Брандън Сандърсън
Злочестие (8)

7.

— Нямаше да имаме този проблем, ако беше проявил готовност да търгуваш с нас.

Гласът на Меган. Ммм… Лежах в тъмнината, наслаждавах се на този звук и се подразних, когато следващият глас не беше нейният.

— Какво се очакваше да направя? — Гласът на онзи мъж. От Оръжейната. — Първо получавам вест, че Федрус се е обърнал, после вие веднага се свързвате с мен и искате оръжия? Не исках да имам нищо общо с това.

— Можеше да предположиш, че ще му се противопоставим — каза Ейбрахам. — Възмездителите няма да се съюзят с един тиранин, само защото някога е бил техен водач.

— Не разбрахте — отвърна мъжът. — Аз не ви отказах, защото мислех, че работите с него; искри, отказах ви, защото не съм идиот. Федрус знае прекалено много за мен. Аз няма да му се противя или да му продавам. Не исках да имам нищо общо с вас, хора.

— Защо тогава ни покани тук? — попита Меган.

Изстенах и с усилие отворих очи. Кракът ме болеше, но не колкото очаквах. Когато го местех, усещах само повърхностна болка. Но, искри, бях изтощен.

Примигнах. Очите ми фокусираха с труд, а след миг главата на Меган се появи над мен. Златистите й коси надвисваха край лицето й.

— Дейвид? — попита тя. — Как се чувстваш?

— Като парче хляб на рок парти.

Меган видимо се успокои и се обърна.

— Той е добре.

— Парче какво? — попита онзи от Оръжейната.

— Хляб — отговорих аз и приседнах с мъка. — На рок парти. Нали знаеш, никой не иска хляб на рок парти. Дошли са да видят готин рок. Затова хвърлят хляба на пода и той бива стъпкан.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал.

— Съжалявам — изръмжах аз. — Обикновено съм по-красноречив, след като ме прострелят.

Намирах се в мрачна стая, пълна с твърде много дивани, на един от които лежах аз. Пред друг, дълъг, черен и прекалено мек, пред далечната стена, имаше ниска масичка, покрита с монитори и други компютърни джаджи, както и с малка камара мръсни чинии. Мъжът от Оръжейната седеше на трети диван, близо до мен, край малка нощна масичка, отрупана с шлюпки от фъстъци и две големи празни пластмасови чаши. До него седеше манекен в човешки ръст.

Сериозно. Манекен. От онези, които човек може да види в старите универсални магазини, за показване на облекло. Имаше дървено лице без никакви черти и беше облечен като нюкагския елит — с мека шапка и костюм на тънко райе. Сложен беше да седи в отпусната поза, с кръстосани крака и сключени ръце.

Добре…

Ейбрахам стоеше пред дивана със скръстени ръце. Още беше облечен в черния костюм за проникване. Беше свалил маската — тя висеше от колана му — обаче продължаваше да носи внушителната галватонична Р328, преметната на гърба му. Освен Меган, само той от отряда ми присъстваше в стаята.

— Хубаво местенце — отбелязах аз. — Предполагам, че си похарчил целия бюджет за декориране за страховитата лаборатория.

Мъжът изсумтя.

— Лабораторията трябва да е чиста заради работата, която върша там. Поканих ви в дома си, млади човече. Рядка чест.

— Извинявам се, че не донесох малко мухлясали кори от пица като официален подарък — отвърнах аз и кимнах по посока на мръсните чинии на масата в другия край на стаята. Изправих се на крака и се олюлях, обаче успях да остана прав, с ръка на облегалката. Кракът ми пулсираше и като сведох поглед, установих, че са срязали панталоните ми, за да се доберат до раната.

Раната беше хванала кора и изглеждаше все едно зараства от седмици, може би от месеци.

— Хмм. Съжалявам, че не е напълно излекувана — каза мъжът. — Устройството ми не е толкова мощно, колкото някои други.

Кимнах на Меган, за да й покажа, че съм добре. Тя не ми подаде ръка, за да се облегна, не и пред враг, но остана близо до мен.

— Къде сме? — попитах аз.

— Под Оръжейната ми — отговори мъжът.

— А ти си?

— Дийн Летящ рицар.

