Брандън Сандърсън
Злочестие (9)

8.

Летящ рицар накара манекена да го носи.

Вървях до манекена, та го огледах по-добре. Не беше някакъв си обикновен, делничен манекен от магазина. Имаше сръчни дървени пръсти, а тялото му беше по-солидно, отколкото бях очаквал. По-скоро беше голяма марионетка, но без конците.

И беше силен. Носеше Летящ рицар с лекота, плъзнал ръце под ремъците на нещо като сбруя. Цялата работа изглеждаше все едно манекенът прегръща Летящ рицар откъм гърба, обхващайки стомаха и гърдите му, а човекът стоеше изправен и привързан на място, като краката му се поклащаха на няколко пръста от земята.

Не изглеждаше удобно или нормално. Въпреки това Летящ рицар продължаваше да бъбри както си вървяхме, все едно беше напълно в реда на нещата за един квадриплегик да бъде разнасян насам-нататък от висок дървен голем.

— Това е в общи линии — казах му аз, докато вървяхме по безличния коридор към Оръжейната. — Слабостите са свързани със страховете. Ако даден Епичен се изправи лице в лице със страха си и го пропъди, ще може да отблъсне тъмнината.

— До голяма степен — обади се Меган зад нас. Ейбрахам се беше качил на повърхността да доведе останалите, понеже бяхме решили, че по един или друг начин ни се налага да вярваме на Летящ рицар. Нямахме друг вариант.

Летящ рицар изсумтя.

— Страх. Изглежда толкова просто.

— И да, и не — отговорих аз. — Не смятам, че на много Епични, погълнати от силите си, им е приятно да се възприемат като слаби. Не се изправят пред тези неща; това е основният проблем.

— Продължавам да се чудя защо никой друг не е направил такава връзка — скептично рече Летящ рицар.

— Ние я направихме — тихо каза Меган. — Всеки Епичен мисли за това, гарантирам го. Само че го мислим по погрешния начин — свързваме страха и слабостта си, но по обратния начин.

— Заради кошмарите. Те са влудяващи. Измъкват те от леглото, задъхваш се, потиш се, надушваш кръв. Кошмарите са за слабостта ти. За загубата на сила, за връщането към положението на смъртен, към това да си отчайващо обикновен, така че някаква най-обикновена злополука да те довърши. Но никога не си даваме сметка, че слабостите произлизат от страховете ни — първо са страховете, а после са слабостите. А не обратното.

И двамата с Летящ рицар спряхме насред коридора и се обърнахме към нея. Меган отвърна на погледите ни, предизвикателно както винаги, но аз виждах пукнатините. Искри… с какво беше принудена да живее тази жена. Нашето откритие й помагаше, но и някак разширяваше тези пукнатини. Изваждаше наяве неща вътре в нея, които тя упорито се беше стремила да скрие.

Навремето беше правила ужасни неща в служба на Стоманеното сърце. Не говорехме за това. Избегнала го беше, защото при внедряването си сред Възмездителите беше принудена да не използва силите си.

— Можем да го направим, Летящ рицар — казах аз. — Можем да открием слабостта на Проф и после да я използваме срещу него. Само че вместо да го убием, ние ще му заложим клопка и ще го накараме да се изправи срещу страховете си. Ще го върнем и ще докажем, че има друго решение на проблема с Епичните.

— Няма да се получи — отговори Летящ рицар. — Той ви познава, знае какъв е редът при Възмездителите. Ще бъде подготвен за вас.

— Виж сега. Точно там е работата. Познава ни, така е. Но и ние познаваме него. Ще успеем да разберем слабостта му много по-бързо, отколкото при други Епични. На всичкото отгоре знаем нещо важно.

— И то е? — попита той.

— Дълбоко в себе си Проф иска да победим. Готов е да умре и затова ще се изненада, когато се окаже, че ние всъщност го спасяваме.

Летящ рицар ме изгледа.

— Има нещо особено убедително в тебе, младежо.

— Нямаш представа — промърмори Меган.

— Обаче ще ни трябва технология, за да го победим — продължих аз. — Затова нямам търпение да видя с какво разполагаш.

