Брандън Сандърсън
Злочестие (36)

35.

Събудих се в пот. Отново.

Същите образи ме тормозеха. Крещящи ужасни звуци. Остри светлини. Страх, ужас, изоставеност. Нищо от нормалното облекчение при събуждане от кошмар. Никаква утеха от разбирането, че е било само сън.

Тези кошмари бяха различни. Те ме оставяха в паника. Окървавен, одран, натъртен — като в боксьорски филм. Когато се събудих, трябваше да седя на пода почти цяла вечност, преди пулсът ми да се оправи — краката ме боляха.

Искри. Нещо с мен беше много зле.

Поне не бях събудил някого от другите. Ейбрахам и Коуди спяха на платформите си, а през нощта някак си бях достигнал от мястото на Меган до моето, отделено от останалите за мен. Постелята на Мизи бе празна — беше на пост. Протегнах ръка край възглавницата си и с удоволствие намерих своя мобилен да ме чака, поправен от нея.

Проверих го, видях, че е шест часа сутринта, а светлината му огря чаша вода и няколко хапчета върху някаква кутия до леглото ми. Глътнах ги, за да вкарам в себе си някакви болкоуспокояващи. После се издърпах седнал до стената и за пръв път забелязах, че ме болят и ръката и страната. По време на мисията бях нанесъл истински повреди на тялото си.

Опипах гърба си и открих серия странни охлузвания с формата на — доколкото можех да определя — монети. Растящата болка от краката и от раните ми бе достатъчно силна, та трябваше да седя не знам колко време, докато лекарствата не започнаха да действат. Щом бях в състояние да мисля ясно, започнах да се ровя из мобилния. Ейбрахам бе прехвърлил на цялата група възстановените от Тиа данни, тъй че аз се задълбочих в тях и опитвах да не се притеснявам дали евентуално няма да трябва да будя Ейбрахам или Коуди, за да ме водят до тоалетната.

Писането на Регалия беше ясно, внимателно, недвусмислено. Струваше ми се, че при четенето мога да чуя гласа й. Толкова сигурен, толкова спокоен, толкова вбесяващ. Тя ни бе отнела Проф преднамерено и разрушително — само за да засити жаждата си за безсмъртно наследство.

И въпреки това четенето си го биваше. Планът на Регалия бе невероятен, даже дързък — не можех да не изпитвам все по-голямо уважение към нея. Както и бях предположил, повикала беше Разрушение не заради способността му да разрушава градове, а заради неговите телепортационни способности.

Планът й отиваше към пет години назад, но най-накрая се бе натъкнала на един последен и неочакван краен срок — собствената си смъртност. Епичните сили не можеха да лекуват природните болести. Бе установила, че е нелечимо болна, и се беше спряла на Проф като наследник. Някой, който ще може да отиде до Илдития, да направи мотиватор от Крадеца, после да се телепортира до Злочестие и да стори немислимото.

Въпреки безумната гениалност на плана, той беше пълен със слабости. Според нашите най-сигурни допускания, Злочестие бе източникът на всички Епични сили. Кой обаче можеше да каже, че е възможно те да бъдат отмъкнати? И ако някой го направеше, това нямаше ли просто да замени Злочестие с друг техен носител, който да действа точно по същия начин?

И все пак този план беше някакъв опит — опит да се направи нещо друго, вместо светът да бъде приеман такъв, какъвто е. За това уважавах Регалия, макар че в крайна сметка именно аз я и убих.

Щом приключих с бележките на Регалия, отворих група снимки. Освен картите на Илдития намерих и няколко фотографии на Злочестие. Първите три бяха правени през телескоп. Бяха неясни — и преди бях попадал на такива. На тях Злочестие приличаше на звезда.

Последното изображение бе различно. Тревожех се от думите на Летящ рицар, че не всички образи са се прехвърлили. Притеснявах се, че няма да има истински снимки на Злочестие.

Но ето че имаше една и тя ме гледаше от светещия екран в ръката ми. Не че бе кой знае колко добра фотография — приличаше ми на снимка, щракната под прикритие от мобилен — но очевидно беше Епичният. Фигура, състояща се от червена светлина, въпреки че не можех да позная дали е мъж или жена. Като че стоеше в стая, а наоколо й светлината се отразяваше от странни ъгли и повърхности.

Търсех из файловете за нещо подобно, но без резултат. Другите снимки на Злочестие — ако е имало такива — бяха изгубени. Любопитното е, че Летящ рицар явно бе копирал цялата памет на устройството на Тиа, а не само новите файлове от Регалия. На екрана ми светеше папка с името Джонатан. Знаех, че вероятно трябва да я оставя, че е лична, но не можах да се удържа. Влязох в нея и почуках по първия медиа файл.

