Брандън Сандърсън
Злочестие (27)

26.

Шарп Тауър се издигаше — тъмна форма в нощта с изключение на най-горните етажи, които светеха отвътре. В този район солта бе прашносива, тъй че най-високите части едновременно изглеждаха някак си светли и тъмни. Като черна дупка, нахлупила глупава шапка за рожден ден.

Меган и аз се приближихме с преметнати през раменете раници, с изпълнени с любезност лица от друго измерение. Подобна малка илюзия не бе трудна за нея и тя можеше да я поддържа неопределено дълго време, докато аз не се отдалечах твърде много. Не можех да се удържа да не опитам да разбера механизма й. Това лицата на случайни хора ли бяха? Или бяха хора, които в своето измерение отиваха там, където отивахме и ние?

На приземния етаж на сградата се събра голям брой хора. Старите прозорци, изградени от по-тънка сол, излъчваха топъл блясък, а няколко врати бяха отворени, за да позволят на елита да се събере. Аз спрях и видях пристигането на още една група, докарана с велосипедни рикши.

Облечени бяха като хора в Нюкаго — къси, бляскави рокли в стила на двадесетте години на двадесети век при жените; раирани костюми и бомбета, като в старите филми — при мъжете. Донякъде очаквах да носят картечни пистолети Томпсън в цигулкови калъфи. Вместо това охраната им бе въоръжена с Глок и П30.

— Дарън? — обърна се към мен Меган с фалшивото ми име.

— Извинявай — обадих се аз и се откъснах от мислите си. — Напомня ми за Нюкаго.

Младежките ми спомени мъкнеха доста багаж.

Забавляваха гостите на партерния етаж, докато си чакаха реда за асансьора към купона. От приемната се носеше музика, каквато би харесала на Мизи — много думкане и трещене. Не си отиваше с елегантните облекла. Поднасяха мартини и хайвер — още признаци на благосклонност и сила.

Не бях и опитвал мартини. Години наред бях смятал, че е марка автомобили.

Двамата с Меган рязко свихме вдясно и заобиколихме сградата към по-малка врата от задната страна. Вместо да опитваме да се промъкваме с измама в асансьора заедно с богатите, решихме да опитаме място, където щяха да ни наблюдават много по-малко. Планът на Тиа включваше резервния вариант за изпращане на Група Две нагоре с прислугата.

С изображенията в бележките на Тиа можахме да фалшифицираме покана — и бързата проверка при Клана Скат потвърди, че те нямаше да изпращат никого на това парти. Щяха да ги очакват, но пък те щяха да бъдат твърде заети с приготовленията си за напускането на града.

Това отваряше дупка, през която имаше надежда да успеем да се проврем. На гърба на кулата попаднахме на по-непривилегирована група хора в очакване да ги извозят нагоре с по-малкия служебен асансьор.

— Готови? — попитах аз.

— Готови — потвърди Меган. Думите й бяха повторени от Мизи и Ейбрахам в слушалката — скрита под дадената ми от Меган въображаема коса. Летящ рицар бе уверен, че линиите ни ще бъдат в безопасност; Проф беше монтирал следящи устройства в нашите мобилни във Вавилар, но му се бе наложило физически да постави бръмбарите в апаратите, а ние ги бяхме сменили.

— Контакт — рекох аз.

Меган и аз се затичахме. Дотичахме до екипите на задния вход, спряхме и с труд сдържахме дъха си, все едно сме изтощени.

— Кои сте вие двамата? — попита телохранителят.

— Декоратори на сладкиши — обясни Меган и набута поканата, за работници като нас повече заповед за явяване. — Скат Клан.

— Тъкмо навреме — изръмжа горилата. — Минавайте да ви проверят и ви поставям в следващата група нагоре.

Амбразурата обичаше причудливите торти. Скат винаги й изпращаха двамина декоратори, дори и когато не провождаха Карла или други важни персони да присъстват на партито.

Сърцето ми блъскаше, когато прекрачихме прага и оставихме раниците си. Строга жена захвана да разкопчава джобовете.

— Стъпка първа премината — тихо съобщи Меган по линията, докато телохранителят извади електрическите ни миксери и с трясък ги постави на масата. Последваха ги разнообразни принадлежности за украсяването на торти. Не знаех имената на повечето от нещата, да не говорим пък как се използват. Всичко това ми преподаде един урок — декорацията на торти бе сериозен бизнес.

След бързо претърсване си прибрахме отново нещата и ни изпроводиха пред останалите работници, в тъмна стая със солни стени и асансьорна шахта. Шахтата нямаше врати, което изглеждаше страшно ненадеждно.

— И ние сме вътре — обади се Ейбрахам. — Един етаж нагоре.

Бяха се промъкнали с ртича — Ейбрахам бе изградил стъпала от живак до втория етаж — а после си бяха проправили път през някакъв прозорец с помощта на специална отмиваща машина под налягане. Тя пускаше малка водна струя, достатъчно силна, та да реже камъка. Използвали я бяха на един от превърнатите в сол прозорци.

Меган и аз бяхме натоварени на асансьора — малка, разнебитена работа, осветявана от единствена крушка. Към нас двамата се присъединиха още трима работници — сервитьори в бели униформи.

