отколкото за собственото си. Ануджа ми връщаше отговори на писмата ми всяка седмица, но това не ми беше достатъчно. Нямах никаква представа дали е щастлива или тъжна, тъй като й беше невъзможно да ми сподели истината с вечното слухтене на баба ни наоколо. Откакто се бяхме сбогували, беше изминал повече от месец, а както разбрах от Джалкари, докато не дойдеше празникът Дурга Пуджа през октомври, никой нямаше да ни пусне да видим семействата си.

Което означаваше след цели три месеца.

Замислих се за всичко, което се беше променило само за един месец, след което се опитах да си представя какво ли ще бъде след три месеца. Тогава най-вероятно щях да разполагам със значително повече пари, според татко може би достатъчно, за да започне да търси съпруг за Ану. И ако бях по-пестелива, може би щях да успея да отнеса вкъщи и малко сладкиши и дрехи. Но ако и животът в Барва Сагар дотогава се промени? Ако самата Ану стане по-различна? Спомних си колко често беше искала да излезе на двора, за да ме гледа как тренирам и как аз я бях съветвала да ме наблюдава през прозореца. Защо просто не бях рискувала да си навлека гнева на баба ни и да й позволя да остане при мен?

Отворих шкафчето до леглото ми и потърсих последното писмо от Ануджа. Започнах да го препрочитам, като на всяка дума се усмихвах.

Сита, направо няма да повярваш какво се случи! Авани успя да убеди татко да си осиновим малкото котенце, което плака под прозореца на стаята ми цяла нощ! Обясни му колко много искам да го задържа и да си го гледам, и макар баба да заяви, че по-скоро би осиновила демона Равана, Авани все пак го убеди, защото на следващия ден, когато се събудих, мъникът вече беше в стаята ми. Представяш ли си, истинско котенце! С оранжева козинка и чисто бяло носле! Авани смята, че трябва да го кръстя Муули, като играчката си, но според мен той прилича повече на лъв, затова ще го кръстя Шер! Така и двете ще си имаме по един Шер, за когото да се грижим!

Ухилих се широко, представяйки си радостта й и нежността, с която ще се грижи за мъничкия си домашен любимец. Но после се запитах коя ли щях да бъда аз след три месеца и дали Ану изобщо щеше да може да ме познае.