Мишел Моран
Последната кралица на Индия (11)

Седма глава

На следващия ден, докато се обличах, видях как другите жени вадят изпод леглата си тежки кафяви торби. На леглото до мен Джалкари прегледа своята. Всички жени притежаваха еднакви оръжия — кожени колчани, пълни със стрели, полирани лъкове от тис, инкрустирани със скъпоценни камъни мечове, револвери със сребърни дръжки и скъпи двуостри кинжали, които ние наричаме катари.

Засега аз не бях получила нито едно от тези неща и затова наблюдавах със завист как всяка от жените препаса първо револвера си, а след това и кинжалите в колана на своята ангарка. Мечовете, колчаните и лъковете оставиха в кожените торби, които метнаха през рамо. Никоя от тях не ми каза нищо, всяка дургаваси се подготвяше за деня в дълбоко мълчание.

След закуската, състояща се от пъпеши и чай, аз последвах жените навън, а след това надолу по хълма, към майдана. Когато стигнахме полето, където предишния ден ме беше завела Кахини, Сундари ме подкани да я последвам в една дълга, тясна сграда, която се намираше наблизо. Вътре миришеше на сено и пръст. Сундари не изрече и думица, докато не стигнахме до самия край. След това посочи към красив жребец — толкова черен, сякаш току-що беше топнат в мастило. Изпъкваше сред мрака на ранното утро само благодарение на яркобелия ромб между очите си. Беше ми казано, че името му е Шер, което на хинди означава „лъв“.

— И защо са те кръстили така? — прошепнах му аз. Нищо в него не приличаше на лъвско. — Не може да е заради козината ти. И със сигурност не заради гривата — протегнах ръка над ниската вратичка, за да погаля муцуната му. Предположих, че ще се дръпне от мен, защото не ме познава, но той изобщо не помръдна. — Да не би да е заради храбростта ти, а?

Обърнах се и видях зад себе си Сундари, кръстосала ръце пред гърди, чакаща ме да свърша.

— От теб ще се очаква да яздиш шест дена седмично. Неделя е ден за почивка — рече. После тръгна напред, а аз дръпнах ръката си от коня и я последвах към входа на конюшните. — Това е християнска традиция — продължи тя с язвителен глас. — Британските войници държат в неделя да не се върши никаква работа.

— Тук има британски войници, така ли? — възкликнах и погледнах към близките казарми.

— Не и в пределите на крепостта, разбира се. Британските офицери живеят в казарми на три километра оттук. Но решенията им със сигурност достигат и до Панч Махал.

Сетих се за двете чужденки, които бях видяла снощи, когато отивахме към храма на Махалакшми, и заключих, че те трябва да са офицерски съпруги.

— Тренировките по съответните дисциплини са през ден — смени бързо темата Сундари. — Стрелба с пушка, малкхамба и стрелба с лък са в понеделник, сряда и петък. През трите останали дни са боравенето с меч и латхи. Днес ти ще се присъединиш към нас за тренировката по стрелба с лък. Заеми мястото си до рани и гледай, докато не те извикам.

Обсипаната с роса трева на майдана поохлади значително пръстите на краката ми. За утре трябваше да си напомня да си обуя затворени обувки. Недалече от нас беше издигната открита жълта палатка с четири големи възглавници под нея. Една от тях беше заета от рани, други две — от старци, чиито очи бяха толкова дълбоко поставени в сбръчканите им лица, че беше невъзможно да се разбере дали са будни, или спят. Сундари ме заведе до празната възглавница. И тримата приседнали вдигнаха глави към мен, но не бях представена на мъжете. Заех безмълвно мястото си, а после Сундари се запъти към средата на полето.

— Не забравяйте какъв съвет е дал повелителят Кришна на принц Арджуна! — тъкмо казваше единият от старците. Бялата му коса падаше на гъсти вълни около ушите му. Предположих, че на младини е бил много красив. — Днес има смисъл да водим война, ако тя ще спаси живота на хиляди в бъдещето!

— Много добре разбирам всичко това, шри Бакши. Но не съм убедена, че войната е неизбежна — отвърна рани.

