Брандън Сандърсън
Злочестие (52)

51.

— Моят Дейвид — прошепна Татко. — Малкият ми Дейвид…

Не можех да говоря. Не можех да се помръдна. В този свят баща ми беше Епичен.

Не — в този свят баща ми беше Епичният.

Той неохотно пристъпи напред — толкова плахо действие за човек с мускулатурата, стойката и царствения вид на могъщ Епичен.

— О, синко. Съжалявам. Толкова съжалявам.

Смаяно пуснах Злочестие. Татко направи още крачка напред, а после аз го прегърнах.

Всичко излезе. Притеснението, ужасът, безсилието и вцепеняващото изтощение. Изляха се в накъсани хлипания.

Освободих повече от десетилетие болка и мъка, десетилетие на загуба. Той ме държеше здраво и миришеше като баща ми — Епичен или не.

— Синко — каза той, докато ме стискаше и плачеше. — Аз те убих. Не го исках. Опитах да те защитя, да те спася. Но ти умря. Ти умря.

— Аз те оставих да умреш — прошепнах аз. — Не ти помогнах, не се изправих. Гледах го как те убива. Бях страхливец.

Думите ни се объркаха. За един миг обаче по някакъв начин всичко беше наред. Аз бях в ръцете на баща си. Невъзможно, но истина.

— Но… това е той — прошепна Злочестие зад нас. — Мога да видя силите. Същите сили.

Най-накрая пуснах баща си, а той продължи да стиска ръката ми със защитен жест. Злочестие отново гледаше нощното небе.

— Ти ли го доведе тук? — попита баща ми.

Злочестие кимна разсеяно.

— Благодаря ти, герой — продължи баща ми с увереност, каквато не бях виждал у него отпреди смъртта на Мама. — Благодаря ти за този дар. В твоя свят трябва да си изключително състрадателен човек.

Злочестие ни гледаше и се мръщеше — баща ми, после мен, после обратно.

— В името на Вечните Искри — прошепна Злочестие. — Виждам го.

Усещането започна да избледнява. Силата на Меган се изчерпваше и скоро щяхме да се върнем.

Отново сграбчих баща си.

— Тръгвам — започнах аз. — Нямам избор. Но… татко, прощавам ти. Знай, че ти прощавам.

Нямаше нужда да се казва, но знаех, че трябва да го кажа.

— Прощавам ти — със сълзи в очите ми каза баща ми. — Моят Дейвид… Достатъчно е да знам, че някъде ти все още си жив.

Светът избледня, а заедно с него и баща ми. Очаквах болка, залитане, разкъсване — но изпитвах само мир.

Той беше прав. Достатъчно бе.

Злочестие и аз отново се появихме на стъклената космическа станция. Меган и Проф стояха в готовност — тя с пистолета, а той с копия от светлина. Вдигнах ръце, за да ги спра.

Злочестие остана в човешкото си въплъщение. Не се промени — просто коленичи на стъкления под и гледаше невиждащо. Най-накрая от него започна да се излъчва слаба червена светлина и той ни погледна.

— Вие сте зли — почти умолително каза той.

— Аз не съм — отвърна Меган.

— Вие ще… вие ще унищожите всичко… — продължи той.

— Не — грубо отсече Проф. — Не.

Злочестие ме погледна, както стоях до другите.

— Развалата ти не е достатъчна — казах аз. — Страховете ти не са достатъчни. Омразата ти не е достатъчна. Ние няма да го направим, Злочестие.

Той се обгърна с ръце и взе да се олюлява.

— Знаеш ли в какво е разликата? — попитах го аз. — Причината нашите сили да се отделят от твоите? Едно и също нещо е станало с всички нас. Меган е изтичала в горяща сграда. Аз влязох в океана. Едмънд и кучето. А Проф дойде тук. Не е само да застанеш срещу страховете…

— … а и да ги преодолееш — прошепна Злочестие и след мен погледна другите, — за да спасиш някого.

— Страхуваш ли се от това? — кротко го попитах аз. — Че ние не сме това, за което си ни смятал? Плаши ли те разбирането, че дълбоко в себе си хората не са чудовища? Че вместо това ние сме добри?

Той ме изгледа, после рухна и се сви на стъкления под. Червената светлина в него избледня, а после той просто постепенно изчезна. Докато нямаше нищо.

— Ние… убихме ли го? — попита Меган.

— Нещо такова — отвърнах аз.

Станцията избоботи и се наклони.

— Знаех си, че е твърде ниско за такава орбитална скорост! — викна Проф. — Искри. Трябва да викнем Тиа и…

Той побледня.

Цялата станция се наклони и ни запрати към тавана. Злочестие я беше държал на място. Тя затрещя, а стъклото взе да се пука от вътрешното налягане. За секунди се понесохме към Земята, а станцията се разпадаше около нас.

Само че аз бях спокоен.

Защото в другия свят на ризата на баща ми имаше символ. Символ, който познавах — стилизираната буква S. Символ, който означаваше нещо. Символът на Верните.

Ще има герои. Просто почакай.

Взех силата вътре в мен.