Брандън Сандърсън
Злочестие (49)

48.

— Ти — прошепнах аз. — Ти си бил долу! Бил си с нас през цялото време!

— Да — призна Крадеца и се обърна да съзерцава света. — Мога да проектирам свой двойник; ти го знаеш. Даже на няколко пъти спомена тази сила.

Залитнах и опитах да свържа всичко в едно. Той е бил с нас.

Злочестие е живял с нас.

— Защо… Какво…

Крадеца въздъхна — изненадващо човешки звук. Раздразнение. Чувство, което доста често бях усещал у него.

— Все гледам — продължи той — и опитвам да открия какво виждате в това.

Колебливо пристъпих до него.

— Светът?

— Развален е. Ужасен. Противен.

— Да — тихо казах аз. — Красив.

Той ме изгледа и присви очи.

— Ти си източникът на всичко това — изрекох аз и опрях пръсти в стъклото пред себе си. — Ти… през цялото време… Силите, които си отнемал от другите Епични?

— Просто си връщах даденото от мен някога — обясни той. — Всички толкова бързо повярваха в Епичния, който може да краде способности, че не схванаха — той си ги взема обратно. Аз не съм крадец. Нарекоха ме „Крадеца“. Дребнаво.

Той поклати глава.

Преглътнах и премигнах.

— Защо? — попитах аз Злочестие. — Моля те, кажи ми. Защо направи това?

Той размишляваше със сключени зад гърба ръце. Той беше Крадеца. Не само същото лице, но и същите превземки. Същият начин, по който подсмърчаше, преди да заговори — като че изричането на думи, за да общува с мен, беше под достойнството му.

— Вие ще се унищожите — спокойно произнесе той. — Аз съм само предвестникът. Аз нося силите. Вие ги използвате и подготвяте собствения си край. Ние сме вършили това в безброй светове… Казаха ми го.

— Казаха ти го? Кой?

— То е чудесно място — продължи той, все едно не ме беше чул. — Не би могъл да го разбереш. Мир. Мекота. Няма страховити светлини; въобще няма светлини. Не осезаваме с ужасни придатъци като очите. Там живеем като един, докато не настъпи дългът ни.

Той се подсмихна.

— Това е моят дълг. Тъй че дойдох тук, оставих всичко това. И го замених за…

— Резки светлини — продължих аз. — Високи звуци. Горещината на болката, на осезанието.

— Да! — съгласи се той.

— Това не са моите кошмари — казах аз и вдигнах ръка към главата си. — Твоите са. Искри… Всичките са твои, нали?

— Не бъди глупав. Отново дрънкаш за тъпите си хрумвания.

Залитнах назад и се хванах за ръбеста издатина от стената. Можех да го видя в кошмарите си. Видения как съм роден в този свят — толкова чуждо за него място. Ужасно за неговите сетива място.

Резките светлини от кошмарите ми не са били нищо повече от обикновените тавански лампи.

Дрънченето и крясъците? Разговори и тропот при местенето на мебели.

Виденията бяха ужасни в сравнение с мястото, където е живял преди това. Друго място, което не можех да разбера; там нямаше толкова силни дразнители.

— Трябва ли да ни напуснеш? — попитах го аз.

Злочестие не отвърна.

— Злочестие! След като си дал силите си, очаква ли се да си тръгнеш?

— Че защо ще оставам на това ужасно място по-дълго, отколкото трябва? — презрително каза той.

— В паралелния свят на Меган — прошепнах аз. — Там ти си напуснал и мракът не е обзел Епичните. Тук ти остана… и по някакъв начин си ни заразил. Омразата ти, ненавистта ти. Ти си направил всеки Епичен свое копие, Злочестие.

Меган беше казала, че страхът й от огън въобще не бил толкова изявен преди пристигането на силите. Страхът ми от дълбочините започна след като очите му се бяха спрели върху мен. Каквото и да вършеше Злочестие, каквото и да беше той — загнездеше ли се в някого, увеличаваше страховете му до неестествен размер.

А когато хората бяха изложени на тези страхове — на мразените от него неща — Злочестие се оттегляше. Силите ги нямаше и мрака го нямаше.

Заставането срещу страховете някак си го предизвикваше. Трябваше да го предизвиква. Какво ставаше, когато човек застане срещу страховете си?

Те са мои, беше казала Меган. Притежавам ги.

Искри. Това значеше ли, че е взела силите и изцяло е прогонила Злочестие? Че ги е отделила от мрака?

— Всички вие толкова се оправдавате — продължи Злочестие. — Отказвате да видите какво представляват хората, само да се сдобият с малко сила.

Той ме погледна.

— Какво представляваш ти, Дейвид Чарлстън. Скрил си го от останалите, но не можеш да заблудиш източника. Аз знам какво си ти. Кога ще го пуснеш на свобода? Кога ще разрушаваш, каквато е съдбата ти?

— Никога.

— Глупости! Такава е природата ти. Виждал съм го толкова много пъти.

Той пристъпи към мен.

— Как го направи? Как не ме допусна толкова дълго?

— Затова ли дойде при нас? — попитах го аз. — В Илдития? Заради мен?

Злочестие ме изгледа кръвнишки. Дори и сега, след като го видях в целия му блясък, си останах с впечатлението, което винаги съм имал от него — едно голямо разглезено дете.

— Злочестие — продължих аз. — Трябва да си вървиш. Остави ни.

Той подсмръкна.

— Нямам позволение да си вървя, докато работата ми не е свършена. Казаха го ясно, след като аз…

— Какво?

— Не виждам да отговаряш на въпросите, които ти поставих — завърши той, обърна се и отново загледа през прозореца си. — Защо не прие силите си?

Облизах устни. Сърцето ми блъскаше.

— Не мога да бъда Епичен — отговорих аз. — Баща ми ги чакаше…

— И?

— Аз… — и замлъкнах. Не можех да го произнеса.

— Единадесет години и продължавате да съществувате — промърмори Злочестие. — Да, чезнете, но и все още ви има. Десет години живях сред вас като дете, преди да избягам тук.

Тогава се появи Злочестие, помислих си аз. Когато е бил десетгодишен — и когато е решил да започне да дава силите.

— Това място — продължи той, — което е по-близо до дома ми от всяко друго в този скапан свят. Но… установих, че трябва да започна отново да слизам долу, сред вас. Трябваше да разбера. Какво виждате във всичко това? Вече единадесет години не успявам да го открия…

Погледнах тънкия детонатор, все още стиснат в ръката ми. Имах отговорите си. Вярно е, че те повдигаха още въпроси. Кое е мястото, откъдето е дошъл? Защо искаха да ни унищожат? Държеше се, като че ли е предопределено, но от кого и защо?

Въпроси, чиито отговори вероятно нямаше да науча. Съжалявах единствено, че не се сбогувах с Меган. Исках една последна целувка за сбогом.

Казвам се Дейвид Чарлстън.

Натиснах копчето.

И убивам Епични.

Бомбата избухна.