Брандън Сандърсън
Злочестие (35)

34.

Не спях, въпреки че когато Коуди ни спря в някаква уличка, за да провери да не би да ни следят, позволих на Ейбрахам да ми даде нещо за болката. Мизи мъкнеше носилката, за да помага да носят Меган и мен, докато Ейбрахам ме преглеждаше. Оказа се, че съм счупил и двата си крака при удара в земята.

Когато напуснахме въпросната уличка, небето вече се бе вкиснало и върху нас започна да пада ситен дъждец, който покри пътищата с хлъзгава солена вода. Каменната сол обаче се представи по-добре, отколкото го бях очаквал. Не настъпи всеобщо топене на града.

В началото дъждът ми се отразяваше добре и изми част от праха от кожата ми, докато лежах в носилката до Меган. При моста в парка обаче бях вече мокър до кости. Масивният вид на базата ни, изникваща изпод моста като някаква странна гъба, беше нещо хубаво.

Меган продължаваше да е в безсъзнание, но изглежда й беше понесло по-добре, отколкото на мен. Ейбрахам не можа да намери никакви счупени кости, въпреки че щеше да носи някои сериозни натъртвания, а и ръката й беше обгорена и покрита с мехури.

— Е, живи сме — обобщи Коуди, щом спряхме пред вратата на скривалището. — Освен ако, разбира се, не сме пропуснали някоя опашка и Проф не дебне наблизо в очакване да го заведем при Крадеца.

— Оптимизмът ти е толкова насърчителен, Коуди — отвърна му Мизи.

Отне ни известно време, докато успеем да вкараме носилката през входа, който бяхме направили така, че да прилича на малък тунел, засипан с отломки в единия край. Можех да помагам, като бутах с ръце. Краката продължаваха да ме болят, но болката вече беше от вида Хей, не ни забравяй, а не от предишния вид ГОСПОДИ, СЧУПЕНИ СМЕ.

Скривалището миришеше на харесваната от Крадеца супа — прост зеленчуков бульон почти без вкус. Ейбрахам освети с мобилния си.

— Изключи го, идиот — обади се Крадеца от стаята си.

Сигурно отново медитира. Надигнах се в носилката си, а Мизи пропълзя навътре, въздъхна и стовари екипировката си на купчина.

— Имам нужда от душ — съобщи тя на Крадеца. — Какво трябва да направи едно момиче, за да те накара да направиш един?

— Да пукне — отвърна й той.

— Мизи — спокойно заговори Ейбрахам — провери екипировката, а после върни на Крадеца нещата, които е създал за нас заедно с благодарностите ни. Вероятно е все едно, тъй като те просто ще изчезнат, но може би жестът ще има някакво значение за него. Коуди, наблюдавай навън дали някой ни е проследил. След като имаме повече време, искам да прегледам тези двамата тук по-подробно.

Кимнах бавно. Да. Заповеди. Трябваше да се издават заповеди. Но… връщането насам беше за мен като в мъгла.

— Трябва да дадем отчет — намесих се аз. — Аз открих някои работи.

— По-късно, Дейвид — леко възрази Ейбрахам.

— Но…

— Ти си в състояние на шок, Дейвид — продължи той. — Нека си починем най-напред.

Въздъхнах и отново си легнах. Не се усещах в състояние на шок. Вярно, че бях лепкав от пот и изстинал — но върху мен беше валял дъждът. Да, треперех и не можах да мисля за твърде много неща при придвижването насам — но то бе заради изтощението от цялата работа.

Съмнявах се, че е слушал доводите ми. Въпреки съгласието си, че аз стоя начело, Ейбрахам можеше да се държи съвършено майчински. Убедих го най-напред да прегледа Меган и с помощта на Мизи той я отнесе, за да я съблече от мократа, накъсана вечерна рокля и да се убеди, че не е получила незабелязани рани. После се върна да шинира краката ми.

Около час по-късно Ейбрахам, Мизи и аз се бутахме в най-малката стаичка на новата ни база — надявахме се, че е достатъчно далеч от Крадеца, та да си говорим насаме. Меган спеше омотана в превръзки в ъгъла.