— Напред — прошепнах аз.

Стори ми се, че усетих как асансьорът ни се разтърсва, когато Ейбрахам и Мизи се хванаха за кабелите отгоре. Закачиха се с уредите, които Крадеца бе измайсторил за нас.

Секунди по-късно някаква далечна машина взе да бръмчи и ние започнахме да се издигаме. Качването беше бавно и досадно и не се виждаше нищо — повечето от нивата имаха врати, което значеше, че етажите не са използвани. Мизи и Ейбрахам трябваше да забавят катеренето си пред всеки следващ етаж и да проверяват дали в коридора от другата страна има някой.

Асансьорът потръпваше, тресеше се, от време на време се изстъргваше в стените на шахтата и изравяше буци сол. Ами ако уредът на Мизи и Ейбрахам откажеше и те паднеха? Ами ако забележеха някого в някой от горните коридори — където шахтите нямаха врати — и се принудеха да чакат, докато машината се приближава и заплашва да ги извади наяве? Обърсах челото си и ръката ми се изцапа от солна прах и пот.

— В безопасност сме — произнесе Ейбрахам в ушите ни. — Няма проблеми. Откачаме се на шейсет и осмия етаж.

Отпуснах се с въздишка. Отне ни още няколко минути, докато минем през отворената врата, където Мизи и Ейбрахам се бяха изкатерили, но не видяхме и следа от тях. Оставаха им още два етажа, докато стигнат целта си на седемдесетия, но планът на Тиа твърдеше, че ще е по-малко вероятно този етаж да бъде охраняван — нещо, което Крадеца потвърди.

Изпуснах продължителна въздишка, когато ни заля светлината от седемдесет и първия етаж. Стар ресторант на върха на кулата — нашата цел.

Изсипахме се — сервитьорите забързано се присъединиха към останалите, които вече поднасяха храната на гостите. Меган и аз занесохме багажа си в кухнята, където цял легион готвачи приготвяше блюдата с горещи съдове и тенджерки. На участъци от тавана бяха окачени големи лампи и къпеха помещението в стерилна бяла светлина; по пода и повечето от старите повърхности бяха застлали найлон. Питах се какво ли правеха, когато искат да посолят някое ядене. Остъргваха си от стената?

Всичко се снабдяваше с електричество от няколко дебели кабела, свършващи във включени един в друг претоварени разклонители. Наистина, бяха повече от тон. За да включи нещо ново, човек трябваше да издърпа два кабела, което — бях твърдо убеден — нарушаваше някой физичен закон.

Меган опита да получи информация от един минаващ сервитьор, но бе прекъсната от провикване:

— Ето ви и вас!

Обърнахме се и застанахме срещу внушителен главен готвач, който трябва да гонеше два и десет метра ръст. Потегли приведен, за да не си удари главата в стара електрическа лампа от сол. Лицето му бе тъй изпито, все едно редовно пиеше фреш от лимонов сок и туршия.

— Стингрей? — изрева той.

Ние кимнахме.

— Нови лица. Какво стана със Сузи? Е, все едно.

Сграбчи ме за рамото и ме помъкна през претрупаната стая към килерчето, където бяха наредили съставките. Там стоеше жена с готварска шапчица и безпомощен вид, надвесена над поднос неглазирани кейкчета. Ококорила очи, тя държеше в запотените си ръце флаконче глазура и съзерцаваше кейкчетата така, както някой би гледал редица малки ядрени бойни глави, всяка с етикет с надпис Не удряй.

— Сладкарят е тук! — обяви наклонилият се главен готвач. — Спасена си, Роуз.

— Ох, слава Богу — рече младата жена, захвърли флакона с глазура и избяга.

Високият готвач ме потупа по рамото, а после се оттегли и остави двама ни в килера.

— Защо ли имам чувството, че има нещо, което не ни казват? — попита Меган. — Това момиче гледаше кейкчетата, сякаш бяха скорпиони.

— Да — кимнах аз. — Точно. Скорпиони.

Меган ме изгледа.

— Или малки ядрени бойни глави — продължих. — Това също става, нали? Разбира се, можеш да привържеш скорпион към ядрена бойна глава и това ще я направи още по-опасна. Опитваш да я обезвредиш, само че — уха — скорпион.

— Да, но защо? — не спря Меган и постави пакета си на завития с найлон тезгях.

— Хмм? А, до момента Амбразурата е екзекутирала трима различни главни сладкари, задето направили изключително лоши десерти. Имаше го в бележките на Тиа. Жената наистина си харесва кейкчетата.

— А ти не спомена това, понеже…

— Не е важно — довърших аз и извадих своя пакет. — Няма да се навъртаме достатъчно дълго тук, та да поднасяме сладкиши.

— Да, понеже плановете ни винаги се развиват точно както се очаква.

— Моля? Да не би да е трябвало да изкарам кратък курс по декорация?

— Всъщност — обади се Коуди по линията — ако искате да знаете, аз не съм съвсем зле в украсата на сладкиши.

