Мишел Моран
Последната кралица на Индия (12)

Осма глава

В дургавас имаше само едно огледало. Затова изчаках останалите да тръгнат към майдана, след което се втурнах към него, за да видя как изглеждам. И не успях да откъсна очи от оръжията на колана ми. Въпреки че Сундари ми ги беше връчила лично, пак не бях сигурна дали са мои или чужди. Ето в такива размисли бях потънала, когато зад себе си чух познат глас.

— Аха, ето я и нашата малка ганваар! — на вратата се бяха появили Кахини и грозната й приятелка Раджаси и всяко мускулче по тялото ми се стегна. Ако не знаете, ганваар е обидна дума за човек, идващ от село. Нещо като „селяндур“. Възприема се много по-зле дори от „глупав“ или „наивен“. — Погледни я само, Раджаси! Вторачила се е като бухал в красивите си оръжия!

Оттогава насам научих, че в западната култура бухалът се счита за символ на мъдростта. Но ако лично сте виждали бухал, сигурно разбирате защо е толкова трудно да повярваш на подобна легенда. Бухалът има огромни очи и най-шокираното изражение от всички други птици, като че ли е постоянно изненадан от всичко, което вижда. Дълбоко се съмнявам тогава да изглеждах точно като бухал, но това беше поредният опит на Кахини да ме обиди.

— Цяла сутрин ли смяташ да стоиш там, или ще благоволиш да ни последваш при рани? — подвикна Кахини.

Побързах да мина покрай тях колкото ми беше възможно по-бързо, но когато стигнах до прага, Раджаси ми подложи крак и аз се спънах. Щях да успея да запазя равновесие, ако не носех торбата на Сундари. Но стана така, че се появих на двора, като почти се проснах по лице и междувременно скъсах панталоните, които татко ми беше купил, преди да напусна Барва Сагар.

Очите ми се напълниха със сълзи и в гърдите ми се надигна такава дива ярост, каквато нямах представа, че мога да изпитам някога. Моти, която стоеше наблизо, ми подаде ръка. Поех я, изправих се и изтрих прахта от ангарката си. А после Моти се обърна към Раджаси и каза:

— Имаш голям късмет, че рани не те видя! — въпреки че към този момент, разбира се, всички се бяха втренчили в нас.

— Сякаш на рани й пука какво ще се случи с някаква си нищожна ганваар! Когато догодина дойде ред да бъде пенсионирана една от дургавасите, залагам най-добрата си курта, че това ще е тя! — подвикна Раджаси. — Нали така, Кахини?

Без да й обръща внимание, Кахини изрече назидателно на Моти:

— Щом Сита не желае да бъде център на внимание, тогава да не го привлича към себе си!

Моти й обърна гръб, хвана ме за ръката и ме поведе към останалите, като по пътя попита:

— Лошо ли се удари?

— Не.

— Нямам представа защо се отнасят към теб по такъв злобен начин. Но трябва да ти кажа, че преди две години, докато веднъж тренирахме на майдана, Кахини рани една от новите колежки толкова лошо, че момичето трябваше да бъде върнато на баща му!

— Такова нещо с мен няма да се случи! — отсякох.

Моти повдигна вежди, доловила решителността ми, и изрече:

— Ти все пак внимавай!

Когато стигнахме майдана, видях, че там вече се беше събрала цяла тълпа мъже. Моти ми обясни, че онези с белите мурети, завързани през челата им, са част от охраната на кралицата.

— Но нали ние сме стражата на кралицата? — възкликнах и веднага след това осъзнах каква глупост бях изрекла. Бях видяла достатъчно стражи, подредени по коридора пред дургавас. Същите униформени мъже стоят на стража и в двора, докато ние отивахме да се къпем с рани.

Но в гласа на Моти нямаше нито капка презрение, когато отговори:

— В мига, в който негово височество научи, че рани носи неговия наследник, изпрати най-добрите си мъже да охраняват покоите й. Онзи там е техният капитан — посочи тя един мъж, облечен в същата разтворена риза и свободни чуридари, както и останалите стражи, така че беше практически неразличим от тях. Стори ми се, че изглежда твърде млад за капитан.

— Арджун беше един от най-опитните войници в армията на негово височество — поясни Моти. — Точно затова раджата го изпрати да пази рани.