Ейбрахам не спираше да ме гледа в очакване, че ще заспя. Аз упорито се държах буден, облегнат на стената, проснал хванатите си в шини крака напред. Бяха ми дали някакви свръхмощни болкоуспокоителни, тъй че можех уверено да отвръщам на погледа му.

Ейбрахам въздъхна.

— Нека да проверя Коуди — обясни той. — Тогава ще говорим.

Това ме остави заедно с Мизи. Тя си посръбваше от горещото какао, купено на пазара преди няколко дни. Не можех да го понасям. Твърде сладко.

— Та — поде тя — това… не беше пълен провал, нали?

— Тиа е мъртва — дрезгаво отвърнах аз. — Провалихме се.

Мизи потрепери и погледна в чашата си.

— Да. Но… искам да кажа… ти трябваше да изпиташ една от теориите си. Сега знаем повече от вчера.

Поклатих глава — болен от притеснение по Меган и огорчен, задето изтърпяхме толкова много за спасяването на Тиа, само за да я загубим завинаги. Усещах се без посока, разгромен и наскърбен. Гледах я право в очите — тя беше една от първите в групата, отнесли се към мен като към полезен човек. А аз я издъних.

Можех ли да направя повече? Нищо не бях казал за това как съм оцелял от пушечната стрелба. Истината е, че самият аз не знаех отговора. Искам да кажа… Имах подозрения. Но не знаех, тъй че каква беше ползата да говоря за това?

Лъжем себе си, а? — попита една частица от мен.

— Този парашут — поде Мизи, загледана в Меган. — Тя го направи, нали?

Кимнах.

— Поставила го е на теб вместо на себе си — продължи тя. — Винаги така прави. Предполагам, че ако се прераждаш, след като си умрял, има смисъл…

Мизи прекъсна.

Ейбрахам се върна.

— Щастлив е като заек в дупката си — предаде той. — Коленичил на моста в дъждобрана си, дъвче говежда пастърма и търси да гръмне нещо. Засега нищо. Всъщност може и да сме се измъкнали.

После седна и скръсти крака. Внимателно свали своя медальон — символа на Верните — и го задържа пред себе си. Той проблясваше сребристо на светлината на извадените ни мобилни.

— Ейбрахам — започнах аз. — Знам, че… искам да кажа, че Тиа беше приятел…

— Повече от приятел — тихо заговори той. — Старшият ми офицер, а аз не й се подчиних. Смятам, че ние постъпихме правилно, а тя не, но не мога да приема леко загубата й. Моля ви. Почакайте.

Ние чакахме, той затвори очи и изрече кратка молитва на френски. Дали към Бог, или към легендарните Епични, за които вярваше, че ще ни спасят? Нави верижката на медальона си в ръка и я стисна здраво, но — както обикновено — не можех да усетя добре емоционалното му състояние. Почит? Болка? Тревога?

Най-накрая той пое дълбоко дъх и си постави отново верижката.

— Ти имаш информация, Дейвид. Смяташ, че е важно да я споделиш. Ще оплачем Тиа както трябва, когато войната е приключила. Говори. Какво стана вътре?

Той и Мизи ме гледаха с очакване, тъй че преглътнах и започнах. Вече им бях казал за Тави, но сега обясних и какво стана с мен, когато бях всмукан в света на Зарево. Нещата, които видях. Стоманеното сърце.

Говорех несвързано. В действителност бях уморен. Вероятно и те бяха, но не можех да заспя. Не и преди да съм разтоварил бремето на видяното и откритото. Казах им всичко, което можах, преди вероятно да се унеса. Още малко и щеше да се наложи да говоря за подозренията ми по отношение на моето… развитие.

— Той те е убил? — попита Ейбрахам. — В техния свят Стоманеното сърце е убил теб? Това ли казаха?

Кимнах.

— Любопитно. Този свят прилича на нашия, но е различен в толкова важни отношения.

— Не го пита за мен, нали? — поинтересува се Мизи.

