Брандън Сандърсън
Злочестие (46)

45.

Спринтирах през тунела и минавах покрай ярките прорези и от двете страни — прозорци към други светове. Някои водеха към света на Зарево, но други — по-бледи, размазани, не толкова ярки — изглеждаха по-отдалечени. Имаше светове, където непознати фигури се биеха в тези тунели, или където мястото беше съвсем тъмно, и дори светове, в които тук нямаше тунели — просто скала.

Тензорът в очакване бръмчеше на ръцете ми. Все едно… все едно самите сили знаеха, че опитвам да спася Проф. Пееха ми бойна песен. Щом стигнах помещението, където го бях видял одеве, освободих взрив от вибрираща енергия, изрязах скалата на една козирка пред мен, оформих покрити с прах стъпала и слязох надолу.

Проф светеше в зелено в средата на стаята; ръкавите на дрехата му бяха навити и показваха покритите с тъмни косми ръце. Обърна се към мен и се изсмя.

— Дейвид Чарлстън — произнесе той, а гласът му прокънтя в пространството. — Убиецо на Стоманеното сърце! Дойде най-после да поемеш отговорност за започнатото от теб в Нюкаго? Да не би да си дошъл да си платиш?

Подът беше осеян с тензорни дупки, които се редуваха с купчинки нападали от стените и тавана камъни и прах. Искри. Мястото беше само на косъм от това да пропадне.

Застанах пред него с надеждата, че мога да задействам силовите полета на костюма. Къде беше Меган? Ако беше умряла, щеше да се е преродила, тъй че това не ме тревожеше толкова, колкото съществуването на тези пробойни в реалността.

Една от тях беше наблизо. Мракът се виждаше само заради проблясването по страните й.

От нея излезе Меган.

Подскочих. Искри, тя беше, но… някаква нейна странна версия. Поразмазана.

Понеже не е само една, схванах аз. Не гледах една Меган, а стотици. Насложени една върху друга, всички сходни, но някак си индивидуални. Луничка на друго място, иначе оформен път на косата, очите твърде светли тук или твърде тъмни там.

Тя ми се усмихна. Хиляда усмивки.

— Намерих Ейбрахам — обади се Мизи. — Жив е, но ще бъде мнооого мило да опазиш болконтрола, Дейвид. Поне ако искаш Ейбрахам отново цял. Изтегляме се.

— Дадено — потвърдих аз и погледнах Проф. Дрехите му бяха прашни и окъсани. Беше кървил — и се беше излекувал — от множество рани по лицето си. Една не бе зараснала — мястото, където Коуди някак го бе ударил със силите.

При все че беше обкръжен, Проф не изглеждаше уплашен. Стоеше изправен и уверен. Около него изникнаха четири блестящи светлинни остриета.

— Цената, Дейвид — тихо произнесе Проф.

Пусна копията и ги насочи към мен. Успях да ги изпаря с тензорите, което разби силовите полета на парченца. Прелетяха около мен, преди да изчезнат. Омръзна ми да ме гонят, затова се насочих към Проф и опитах да призова собствени силови полета.

Получих само няколко зелени просветвания — вълнички като отразена от басейн светлина. Ядец.

Проф запрати втора серия върхове, но — подобно на Коуди — бях достатъчно запознат с тензорите и спрях и тях. Прескочих някаква дупка в земята, после ударих с ръка по пода и направих отвор с едно бръмм.

Проф пропадна само на сантиметри, преди да кацне на диск от зелена светлина. Поклати глава, а после замахна с ръка към мен и запрати капка тензорна енергия, и тя изрови земята под мен, както и аз бях направил с него.

Яростно опитах да създам силово поле, на което да стъпя, но получих единствено друго проблясване. Миг по-късно дупката не се оказа толкова дълбока — ударих се в твърда повърхност на около метър по-надолу.

До отвора стоеше Меган.

— Има много светове, където той не е изкопал достатъчно надълбоко с този удар — каза тя; върху гласа й се наслагваха нашепванията на още сто гласа.

Проф изръмжа, впусна се срещу мен и извика едно след друго копия от светлина. Аз изскочих от дупката, застанах до Меган и унищожавах копията, където можех.

Щом направех това, Проф потръпваше.

— Как се бием с него? — попита Меган с множество гласове. — Можах само да го разсейвам. Планът все още ли е някак да го заставим да се изправи срещу страховете си?

— Честно казано, не съм сигурен — отвърнах аз, протегнах ръце пред себе си и се напрегнах. Най-накрая създадох стена от силово поле. Приличаше на това да използваш тензорите по обратния начин. Вместо да освободя бръмченето, оставих го да се натрупа вътре в мен, докато не се изгради.

— Колко много можеш да промениш? — попитах аз и погледнах Меган.

— Малко неща — отговори тя. — Разумни. Силите ми не са се променили, аз просто ги познавам. Дейвид, аз мога да виждам светове… толкова много светове.

Примигна — действието сякаш размърда неизброими сенки за очи.

