Брандън Сандърсън
Злочестие (31)

30.

За добро или зло, прекараното с Епичните време много ми беше помогнало да се оправям с изненадите. Извадих пистолета си почти толкова бързо, колкото и Меган.

Важно — и двамата действахме инстинктивно, но никой от нас не стреля по Проф. Меган ликвидира тримата войници, които стреляха през прозореца. Малките ни оръжия се представиха добре като за компкатни оръжия. Аз застрелях Чистач.

Тя умря много по-лесно от повечето Епични, които съм убил — всъщност гледката на изтичащата от нея кръв ме изненада повече от загубата на прикритията ни. Бях израсъл с представата, че Епичните са изключително корави; понякога беше трудно да си припомниш, че повечето от тях имаха само една или две сили, а не пълен комплект.

Проф изрева от гняв. Не смеех да го гледам; беше достатъчно плашещ и когато не се опитваше да ме убие. Вместо това хукнах към отворената врата на стълбата и убих изненадания Епичен вътре.

Меган ме последва.

— Наведи се! — викна тя, когато хората в залата зад нас извадиха оръжията си. Никой не отправи повече от два-три изстрела и експлозия разтърси ресторанта, напука стените от каменна сол и посипа надолу дъжд от прах.

Закашлях се, замигах, за да махна солта от очите си, и се изправих на крака. Една от гранатите на Меган. Успях да хвана протегнатата й ръка и да хукна заедно с нея надолу по стълбите.

— Искри — каза тя. — Не мога да повярвам, че сме живи.

— Чистач — казах аз. — Експлозиите й обезсилват Епичните сили, като силовите полета на Проф. Избухването й го направи за миг неспособен да ни залови.

— Бихме ли могли да го…

— Да го убием? — продължих аз. — Не. Чистач отдавна да е била премахната от един или друг Висш Епичен, ако силите й бяха толкова мощни. Тя не може… да де, не можеше… да отстрани вродените защити на някой Епичен, а само да си играе с проявленията за една-две секунди. Силови полета, илюзии, такива неща.

Меган кимна. Стълбището беше тъмно — никой не беше помислял да поставя осветление там — но чухме, когато отгоре влязоха хора. Тя се опря в стената и погледна нагоре. Можех да видя очертанията й на идващата отгоре светлина.

Кимнах в отговор на негласния й въпрос, когато ме погледна. Трябваше ни време за планиране, а това значеше да не допускаме върху нас да се оказва натиск. Тя издърпа другата мини-граната от калъфчето на бедрото си, активира я и я хвърли нагоре.

Втората експлозия запрати върху нас буци сол и явно беше откъртила цял участък от стъпалата нагоре. Аз й кимнах и двамата погледнахме по продължение на стълбата. Нямаше как да слезем седемдесет етажа по-надолу и да не се озовем в капан накрая. Трябваше ни друг път навън.

— Дейвид?

Гласът на Коуди.

— Забелязах някакви експлозии по-нагоре. Вие наред ли сте?

— Не — отвърнах аз. — Прикритието ни го няма.

Ейбрахам тихо изруга на френски.

— Оставили сме резервната екипировка, Дейвид. Вие къде сте?

Ейбрахам и Мизи бяха донесли още уреди за изкачване в случай, че имаше други пленници освен Тиа — или ако Меган и аз се присъединяхме към тях. Параметрите на мисията изискваха да се оставя екипировка за извънредни положения — за всеки случай.

— Ние сме точно до вратата на седемдесетия етаж — обясних аз. — Къде е екипировката?

— Черна раница — отвърна ми Ейбрахам — скрита във вентилационната шахта до служебния асансьор. Само че, Дейвид, когато се изнасяхме, охранителите направо заливаха етажа.

Щеше да бъде същият етаж, на който Тиа им се беше изплъзнала, за да гони данните на Проф. При все това не бях сигурен, че бих могъл да я спася. Искри. В момента не бях сигурен, че ще мога да спася себе си.

— Радиокомуникацията утихна веднага след като засякоха Ейбрахам — продължи Коуди. — Трябва да притежават някакъв обезопасен сигнал, с който да си служат при извънредни случаи. И няма да използват мобилни Летящ рицар, можеш да си заложиш поличката за това.

Чудесно. Е, поне Меган и аз щяхме да имаме някакъв шанс с раницата. С опрян в стената гръб до вратата към седемдесетия етаж, аз извадих мобилния. Светлината му ни заля, докато разглеждахме изпратената от Коуди карта на етажа. Ние бяхме зелената точка, а асансьорът червената.

Въпросната червена точка се намираше право в средата на проклетата сграда. Прекрасно. Запомних пътя и си отбелязах стаите на Проф. Щяхме да минем близо до тях, по един коридор току край апартамента му.

Погледнах Меган и тя кимна. Плъзнахме вратата и Меган изскочи с оръжие в готовност, огледа се надясно и после — наляво. Последвах я, като гледах десния коридор, докато тя се придвижваше наляво. На тавана висяха електрически крушки и разкриваха абсурдно красиви вълни червена сол, прорязващи иначе черните и сиви стени. Приличаше на пламтящ гълъб.

Издишах. Все още никакви охранители. Двамата продължихме по левия коридор и подминахме затворени врати, за които знаех, че водят към луксозните апартаменти. Щом достигнахме края на коридора, мислех доста оптимистично за шансовете ни. Може би всички охранители са били изтеглени да претърсват останалите етажи или да защитават Проф горе.

Тогава стената на около три метра пред нас изчезна.