— Не. Защо? Трябваше ли?

Тя се прозина.

— Де да знам. Може би оттатък съм някаква супер страхотна нинджа.

— Бих казал, че днес беше супер страхотна нинджа — обади се Ейбрахам. — Представянето ти на тази мисия беше добро.

Тя се изчерви и отпи от какаото си.

— Свят без Злочестие — продължи Ейбрахам. — Но какво означава…

Мобилният му забръмча. Той се намръщи и го погледна.

— Не познавам този номер.

Завъртя го към мен.

— Летящ рицар — обясних му аз. — Отговори му.

Той го направи, вдигна телефона към ухото си и го отмести, понеже Летящ рицар заговори високо. Ейбрахам свали машинката.

— Развълнуван е от нещо — обясни той.

— Очевидно — съгласи се Мизи. — Пусни тоя глупак на високоговорител.

Ейбрахам натисна нужните копчета. Лицето на Летящ рицар се яви на мобилния, а гласът му се пренесе в стаята.

— … не мога да повярвам на куража на тази жена. Какво е станало с мобилния на Дейвид? Изпарил ли го е? Часове наред не мога да проследя тая джаджа.

Извадих своя. Едвам бе оцелял в битката — с напукан екран, отскубнато задно капаче и изчезнала батерия.

— Той… виждал е и по-добри дни — обясни Ейбрахам.

— Наистина трябва да бъде по-внимателен — продължи Летящ рицар. — Тия неща не са безплатни.

— Знам — намесих се аз. — Ти ни накара да си платим за тях.

— Хе — отвърна Летящ рицар. Беше смайващо, даже дразнещо жизнерадостен. — Ще ти пратя нов след това, хлапе.

— Това? — попитах аз.

— Данните на Регалия — обясни той. — Невероятно е. Вие не ги ли четете?

— Данните? — попитах аз. — Летящ рицар, те бяха на мобилния на… Тиа. Ти си копирал?

— Разбира се, че съм ги копирал — рече той. — Смяташ, че съм направил национална мрежа от линкове за обмяна на данни за забавление? Е, забавно е. Но това е, защото чета пощата на хората.

— Изпрати ни пълно копие — обади се Ейбрахам.

Летящ рицар се умълча.

— Летящ рицар? — започнах аз. — Ти не…

— Тихо — прекъсна ме той. — Не ви зарязвам. Просто получих друго обаждане.

И изруга ядно.

— Секунда.

Тишина. И тримата несигурно се гледахме един друг. Ако Летящ рицар бе сложил ръка на данните, то може би мисията не е пълен провал.

Той се върна след няколко минути.

— Е, по дяволите — обясни той. — Беше Джонатан.

— Проф? — попитах аз.

— Да. Поиска да ви проследя. Не знам как е разбрал, че мога да го направя. Винаги съм му казвал, че не мога.

— И? — попита Мизи.

— Пратих го в другия край на града — отговори Летящ рицар. — Не е близо до вас, хора. Което означава, че веднъж щом се разправи с вас, той гарантирано ще дойде да ме убие. Идиоти такива, трябваше да ви покажа пътя още на вратата.

— Хъм… моля? — запита го Мизи.

— Изпращам ви копие от плановете на Регалия — продължи Летящ рицар. — Имайте предвид, че се споменават няколко снимки, които липсват в папката. Това не е, понеже крия нещо от вас; мобилният свърши, преди да приключи свалянето на файловете. Все пак кажете на Тиа, че е свършила страхотна работа.

— Тиа бе застреляна — приглушено съобщих аз. — Той я уби.

Линията отново замлъкна, при все че след малко отново чух Летящ рицар да издишва.

— Злочестие — прошепна той. — Не смятах, че някога ще стигне дотам. Искам да кажа, знаех, че ще… но Тиа?

— Не мисля, че го искаше — обясних аз. — Прати главорезите си срещу нас и тя се оказа мъртва.

— Прехвърлянето става — рече Ейбрахам, вдигнал своя мобилен. — Тези данни обясняват ли какво прави Проф тук?