Останалите от нашия отряд вече се бяха събрали на полето и сечаха въздуха с мечовете си. По-нататък забелязах и не много висока платформа — Моти ми обясни, че за целта на днешната тренировка ще бъдат избрани две дургаваси, които ще се дуелират на платформата, докато едната от тях не направи контакт с тялото на другата пет пъти. Изгубилата ще бъде заменена от друга, а победителката ще се бие дотогава, докато загуби.

— Рани настоява по време на подобни тренировки да използваме дървени мечове — допълни Моти. — Така че няма почти никакъв шанс Кахи… който и да било да ти причини нещо лошо там.

Двете се насочихме към сцената.

— Добри новини! — отсече Кахини, когато ни видя, но по начин, който веднага ми подсказа, че за мен новините няма да бъдат никак добри. — Сундари джи би желала на сцената да се качиш първо ти.

Погледнах към Сундари за потвърждение и вместо отговор тя ми подаде дървен меч. Веднага ми стана ясно каква й беше целта — организираше нещата така, че да изгубя бързо и да не ми се налага да срещам Кахини в пряк двубой на сцената.

— Късмет! — прошепна ми Кахини, когато се запътих към мястото за двубоя.

— Хира — изрече силно и властно Сундари, — моля те, качи се при Сита на платформата!

Когато се качих, зърнах пред себе си целия майдан. Групата на войниците, които гледаха, се беше увеличила, а рани се намираше под обичайната си палатка и разговаряше с мъжа, когото Моти беше нарекла Арджун. Когато Хира също се качи по стълбите, рани Лакшми и Арджун се обърнаха едновременно, за да ни гледат.

Нямах никаква представа какъв е маниерът на Хира при бой с меч, но тук е мястото да ви кажа една тайна във връзка с въртенето на меч. Каквото и да си мислите, че знаете за него, най-вероятно грешите. За боя с меч съществуват всевъзможни глупави митове, повечето от които са научени от четене на книги или гледане на театрални пиеси. Например богинята Чандика напада Караласур с обикновен меч — замахва веднъж и демонът е покосен. Или в „Крал Лир“ Едгар се бие с Осуалд с дървена тояга, а публиката остава с впечатлението, че именно той убива Осуалд, който обаче се бие с рапира. Но в действителност боят с меч изисква да бъдеш в постоянно движение, да нападаш и да използваш тежестта си като опорна точка.

В рамките на един час аз бях победила седем от дургавасите, в това число Раджаси и Джалкари. След това на сцената се качи Мандар. Тя беше най-едрата жена в Дурга дал.

— Доста голяма тълпа се е събрала да ни гледа, а? — подметна Мандар.

Опитваше се да ме разсее, обаче аз не се обърнах да погледна.

Внезапно тя нападна. Блокирах удара. Беше невъзможно да й се опра с тежестта си, защото тя беше наистина тежичка и скроена като кладенец, което ще рече кръгла от всички страни и абсолютно непоклатима. Но аз пък бях по-лека и по-бърза, което също не беше без значение. Накрая успях да изтощя и Мандар.

На сцената се качи Кахини като мой последен съперник. Аз бях уморена. Косата ми беше подгизнала от пот. И със съдраните си чуридари със сигурност съм била чудна гледка.

В мига, в който Кахини се качи на платформата, аз я нападнах. А тя моментално се свлече на пода и се хвана за глезена.

— Изкълчен е! — изпищя. — Изкълчих си глезена!

Вярвайте в каквото си искате, но лично аз имах огромни съмнения дали болката на Кахини беше истинска. И въпреки това тя си остана драматично просната на платформата, докато не се появи Сундари, за да й помогне да се изправи на крака. След това закуцука надолу по стълбите с театрално пъшкане и охкане. При последното стъпало Раджаси се втурна към нея и Кахини се помести от рамото на Сундари върху рамото на Раджаси.

Сундари ги изгледа и подвикна:

— Колко жалко, че този инцидент се случи точно когато се канеше да се изправиш срещу Сита, Кахини!

Кахини само се намръщи, докато я отвеждаха.

Във всеки случай аз се радвах, че точно през този ден не ми се наложи да се изправям срещу Кахини, която вече се очертаваше като мой основен съперник.