— Вижте ги само как се държат в другите кралства! — обади се вторият старец. Той беше по-млад от шри Бакши, но имаше по-малко коса и по-хубави зъби. — Случвало ли се е да се настанят в някое кралство, без постепенно да се опитат да наложат пълния си контрол върху него?

— Шри Лакшман, разбирам и това — повтори рани. — Но войната…

— Войната понякога е най-разумният ход — довърши вместо нея шри Лакшман.

Рани въздъхна. После насочи вниманието си към жените на майдана и през следващия час аз имах възможността да се запозная с уменията на останалите дургаваси. Биваше ги в стрелбата с лък, но нито една от тях не успяваше да уцели мишената всеки път. Лъковете, които използваха, бяха направени от тис, за който знаех, че е изумително дърво. Веднъж един от най-богатите мъже в нашето село купи такова дърво от някакъв англичанин в контролирания от британците град Бомбай и избра баща ми да изработи лък от него. После баща ми ме помоли да направя изпитание на завършения лък. Бях само на четиринайсет, но вече знаех, че използвам нещо наистина уникално. Сега видях как Раджаси изцяло пропусна целта и погледнах дискретно наляво, за да видя реакцията на рани. Тя просто повдигна вежди.

Утринната мъгла постепенно започна да се вдига и разкри и най-далечните части на майдана. Откъм града под нас зазвъняха камбаните на храмовете, а после войниците на раджата започнаха да се изливат от казармите си подобно на пчели от наводнен кошер, облечени в безупречни униформи в червено и златно, които, както разбрах от Кахини, им били дадени от британците, надзираващи армията на раджата. Някои от тях спряха, за да погледат тренировката на жените. Помислих си, че рани ще ги изгони, но тя им позволи да останат. Някои от мъжете останаха петнайсет, двайсет минути, пушещи цигарите си. А после Сундари заповяда да бъдат поставени още мишени за стрели и аз усетих познатия сърбеж в дланите си.

— Сита, заповядай вече при нас! — извика капитанът.

Рани и съветниците й се обърнаха едновременно към мен, но аз знаех какво се очаква да сторя. Моментално скочих на крака, притиснах ръце за намасте и изрекох:

— Поканата ви е огромна чест за мен! И все пак смятам, че не съм достойна да бъда в близост до жени с толкова изкусни умения!

Сундари погледна към рани. Но аз не посмях да се обърна, за да видя одобрителния й поглед.

— Сита, моля те да покажеш на рани уменията си! — изрече Сундари. — Всъщност моля те да ги демонстрираш пред всички. Ако ме последваш, веднага ще ти дам своя лък.

Обаче аз бях твърдо решена да следвам инструкциите на Кахини. Тъй като останалите жени се бяха отместили в края на майдана, за да съм сигурна, че ме чуват, изрекох високо:

— Беше твърде безочливо от моя страна да допусна, че мога да бъда част от подобна елитна група. Но с ваше позволение ще се посветя на гледане и учене, а когато капитанът прецени, че съм готова, за мен ще бъде чест да заема мястото си на полето!

Настъпи миг мълчание. А после рани изрече:

— Капитанът прецени, че си готова сега!

— За мен е голяма чест, ваше височество, но не съм готова.

Бях направила точно както ме беше инструктирала Кахини, но веднага видях как подобно на рязко променящ посоката си вятър настроението на майдана изведнъж се промени. Рани се изправи бързо и извика:

— Доведете ми веднага девана, който е избрал това момиче!

Изражението на Сундари говореше за дълбоко разочарование, а Джалкари, която стоеше зад нея, само поклати глава. И едва тогава аз осъзнах какво всъщност беше сторила Кахини.

Наложих си да не плача. Но трябва да ви кажа, че онези минути, в които чаках появата на девана, бяха най-дългите в моя живот. Потърсих с поглед Кахини, но когато я открих, този път зърнах по лицето й неподправена злоба. И въпреки това, когато очите ни се срещнаха, тя се престори на света вода ненапита.

