Брандън Сандърсън
Злочестие (47)

46.

Към нас рукнаха пламъци. Бяха се подготвили за това — ние не бяхме заставили Проф да отстъпва. Той ни беше водил за носа!

Ртичът изчезна, щом пламъците ни обкръжиха. Образите и сенките на Меган се сляха в едно и изведнъж изникна една-единствена нейна версия, осветена от огъня. Тя се хвърли на земята, щом огнените езици се понесоха.

— Не! — извиках аз и протегнах ръка към нея; ръкавицата ми светеше. Не можех да си позволя да се представям зле със силовите полета. Не сега! Напрегнах се, сякаш се пънех да пренасям твърде тежък товар.

Слава Богу, около Меган се появи светещ защитен купол и спря пламъците. Тя опря ръце на създадения от мен щит и гледаше с широко отворени очи как цялото нещо се къпе в огън.

Залитнах назад от жегата с ръка пред лицето. Огньовете бяха ужасно близо, но изгарянията ми се лекуваха.

Отгоре мъжете и жените започнаха да стрелят с автоматичните оръжия. Аз извиках, освободих силата на тензорите и изпарих оръжията във вълна прах. Автоматите и огнехвъргачките се натрошиха. Дупката отгоре се разшири и надолу взеха да падат сол и хора — опората за краката им изчезна.

Огньовете спряха да се спускат надолу, но лошото вече бе сторено. Върху вече открития под на пещерата горяха езерца от течен пламък и пускаха къдрави черни езици от пушек към небето. Беше толкова горещо, че на челото ми избиха капчици пот. Тук силите на Меган щяха да бъдат безполезни. Примигнах от праха и дима и от сенките се появи Проф — мрачен, окървавен, но все още неуплашен.

Искри. Все още не се боеше.

— Мислил си, че няма да имам план? — тихо ме заговори той. — Смятал си, че няма да се подготвя за Меган и нейните сили?

Краката му изхрущяха върху соления прах, докато заобикаляше простенващ войник.

— Ето какво забравяш, Дейвид. Разумният човек винаги има план.

— Понякога плановете не проработват — отсякох аз. — Понякога внимателната подготовка не е достатъчна!

— И значи ти се впускаш и не те е грижа? — изненадващо ядосано се провикна той.

— Понякога трябва да действаш, Проф! Понякога не знаеш какво ти трябва, докато не си нагазил дълбоко в работата!

— Това не ти дава оправдание да разбъркваш живота на друг човек! Не ти предоставя претекст да пренебрегваш всички останали, за да следваш собствените си глупави страсти. Не оправдава твоята пълна липса на контрол!

Изревах и създадох кресчендо от тензорна сила. Не я насочих към пода или стените. Метнах я към него — заряд от чиста енергия, оръдие на безсилието и на гнева ми. Нищо не действаше. Всичко се разпадаше.

Удари го и той се наведе назад, все едно ударен от нещо солидно. Копчетата на ризата му изчезнаха.

Тогава Проф извика и на свой ред изстреля срещу мен вълна от тензорна сила.

Ударих я със своята. Двете се блъснаха една в друга като несъгласувани звуци и пещерата се разтърси; камъкът се нагъна, сякаш беше изграден от вода. Над мен се понесоха вибрации.

Пистолетът в ръката ми, както и тензорната ръкавица върху нея, станаха на прах. Вълната не ме нарани, но силата й ме събори на земята.

Простенах и се претърколих. Проф беше там и се извисяваше над мен. Наведе се, хвана трите кутийки на предницата на дрехата ми и ги откъсна от тъканта — махна мотиваторите от тензорния костюм.

— Тези неща — каза той — ми принадлежат.

Не…

Той ме удари отляво — мощно кроше, което ме запрати през камъните и праха.

Спрях се близо до Меган, незащитена от купола си — вече не притежавах силата да го поддържам. Тя се изправи на светлината на огъня, вдигна пистолета си с две ръце и стреля по Проф.

Безсмислено стреляне. Проф явно даже не обръщаше внимание. Лежах, а ръката ми беше заровена в шарената прах на пода.

— Вие сте глупаци — рече Проф и захвърли мотиваторите настрана. — И двамата.