— Определено — поде Летящ рицар и отново се въодушеви. — Той…

— Той е тук за Крадеца — намесих се аз. — Тук е, за да направи мотиватор от неговите приемателни способности, а после да го използва, за да абсорбира силите на Злочестие — всичките — и по този начин да стане върховният Епичен.

Мизи смаяно примигна, а Ейбрахам вдигна поглед към мен.

— О — заключи Летящ рицар — значи си прочел данните?

— Не — обясних аз. — Просто е разумно.

Парчетата се наместваха.

— Ето защо Регалия е довела Разрушение във Вавилар, нали? Можеше да излезе със сто различни начина да заплашва града и да застави Проф да използва силите си. Тя обаче го покани, понеже искаше да направи мотиватор от разрушителните му сили, за да скрие какво наистина вършеше.

— Телепортатор — потвърди Летящ рицар — за да може да се добере до Злочестие, щом се сдобие със способностите на Крадеца. Само че тя умря, преди да задейства плана си, тъй че го прави Проф. Точно предположение, хлапе. Криел си се от мен; въобще не си толкова глупав, колкото се преструваш. Допълнителна бележка — изоставям тукашната си база. Мани вече ме пренася до джипа. Няма да се навъртам наоколо, когато най-опасният Епичен в света вероятно може мигновено да се телепортира където си поиска.

— Направи ли го, ще извести Разрушение. Част от обяснението за бомбата във Вавилар е било Разрушение да не разбира, че крадат силите му.

— И все пак се изнасям, поне докато Джонатан не се поуспокои малко от това, дето го пратих за зелен хайвер.

— Летящ рицар — каза Ейбрахам. — Имаме нужда от твоя болконтрол. Имаме ранени.

— Трудно — отвърна той. — Точно сега ми е единственият. Хора, харесвам ви — е, не ви ненавиждам сериозно — но моята кожа е по-ценна от вашата.

— Ами ако мога да ти дам нещо, за да направиш още един? — попитах аз и бръкнах в джоба си. Извадих контейнерчето за тъканни образци и го вдигнах. Ейбрахам услужливо завъртя своя мобилен, за да предостави гледка на Летящ рицар.

— Това да не е… — рече гласът на Летящ рицар.

— Да. От Проф.

— Всички останали да излязат от стаята. Искам да говоря само с хлапето.

Ейбрахам вдигна вежда към мен и аз кимнах. Той неохотно ми даде своя мобилен и си излезе с Мизи.

Облегнах се на стената и гледах лицето на Летящ рицар на екрана на устройството. Неговият телефон явно бе закрепен пред него с някакво поставено на врата му устройство, докато Мани го пренасяше през един от тунелите.

— Ти го направи — тихо каза Летящ рицар. — Как? Силовите му полета би трябвало да го предпазват от рани.

— Меган се пресегна в друго измерение — отвърнах аз — и доведе версия на Проф. Приблизителна.

— Приблизителна?

— Дъщеря му — обясних аз. — Смятам, че е негова и на Тиа. Тя имаше сили като неговите, Летящ рицар. И… — поех дълбоко дъх — това е слабостта му. Неговите сили. Поне Тиа твърдеше това.

— Хмм… — обади се Летящ рицар. — Има смисъл, познавайки Джонатан. Странно е, че дъщеря му има неговите сили. Тук децата на Епичните се раждат без сили. Както и да е, тя оправи ли се със способностите му?

— Да — потвърдих аз. — Успях да откъсна парче кожа от него и да го прибера за теб.

— Човече — продължи Летящ рицар, — ти нали разбираш, че ние наистина търсим това. Ако знае, че го притежаваш…

— Знае.

Летящ рицар печално поклати глава.

— Е, ако ще ме убиват, може и да допусна да го извърши някой стар приятел. Ще ти пратя болконтрола с дрон, но ти ми връщаш образеца. Дадено?

— Дадено, при едно условие.

— Което е?

— Трябва ни начин да се бием с Проф — отвърнах аз. — И да го заставим да се изправи срещу силите си.

— Накарайте вашия домашен Епичен да призове друга негова версия.

