Мишел Моран
Последната кралица на Индия (13)

Девета глава

През третата ми седмица като дургаваси, което беше в началото на месец юли, Сундари ни събуди рано, за да ни съобщи, че днес няма да тренираме на майдана. Погледнах през прозореца и зърнах прииждащите мусонни облаци, които свещениците сигурно имаха предвид, когато казаха, че ни очакват проливни дъждове. А след това Сундари ни уведоми, че днес следобед рани свиквала женския дурбар.

Останалите жени веднага скочиха, извадиха кошниците и сандъците си и започнаха да вадят и оглеждат дрехите си, и да си предават бижута една на друга. Аз просто приседнах на ръба на леглото си. Разполагах само с една ангарка — същата, когато Джалкари ми беше подарила в деня, когато пристигнах. Не можех да си позволя нищо друго. Не и засега. Не и ако исках да събера зестра за Ануджа.

— Не можеш да облечеш същата ангарка, с която ходиш през последните две седмици! — изрече назидателно Джалкари, като приседна до мен. В ранната светлина на утрото приликата й с рани беше потресаваща. — Та това е женският дурбар! Случва се само веднъж годишно! Още сега ще изляза с теб по магазините, за да ти купим нещо.

— Ама няма да има време за шиене! — възкликнах притеснено аз.

Джалкари присви устнички в имитация на Кахини и изрече превзето:

— Не знам какви ги вършите на село, но тук, в града, ние си купуваме дрехи, които отдавна са ушити!

Разсмях се, въпреки че от отсрещния ред легла Кахини чуваше прекрасно и двете ни.

* * *

Отбихме се в съкровищницата, откъдето ежеседмично се изплащаха надниците ни и където се съхраняваха натрупаните суми на всяка от нас, и аз изтеглих сумата, за която Джалкари ме увери, че е напълно достатъчна за копринена ангарка и по-простичка огърлица. След това двете потеглихме под все още лекия дъждец и се насочихме към магазините в подножието на крепостта.

Джанси беше едно от най-процъфтяващите кралства на Индия. Беше потънало в тучна зеленина, изпъстрена с мангови и портокалови дръвчета с огромни, хвърлящи прохладни сенки корони, и градини като развълнувано море. Беше създадено да бъде смарагдът на Северна Индия — скъпоценен камък в златисто и зелено, издигащ се от пясъците край река Пахудж. Както бях забелязала още при пристигането си, и петте порти с кулички, водещи към града, бяха наистина достатъчно големи, за да пропуснат и слон. Зачудих се какво ли биха казали близките ми, ако ме видят да минавам през тези порти с препасан револвер и приятелката ми Джалкари като придружител. На колко сила и власт се радваха жените на Джанси! Беше ни позволено да пазаруваме без роднини от мъжки пол или съпрузи и да харчим парите си, както си пожелаем.

Минахме през три магазина, докато накрая не открихме ангарките, които според Джалкари бяха достойни да бъдат показани по време на женски дурбар.

— Какво ще кажеш за това? — вдигнах аз един костюм от пурпурна коприна от Бенарес^[1]. Беше невероятен. Туниката беше обшита със сребърна нишка, а по панталоните бяха избродирани розови и сребристи листа.

— Колко? — обърна се веднага Джалкари към собственика на магазина.

— За дургавасите на рани ли? — изрече мъжът и направи цял спектакъл с въртенето на мустаците си, с което ми напомни за съседа ни Шиваджи на село. — Десет рупии!

Цената ми се стори напълно приемлива, обаче Джалкари се изсмя и изрече:

— Момичето да ти прилича на нашия капитан, а? Та това е най-новото ни попълнение! Ще платим пет рупии!

— А аз да ви приличам на просяк? Или поне такъв ще стана, ако започна да продавам най-хубавите си дрехи по пет рупии. Осем!

— Пет! — отсече Джалкари. — В Джанси има и други магазини, приятелю!

— И в колко от тях се предлага подобна стока, а? С нейния тен ще изглежда като кралица в пурпурно! Сигурен съм, че никъде другаде няма да откриете подобно нещо!

— Ще видим — сбърчи чело Джалкари.

Приех това като намек да върна ангарката обратно на рафта й, макар да бях наясно, че това е най-красивата дреха, която бях зърнала до този момент. Бяхме почти стигнали до вратата, когато собственикът на магазина хукна след нас и извика:

— Шест!

Джалкари се обърна.

— Пет и без пантофките, които вървят с костюма!

Мъжът въздъхна силно и театрално. Двете жени в магазина, които още не си бяха избрали нищо, се изкискаха. Заподозрях, че допреди малко магазинерът е правел подобни сцени и пред тях.