— Е, имам разни неща, които мога да ви заема — отговори Летящ рицар и пак тръгна по коридора. — Но противно на предположенията на хората, тук не е някакъв грамаден склад за тайни технологии. Почти всеки път, когато накарам нещо да сработи, незабавно го продавам. Всичките тези дронове не са евтини, нали разбирате. Трябва да ги поръчвам от Германия, пък и е толкова трудно да ги разопакова човек. Като стана дума, ще искам да ми платите онзи, който унищожихте.

— Тук сме, за да просим, Летящ рицар — казах аз, когато го настигнах. — Как очакваш да ти платим?

— Всички казват, че си умно момче. Ще измислиш нещо. Замразена кръвна проба от Джонатан ще свърши работа, ако приемем, че откаченият ви план се провали и в крайна сметка се наложи да го убиете.

— Няма да се провали.

— Така ли? Като гледам историята на Епичните, никога не бих заложил на план, който не предвижда оставянето на няколко трупа. Но ще видим. — Манекенът кимна към Меган.

Манекенът… нещо в него не ми даваше мира. Позамислих се и то щракна в ума ми като мандибулите на гигантски бръмбар-покерджия.

— Дървената душа! — възкликнах аз. — Имаш от нейното ДНК?

Летящ рицар извърна глава към мен.

— Откъде…

— Доста лесно беше да направя връзката, щом се замислих. Няма много Епични кукловоди.

— Тя живееше в едно забутано село в Пенджаб! — отвърна Летящ рицар. — И е мъртва почти от десет години.

— Дейвид има нещо към Епичните — обади се Меган зад нас. — Бих го нарекла обсебеност, но няма да е справедливо.

— Не е това — възразих. — Аз съм като…

— Не — каза Летящ рицар.

— Има смисъл. Аз съм като…

— Не, наистина — прекъсна ме Летящ рицар. — Никой не иска да те слуша, момче.

Отказах се. По пода се стрелна малък дрон чистач. Удари стъпалото ми някак отмъстително и отпраши.

Манекенът на Летящ рицар ме посочи с пръст, само дето му се наложи да се обърне настрани, понеже ръцете му бяха пъхнати в сбруята и дланите стърчаха.

— Не е здравословно да си обсебен от Епичните. Трябва да се пазиш.

— Иронично е да го казва човек, който е изградил кариерата си върху използването на силите на Епичните, и ги използва и в момента, за да го разнасят наоколо.

— А какво те кара да мислиш, че и аз не съм обсебен? Нека просто кажем, че говоря от опит. Епичните са едновременно странни, чудесни и ужасни. Не се оставяй това да те погълне. Може да те отведе на… трудни места.

Нещо в гласа му ме накара да се замисля за лабораторията с плаващите преспокойно във ваните телесни части. Този човек не беше съвсем с ума си.

— Ще го имам предвид — казах аз.

Продължихме заедно по коридора и подминахме някаква отворена врата. Не се удържах и надникнах вътре. Малката стая беше поразително чиста, а по средата имаше голяма метална кутия. Малко приличаше на ковчег и това впечатление не се смекчаваше от мъждивото осветление и стерилната студена миризма. До ковчега имаше дървена етажерка, като библиотечен шкаф с големи отделения. Във всяко имаше нещо дребно. Като че повечето предмети бяха дрехи. Шапки, ризи, кутийки.

Отделенията бяха надписани и успях да разчета няколко етикета: Демо, Абстрактния, Ударния…

Имената на Епични. Може би в онези фризери Летящ рицар държеше ДНК пробите, а тук пазеше трофеите си. Любопитното беше, че едно от най-големите отделения нямаше надпис, а само яке и нещо, което приличаше на чифт ръкавици, изложени на видно място и осветени от отделна лампа.

— Тук няма да намериш мотиватори — отбеляза Летящ рицар. — Само… сувенири.

— А как мога да намеря мотиватори? — попитах аз и го изгледах. — Какво всъщност са те, Летящ рицар?

Той се усмихна.

— Нямаш представа колко е трудно да попреча на хората да разберат отговора на този въпрос, момче. Номерът е, че ми е нужно някой навън да събира материали за мен, но не искам всеки срещнат да знае как сам да си прави мотиватори. Това означава дезинформация. Полуистини.