Деванът пристигна. Изглеждаше като човек, когото току-що бяха измъкнали от леглото му. Когато осъзна, че причината за тази сутрешна суматоха съм аз, между веждите му се образува дълбока бръчка. Поклони се пред рани и я поздрави с уважителния жест намасте. След това тя го дръпна настрани и двамата разговаряха тихо в продължение на няколко минути. През цялото това време аз се стараех да не вдигам очи от земята, но от време на време поглеждах крадешком към Сундари, която ме наблюдаваше с много странно изражение.

А после, сякаш след цяла вечност, рани и деванът се приближиха към нас.

— Деванът се кълне, че това момиче е всичко, което той е обещал — съобщи рани на Сундари. Но от тона й ставаше ясно, че вече не му вярва. — Освен това твърди, че тя е най-добрият стрелец с лък, когото някога е виждал. По-добра дори от Кахини!

С тези думи рани погледна право в мен и отсече:

— На позиция! Без никакви извинения!

— Разбира се! Веднага, ваше височество!

Сундари ми връчи лъка и колчана си. Докато вървяхме заедно към центъра на майдана, тя изрече толкова тихо, че да я чуя само аз:

— Рани казва, че имаш само три изстрела. А аз казвам, че имаш един! Защото оттук нататък нищо не би могло да промени това първо впечатление, което направи!

Заведе ме до червената линия в тревата, където допреди малко бяха стояли другите жени. После отстъпи и аз останах съвсем сама на полето. Войниците започнаха да се събират, за да гледат и ето как аз се превърнах в сутрешното им забавление.

Лъкът от тис беше изключително мощен. Също като останалите, тетивата бяха от конски косми. За опъването му беше необходима здрава и стабилна ръка, затова аз го пробвах няколко пъти, преди да се пресегна назад към колчана за първата си стрела. И тогава се случи нещо изумително. Вместо да мисля за мишената или за растящия брой зяпачи наоколо, или дори за рани, аз чух в главата си една строфа от „Ричард II“ така, както някога ми я четеше баща ми: „Тез, които от твойта милост живи са, се целят с лък от двойно смъртоносен тис в престола ти“^[1]. Да, аз се целех в мишени от дете. Значи нямаше от какво да ме е страх.

И пуснах стрелата.

Тя прониза въздуха и се стовари тежко в самия червен център на мишената. Втората стрела разцепи първата. Третата стрела разцепи втората. Свалих лъка и се обърнах, за да видя реакцията на рани. Беше доволна. Застаналият до нея деван въздъхна облекчено. Но Кахини се обърна, за да каже нещо на момичето с конско лице, наречено Раджаси, което беше пропуснало многократно мишената по време на тренировките.

Сундари се приближи към мен. Върнах й лъка и колчана и смотолевих:

— Сундари джи, бих искала да обясня…

— Недей! Очевидно си способна — кимна тя, докато нарамваше лъка.

— Ама Кахини джи… — опитах се да се защитя аз.

Тя вдигна ръка, за да ме спре, и отсече:

— Виж какво, вече със сигурност си част от този дворец! Сигурна съм, че вчера Кахини ти е казала доста неща по време на кратката ви обиколка. Но ако не си в състояние да различиш враг от приятел, то тогава най-добре е да бъдеш сама!

В този момент се почувствах като най-невежия човек в Джанси. Но какво беше станало с мен? Животът с баба ми отдавна би трябвало да ме е научил, че е много важно да се пазиш почти от всекиго на този свят!

Сундари тръгна с широки крачки напред, а аз останах далече зад нея. Когато се приближих към останалите дургаваси, първа заговори Кахини.

— Браво на теб! — рече, макар веднага да си пролича, че всъщност иска да каже: „Жалко, че не се провали!“. — Май рани без малко да те прати обратно в глупавото ти село, а? Е, но там надали щеше да имаш такава публика! — докато изричаше това, гледаше над рамото ми към тълпата войници, които бяха наблюдавали трите ми изстрела.

— А аз пък чувам, че в тези селца всички жени били в пурда! — допълни Раджаси.