— Добре! — промърмори. — Пет, но без пантофките!

Как само уви покупката ми обаче! Все едно го бяхме помолили да увие кравешки изпражнения — толкова много въздишки и такова клатене на глава! Когато накрая излязохме на улицата, Джалкари завъртя очи и изрече презрително:

— Ама че представление! Та тази ангарка струва не повече от четири рупии и нито една анна повече! Това прави цяла рупия печалба за жалкия наглец!

— Ти откъде знаеш? — изгледах я аз, все още с усещането, че бяхме лишили човека от вечерята му.

Джалкари ме изгледа продължително и отговори:

— Дядо ми работил двайсет години като уличен чистач, за да спести пари и да си отвори магазин за сарита. Когато накрая спестил достатъчно, никой не пожелал да му даде магазин под наем, защото бил далит. Накрая той си построил свой магазин и започнал да продава дрехи на другите далити. Затова към десетата си година вече можех да ти кажа откъде точно идва всеки топ коприна и като казвам откъде, имам предвид оттук до Китай!

— Трябва да е бил невероятен човек! — отбелязах аз. Вероятно ще се изненадате да научите, че и до ден-днешен самата идея далит да докосва коприна е практически немислима.

— Такъв беше. Почина с надеждата татко да поеме бизнеса му. Обаче татко искаше да отиде в армията. Но там не пожелаха да го приемат, защото не беше кшатрия, затова той стана сипай при британците. И тъй като мама така и не успя да го дари със син, той реши да тренира мен като син.

Докато вървяхме, покрай нас минаха две англичанки, борещи се с дългите си поли в непоносимата юлска жега. Незнайно как кожата им беше започнала да почервенява, поради което сините им очи бяха започнали да блестят като полиран аквамарин. Зачудих се каква ще да е тази раса, която променя цвета си като хамелеон.

— Видя ли ги? — прошепнах на Джалкари, след като ги подминахме.

— Кои, англичанките ли?

— Та те бяха червени!

— Така става, когато изгориш.

Изпищях и извиках:

— Че кой ги е изгорил?

— Никой! — разсмя се Джалкари. — Това е от горещината. Те не са създадени да издържат на такова слънце като нас.

— Колко ужасно! Да ставаш болезнено червен всеки път, когато напуснеш дома си. Тогава защо носят толкова тежки рокли?

В отговор Джалкари просто обърна длани нагоре. Кой можеше да ти каже защо британците правеха онова, което правеха? По това време вече бяхме стигнали до друг магазин и аз видях редици огърлици, висящи от сребърните си кукички като водопади от ярки, пъстроцветни камъни. Джалкари се задържа за момент на първото стъпало, обърна се към мен и изрече тихо:

— Ти знаеш ли, че и бащата на рани не е имал синове и затова я е отгледал като син? Чувала съм британците да я наричат „истинския раджа на Джанси“. А знаеш ли какво казват за раджа Гангадхар?

Огледах се старателно, за да се уверя, че наблизо няма никой, който да ни чуе, и отговорих:

— Не, не знам. Какво казват?

— Наричат го „истинската рани“ — изрече тя и зачака да види реакцията ми.

— Кой го казва? — прошепнах. Ако някой ни чуеше, бях почти сигурна какво щеше да се случи с мястото ни в Дурга дал.

— Британските войници. Всички са ходили на театралните му представления и са го гледали на сцената. И ние ще гледаме едно такова след два дена, така че ако видиш повечко огърлици, които ти харесват, не е зле да си купиш! Предстоят ни доста театрални представления!

* * *

Когато се върнахме, аз се преоблякох в новата си ангарка, сложих си пурпурните гривни на ръцете, а после и голямата огърлица от аметисти. Джалкари изрисува между веждите ми сребърна бинди — точката, която се слага според нашите традиции — и когато препасах оръжията в колана си и се погледнах в огледалото, вместо да се почувствам доволна, аз се изпълних с все по-голямо притеснение от степента, до която се бях променила, откакто бях пристигнала в Джанси.

Жената, която ме гледаше от огледалото, беше похарчила само за ангарката си много повече, отколкото баща й печелеше за цял месец, при това без да се броят новите й сребристи пантофки и тежката огърлица. Това беше същата жена, която много бързо беше свикнала с прохладните води на банята, с меките чаршафи и дебелите килими в двореца. И сега, когато се замисляше за гостуване в Барва Сагар, вместо да се изпълва с гордост, същата тази жена се зареждаше с невероятен гняв от факта, че в продължение на цели седемнайсет години е била държана като в затвор от закона на пурдата, без изобщо някой да й каже, че животът може да бъде и по-различен.