— Не си единственият, който прави мотиватори, Летящ рицар — каза Меган и пристъпи до нас. — Ромерокорп ги прави, а също и ИТС в Лондон. Не е някаква велика тайна.

— О, тайна е — възрази Летящ рицар. — Виждаш ли, другите компании знаят колко е важно да я опазят. Не мисля, че дори Джонатан знае цялата истина. — Той се усмихна, увиснал отпуснато от ръцете на манекена. Презрителната му усмивка вече ми втръсваше.

Манекенът се обърна и тръгна към друга врата.

— Чакай — казах аз и забързах след него. — Няма ли да влезем в стаята със сувенирите?

— Не. Там няма храна. — Манекенът отвори другата врата и аз видях печка и хладилник, макар че заради линолеума на пода и дългата маса в средата помещението приличаше повече на стола във Фабриката, отколкото на кухня.

Меган застана до мен в коридора, точно пред вратата, и аз й хвърлих един поглед. Манекенът влезе и разположи Летящ рицар в меко кресло до масата. После отиде до хладилника и затършува за нещо, което не можех да видя.

— Бих могла да хапна — отбеляза Меган.

— Не ти ли се струва малко зловещо? — попитах я аз. — Говорим за машини, произведени от труповете на твоите хора, Меган.

— Аз не съм от някаква друга порода. Оставам си човек.

— Обаче имаш различно ДНК.

— И все пак съм човек. Не се опитвай да разбереш. Ще се побъркаш.

Обичайно усещане; опитите за научно обяснение бяха влудяващи в най-добрия случай. Когато Америка прие Закона за капитулацията, който поставяше Епичните вън от обсега на правната система, някакъв сенатор каза, че не би трябвало да очакваме човешките закони да са в състояние да ги обвържат, след като те не се подчиняват дори на физичните закони.

Наречете ме глупак, ако щете, обаче аз все още исках да разбера. Нужно ми беше в това да има смисъл.

Погледнах Меган.

— Не ми пука каква си, стига да си ти, Меган. Но не ми харесва да използваме трупове, без да разбираме какво правим с тях или пък как работи всичко това.

— Значи ще го измъкнем от него — прошепна тя и се приближи. — Прав си, мотиваторите са важни. Ами ако начинът, по който функционират, е свързан със слабостите или със страховете?

Кимнах. От кухнята се чуха още звуци. Пуканки? Надзърнах вътре и с изненада видях как Летящ рицар се разполага в креслото си, а манекенът стои до микровълновата и приготвя пуканки.

— Пуканки? — провикнах се аз. — За закуска?

— Апокалипсисът ни застигна преди повече от десет години, момче — отвърна той. — Живеем на границата, в пустошта.

— И това какво общо има?

— Ще рече, че добрите нрави са мъртви и погребани. Прав им път. Искри, ще ям за закуска каквото искам.

Понечих да вляза, но Меган ме улови за рамото и се приведе близо до мен. Миришеше на дим, на взривени боеприпаси, на барут от гилзи и на дърво от опожарена гора. Прекрасна, главозамайваща миризма, по-хубава от всеки парфюм.

— Какво се канеше да кажеш? — попита тя. — Когато говореше за себе си и Летящ рицар те прекъсна и не ти даде да довършиш?

— Нищо. Глупости.

Меган не ме пусна. Гледаше ме в очите и чакаше.

Въздъхнах.

— Приказвахте си колко съм обсебен. А не е така. Аз съм като… добре де, като роботизирана нокторезачка с парен двигател и размерите на стая.

Тя вдигна вежди.

— Общо взето, мога да правя само едно нещо — обясних аз. — Но проклет да съм, ще го правя наистина, наистина добре.

Меган се усмихна. Красива гледка. После по някаква причина ме целуна.

— Обичам те, Дейвид Чарлстън.

Ухилих се.

— Сигурна ли си, че можеш да обичаш гигантска роботизирана нокторезачка?

— Ти си ти, какъвто и да си. И това е важното. Само не ставай голям колкото стая, моля те. Неудобно ще е.

Пусна ме и влязохме в кухнята, за да обсъждаме съдбата на света, докато ядем пуканки.