Беше видео с Проф в някаква класна стая.

Държах силата на звука ниска, но все пак можех да усетя ентусиазма в гласа му, когато взе запалка, тръгна покрай редичка яйца с дупки на връхчетата и ги запали. Учениците се смееха и подскачаха при експлодирането на всяко яйце от водорода, с който Проф обясняваше, че ги е напълнил.

После полетяха балони, като всеки проблясваше и се пукваше по различен начин, докато той минаваше край тях. Не ме интересуваше твърде научната страна; бях твърде съсредоточен върху Проф. Един по-млад Проф, с катраненочерна коса, само с няколко сиви нишки. Един ентусиазиран Проф, който явно се наслаждаваше на всеки миг от демонстрацията, въпреки че вероятно я беше провеждал стотици пъти.

Изглеждаше като съвсем различен човек. Схванах, че не мога да си спомня да съм виждал Проф щастлив през цялото ни съвместно време. Удовлетворен, да. Изпълнен с желание. Но истински щастлив? Не и преди този момент, когато го видях как работи с учениците.

Това бяхме загубили. Мъчех се да сдържам чувствата си, когато видеото свърши. Идването на Злочестие разби този свят в повече от едно отношение. Проф все още трябваше да е там и да учи децата.

Стъпки отвън ме накараха бързо да избърша очите си. Миг по-късно Мизи надникна и протегна нещо с размерите на баскетболна топка и с перка на върха. Един от дроновете на Летящ рицар.

— Човекът работи бързо — каза тя и го остави. Ейбрахам и Коуди се размърдаха; вероятно я бяха помолили да ги събуди, когато то пристигне. Меган се обърна и за момент помислих, че и тя ще се събуди. Но тя заспа отново и тихичко захърка.

Докато Мизи настаняваше дрона, Коуди и Ейбрахам включиха мобилните си и още повече осветиха стаята. Гледах как Мизи отвинтва горната част на устройството и изважда от показалото се отделение кутия, доста подобна на болконтрола, с който си служехме в Нюкаго. Проф явно беше направил фалшификата си така, че да наподобява истинския уред.

— Хубаво — рече Ейбрахам и потърка очи.

— Изненадан съм, че си го убедил да го изпрати, Дейвид — продължи Мизи и го сложи настрана.

Коуди се прозина.

— Както и да е, хайде да оправяме тоя младеж. Колкото по-скоро проработят краката на Дейвид, толкова по-скоро ще можем да сме вън от този град.

— Извън този град? — попитах аз.

Останалите ме изгледаха.

— В този случай ти… възнамеряваш да останеш? — внимателно поде Ейбрахам. — Дейвид, Тиа е мъртва, а твоята теория — при все че е умна — се оказа погрешна. Изправянето на Проф пред слабостта му не го отклони от сегашния му път.

— Така е, момко — включи се Коуди. — Беше хубаво, но ние знаем какво опитва да постигне той тук и имаме начин да го спрем. Измъкваме се с Крадеца и планът му въобще няма да се осъществи.

— При положение, че искаме да не се осъществи — добави Мизи.

— Мизи — изненадано я заговорих аз. — Той се опитва да стане върховният Епичен!

— И? — попита тя. — Искам да кажа, по какъв начин се променя животът ни, ако той заеме мястото на Злочестие? Не се задава Второ пришествие — няма „Ще унищожа света, момчета“ или нещо подобно. Доколкото аз мога да разбера, той иска само да убие неколцина Епични. На мен това ми звучи приятно.

— Предлагам — тихо изрече Ейбрахам — да не казваш такива неща там, където можем да бъдем чути.

Мизи трепна и погледна през рамо.

— Казвам само, че за нас няма причина да сме тук, след като знаем какво е намислил Проф.

— И къде отиваме, Мизи? — попитах я аз.

— Не знам. Какво ще кажеш да започнем с място, различно от града, обитаван от човек, решен да ни убие?

Можех да видя, че другите двама поне отчасти са съгласни с това.

— Хора, причината, поради която на първо място дойдохме тук, не се е променила — заговорих аз. — Проф все още се нуждае от нас. Светът все още се нуждае от нас. Забравихте ли смисъла на нашата мисия? Ние трябва да намерим начин да променяме Епичните, а не само да ги убиваме. Иначе можем още сега да се откажем.

— Само че, момко — каза Коуди, — Ейбрахам е прав. Планът ти да промениш Проф не подейства.