Първоначално реших, че самите дрехи са източникът на чувството ми за неудобство. Но не бяха само те. Промените, които не се виждаха в огледалото, бяха не по-малки от видимите, затова се опасявах, че когато отида на гости на село, никой няма да може да ме познае. Когато споделих тази своя мисъл с Джалкари, тя само се засмя и отбеляза:

— Да не мислиш, че тук има дургаваси, която да не се е променила, откакто е пристигнала в двореца? Онези, които са дошли преди мен, твърдят, че даже Кахини е станала по-привлекателна, отколкото е била в началото!

Ала този следобед, докато женският дурбар напредваше, ми ставаше все по-трудно да повярвам, че някога Кахини не е била чак толкова красива, колкото е сега. Стаята на кралицата беше претъпкана с просители и макар рани да беше облечена в изящно сари от коприна в канелен цвят, Кахини беше тази, към която бяха обърнати погледите на повечето жени. Също като рани и тя беше облечена в коприна от Бенарес, но в бледосин цвят като яйце на червеношийка, на чийто фон кожата й буквално блестеше и засенчваше напълно красотата на нашата кралица. И двете жени носеха диамантени халки за нос, а от глезените им проблясваха широки нанизи с диаманти. Даже голите им крака бяха обсипани със скъпоценни камъни и при всяко тяхно движение някой от пръстените там улавяше лъчите на светлината. Зачудих се откъде Кахини се е сдобила с подобни бижута. Сигурно й бяха подарени от самата рани.

Тъй като просителите бяха само жени, нямаше никаква нужда от дискретност и криене. Рани се беше отпуснала на купчина копринени възглавници, а ние седяхме около нея, всяка от нас върху своя собствена кадифена възглавница. Откъм двора се носеше музиката на дамско трио. През целия следобед всяка от молителките, която пристъпваше към рани, притискаше чело о земята в най-крайната форма на намасте, поднасяше купа с тилгул — малки топки от сусам и меласа, а в замяна получаваше захарна тръстика и ориз. След тази размяна следваше изложение на молбата, а после рани обсъждаше недостатъците и достойнствата й.

Към края на срещата към кралицата ни пристъпи младо момиче. Поднесе своя дар в простичка глинена купа. Дребните кръгли сладки изглеждаха като всички останали, но не щеш ли, Кахини скочи рязко от възглавницата си и ахна възмутено:

— Та това момиче е от някакво си село! Кой знае какво може да има в тази купа!

И с тези думи грабна купичката, отиде бързо до най-близкия отворен прозорец и с едно движение изхвърли цялото й съдържание навън, като че ли момичето беше поднесло купчина фъшкии.

Младата просителка се разплака и избяга. Беше поднесла единствения дар, който можеше да си позволи, а той беше изхвърлен като боклук.

Кахини се върна преспокойно на мястото си до рани. Музикантките навън продължаваха да свирят, но останалите просителки се бяха смръзнали по местата си.

— Кахини — изрече спокойно рани, — върни се в дургавас, ако обичаш.

— Но, ваше височество — намеси се Сундари, — сигурна съм, че Кахини…

— Това не е молба — изрече остро кралицата, но без изобщо да повишава глас. — Веднага!

Кахини изпълни заповедта.

— Къде е момичето от Рампура? — обърна се рани към просителите. Когато никой не се осмели да се изправи, гласът на кралицата ни омекна, тя кимна към мен и изрече: — Всички ли виждат тази жена? Сита идва от селото Барва Сагар. Онази дургаваси, която допреди малко седеше тук, носеше злато. И всички в тази стая й се възхищаваха. Е, Сита Бхосале носи сребро, но да не мислите, че аз оценявам хората по това? Е, къде е момичето, което стоеше пред мен преди малко?

Морето от двеста жени пред нас отново не помръдна. Рани беше бременна и нямаше търпение да приключи със задачите за деня, но едновременно с това не понасяше проявите на несправедливост.

— Сита, би ли казала и ти нещо, ако обичаш?

Изправих се. Никога досега не бях говорила пред толкова много хора. Но си поех дъх и изрекох:

— Казаното от нашата рани е самата истина. Аз съм от село, от Барва Сагар, точно както тази жена тук — и посочих към Джалкари — е далит от друго село.

През присъстващите жени премина изумен шепот.

— Не се притеснявайте! — допълних. — Някои хора са толкова бедни, че единственото, което имат, е злато. Ние обаче имаме гордост!