— Така е. А пурдата прави отношенията между жените изключително важни — отвърнах аз. — Когато разполагаш само с трева, в която да живееш, в нея няма място за змии.

Раджаси като че ли се досети, че я обиждат, и възкликна:

— И какво би трябвало да означава това?

— Достатъчно умна си и сама да се досетиш — намеси се Джалкари, която се беше присъединила към нас на път към двореца. После изостана до мен и тихо изрече: — Кахини ти каза да направиш така, нали?

Не отговорих нищо. Не бях в състояние да различа враг от приятел.

— Вчера, когато тя си предложи услугите, всички бяхме много изненадани — продължи Джалкари. — Очевидно се е почувствала заплашена от теб.

В гърдите ми отново се надигна тревога. Всичките ми мечти за бъдещето на Ануджа зависеха от това да работя в Дурга дал.

— Сундари почти й отказа, когато тя предложи да те разведе, помниш ли? — усмихна се Джалкари. — Сигурно си я забелязала как се колебае, а?

Пак не казах нищо.

— Моля те, не съди за нас останалите по Кахини — не се отказваше Джалкари. — Кахини и Раджаси са единствените змии в нашата трева тук!

— Тогава защо Сундари джи не ги освободи?

Усмивката на Джалкари помръкна, когато отговори:

— Защото се радват на благоволението на раджата.

— Но нали ние принадлежим на рани?

— Всичко, което принадлежи на рани, принадлежи и на раджата — поясни Джалкари, а след миг добави: — А всичко, което принадлежи на раджата, принадлежи и на британците.

* * *

В Барва Сагар се къпехме с кофа. Тук на къпането беше посветена цяла стая. През издуващите се завеси проникваха ярки слънчеви лъчи и осветяваха огромна зала от гладък мрамор с дълги кедрови пейки и една-единствена, вградена в пода вана с гигантски размери.

Ето тук влязохме всички след тренировката, за да можем да се подготвим за следобедното посещение в тронната зала Дурбар хол. Оказа се невъзможно да не се оглеждам изумено наоколо.

Следвайки примера на останалите жени, аз се съблякох бързо и взех дълъг памучен халат от лъскавата бронзова кукичка на стената, който пристегнах в кръста си. След това седнах на дървената пейка до Джалкари и направих онова, което видях да прави и тя — сгънах прилежно дрехите си и ги пъхнах в една от нишите в стената. Огледах се и видях прислугата, която чакаше встрани с плътни хавлиени кърпи и плата от сандалово дърво, върху които бяха подредени сапуни с божествен аромат.

— Колко мило! — изрече зад нас с престорена учтивост Кахини. — Две селски момичета си помагат една на друга! Май беше само преди две години, когато се изкъпа за първи път, а, Джалкари?

В момента, в който Кахини изричаше това, зад нея мина рани.

— Надявам се, че не обиждаш хората, а, Кахини? — подхвърли.

— О, нищо подобно! Просто си спомних деня, в който Джалкари се присъедини към нашия отряд.

Рани се насочи към гигантската мраморна вана и една по една ние съблякохме халатите си и се присъединихме към нея в ароматизираната вода. Никога досега не бях виждала и усещала подобен лукс.

— Тази вечер — обърна се към мен рани — бих искала да ни прочетеш нещо на английски!

— За мен ще бъде удоволствие, ваше височество — сведох глава аз.

Ако можете да си представите рибка, извадена от миниатюрен аквариум и пусната в гигантско езеро, то тогава сигурно ще се досетите как се чувствах онзи първи път, докато се къпех с жените от Дурга дал!

Видях как една от прислужниците се зае да мие нежно косата на рани, докато друга търкаше тялото й. Като я гледах, установих, че е невъзможно да се разбере, че вече е бременна. Тялото й си беше все така слабо и елегантно. Единствено натежалите й гърди подсказваха, че скоро ще дари кралството Джанси може би с момче, дългоочакваният наследник. Първата съпруга на раджата не беше успяла да му роди дете. Когато тя починала, изминали години, преди той да избере нашата рани. А дори оттогава насам бяха изминали девет години. Нямаше никакво съмнение, че проблемът беше в него. Уловила се да мисля подобни нелоялни неща, аз се огледах притеснено с надеждата момичетата да не са разчели мислите ми.

