Брандън Сандърсън
Злочестие (48)

47.

Озовахме се на гола скала, надвиснала над обрасла с шубраци пустиня, с миришещ на препечена земя горещ въздух. От пръстта се издигаха червени скали и разкриваха най-разнообразни слоеве, като натрупани палачинки.

Зад мен нещо светеше ярко. Обърнах се, вдигнах ръка и присвих очи към него.

— Бомба — обясни Разрушение. — Направена от плътта ми. Можеш да кажеш, че е мой син.

— Използвал си една от тях, за да унищожиш Канзас Сити.

— Да — унило призна той. — Не мога да пътувам добре, когато съм пълен с енергия. Трябва да стоя на слънце на мястото, което ще разруша, но това създава неразрешим проблем. Колкото по-известен ставам, толкова повече хора бягат от моето присъствие. Затова…

— Затова си приел предложението на Регалия. Плътта ти в замяна на оръжие.

— Тази беше за Атланта — каза той, а после почти бащински постави ръка на рамото ми. — Давам я на теб, Убиецо на Стоманеното сърце. За твоя лов. Можеш ли да я използваш, за да унищожиш владетеля там горе, Епичния на Епичните?

— Не знам — отвърнах аз, а очите ми се насълзиха от светлината. Искри… Толкова уморен бях. Изцеден. Изстискан, като прокъсан кухненски парцал с толкова много дупки, че не става за нищо повече от това да подпира ъгъла на нестабилната кухненска маса. — Ако нещо въобще може да го направи, то е това.

Знаеше се, че дори могъщите Висши Епични падаха при мощни разреждания на енергия като ядрените оръжия или унищожителната сила на Разрушение.

— Ще отведа теб и нея до двореца в небето — каза той. — Новият Йерусалим. Взриви бомбата с това.

Подаде ми малка пръчка, подобна на писалка, която ми беше изненадващо позната. Универсален детонатор. Някога имах такъв.

— Може ли… евентуално да го направя оттук? — попитах аз.

Разрушение се засмя.

— Питаш дали можеш да отблъснеш чашата си? Съвсем естествено. Не, трябва да се изправиш лично срещу това. Подарих ти живота, за да извършиш това, понеже знам какъв ще е резултатът му. Обхватът на детонатора е малък.

Хванах детонатора в запотената си длан. Смъртна присъда значи. Може би бомбата можеше да бъде снабдена с таймер, но се съмнявах Разрушение да се съгласи на това.

Дори не можах да се сбогувам с Меган, помислих си аз и ми се повдигна. Но ето го шанса, който твърдях, че търсех. Край.

— Мога ли… да помисля по въпроса?

— За кратко време — отговори той и погледна небето. — Не много. Скоро ще изгрее, а не можем да го оставим да види какво сме планирали.

Седнах, опитах да прочистя ума си, да си върна малко сили и да приема възможността, която ми се даваше. Опитах да се ориентирам в това. Проф победен, но лишен от сили. Когато го погледнах, изглеждаше тъй вцепенен, все едно е пострадал от силен удар по главата. Щеше да се възстанови, нали? Някои поглъщащи оставяха плячката си замаяна — дори и в състояние на мозъчна смърт — след като отнемеха силите й. Тези хора се оправяха, след като си върнеха силите, но Крадеца не връщаше отмъкнатото от него. Как не бях помислил за това?

Искри, как бях пропуснал слабостта на Проф? Плахото му планиране, начинът, по който търсеше оправдания, за да дава силите си и да смекчава провалите — всичко сочеше към страховете му. През цялото време не беше искал да се отдаде изцяло.

— Е? — попита ме Разрушение най-накрая. — Нямаме повече време.

Не се усещах отпочинал, въпреки паузата.

— Ще отида — дрезгаво прошепнах аз. — Ще го направя.

— Добре подбрано.

Заведе ме при бомбата, която — предполагах — е била поставена в тази пустиня, за да събере топлина от слънцето. Приближих се към нея и видях формата й — метална кутия, голяма горе-долу колкото куфарче за войнишки принадлежности. Не беше гореща, въпреки че май би трябвало да бъде.

Разрушение коленичи, постави едната си ръка върху бомбата, а другата върху мен.

— „Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!“ Сбогом, Убиецо на Стоманеното сърце.

Дъхът ми спря — сграбчи ме светлина. Секунда по-късно се намерих как гледам Земята отвисоко.

Едва долових трясъка от напускането на Разрушение, когато ме остави. Намирах се в космоса. Стоях на колене на някаква стъклена повърхност и съзерцавах отвисоко прекрасната главозамайваща гледка — Земята в цялото си великолепие, заобиколена от сияйната си облачна атмосфера.

Толкова мирна. Оттук дневните ми грижи изглеждаха незначителни. Откъснах очи от гледката и се озърнах наоколо, макар че трябваше да опра гръб на бомбата и да зажумя, за да различа каквото и да е заради блясъка й. Намирах се в някаква… сграда или пък кораб? Със стъклени стени?

Стъпих на крака, обърнах внимание на заоблените ъгли на стените и на далечната червена светлина някъде в стъклената конструкция. Тогава си дадох сметка — въпреки че бях в космоса, краката ми продължаваха да стоят твърдо на повърхността под мен. Очаквах, че ще летя.

Зад мен бомбата светеше като звезда. Напипах детонатора. Трябваше ли… да го направя сега?

Не. Не, трябваше да го видя. Отблизо. Светеше в пурпур, ярък като бомбата, но се намираше някъде пред мен на кораба. Светлината му се пречупваше през стъклените ъгли и повърхности.

Очите ми постепенно свикваха и забелязах врата. Запрепъвах се към нея — подът беше неравен, пресечен от стъпалообразни дръжки и пръти. Стените също бяха неравни, изградени от различни отделения, пълни с жици и лостове — само дето всичко беше от стъкло.

Трудно прекосих някакъв коридор. На стената имаше гравирано нещо и аз прокарах ръка по него. Английски букви? Можех да ги прочета — явно някакво фирмено име.

Искри. Намирах се в старата международна космическа станция, само дето беше превърната в стъкло.

Изпитвах чувство за откъсване от реалността, но продължих към светлината. Стъклото беше тъй прозрачно, та за малко да ми се стори, че го няма. Залитах от стая в стая с протегната ръка, за да съм сигурен, че няма да се ударя в някоя стена. Червената светлина се уголемяваше.

Най-накрая пристъпих в последната стая. Беше по-голяма от останалите, през които бях минал, и Злочестие чакаше на отсрещната й страна. Стори ми се, че е с гръб към мен, макар и да бе тъй ярък, че беше трудно да различиш кой знае колко от него.

С издигната срещу светлината ръка стиснах по-здраво детонатора. Излязох глупав. Трябваше да взривя бомбата. Злочестие можеше да ме убие в мига, в който ме зърне. Кой знае какви сили притежаваше това същество?

Но аз трябваше да знам. Трябваше да го видя със собствените си очи. Трябваше да срещна нещото, което унищожи моя свят.

Минах през стаята.

Светлината на Злочестие отслабна. Дъхът ми застина в гърлото и усетих горчив вкус. Какво щяха да си мислят хората долу? Злочестие изчезва? Светлината стана блед отблясък и разкри млад човек в обикновена дреха, с червена, светеща кожа. Обърна се към мен… и го познах.

— Здравей, Дейвид — поздрави ме Крадеца.