И в този момент момичето се изправи и рани й направи знак да се приближи. Беше дошла с молба за някаква земя. Баща й починал без синове и сега искали да дадат фермата им на най-малкия брат на баща й, който бил пияница и мошеник. Въпреки изричната забрана на по-възрастните от нея, тази млада жена беше пристигнала чак от Рампура, за да провери дали няма начин да поправи тази несправедливост.

— Според по-възрастните от селото ти какво би се случило, ако се явиш пред мен? — запита рани.

Момичето сведе очи към краката си и отговори:

— Беше ми казано, че ще си навлека само срам и позор, задето се опитвам да променя отдавна установените традиции, и че никой няма да ми помогне!

— Е, от този ден нататък фермата принадлежи на теб, а всеки, който се осмели да оспори този факт, ще наруши законите на Джанси!

— Браво! — изрече нечий мъжки глас и някой започна да пляска. Жените започнаха панически да се покриват със своите дупати, а голяма част от тях притиснаха чела о пода. — Спокойно, изправете се! — обяви раджата.

Рани се надигна от възглавницата си. Като че ли й беше приятно да го види.

— Ваше височество! — приветства го с лек реверанс.

— Това е като излязло от една от поемите на Руми! — отбеляза той. Прекоси стаята, рецитирайки: „Лъвът е най-красив, когато обикаля за храна“. Ти просто си родена за това, Ману!

Леко смутена, рани попита:

— Откога стоиш там?

— Достатъчно, за да имам удоволствието най-сетне да чуя една от твоите дургаваси да изрича нещо невероятно умно и мъдро.

— Сита Бхосале — представи ме рани, като се обърна към мен. А аз моментално опрях чело о земята.

— Седни! — покани ме раджата.

Изчаках първо рани да се върне на мястото си, след което аз се отпуснах на възглавницата до нея.

— Някои хора са толкова бедни, че единственото, което имат, е злато. Изключително оригинално! Сама ли го измисли?

— Всъщност да, ваше височество. Игра на въображението ми — отговорих, като се стараех да не зяпам твърде дебелия пласт червило, което той беше нанесъл върху устните си.

— Е, Сита Бхосале, ако и прицелът ти е толкова добър, колкото въображението ти, то смятам, че съпругата ми може да се чувства в абсолютна безопасност в Джанси!

С тези думи той се обърна към просителите, дари ги с галантен жест с ръка и напусна залата.

Тази вечер, след като всички се върнахме от храма и влязохме в дургавас, аз установих, че някой беше счупил моята статуетка на Дурга. Красивата й дървена глава лежеше на леглото ми, като че ли извършителят държеше да знам, че изображението е счупено нарочно. Очите ми се напълниха със сълзи, защото татко я беше издялал от издълбано парче мангово дърво. Долната част на тялото й беше отделена по много хитър начин от горната, а вътре той беше поставил молитвени мъниста. Показах счупената глава на Джалкари, която моментално изрече онова, което аз вече мислех:

— Кахини!

Преди да успея да я спра, тя грабна моето мурти от ръцете ми и прекоси стаята.

Кахини седеше на леглото си, решеше си косата и я сплиташе на плитки. В мига, в който зърна Джалкари, остави четката си и извика:

— Не смей да се доближаваш до мен! Не ме интересува какво казва рани за далитите, но аз не желая някой от тях да мърси леглото ми!

— Ти ли стори това? — попита директно Джалкари.

— Ха! Значи най-новата ни колежка не желае да дойде и лично да ме попита? Да не би да се страхува от мен, а?

— Отговори на въпроса!

— Ами да — сви рамене Кахини. — Стана случайно.

— И как точно човек чупи едно мурти случайно?

Кахини се изправи, прекоси стаята и се приближи към мен.

— Много се извинявам, Сита. Просто тренирах малкхамба.

— В дургавас?

Отбягвайки въпроса ми, тя добави:

— Ако ми дадеш това мурти, ще намеря някой, който да го поправи.

Погледнах към Джалкари, очаквайки поредния номер. Накрая попитах:

— Колко време ще отнеме това?

— До края на седмицата. Наистина стана случайно! — повтори тя с крайно нехарактерно за нея смирение. — Много съжалявам!

Джалкари очевидно не усети никакъв номер. Защото ми подаде счупената статуетка, а аз я връчих на Кахини.

Но не бях в състояние да се отърва от образа на обезглавената Дурга, лежаща върху леглото ми. Затова взех дневника си и се опитах да се освободя от гнева чрез думите. „От шепата неща, които притежавам — написах, — Кахини избра да счупи най-ценното ми. Според Джалкари това е случайно. Според мен обаче Кахини е змия, която никога не напада случайно.“