— Не. Не подейства. Успяхме да преодолеем силите му, но той не се промени. Ще трябва да опитам нещо друго.

Това беше вярно, но само наполовина. Хвърлих поглед към Меган — беше в безсъзнание и дишаше тихо. Извършеното от нея тази нощ почти я унищожи; нямаше отново да я моля да прави нещо подобно. Не бе честно към нея и със сигурност не бе честно за човека, когото домъкнахме в нашия свят.

— Тогава… — подкани ме Летящ рицар.

Аз вдигнах тъканния контейнер.

— Има и друг начин да го принудим да се изправи срещу някого с неговите сили, Летящ рицар.

Той се засмя.

— Ти си сериозен.

— Сериозен съм като куче в очакване на лакомства — съгласих се аз. — Колко време ще отнеме? Да направиш уреди за всичките три сили. Силови полета, регенерация, дезинтеграция.

— Месеци — обясни Летящ рицар. — Дори година, ако някоя от способностите е трудна за разбиване.

Бях се притеснявал от това.

— Ако това е единственият начин, трябва да го направим.

Не ме привличаше да трябва да бягам цяла година и да държа Крадеца далеч от ръцете на Проф.

Летящ рицар ме изучаваше. Манекенът му го постави в джипа, а после закопча колана на седалката.

— Имаш смелост — обобщи той. — Казвал ли съм ти как правихме изпитания с ранните Епични и открихме, че живият Епичен изпитва болка от създадения от него мотиватор?

— Да?

— Казвал ли съм ти върху кого правихме изпитанията?

— Ти вече ги притежаваш — отвърнах аз. — Затова толкова искаш клетките на Проф. Вече си създал уредите, които дублират силите му.

— Направихме ги заедно — уточни Летящ рицар. — Той и аз.

— В твоята стая — продължих аз. — Онази, със спомените от загиналите Епични. Един нямаше табелка. Наметало и ръкавици.

— Да. Унищожихме всички образци от негови тъкани, след като открихме колко много го болеше. Смятам, че през цялото време се е притеснявал, че аз ще добия друг образец от него. Определено се държеше на разстояние от мен.

Манекенът на Летящ рицар потърка брадичката му, сякаш в размисъл.

— Май е имал основания да се притеснява. Изпратиш ли ми тези клетки, и аз почти веднага ще мога да ти дам устройства, които подражават на силите му. Но ще опитам лечебните му сили най-напред върху жена си.

— Сториш ли го, веднага ще разбере — контрирах аз. — И ще дойде да те убие.

Летящ рицар скръцна със зъби.

— Ще трябва да заложиш на нас, Летящ рицар — продължих аз. — Изпрати ни уредите. Ще го променим и после можем да опитаме да спасим жена ти. Това е единственият ни шанс.

— Става.

— Благодаря ти.

— В този момент става дума за самосъхранение, хлапе — отговори той. — Пратеният от мен дрон ще стигне до вас за шест часа. Връщането до моето убежище с твоя тъканен образец ще отнеме още шест часа. При положение, че клетките са добри, мога да започна да работя по пълна серия мотиватори за вас. Излъчване на силови полета, лекуващи сили и тензорни умения.

— Ще са достатъчни.

— И, Дейвид — рече Летящ рицар, щом манекенът му подкара джипа. — Не се умилявай. Този път, ако не се промени, направи това, което и двамата знаем, че трябва да направиш. След като е убил Тиа… искри, що за живот ще води занапред? Освободи го от нещастието му. Той ще ти благодари за това.

Линията замлъкна и лицето на Летящ рицар изчезна. Седях си там и опитвах да осмисля всичко случило се тази нощ. Тиа, Зарево, лицето на Проф в сенките. Петно от тъмносив метал на пода.

Най-накрая оставих мобилния настрана, обърнах се и — пренебрегвайки протеста на своите хванати в шини крака — се затътрих през стаята, докато не се озовах до Меган. Положих глава на гърдите й, прегърнах я с ръка и се заслушах в биенето на сърцето й, докато най-накрая не заспах.