— По-добре глупак, отколкото страхливец — изсъсках аз. — Поне опитах да направя нещо! Опитах да променя нещата!

— Опита и се провали, Дейвид! — отвърна Проф и пристъпи напред, когато куршумите на Меган свършиха. Можех да чуя терзанието в гласа му. — Погледни се. Не можа да ме победиш. Ти се провали.

Надигнах се на колене, а после отново се отпуснах, понеже изведнъж се почувствах изцеден. Меган, обгорена и изтощена, се стовари до мен.

Може би защото го нямаше болконтрола да ме поддържа, може би заради разбирането, че най-накрая с нас е свършено, но нямах енергията да се надигна. Едва имах сили да говоря.

— Бяхме победени, да — каза Меган. — Но ние не се провалихме, Джонатан. Провал е отказът да се биеш. Провал е да не правиш нищо и да се надяваш, че друг ще реши проблема.

Срещнах погледа му. Беше застанал на около метър и половина пред нас в пещерата — вече повече кратер. Подвижните солни кристали на Илдития бяха започнали да се подават над ръба на отвора и да образуват кора. Ако горе имаше други войници, те мъдро се бяха скрили.

Лицето на Проф представляваше плетеница от порязвания — рани от отломките, понесени от мощната експлозия на тензорна енергия, която временно прекъсна силовите му полета. Сякаш като предизвикателство пред надеждите ми, раните започнаха да се лекуват.

Меган… Меган имаше право. Нещо проблесна в спомените ми.

— Отказът да действаш — обърнах се аз към Проф. — Да, това е провал, Проф. Като… може би… отказа да се включиш в състезание, при все че страшно искаш наградата?

Той се спря право пред мен. Тиа ми беше разказала нещо за него, когато бяхме във Вавилар. Изключително много искал да посети НАСА, но не се включил в състезанието, което би могло да му предостави шанса.

— Да — продължих аз. — Ти не си се включил. Да не загубиш ли се боеше, Проф? Или се боеше да спечелиш?

— Как така знаеш за това? — кресна той и събра около себе си стотици линии светлина.

— Тиа ми каза — обясних аз, изправих се на колене и поставих ръка на рамото на Меган за опора. Започваше да се получава.

— Ти винаги си бил такъв, нали? Създал си Възмездителите, но си отказал да ги тласнеш твърде силно. Отказваше да се изправиш срещу най-могъщите Епични.

— Ти искаше да помогнеш, Проф, но не желаеше да направиш последната стъпка.

Примигнах.

— Беше те страх.

Линиите около него избледняха.

— Силите са част от това — продължих аз. — Но не обясняват всичко. Защо се боиш от тях?

Той примигна.

— Защото… аз…

— Защото ако си толкова могъщ — прошепна Меган, — ако имаш всички тези възможности, тогава няма да ти останат никакви оправдания за неуспеха.

Той заплака, после скръцна със зъби и посегна към мен.

— Ти се провали, Проф — продължих аз.

Силовите полета изчезнаха и той залитна.

— Тиа е мъртва — добави Меган. — Ти й измени.

— Млъкни!

Раните по лицето му спряха да се лекуват.

— Млъкнете и двамата!

— Ти уби екипа си във Вавилар — рекох аз. — Ти им измени.

Той се хвърли напред, хвана ме за раменете и избута Меган. Само че трепереше, а от очите му течаха сълзи.

— Ти бе силен — продължих аз. — Имаше недостъпни за другите сили. И все пак се провали. Провали се толкова страхотно, Проф.

— Не може да е така — прошепна той.

— Провали се. Знаеш, че се провали.

Стегнах се, както ме държеше в ръцете си, и се подготвих за лъжата, която изговорих след това.

— Ние убихме Крадеца, Проф. Не можеш да довършиш плана на Регалия. Няма значение дали аз ще умра. Ти се провали.

Той ме пусна. Изправих се на краката си, но той се смъкна на колене.

— Провалих се — шепнеше той. От брадичката му капеше кръв.

— Очакваше се да бъда герой… Имах толкова много сила… и въпреки това се провалих.

Меган докуцука до мен. Лицето й беше пепеляво и потъркваше бузата си на удареното от Проф място.

— По дяволите — прошепна тя. — Това подейства.