* * *

След изпълнението ми на майдана дургавасите като че ли се разделиха на две групи — онези, които се чувстваха застрашени от нещата, на които ме бяха научили баща ми и Шиваджи, и другите, които бяха силно впечатлени. А аз изобщо не бях изненадана, че Кахини и Раджаси не желаеха да имат нищо общо с мен.

Но когато влязохме в банята и аз се пресегнах към халата си, се изненадах значително, когато пътят ми беше препречен от Мандар.

— Извинявай, може ли? — изрекох.

Мандар не помръдна.

— Ако обичаш…

Рани въздъхна и се провикна:

— Отмести се, Мандар!

Пресегнах се към халата си и изведнъж се изпълних с усещането, че всичко, което бях постигнала през тези осем години, се превръща едновременно в благословия и проклятие. Каква беше целта на всичките тези години, след като ми носеха само самота и негодувание?

Излязох бързо от банята и докато останалите жени се преобличаха лениво в дрехите си, аз излязох в малкия двор, седнах срещу фонтана и се загледах в пауните, прехвърчащи от дърво на дърво. Рани плащаше на дургавасите всяка седмица, така че само след два дена щях да мога да купя с надницата си нова ангарка. Ще намеря най-евтината коприна и ще си стъкмя нещо от нея, а каквото остане, ще го изпратя на Ануджа.

Бях потънала в мисли за сестра ми и наум си редях писмото, което смятах да й напиша тази вечер, когато внезапно с периферното си зрение улових някакво движение в другия край на двора. Някой седеше на пейката от другата страна на фонтана и обръщаше страниците на малка червена книжка. Точно в мига, в който го забелязах, той вдигна очи.

— Аха, новото попълнение в Дурга вал, за което всички говорят! — провикна се той. Разпознах в него капитана на стражите. Той затвори книгата си и се насочи към мен.

Сведох очи, защото бях сигурна, че се изчервявам, и промърморих:

— Че какво толкова има, та да говорят?

— Комплименти ли си търсите?

— Търся какво да ви кажа — отговорих и почти съм сигурна, че звучах отбранително. — Вие не се представихте!

Той се поклони и изрече:

— Аз съм Арджун, а мъжете говорят за вас, защото сте красива!

— А аз съм Сита и бих предпочела да говорят за мен, защото съм способна!

Той се ухили и попита:

— Може ли да седна при вас? — посочи място на почтително разстояние от мен, затова аз кимнах. — Видях какво стана тази сутрин — рече той — и съм готов да се обзаложа, че единствената травма, която Кахини получи днес, е на гордостта й.

— Аха, значи славата й отдавна се носи.

— Не бих го изрекъл на глас, но всъщност да, така е — после Арджун погледна над рамото ми към входа за стаята на кралицата и когато се увери, че сме сами, допълни тихо: — Много внимавайте с нея! Раджата се вслушва в съветите й! Знам, че не ме познавате, но повярвайте ми, съветът ми е напълно искрен!

— Моят баща пък винаги ми е давал следния съвет: единствените думи, които са освободени от бремето на подозрителните мотиви, могат да бъдат открити само в книгите!

Арджун си даде сметка, че аз включвах и него сред заподозрените от баща ми, но продължи:

— Баща ви ли ви научи да четете?

— Да — изрекох тихо от страх да не долови болката в гласа ми. — Много обичаше да чете с мен на английски. Предимно Шекспир.

— Има много неща за четене и на нашите езици — хинди, урду, маратхи — рече той. — Чели ли сте някога Руми?

— Кой, персийският поет ли? — бях чувала за него, разбира се. Но баща ми беше настоявал повече да ме учи на западните класици, така че не бях запозната с творчеството на Руми. — Не, не съм го чела.

— Е, той е Шекспир на Изтока!

— Арджун джи! — от стаята на кралицата се появи Кахини. Човек би си помислил, че се опитва да изпее името му, като че ли да ни зърне заедно, е най-хубавото нещо, което може да й се случи на този свят. — Нямах никаква представа, че имаш желание да разговаряш с ганваари. Ако го знаех — допълни, приближавайки към нас, — щях да накарам слугата на Гангадхар да те навести!