— Този опит не случи — съгласих се аз. — Но има логични причини защо би могло да е така. Може би той не е видял Тави като някой, който притежава неговите сили — видял ги е като сили, притежавани от друг Епичен; подобни, но различни. По тази причина сблъсъкът с нея не е бил сблъсък с неговите способности.

— Или — намеси се Ейбрахам — Тиа е бъркала за слабостта му.

— Не — продължих аз. — Битката с Тави изключваше силите му. Тя можеше да унищожава силовите му полета, а той не можеше да се лекува от причинените от нейните удари рани. Както Стоманеното сърце можеше да бъде наранен само от някой, който не се бои от него, Проф може да бъде ударен от някой, който притежава неговите сили.

— Все едно, всичко това е без връзка — възрази Ейбрахам. — Ти каза, че Меган повикала тази жена, понеже не можела да намери истинска версия на Проф. При това положение силите й са ограничени, а това е бил единственият ни начин да го заставим да се изправи срещу себе си.

— Не е задължително — отвърнах аз, бръкнах в джоба си и извадих клетъчния инкубатор. Търкулнах го по пода към Мизи, която го взе.

— Това не е ли… — започна тя.

— Тъканен образец от Проф — довърших аз.

Коуди тихичко подсвирна.

— Ние можем да го принудим да се изправи срещу себе си, Ейбрахам — обясних аз. — Можем да го направим буквално, като създадем мотиватори с използване на неговите клетки. Летящ рицар има готов прототип отпреди години.

Останалите се умълчаха.

— Вижте — настоях аз. — Трябва да опитаме отново.

— Той ще ни убеди — заключи Мизи. — Той така прави.

— Да — съгласи се Ейбрахам и й направи знак да търкулне към него тъканния образец. Вдигна го от пода. — Няма да споря повече с теб, Дейвид. Ако си уверен, че си струва още един опит, ние ще те подкрепим.

Повъртя образеца от тъканта из пръстите си.

— Но не ми харесва да го даваме на Летящ рицар. Прилича на… все едно предаваме Проф.

— Повече предателство от това той да убие хора от собствения си екип?

Забележката установи тишина в стаята, като внезапно провикване „Кой иска още бекон?“ на бар-мицва.

Мизи взе образеца тъкан от Ейбрахам и го постави в дрона.

— Ще го пусна, докато още е тъмно — каза тя и стана. Коуди също стана — беше следващият на пост. И двамата се измъкнаха, а Ейбрахам взе болконтрола и дойде до мен.

— Първо Меган — казах аз.

— Меган е в безсъзнание, Дейвид — възрази той. — Състояние, което може да не е предизвикано само от раните й от огъня и от падането. Предлагам най-напред да излекуваме човека, за когото знаем, че ще бъде готов за бой.

Въздъхнах.

— Добре.

— Много разумно.

— Ти трябва да водиш екипа, Ейбрахам — започнах аз, докато той поставяше диодите на болконтрола по кожата на краката и глезените ми. — И двамата го знаем. Защо отказваш?

— Ти не задаваш този въпрос на Коуди — контрира ме той.

— Понеже Коуди е откачалка. Ти имаш опит, спокоен си по време на битка, решителен си… Защо аз да съм начело?

Ейбрахам продължи да работи и включи уреда — това предизвика в краката ми неясно усещане, все едно бях спал с тежестта си върху тях. Ако съдех по някогашната си рана във Фабриката, това устройство — създадено от клетките на някакъв непознат Епичен — нямаше да бъде ефикасно като силите на Проф. Цялостното ми излекуване можеше и да отнеме време.

— Бях в ОСС2 — продължи Ейбрахам. — Комканспецоп.

— Което е… какво? Освен странен буквен миш-маш?

— Канадските специални части.

— Знаех го!

— Да, много си умен.

— Това… сарказъм ли беше?

— Отново умно — отбеляза Ейбрахам.

Аз го огледах.

— Ако си бил военен — продължих аз, — става още по-странно защо не си поел командването. Офицер ли беше?

— Да.

— Висок чин?

— Достатъчно висок.

— И…

— Знаеш ли Барута?

— Епичен — започнах аз. — Може да взриви барут и нестабилни материали само като ги гледа. Той…

Преглътнах и си припомних място от бележките си.

— Опитал е да овладее Канада през втората година С.З. Атакувал е военните им бази.

— Изби цялото ми поделение, когато удари Трентън — обясни Ейбрахам и стана. — Всички освен мен.

— Защо не и теб?

— Бях в затвора и очаквах военен съд.

Той ме погледна.

— Оценявам твоя ентусиазъм и упоритост, но си все още твърде млад, за да разбираш света толкова, колкото си въобразяваш.

Вдигна пръсти, отдаде ми чест и се оттегли.