Обаче всички бяха заети да говорят или да се къпят. Само Сундари мълчеше и наблюдаваше безмълвно трите прислужници в другия край на помещението, които подреждаха внимателно сребърни кутии по дългата мраморна маса. Когато започнаха да ги отварят, забелязах, че в едната от тях имаше английска дантела, в другата — рубинени шноли за коса, в третата — златни гривни за глезен със смарагдови талисмани и какво ли още не.

Беше ми невъзможно да повярвам, че само преди един ден аз клечах в двора на къщата ни със стара кофа пред мен и гъба в ръка. Но още по-невъзможно ми изглеждаше, че до този момент дори не си бях представяла, че къпането може да става и по друг начин. Какви ли други неща щях да откривам тепърва в Джанси, на чийто фон животът в Барва Сагар ще става все по-нищожен и ограничен?

В мига, в който останалите жени започнаха да излизат една по една от водата, аз също излязох и позволих на една от прислужниците да ми помогне да облека халата си така, както правеха другите. Оставихме кралицата и се върнахме групово в дургавас — звукът от босите ни крака, шляпащи по мраморния под, ми напомни за плющене на малък камшик. Очевидно някой щеше да получи задачата да почисти пода от водата, която оставяхме след себе си.

Когато влязохме в нашата стая, Джалкари отиде право до дървената си ракла, за да извади нещо оттам.

— Нямам подходящия тен за този нюанс на зеленото — каза, подавайки ми ангарка от богата коприна в нефритенозелено, обшита със златна нишка. А после се загледа в мен, докато я пробвах.

— Това е най-прекрасната дреха, която някога съм обличала! — признах си аз. Допирът на коприната до кожата ми беше толкова приятен, колкото и горещата вана, от която преди малко излязох.

— Задръж я! — кимна Джалкари. — Ще ми я платиш, когато можеш.

— Ама аз може и никога да не…

— Когато можеш! — натърти тя. — Аз и без това не я нося.

В гърдите ми се надигна неприятно чувство на безпокойство. Бях проявила глупостта да се хвана на номера на Кахини и това едва не ми беше коствало мястото в Дурга дал.

— Не се тревожи, аз не съм Кахини! — рече Джалкари, разчела мислите ми. — Знам, че засега не можеш да бъдеш сигурна в това, но ти гарантирам, че е така. Въпреки че би било разумно от твоя страна да послушаш и съвета на Сундари джи за приятелите и враговете.

— Ама ти как…

— Не съм чула нищо. Но тя даде същия съвет и на мен. Даде ми и други съвети, разбира се — поколеба се, като че ли се чудеше дали да ми каже, или не, но после продължи: — Предупреди ме също така, че всеки се изненадва, когато за първи път зърне раджата, така че отсега те съветвам да бъдеш готова да прикриеш емоциите си, когато влезем в Дурбар хол!

* * *

Изкачихме се до четвъртия етаж, минахме през тежки златни завеси и се озовахме в зала, ухаеща на камфор и сандалово дърво. В средата, подобно на златна планина, обсипана със скъпоценни камъни, се издигаше гигантски трон на голяма платформа. Пред него във ветрилообразна форма бяха подредени червени копринени възглавници, отгоре имаше балдахин от плътно кадифе.

— Този трон някога е принадлежал на Шео рао Бхао — прошепна ми Джалкари. — Бащата на раджата.

Подът беше покрит с килими, дебели колкото овче руно, боядисани в червено и златно, с изумителни фигури, втъкани в тях. В ъгъла, в ниша без прозорци две музикантки свиреха на ситар и вина. Тук имаше толкова много за гледане, слушане и надушване. Но аз не бях в състояние да сваля погледа си от мъжа, седнал на трона. Раджа Гангадхар имаше дълга коса, която се спускаше по раменете му и се виеше около тежките златни вериги на гърдите му. Скъпоценни камъни проблясваха от цялото му тяло — от тънките му ръце, нежните китки, ушите, тюрбана му, та дори от кръста му. И беше облечен в най-натруфената курта, която някога бях виждала.