Погледнах Проф. Все още плачеше, но когато обърна лице към мен, в очите му видях чиста ненавист. Омраза към мен, омраза заради положението си. За това, че е станал слаб, обикновен смъртен.

— Не — отроних аз, а стомахът ми се сви. — Той не се изправи срещу него.

Бяхме открили истинската слабост. Тиа е грешала. Страхът му беше нещо повече от силите, макар че те — и уменията му като цяло — със сигурност бяха част от нея. Страхуваше се да се напрегне, да стане всичко, което би могъл да бъде — не понеже силите сами по себе си го плашеха, а понеже ако опиташе, то тогава провалът беше нещо много, много по-лошо.

Ако не направеше нещо и се провалеше, поне можеше да си каже, че провалът не е бил изцяло негов. Или пък че е бил част от плана, че той винаги е възнамерявал работите да станат така. Само ако дадеше всичко от себе си, само ако използваше всичките си възможности, провалът щеше да бъде пълен.

Какво страшно бреме бяха силите. Можех да видя как са станали фокус за него, как представляваха всичките му умения — и как бяха неговата възможност за истински провал.

Меган тикна нещо в ръката ми. Пистолета си. Погледнах го и после — ръката ми тежеше като олово — го вдигнах към главата на Проф.

— Направи го — изръмжа той. — Направи го, копеле!

Ръката ми бе твърда, прицелът не помръдваше, аз поставих пръст на спусъка — и си спомних.

За различен ден, в една стоманена стая, заедно с една жена, която бях докарал до ярост.

Аз съм коленичил на решетката-бойно поле.

Баща ми е опрял гръб в стълба на банката, в сянката на едно божество.

— Не — казах аз и се обърнах.

Меган не възрази и дойде с мен. Заедно си тръгнахме от Проф.

— Кой е страхливецът сега? — попита той, застанал на колене в сенките, под примигващата светлина на огъня. Плачеше. — Дейвид Чарлстън! Убиецът на Епични. Трябва да ме спреш.

— Това — обади се нов глас — може да бъде уредено.

Обърнах се съвсем смаян — Крадеца излезе от сянката на някакъв надвиснал камък. Там ли е бил през цялото време? Изглеждаше невъзможно. Но…

Той стигна до Проф и лекичко постави пръстите си на врата му. Проф изкрещя и се вдърви.

— Чувал съм, че било като ледена вода във вените — рече Крадеца.

Тръгнах към тях през откритата пещера.

— Какво правиш?

— Решавам ви проблема — отвърна Крадеца и продължи да се допира до Проф. — Искаш да спра ли?

— Аз… — преглътнах.

— Както и да е, твърде е късно — заключи Крадеца, отдръпна пръстите си и ги огледа. Погледна в очите на Проф. — Отлично. Този път стана. Трябваше да проверя, след нашия малък… проблем с приятелката ти.

Той вдигна поглед към небето, после изгледа яростно слънчевата светлина и се върна в сянката. Искри. Слънцето се намираше ниско на хоризонта — сега трябваше да е вече към пет следобеда. Не бях разбрал, че сме се били толкова дълго.

Коленичих до Проф. Гледаше напред и имаше зашеметен вид. Побутнах го леко, но не помръдна, дори не премигна.

— Добро решение, Дейвид — каза Меган и дойде при мен. — Или това, или да бъде убит.

Погледнах в безизразните очи и кимнах. Права беше, но не можех да отрека усещането, че съм се провалил фундаментално. Спрях Проф, намерих слабостта му и обезсилих способностите му — но той не отблъсна мрака.

Можехме да намерим и друг метод, нали? Да поддържаме слабостта му активна, докато не дойде на себе си? Исках да плача, но — странно — бях твърде слаб дори и за това.

— Хайде да вървим и да намерим останалите — казах аз, станах и смъкнах дрехата, с все още прикачените метални жици за мотиваторите. Трябваше отново да задействаме болконтрола, за да лекуваме Ейбрахам. Поставих го в металните кутии с мотиваторите и огледах небето с надеждата да видя някой от дроновете на Летящ рицар.

Проблясване на светлина.

Ръката на Разрушение се отпусна върху рамото ми.

— Добра работа — каза той. — Звярът е надвит. Време е да изпълня обещанието си.

Изчезнахме.