Ние залитнахме назад, а нощният вятър нахлу през нова дупка във външната стена на постройката и довя още солен прах от седемдесет етажа нагоре във въздуха. Вдигнах ръка срещу солта и премигнах.

Отвън върху светещ зелен диск се носеше Проф. Той пристъпи от него в сградата и краката му изскърцаха по солената прах. Меган изруга и отстъпи с протегнато пред себе си оръжие. Останах в позиция и огледах лицето на Проф с надеждата за някакъв признак на топлота или дори на жалост. Намерих само подигравка.

Той вдигна ръцете си от двете страни и призова остриета зелена светлина — копия от силово поле, с които да ни прониже. В този миг изпитах нещо неочаквано.

Чист гняв.

Гняв към Проф, че не е достатъчно силен, за да се противопостави на мрака. Чувството беше скрито в мен, затиснато от цял ред обяснения — той спаси Вавилар; Регалия го беше манипулирала към падението; извършените от него неща не бяха негова грешка.

Нищо от това не ми попречи да му бъда ядосан — бесен. Предполагаше се, че е нещо по-добро от това. Предполагаше се, че е непобедим!

Нещо в мен потрепери — като някакво древно чудовище, което шава неспокойно насън в леговището си от камък и вода. Космите на ръцете ми настръхнаха, а мускулите ми се напрегнаха — сякаш се напрягах да вдигна нещо тежко.

Погледнах в очите на Проф и видях отразена смъртта си. И нещо в мен каза не.

Чувството за увереност изчезна за миг, заменено от чист ужас. Щяхме да умрем.

Отскочих настрани и се измъкнах от острие светлина. Търкулнах се, а Меган отскочи назад към стената и успя да се отстрани от пътя на друго невероятно остро копие от силовото поле.

Опитах да се изнижа по коридора, но се блъснах право в светеща зелена стена. Простенах, обърнах се и видях как Проф ме разглежда презрително. Той вдигна ръка, за да ме унищожи.

Нещо малко го удари странично по главата. Той се сепна, после се обърна и още нещо го удари в челото. Куршуми?

— О, да — обади се Коуди по линията. — Видяхте ли всички? Кой току-що чукна юнака от един километър? Аз бях.

Куршумите не преодоляха защитните сили на Проф, при все че явно го дразнеха. Допълзях до Меган.

— Можеш ли да направиш нещо? — попитах аз.

— Аз…

Силовото поле се надигна, обкръжи мен и Меган и изряза голямо парче от пода от каменна сол.

Искри. Това беше. Щяхме да бъдем смазани като Вал и Ексел.

Протегнах се за Меган, понеже исках да я държа, докато това ставаше. Тя бе добила съсредоточено изражение, стиснала зъби, вперила невиждащ поглед.

Въздухът потрепери. Тогава вътре в кълбото до нас се появи още някой.

Примигнах от изненада. Новопоявилият се беше червенокосо, късо подстригано момиче на тийнейджърска възраст. Носеше обикновени джинси и старо кожено яке. Тя ахна и погледна затворилото ни кълбо от силово поле.

Проф сви ръка в юмрук, за да свие кълбото, ала младата жена разпери ръце настрани. Усетих бръмчаща вибрация, като глас без звук. Това звучене ми бе познато. Тензорите?

Силовото поле на Проф изчезна и ни изпусна на земята. Загубих равновесие, въпреки че младата жена с лекота се приземи на два крака. Бях напълно смаян, но бях жив. Приемах го. Хванах Меган и я дръпнах настрана от момичето.

— Меган — просъсках аз. — Какво направи?

Тя продължи да гледа невиждащо.

— Меган?

— Шшш — отсече тя. — Това е трудно.

— Но…

Проф вирна глава.

Момичето пристъпи напред.

— … Татко? — попита тя.

— Татко? — повторих аз.

— Не можах да намеря неразвалена негова версия в някоя достатъчно близка реалност — промърмори Меган. — Затова донесох каквото можах да намеря. Да видим дали планът ти действа.

Проф умислено огледа „дъщеря“ си, после махна с ръка и образува друго силово поле около Меган. Момичето го унищожи незабавно, като протегна ръце напред и освободи поток тензорна сила.

— Татко? — попита го тя. — Какво правиш тук? Какво става?

— Нямам дъщеря — отряза Проф.

— Какво? Татко, това съм аз, Тави. Моля те, защо…

— Нямам дъщеря! — прогърмя Проф. — Лъжите ти няма да ме подведат, Меган! Предателка!

Той разпростря ръце настрани и се появиха върхове от зелена светлина, оформени като люспици стъкло. Той ги изстреля по коридора към нас, но Тави махна с ръка и пусна силова вълна. Това беше тензорната сила — когато унищожи остриетата светлина, Тави изпари и стената наблизо. Тя стана на прах.

Около момичето изникнаха две синьо-зелени остриета, досущ като на Проф. Искри! Тя притежаваше същия набор сили като него.

Очите на Проф се разшириха. Това нещо в изражението му страх ли беше? Тревога? Меган не бе донесла със себе си в нашия свят негова версия, но това явно беше достатъчно близо. Да, той се боеше от нейните сили. От своите сили.

Изправи се срещу страховете си, Проф, отчаяно си казвах аз. Не бягай. Сражавай се!

Той изрева от безсилие, размаха ръце пред себе си, унищожи коридора с едно дълго замахване и запрати над нас вълна от солен прах. Силовите полета проблясваха при появата си — парчета светлина, които се удряха в Тави; стени, свиващи се, за да смажат; какофония на унищожението.

— Да! — провикнах се аз. Той не бягаше.

Тогава, за нещастие, подът изчезна изпод мен.