В този момент аз се изправих от пейката, поклоних се официално на Арджун и изрекох:

— Беше много мило от ваша страна да ми се представите, но вътре имам задължения! — после се обърнах към Кахини и с усмивка добавих: — Радвам се да видя, че глезенът ти е оздравял толкова бързо!

* * *

Тази вечер рани беше твърде неразположена, за да ни прави компания в четенето и писането. Аз пък бях леко разочарована, при това по изцяло егоистични причини. Надявах се тя пак да ме покани да й почета.

Но вместо това се настаних до Джалкари и написах две писма — едното до татко, другото до Ануджа. Първо написах писмото до татко, тъй като то беше доста по-лесно. С Ану трябваше да внимавам да не звуча твърде доволна от себе си.

Тук, разбира се, е красиво. Но ми е трудно да се наслаждавам на гледките и звуците без теб. Когато за първи път минахме покрай оборите на слоновете и видях трудолюбивите гледачи, грижещи се за тези гигантски, но нежни създания, автоматично си помислих за теб — колко би се радвала да ги видиш как общуват едни с други, да чуеш звука от рева им, носещ се на километри наоколо. Много ми липсваш, Ану! Но всяка седмица ще печеля пари и скоро, съвсем скоро за теб ще има истинска зестра. И тогава нашите мечти да те видим като съпруга и майка ще се сбъднат!

Препрочетох и двете писма, а след това ги запечатах с восъка на рани. Ануджа щеше да бъде на седмото небе от възторг, че получава писмо от двореца в Джанси. После забелязах, че Джалкари държи своите писма незапечатани и я попитах защо.

Тя погледна към Гопал, който току-що беше влязъл и се беше настанил до Кахини, и отговори:

— Плащам на частен куриер да доставя писмата ми. Не е зле и ти да помислиш за тази възможност. Господарят на писмата отговаря за цялата кореспонденция, така че всяко писмо, което влиза или излиза от двореца, минава през ръцете му и се чете от него.

Нямах какво да крия. И въпреки това, след като Джалкари не вярваше на Гопал, може би и аз не трябваше да му вярвам.

— Колко струва частният куриер?

— Три анни — отговори Джалкари.

Това беше цената на евтина гривна. Но все пак аз пестях за зестрата на Ануджа, а и имах нужда от най-малко две нови ангарки, при това съвсем скоро. Освен това макар и със срам признавам, че през главата ми мина и мисълта за онази книжарница в града, с табелата в синьо и златно. Дори Гопал наистина да прочетеше писмата ми, какво толкова щеше да научи за мен?

— Може би някой друг път — реших сега.

Джалкари се смръщи, но не каза нищо повече.

После аз взех писмата си и ги пуснах в отворената платнена торба на Гопал с думите:

— Нали ще ги доставите?

— Лично ли? — изгледа ме надменно той. — Не, разбира се. Но ще се погрижа да стигнат до крайната си цел.

— Винаги ли е толкова нацупен? — попитах аз Джалкари, когато се върнахме в дургавас.

Тя приседна на леглото ми и отговори:

— Убеден е, че в предишния си живот е бил раджа — засмя се и добави: — Долу-горе като Кахини.

— Май това е проблемът и на баба ми — подметнах шеговито аз.

— С нея не се разбирате, така ли?

Макар и съвсем неволно, когато отговорих, гласът ми изведнъж стана доста по-тих и по-предпазлив, сякаш баба ми беше тук, в стаята.

— Не, не се разбираме. Доколкото знам, когато съм се родила, е предложила да се прибегне до опиум.

— Моята също — кимна Джалкари. — Не е искала внучка. Баща ми обаче не е имал нищо против.

— Също като моя — усмихнах се аз.

— А твоят е имал дори две дъщери! — изтъкна тя. — Сестра ти като теб ли е?

— Тъкмо обратното — тя е сладка, красива и благовъзпитана. Някой ден от нея ще излезе много добра съпруга. Точно затова съм тук.

— Невероятен жест от твоя страна!

— Е, не съвсем. Имаше и доза егоизъм в решението ми. Пък и великият ми избор се състоеше само от два варианта — тук или в храма.

— Да — кимна Джалкари. — Почти за всяка от нас в тази стая вариантите са абсолютно същите — тук или в храма.