Брандън Сандърсън
Злочестие (5)

4.

Прожекторите на дроновете се включиха като един и ме заслепиха, а дроновете откриха огън. За щастие, бях ги забелязал навреме и успях да се дръпна зад ъгъла, преди някой изстрел да ме улучи.

Обърнах се и бегом се изтеглих по коридора. Стрелбата на преследващите ме роботи заглуши гласа на Мизи в ухото ми. Всеки дрон имаше квадратно дъно с колела, които се въртяха във всички посоки, и издължено тяло, което завършваше с щурмова пушка. Щяха да са отлични за маневриране около мебели и през коридори, но — искри — унизително беше да бягам от тях. Приличаха повече на закачалки, а не на оръжия.

Стигнах вратата на лабораторията с частите от трупове и хукнах през нея, плъзнах се, спрях и ударих гръб в стената до нея. С почукването на един бутон прехвърлих образа от визьора върху малък екран отстрани на моята Готшалк, което ми позволи да вдигна пушката иззад ъгъла и да стрелям без да рискувам да ме улучат.

Роботите се носеха като лъскави метли на колела. Аз лично бих се срамувал от създаването на толкова глупави на вид роботи. Минах на автоматична стрелба, без да се прицелвам твърде, но коридорът беше толкова тесен, че това нямаше значение. Свалих няколко робота и забавих останалите, които трябваше да си проправят път през отломките. Когато свалих още няколко, машините се оттеглиха и се прикриха зад ъгъла, в стаята с фризерите.

— Дейвид? — настоятелният глас на Мизи най-сетне привлече вниманието ми. — Какво става?

— Добре съм. Обаче ме видяха.

— Изнасяй се.

Аз се поколебах.

— Дейвид?

— Тук има нещо, Мизи. Заключено помещение, охранявано от дронове — бас държа, че са дошли тук веднага след началото на първата ни атака. Или е така, или тази стая винаги е под охрана. Което означава…

— Ох, Злочестие. Ще се държиш като себе си, нали?

— Та ти току-що ми каза, цитирам, да „прегърна същността си“ — пуснах още един залп, щом долових движение в дъното на коридора. — Предай на Ейбрахам и останалите, че са ме забелязали. Изтегли всички и се гответе за отстъпление.

— А ти?

— Аз ще открия какво има в тази стая. — Помълчах малко. — Може да се наложи да ме застрелят, за да разбера.

— Какво?

— За момент ще запазя радио мълчание. Съжалявам.

Оставих радиото и слушалката, после натиснах един бутон отстрани на пушката и спуснах малка тринога отдолу. Нагласих я насочена под ъгъл към тунела с надеждата куршумите да рикошират от металните стени към роботите. Всъщност го правех за отклоняване на вниманието. Пушката можеше да стреля дистанционно с помощта на малко поразтопения контролер, който извадих от едно гнездо отстрани.

Завтекох се през стаята, като от време на време произвеждах кратки залпове, за да създам впечатлението, че все още съм в престрелка с дроновете. Прожекторите им бяха достатъчно ярки, отразяваха се от стъклото и метала в стаята и ми предоставяха светлина за придвижване. Грабнах малкия робот чистач, чиито колела още се въртяха трескаво, после взех торбичка кръв от плота и ролка хирургическа лента, която бях забелязал по-рано в някакво чекмедже.

Откъснах парче от лентата и залепих торбичката с кръв върху робота, после я надупчих с ножа. Отидох до вратата, през която първо бях влязъл, открехнах я и положих машинката на пода отвън. Роботът бързо потегли по коридора, оставяйки подире си широка пътека от кървави капки, очебийна като соло на туба в някой рап.

Страхотно. Надявах се вече успешно да фалшифицирам онази част със застрелването. Взех друга торбичка с кръв и я пробих с ножа. Поех дълбоко дъх и хукнах към вратата в отсрещния край на стаята, където дроновете обстрелваха моята пушка Готшалк.

Роботите бяха напреднали, местейки падналите встрани от пътя си. Дръпнах се назад, когато роботите откриха огън по мен, после извиках и плиснах малко от кръвта по стената. Оттам хукнах към една от ваните, като с помощта на торбичката размазах друга следа към изхода.

Не можех да видя много от намиращото се във ваната, понеже сега не ползвах визьора, но я отворих, стиснах зъби и се покатерих вътре, докосвайки някакви плъзгави парчета, за които бях почти убеден, че са черни дробове. Докато се намествах в ледената течност, напълно си давах сметка точно колко отвратително е всичко това. За щастие, бях привикнал плановете ми да ме унижават по някакъв начин; този път просто го правех нарочно. Значи — ей, това беше напредък!

Опитах да остана неподвижен с надеждата охлаждащата апаратура на ваната и ледената температура да ме скрият от всякакви инфрачервени детектори, които роботите можеха да използват. За съжаление, за да не изпъквам, трябваше да затворя капака и да затая дъх. И така, лежах сред плуващите телесни части и наблюдавах как горе проблясват светлини, когато роботите с прожекторите си влязоха в лабораторията. Не виждах много през водата и стъкления похлупак, но не можех да не си представя как роботите се събират около ваната, гледат ме и се забавляват от мижавия ми опит да отклоня вниманието им.

Сдържах дъха си, докато почти не се пръснах. Лицето ми, непокрито от костюма за проникване, замръзваше. За щастие, светлините най-сетне изчезнаха. Успях да удържа още малко, преди да отворя похлупака и разтреперан да огледам лабораторията. Тъмно като в рог.

Роботите явно бяха захапали примамката. Изтрих течността от очите си и излязох. Искри. Все едно това място не беше страшно и преди да реша да се вмъкна във вана, пълна с черни дробове, за да се скрия от роботите убийци. Тръснах глава и отидох да си взема радиото и пушката. Сложих си слушалката, обаче я бях изцапал с кръв и май се беше повредила.

Налагаше се да ползвам радиото по стария начин.

— Върнах се — казах аз тихо, като натисках бутона за предаване.

— Дейвид, ти си смахнат — отговори ми нечий глас.

Усмихнах се.

— Здрасти, Меган — отговорих и се вмъкнах в тесния коридор. Притичах покрай падналите роботи. — Всички ли се изтеглят?

— Всички, които имат малко ум.

— И аз те обичам. — Спрях на ъгъла, където за пръв път се бях натъкнал на роботите пазачи и надзърнах иззад него. Помещението оттатък беше тъмно, както и преди. Преметнах пушката през рамо и огледах през визьора за изостанали роботи. — Почти съм готов да тръгвам. Дайте ми още няколко минути.

— Прието.

Превключих радиото само на предаване, за да не предупредя някой застанал наблизо враг с бърборенето на хората ми. За съжаление, нямах време да съм по-предпазлив. Номерът с фалшивата следа скоро щеше да бъде разкрит. Сякаш в потвърждение на заплахата, далечна експлозия разтърси сградата.

Опипах стената и включих осветлението, после отидох в другия край на стаята при един от големите фризери. Повърхността от неръждаема стомана отрази лицето ми, обрасло с двуседмична четина. Според мен изглеждаше опърпана. Меган пък й се подсмихваше.

С разтуптяно сърце отключих първия хладилен шкаф и го отворих със замах, при което отвътре излетя леден въздух. Имаше редове и редове стъклени епруветки с цветни капачки. Не мотиваторите, които търсех, а най-вероятно ДНК на Епични.

— Е — прошепнах аз, — поне не е рафт с пакети замразена вечеря.

— Не — отговори ми някакъв глас. — Държа замразената храна в другия шкаф.