— Сериозно? — примигнах аз. — Тоест, това е името ти?

— Не — отвърна онзи. — Обаче името ми е глупаво. И използвам това.

Е, спечели точка за честност, макар че настръхнах при мисълта да се откажеш от името си. Не ми харесваше дори прякорът, който хората ми бяха дали — Убиецът на Стоманеното сърце. Дейвид Чарлстън беше достатъчно добро име. Дадено от баща ми. Сега то беше почти единственото, което ми беше останало от него.

Летящ рицар действително беше мъжът, когото бях видял на снимката на Проф във Вавилар. Сега беше по-стар, по-плешив и по-дебел, а бузите му висяха над шията като разтопен в микровълновата фурна кашкавал върху хляб.

Двамата с Проф явно бяха приятели и той знаеше, че Проф е Епичен, при това го знаеше отдавна.

— Участвал си в първия отряд на Проф — предположих аз. — С Регалия и Мъркууд. Когато всички станали Епични.

— Не — рече Летящ рицар. — Но съпругата ми беше от тях.

Точно така. Спомних си думите на Проф, че били четирима. Жена на име… Амала? Имаше нещо важно около нея, нещо, което не можех да си спомня добре.

— Аз бях заинтересуван наблюдател — каза Летящ рицар. — Учен. И то не от вида „Е, деца, вижте как ще замразя гроздето с течен азот“ като Джонатан. Истински учен.

— И истински бизнесмен — рече Ейбрахам. — Построил си империя върху телата на мъртъвците.

Манекенът до Летящ рицар разпери ръце настрани, сякаш казваше „Признавам се за виновен“. Аз подскочих и хвърлих поглед към Меган.

— Аха, движи се — прошепна тя. — Още не съм разбрала как.

— Мизи и Коуди? — прошепнах аз.

— Останаха навън за всеки случай. Ако това се окаже капан.

— Аз съм пионерът на технологията на мотиваторите — обясни Летящ рицар на Ейбрахам. — И наистина извлякох печалба. Както и вие. Затова нека не се сочим с пръст, господин Дежарден.

Лицето на Ейбрахам остана спокойно, но нямаше как той да е доволен, че Летящ рицар го назова по фамилия. Дори и аз не я знаех; не разговаряхме много за миналото си.

— Прекрасно — казах аз, минах покрай Ейбрахам и се проснах на дивана срещу Летящ рицар и неговия страшен манекен. — Пак питам. Защо ни покани тук?

— Тази Епична — рече Летящ рицар и манекенът му посочи Меган — е Зарево, нали? И поначало може да манипулира измеренията?

Не беше съвсем така. Когато Меган говореше за Зарево, говореше като за друг — за същество от друго измерение, което тя може за кратко да доведе в нашето. Не смяташе, че тя е Зарево, но разликата беше малка.

— Да — отговори Меган, пристъпи напред и — след кратък размисъл — седна до мен. Положи ръка на облегалката и разкри за удобство кобура си. — Има и още, но в общи линии… да, аз съм каквото казваш.

Сложих ръка на рамото й. Меган можеше да се държи студено — отчасти такъв беше истинският й характер, отчасти искаше да се държи настрани от хората, защото… хмм, май беше опасно да опознаваш Епични. Умеех да виждам отвъд, това и да разбирам напрежението в начина, по който гледаше Летящ рицар и в това как движеше палеца си, все едно върти въображаем револвер. Върху дланта й имаше голям червен мехур, където беше хванала пламъка.

Знаехме как да удържаме мрака, но още не бяхме спечелили тази война. Меган се тревожеше за онова, което ставаше с нея по-рано. Честно казано, и аз.

Манекенът на Летящ рицар се приведе напред в дълбокомислена поза и побутна шапката си назад, за да разкрие по-добре плоското си лице.

— Онова, което направи в лабораторията, млада жено — каза Летящ рицар — заблуди всичките ми сензори, камери и програмиране. Ти не си какъв да е манипулатор на измеренията, могъща си. Роботите ми докладват за обгорени места по стените на помещението, а някои от дроновете ми бяха унищожени. Напълно. Нищо такова не съм виждал.

— Няма да вземеш от моето ДНК — каза Меган.