Джалкари ме сръга да продължа — не си бях дала сметка, че съм се заковала на място.

До Гангадхар стоеше красив млад носач на чаури, хванал церемониалната метличка със сребърна дръжка, символизираща правото на раджата да управлява. Неговото облекло не беше чак толкова натруфено, но двамата приличаха на пъстроцветни птици, кацнали на пръчка в клетка. Точно до раджата беше поставен параван от слонова кост с гъста решетка. Зад паравана се виждаше малък трон и десетина копринени възглавници.

Обърнах се към Джалкари:

— Защо тук рани трябва да бъде в пурда?

— Заради представлението. Според раджата това придава на дурбара по-мистериозна атмосфера — наблегна на думата „мистериозна“ така, сякаш параванът беше просто приумица.

Рани зае мястото си на своя трон, но не ми се стори обезпокоена. После, веднага щом и ние се настанихме по възглавниците, тя се приведе към решетката, за да огледа хората, които се събираха пред сцената. Казвам „сцена“, защото си беше точно такова — театър. А после, един по един, започнаха да се появяват второстепенните действащи лица — войници, съветници, един бог знае още кои. И най-натруфените сред тях насядаха пред платформата, точно под раджата. Сред тях разпознах девана, а по-късно щях да науча и всички останали — съветниците Лакшман рао и Лалу Бакши, генерал Джавахар Сингх.

А после в залата беше пусната и публиката и не след дълго се събра солидна тълпа.

Младият носач на чаури се поклони благоговейно пред кралската двойка. А после със замах обяви:

— Негово кралско височество, скромният и уважаван махараджа Гангадхар рао от Джанси!

Раджата се изправи и се поклони на трона си, като благодари на боговете и най-вече на Махалакшми, че са го поставили тук. След това се обърна към тълпата, сложи тържествено ръка на гърди и обяви:

— Народе на Джанси, ние сме тук заради вас! С какво можем да ви помогнем?

Надигна се хор от гласове, а раджата даде първо думата на един от по-младите мъже сред тълпата.

— В нивата зад моята къща британците заколиха две крави и сега използват кожата им, за да си правят обувки! — извика той.

Тълпата зажужа потресено. Вярно е, че индусите носеха кожени обувки, но само от крави, споминали се от естествена смърт.

— Къде е къщата ти? — подвикна рани иззад своя параван.

— На север от храма на Махалакшми, близо до олтара на Ганеш.

— Утре ще се срещнем с британските официални лица — обеща рани. — И в Джанси вече няма да има колене на крави!

— Друг? — попита раджата, обикалящ важно като паун нагоре-надолу по сцената. — Ти! — избра друг мъж от първите редици.

И така на всеки от молителите, които раджата избираше оттук нататък, продължаваше да отговаря само рани и само тя отсъждаше и присъждаше. Интересни неща се случиха по време на този мой първи дурбар — бяха взети решения за изкопаване на нов кладенец, реши се дали раджата да си купува двайсет и трети слон (рани каза твърдо „не“) и още какво ли не. Ала онова, което изпъква най-ясно в съзнанието ми от онзи ден, е образът на отрупания в скъпоценни камъни и коприни раджа, крачещ наперено пред покрития си с кадифе златен трон. В края на дурбара неколцина съветници се събраха около рани, за да й искат съвети за ежедневни неща, но абсолютно никой не поиска мнението на раджата. Не че той се обиждаше от това — тъкмо обратното. Бъбреше си весело със своя млад носач на чаури и го караше да се смее.

— Твоят първи дурбар! — отбеляза Джалкари, докато напускахме тронната зала на път към следващата си цел — поредното хранене на бедните в храма на Махалакшми.

Тонът й предполагаше, че очаква от мен да изкажа някакво мнение по този въпрос. Обаче аз вече си бях научила урока. И единственото, което отговорих, беше:

— Да.

