Брандън Сандърсън
Злочестие (3)

2.

Плъзнах се по въжето и ударих земята с пукане на сухите листа. Пред мен вратата към дупката най-сетне се задвижи отново. С вик се спуснах към отвора в земята и скочих вътре, като се пързулнах малко по някаква плитка рампа, когато вратата се затвори зад мен с окончателен, стържещ звук.

Бях вътре. Освен това, вероятно бях и в капан.

И така… ура?

Бледите аварийни светлини по стените разкриваха сводест тунел, който горе се закръгляше като гигантско гърло. Наклонът не беше много стръмен, затова се изправих на крака и започнах бавно да напредвам надолу с пушката на рамо. Превключих радиото, което носех на хълбок, на друга честота, за да се съсредоточа — такъв беше протоколът за всеки, който влезеше в Оръжейната. Останалите щяха да знаят как да се свържат с мен.

Заради сумрака ми се прииска да включа мобилния, който можеше да работи и като фенерче, но се въздържах. Кой знае какви задни вратички бяха оставили в машините онези от Оръжейната Летящ рицар. Всъщност, кой знае какво можеха наистина да правят телефоните. Най-вероятно бяха някаква получена от Епичните технология. Мобилни, които можеха да работят при всякакви условия, със сигнали, които не можеха да бъдат прихванати? Бях израснал в дупка под Нюкаго, но дори и аз си давах сметка колко фантастично е това.

Стигнах до края на наклона и включих уреда за нощно виждане и термалните настройки на визьора. Искри, страхотна пушка беше. Тихият коридор се простираше пред мен — нищо освен гладък метал, от пода до тавана. Предвид дължината, коридорът трябваше да води под стените на Оръжейната и във вътрешността; вероятно беше коридор за достъп.

Контрабандните снимки от вътрешността на Оръжейната показваха всякакви видове мотиватори и техника, разположени по работните плотове тук долу. Това ни беше подтикнало да опитаме този рискован и общ план. Грабваме и си отиваме, с надеждата да се озовем с нещо полезно.

Това щеше да е технология, изработена по някакъв начин от телата на Епични. Още преди да открия, че Проф притежава сили, трябваше да съм осъзнал колко много разчитаме на Епичните. Винаги си представях, че Възмездителите са някаква чиста армия за човешката свобода — обикновени хора, които се борят с необикновен враг.

Но не е така, нали? Персей имал вълшебния си кон, Аладин — лампата, а Давид от Стария Завет имал своята благословия от Йехова. Искаш да се бориш с бог? Тогава е по-добре да имаш някой бог на своя страна.

В нашия случай, ние бяхме отрязали парченца от боговете, бяхме ги затворили в кутии и насочили тяхната сила. Много от това беше започнало тук. Оръжейната Летящ рицар, потайните доставчици на трупове на Епични, превърнати в оръжия.

Слушалката ми изпращя и аз подскочих.

— Дейвид? — гласът на Меган, включен в личната ми линия на радиото. — Какво правиш?

Трепнах.

— Намерих тунел за достъп на дроновете под гората и успях да се промъкна — прошепнах аз.

Тишина по линията, последвана от:

— Слонце.

— Какво? Защото е неразумно?

— Искри, не. Защото не ме взе.

Някъде близо до нея се разтресе взрив.

— Чувам, че добре се забавляваш — казах аз. Продължих да се движа с вдигната пушка и фокус напред в търсене на дронове.

— Аха, разбира се — отвърна Меган. — Прихващам мини-ракети с физиономията си. Страшно забавно.

Усмихнах се; само звукът на гласа й можеше да прави това с мен. По дяволите, по-добре Меган да ми крещи, отколкото някой друг да ме хвали. Освен това, фактът, че тя ми говори, означаваше, че всъщност не е прихванала никакви мини-ракети с лицето си. Беше безсмъртна, в смисъл, че ако умреше, щеше да се прероди — но иначе беше ранима като всеки друг. А заради последните затруднения, тя опитваше да ограничи използването на силите си.

Щеше да се справя предимно по старомодния начин. Да се прикрива между дърветата, да хвърля гранати и да бъде обстрелвана, докато Коуди и Мизи я прикриват. Представях си как тихо ругае и се поти, докато се прицелва в някой минаващ дрон, мерникът й е безпогрешен, лицето й…

… Ъъъ, добре. Май би трябвало да се съсредоточа.

— Ще задържа вниманието им тук, горе — каза Меган, — но ти трябва да внимаваш, Дейвид. Би трябвало да си с пълен костюм за проникване. Ако дроновете гледат внимателно, ще имаш някакво топлинно излъчване.

— Яко — прошепнах аз. Каквото и да означаваше това.

Тунелът пред мен почна да просветлява, затова изключих уреда за нощно виждане и забавих ход. Промъкнах се напред и спрях. Тунелът за достъп свършваше с голям бял коридор, който се простираше надясно и наляво. Ярко осветен, покрит с плочки под и метални стени, коридорът беше съвършено празен. Като офис, когато в съседното магазинче е ден за безплатни понички.

Извадих картите — такива, с каквито разполагахме — от джоба си и ги проверих. Не казваха много, но една от снимките приличаше доста на този коридор. Е, трябваше някак да намеря полезна технология, да я открадна и да се измъкна.

Проф или Тиа биха могли да предложат далеч по-добър план, но те не бяха тук. Затова наслуки избрах посока и продължих да вървя. Когато напрегнатата тишина беше нарушена няколко минути по-късно от бързо приближаващ шум, който отекваше в коридора, това всъщност беше облекчение.

Хукнах по посока на звука; не защото нямах търпение да го срещна, а защото зърнах врата по-нагоре по коридора. Стигнах навреме да я отворя — добре, че не беше заключена — и се вмъкнах в тъмна стая. Опрях гръб на вратата и чух как група дронове прелитат отвън. Обърнах се, погледнах през прозорчето във вратата и наблюдавах как избръмчават по коридора и свиват в тунела за достъп.

Не бяха забелязали топлинната ми следа. Включих радиото на откритата линия и прошепнах:

— Още дронове излизат откъдето влязох. Коуди, статус?

— Имаме още няколко трика — отговори Коуди, — но тук става напечено. Обаче Ейбрахам успя да влезе през покрива. Двамата трябва да вземете каквото можете и да се изнесете час по-скоро.

— Прието — каза Ейбрахам по линията.

— Разбрано — отговорих и се озърнах в стаята. Беше съвсем тъмна, но по стерилната миризма прецених, че е някаква лаборатория. Включих уреда за нощно виждане и направих бърз еднократен оглед.

Оказа се, че съм обграден от тела.