— Хмм? — отвърна Летящ рицар. — О, вече имам от него. Събрах дузина отделни проби, преди вие двамата да проникнете в коридора за достъп. Да не мислите, че можете да дойдете тук без стерилен скафандър и да се измъкнете, без да взема малко клетки от кожата ви? Но няма нужда да се тревожиш; далеч съм от мисълта да създавам мотиватор от твоите сили. В тази работа има повече отколкото… обикновено се приема.

Манекенът продължи да жестикулира, докато Летящ рицар говореше. Но Летящ рицар изобщо не се движи, забелязах аз. А заради претъпканите дивани и възглавници изглежда като заклещен на мястото си. Дийн Летящ рицар беше поне частично парализиран. Можеше да говори — всяка изречена дума излизаше от собствената му уста — но движеше само главата си.

Как можеше да е инвалид? Щом разполагаше с технологията да излекува мен, защо тогава не беше излекувал себе си?

— Не — каза той, говорейки все още на Меган. — Точно сега не се интересувам от това да използвам твоите сили, обаче искам да ги разбера. Онова, което направи преди малко, беше мощно. Невероятно. Манипулирането на реалността не е дребна работа, госпожице.

— Не бях забелязала — сухо отвърна Меган. — Какво целиш?

— Щеше да се пожертваш — каза Летящ рицар. — Изостана, за да могат другите да се измъкнат.

— Аха? — отговори Меган. — Не е нещо особено. Мога да оцелея от много неща.

— Аа… значи си Висш Епичен? — предположи Летящ рицар, а манекенът му седна по-изправен. — Можех да го допусна.

Меган стисна устни.

— Целта ти, Летящ рицар — обадих се аз.

— Целта ми е това — отговори той, а манекенът му махна към нас. — Този разговор. Подобно експлозивно използване на силите на тази жена би трябвало да я докара до изолиране, гняв и върховно раздразнение от всеки около нея. Джонатан е един от малкото познати ми Епични, които могат да контролират тъмнината, а дори и той след като използваше силите си, често странеше с дни от хората, за да си възвърне контрола. Докато тази млада дама използва силите си, но съвсем не беше погълната от тъмнината — доказано от факта, че после самоотвержено рискува живота си за своя отряд.

Манекенът се приведе напред.

— И така — продължи Летящ рицар. — Каква е тайната?

Погледнах Ейбрахам, който почти незабележимо сви рамене. Не знаеше дали трябва да споделяме информацията, или не. Засега внимавахме кога и с кого говорим за това как се отблъсква тъмнината в Епичните. С това знание можехме непреднамерено да променим структурата на властта в Разединените Щати, понеже тайната на преодоляването на тъмнината освен това беше и тайната как се откриват слабостите на Епичните.

Донякъде бях склонен да разпространя наблизо и далеч тези неща. Ако Епичните узнаеха слабостите един на друг, може би щяха да се изтребят взаимно. За нещастие, истината вероятно щеше да е по-брутална. Властта щеше да се измести и едни Епични да се издигнат, а други да паднат. Можеше да се окажем с група Епични начело на цял континент и да сме принудени да се справим с организиран и могъщ режим вместо с мрежа от градове-държави, които воюват помежду си и затова остават слаби.

Бихме искали рано или късно да обявим каквото знаем, да го разпространим сред лористите по света и да видим дали те биха могли да започнат да обръщат Епичните от тъмнината. Но първо трябваше да проверим откритието си на практика и да разберем дали изобщо можем да направим така, че да действа на други Епични.

Имах големи планове, планове да променя света и всички те започваха с една клопка. Един важен удар, може би най-трудният, с който Възмездителите някога се бяха заемали.

— Ще ти кажа тайната на освобождаването на Епичните от тяхната лудост, Летящ рицар — реших аз, — обаче искам да ми обещаеш засега да си мълчиш. И искам да ни екипираш. Да ни дадеш каквото ни е нужно.

— Ще го свалите, нали? — отвърна Летящ рицар. — Джонатан Федрус. Ослепителния, както го наричат сега. Ще убиете Проф.

— Не — казах аз тихо и го погледнах в очите. — Ще направим нещо много, много по-трудно. Ще го върнем.