— Не е каквото си беше представяла, нали? — запълни тишината тя.

Погледнах я и почувствах, че е съвсем искрена с мен. Но въпреки това предпочетох да задържа мнението си за себе си.

— Миналата година един британски генерал сбърка раджата с жена! — прошепна ми тя. — А можеш ли да си представиш какъв шок е изживяла рани, когато е пристигнала тук, за да се омъжи за него?!

Поклатих глава. Не можех да си представя.

* * *

Тази вечер стаята на кралицата беше осветена ярко с висящи лампи. Останалите дургаваси се бяха подредили на възглавниците около фонтана. Бяха им донесени хартия и писалки върху ниски масички и всички се бяха заели да пишат писма. Сундари ме отведе до възглавница от фина коприна точно до рани, където аз седнах с кръстосани крака и отпуснах чинно ръце в скута си. Както беше изискала тя по-рано днес, в банята, сега щях да й чета на английски.

— Ваше височество — изрече Сундари, — ще въведа господаря на писмата.

Мъжът, когото тя ескортира при нас, беше нисък и тънък като речна тръстика и с точно толкова възли по тялото си. Лицето му подсказваше, че няма как да е по-стар от четирийсет, но по начина, по който кокалите му стърчаха под кожата, човек би го взел за немощен старец на шейсет и пет. Той притисна длани в намасте, а след това направи най-дълбокия поклон, който бях виждала до този момент.

— Денят на писмата, ваше височество. Заедно с двете, които изискахте от майор Елис.

— Благодаря ти, Гопал!

— А би ли желала ваше височество да ги прочета? — запита той с толкова настървено очакване, че да му откажеш беше почти жестоко.

— Днес ще ги прочете моята нова охранителка Сита.

Гопал ме изгледа така, сякаш му бях откраднала храната от купичката.

— Вие можете да четете и пишете на английски? — изломоти слисано.

— Да — кимнах.

Той погледна към рани и промърмори:

— Може би нейно височество ще пожелае да остана, в случай че нещо не бъде преведено както трябва?

— Добра идея — изрече с усмивка рани, макар да бях напълно убедена, че го каза само от любезност. — Сундари, донеси още една възглавница, моля!

Вляво от рани беше поставена втора възглавница и Гопал ми подаде писмата със същия ентусиазъм, с който би ми връчил ключовете за къщата си. Разгънах официалното послание от майор Елис и зачетох:

— От майор Елис.

Но когато преведох това на маратхи, рани поклати глава и отсече:

— Само на английски, моля! Така се уча.

И аз продължих да чета на английски. Писмото касаеше индийските войници, които служеха в британската армия, разположена в Джанси. Те бяха постъпили при британците, защото заплатите бяха редовни и добри. Британците ги наричаха „сипаи“. В писмото се казваше, че сред редиците на тези войници назрява недоволство. Британските офицери заповядали на всички сипаи да изтрият червените кастови знаци от челата си, да избръснат брадите си и да свалят златните си обеци. Сипаите приели всичко това, но сега имало нови британски изисквания, които индийските войници посрещали с ярост и възмущение.

Новите заповеди изисквали сипаите да заменят тюрбаните си с кожени шапки. И сякаш това не било достатъчно унизително, ами и патроните, които трябвало да се използват за новите им пушки „Енфийлд“, били импрегнирани с волска лой и свинска мазнина. (Да, за англичаните тези неща не означаваха нищо особено. Но тук, в Индия, ние, индусите, не убиваме нашите свещени крави, за да правим от тях шапки или патрони. А ако си мюсюлманин, каквито бяха някои от сипаите, то тогава дори самата мисъл да пипнеш каквато и да било част от прасе е много повече от унизителна и обидна — тя е акт, нарушаващ свещения закон на исляма.) Онова, което влошавало нещата още повече, бил фактът, че за да заредят барута от тези импрегнирани с мазнини патрони в пушките си, сипаите — и индуси, и мюсюлмани — били принудени да ги разкъсват със зъби. Та въпросът на майор Елис гласеше следното: дали не би могла рани да успокои по някакъв начин тези ирационални сипаи?