— Сигурна съм — отвърна Меган. — Ще ни разкажеш за дните, когато е трябвало да украсяваш кейкчета за шотландския крал?

— Не бъди глупава, моме — провлачи Коуди. — Беше кралят на Мароко. Кейкчетата са твърде префинени за един шотландец. Поднеси му едно и той ще те попита защо просто не си застрелял родителите на малкото кейкче и не си поднесъл тях.

Усмихнах се, когато Меган отвинти страната на миксера си и извади скритите там свръхкомпактни пистолети Берета заедно с чифт супресори. Миксерът й не работеше — вътрешностите му бяха пожертвани, за да ни дадат място. Това се бе сторило разумен риск на Тиа, тъй като претърсващият екип долу едва ли щеше да има достъп до електричество.

И двамата закрепихме супресорите на местата им, а после напъхахме пистолетите си в кобури под мишницата. Включих миксера си и той проработи — силното му ррр ни предостави звуково прикритие. За всеки случай хвърлих някакви съставки в смесителната купа и подредих инструментите за декорация.

За наше щастие килерчето ни имаше собствена врата към централното помещение. Отидох да надникна, докато Меган разполови електрическия адаптер на миксера си и извади малък обикновен уред, много приличен на мобилен телефон.

Открехнах вратата за бърз оглед на партито. Кухните се намираха в точния център на седемдесет и първия етаж, което беше важно, тъй като подът наоколо се въртеше.

Въртящ се ресторант — една от странните идеи отпреди Злочестие, за които понякога ми бе трудно да повярвам, че са истина. Едно време обикновени хора биха дошли тук да похапнат хубаво, докато гледат към града. Ресторантът на върха на кулата беше като колело — главината е неподвижна, а подът се върти в кръг. Външните стени също са били неподвижни. На някои места таванът се издигаше още два етажа до покрива на кулата; сега полуетажите над нас се използваха само за поставяне на осветление.

Превръщането в сол беше унищожило механизмите за пода, особено моторите и кабелите. Завъртането на помещението отново явно изискваше усилията на работници, инженери и един низш Епичен — Хелий — който притежаваше левитационни сили. При все това Амбразурата всяка седмица береше големи ядове, за да направи нещо специално — нещо, което ще се запомни. Много характерно за Епичните.

Забелязах я как седи на една от масите в подвижната част. Беше късо подстригана и слабичка — хубаво допълнение към дрехите й в стила на двадесетте години на двадесетия век.

Партито тук беше по-приглушено от веселбата на първия етаж — никаква силна музика, а само струнен квартет. Хората седяха на застлани в бяло маси и си чакаха храната. В други участъци масите и столовете от сол бяха отместени, за да позволят да се танцува, но никой не си правеше труда. Вместо това всяка маса представляваше самостоятелно владение, с някой заобиколен от блюдолизци Епичен в центъра на двора.

Разпознах известен брой дребни Епични и си отбелязах кои все още са живи — тоест, обвързали са се с Проф, вместо да бягат от града. Изненадващо, присъстваше и Бурята — млада азиатка, седнала на платформа. Явно беше издържала в затвора на Проф и бе освободена. Очевидно я беше разнасял нагоре-надолу, за да покаже, че сега той се разпорежда в Илдития. В крайна сметка обаче Проф се нуждаеше от нея. Без силите й растенията нямаше да никнат и лакомствата — и дори най-необходимите неща — в града щяха да се изчерпат.

Поклатих глава. От мястото си не можех да видя цялата зала, защото бе оформена като пръстен, но Проф не се намираше в тази част — а се съмнявах да е и в другата. Едва ли би дошъл на такова парти.

— Заехме позиция — тихо съобщи Мизи по линията. — Стигнахме до седемдесетия етаж.

Там държаха Тиа, а и стаите на Проф трябваше да са там. Все пак двете помещения бяха в противоположните краища на сградата, тъй че имаше надежда да вземем Тиа и да си излезем преди той дори да е разбрал, че сме били тук. Първоначалният й план включваше той да бъде подмамен вън от стаята си с нещо разсейващо, тъй че тя да може да вземе информацията му, без той да разбере — но сега не се налагаше да се тревожим за това.

— Прието — обади се Коуди. — Добра работа, Група Хип. Чакайте за потвърждението на Меган или Дейвид, преди да продължите.

— Даа — отвърна Мизи. — Няма опасност да свършим нещо друго. Тука е заринато с камери. Костюмите за проникване няма да ни отведат много надалеч.

— Ще се приготвим за третия етап — намесих се аз. — Само ни оставете…

Отстъпих с увиснала челюст, след като видях нещо в главната зала.

— Дейвид? — попита ме Коуди.

Някой се беше появил пред погледа ми, седнал на трон от сол и заобиколен от жени в прилепнали рокли. Мъж в дълго черно палто, с тъмна, падаща под раменете коса. Седеше царствено, положил ръка на дръжката на меч, опрян до него като скиптър с острието надолу.

Разрушение. Човекът, който беше унищожил Хюстън и Канзас Сити и опита да взриви Вавилар. Инструментът, който Регалия използва, за да тласне Проф в мрака. Той беше тук.

Посрещна погледа ми и се усмихна.