„Това е само мъничко мас, няма от какво толкова да се страхуват!“ — пишеше той.

Стори ми се интересно, че майор Елис беше адресирал молбата си към рани, а не към раджата. Но когато връчих писмото обратно на Гопал, той изобщо не беше изненадан от този факт.

— Е, преводът й приемлив ли е според теб, Гопал? — обърна се към него рани.

Господарят на писмата нагласи чертите на лицето си в не чак толкова кисело изражение и отговори:

— Ваше височество, способността на вашата нова охранителка да чете английски не подлежи на никакво съмнение!

— Е, ще напишем ли отговор?

Никога досега не бях виждала човек да се движи толкова бързо. Преди рани да уточни кой от нас трябва да напише писмото, Гопал вече беше извадил от чантата си лист и писалка.

Рани улови погледа ми и аз веднага разбрах, че тя осъзнава напълно колко глупав човек е Гопал, но въпреки това няма нищо против да му достави мъничко радост.

— С обичайния поздрав ли да започна? — попита той.

— Не. Този път и едно изречение е достатъчно. Той смята, че нашите традиции са ирационални, затова сега искам от теб да напишеш следното: „Това е само мъничък бунт, майор Елис, няма от какво толкова да се страхувате.“

Гопал се изсмя с глас и възкликна:

— Изключително остроумно, ваше височество! Мъничък бунт, ха!

— Носят се слухове за бунт, така ли? — прекъсна смеха му Сундари. Тя не знаеше английски и не беше разбрала писмото, но беше чула достатъчно, за да се досети. — Сипаите са бесни заради патроните, нали?

— Точно така. И само от британците зависи да поправят стореното от тях. Сипаите не са мои войници — отговори рани.

— Но те са разположени в Джанси! — изтъкна Сундари. — Ако се вдигнат на истински бунт, вината ще падне върху вас! И не само защото те са тук, но и защото са индийци!

Думите на нашия командир прозвучаха логично дори и за мен.

— И не забравяйте, че наскоро загинаха седмина англичани, когато индийци посипаха с отрова част от месото от закланите крави! Внимавайте, ваше височество! Не е добре да загиват още хора!

Рани кимна и изрече:

— Гопал, още две изречения.

Всички зачакахме да чуем следващите й думи.

— Но ако искрено желаете да избегнете бунта — започна да диктува тя, — то тогава се вслушайте в сипаите, мъжете, които вие смятате за ваши събратя по оръжие! Техните традиции са по-стари от вашите с хиляди години и заслужават вашето уважение!

* * *

Тази вечер в дургавас Джалкари се обърна към мен и прошепна:

— Рани ще започне да те цени много високо заради знанията ти по английски, но останалите жени ще започнат да ти завиждат! Но ти никога не забравяй, че това е работа, а не семейство! Така ми каза баща ми, преди да потегля от селото ни, и се уверих, че е напълно прав!

— Той ли те обучи?

— Да. Преди да почине — отговори тя, но повече нищо не добави. А после, когато си мислех, че е отдавна заспала, тя рече: — Съпругът ми казва същото.

Буквално седнах в леглото си.

— Твоят съпруг?! Ти си омъжена?

— Да. За един от сипаите, които са принудени да носят кожа и да вкусват животинска мас.

— Но тогава как са те приели в Дурга дал? — прошепнах слисана. — Баща ми казва, че…

— Няма никакъв закон да не се омъжваш, докато служиш при рани, стига да нямаш деца. Но моят съпруг е бил ранен преди много години и оттогава не може да има деца. Никое друго семейство не би го приело за зет. И тъй като аз съм по-добре от нищо, той избра да се ожени за мен.

Не успях да схвана тя шегува ли се, или не.

Преди да заспя, размишлявах доста дълго за съпруга на Джалкари. Колкото и да се стараех, не можех да се отърва от мисълта, че дори една жена далит — уж напълно нежелана от гледна точка на нормите на нашето общество — вече си имаше съпруг, а аз щях да си остана женена за рани Лакшми.