— Но всички те са наблизо. Смайващо е, но и вбесяващо. Все едно мога да изброя колкото числа искам, но само ако са между нула и единица. Безкрайност и все пак ограничена.

Проф разби силовото ни поле, вдигна ръце и разклати тавана. Призовах тензорните сили, щом предусетих хода му — и наистина, той опитваше да събори върху нас тавана, като изпари пръстен от скала и хвърли голям камък в центъра.

Аз изпарих парчето точно над нас. Засипа ни прах, и начинът, по който падна върху Меган, показа, че тя е тук и е истинска, а не е сянка — както се боеше частица от мен.

Проф отново направи гримаса.

Аз използвам силата му. От това боли.

— Добре, имам план — казах аз на Меган.

— Който е?

— Да бягаме — отвърнах, обърнах се и се изстрелях от главната зала в един страничен тунел.

Меган изруга и ме последва. Тичахме един до друг; задействах тензорите и изпарявах ивици камък по пътя ни. Не бях сигурен какво мога да направя, за да го променя или да го върна към нас. Всичките ми досегашни планове се бяха провалили; най-доброто, което можех да направя за момента, беше да поддържам костюма в работещо състояние и да му причинявам болка.

Зад нас Проф изрева. Телепортира се пред двама ни, но аз просто сграбчих Меган за ръката, свърнах в друга посока и разруших силовото поле, което Проф опита да употреби, за да ни спъне. Тичахме в тунел без никаква светлина, но секунда по-късно се появиха осветителни тръбички, донесени от Меган от реалност, в която Мизи беше осветила мястото.

Когато Проф отново се телепортира пред нас, зачервил лице и заръмжал озъбено, аз върнах нас двамата назад и не спирах да употребявам силите на костюма върху случайни камъни, които подминавахме. Всяко прилагане на тензора го вбесяваше още повече.

„Това ми е познато“, казах си аз и долових отзвуците на друго събитие. Друга битка. Да разгневиш един Епичен…

Проф отново се появи и този път Меган реагира първа и ме дръпна настрана, когато копията от светлина — по-бързо, отколкото можех да ги проследя — се забиха като остриета на ножове около нас. Искри! Едвам ги спрях. Може би това не бе толкова добър план.

— Винаги си така! — викна Проф. — Никаква мисъл! Никаква грижа за последиците! Не се ли притесняваш какво ще стане? Не се ли замисляш дори за провала?

Телепортира се пред нас, докато опитвахме да избягаме, но секунда по-късно ни раздели създадена от Меган скална стена.

— Това не действа — каза тя.

— Е, технически действа. Искам да кажа, че планът ми беше просто да бягаме.

— Окей, коригирам се — това няма да действа твърде дълго време. Рано или късно ще ни хване в капан. Каква е крайната ти цел?

— Да го побъркам — отговорих аз.

— И?

— Да се надявам… хм… че това ще го уплаши? Ние бяхме отчаяни и уплашени, когато се изправихме срещу слабостите си. Може би и той трябва да бъде в същото състояние.

Тя ми отправи скептичен поглед, който — повторен от всичките й сенки — бе още по-страховит от обичайното.

Стената до нас се превърна на прах. Събрах енергията на тензорите и се подготвих да бъда атакуван от множество копия от силово поле, но Проф вече не бе зад стената.

Ъ?

Той изникна с трясък зад нас и ме сграбчи за ръката с една ръка. С другата опита да изпари мотиваторите на дрехата ми. Проскимтях, пуснах вълна от тензорна сила право надолу, пробих скалата под себе си и слязох на няколко стъпки. Внезапното движение ме измъкна от хватката на Проф, а ударът му профуча над главата ми.

Изпарих камъка под него, той по рефлекс образува силово поле, на което да стъпи, тъй че аз се промъкнах през прахта под него. Наложи му се да се завърти, за да ме види, но това го изложи на Меган. Която, разбира се, го простреля.

Нямаше голям ефект; както винаги, цялото му тяло бе защитено от тънко, невидимо силово поле. Изстрелите й го разсеяха достатъчно дълго, та аз да изпълзя изпод диска на отсрещната страна. Там аз вдигнах пистолета си и също стрелях.

Той ядосано се извърна срещу мен, аз го ударих с тензорна енергия и премахнах силовите му полета. Изстрелите на Меган започнаха да късат парчета от него, той изруга и изчезна.

Меган пристъпи до мен — лицето й беше неясно от стотиците различни самоличности.

— Не сме определили правилно слабостта, Дейвид.

— Собствените му сили могат да го наранят — казах аз. — А и тензорът прави възможно той да бъде прострелян.

— Лекува се незабавно от тези рани — каза тя — а когато го удариш с тензорната сила, това не разрушава неговите сили толкова, колкото би трябвало. Все едно… сме определили правилно част от слабостта, но не сме схванали цялото нещо. Ето защо той не се променя — изправянето пред собствените му сили явно не е достатъчно.

Не можех да споря. Права беше. Усещах го отвътре и силите ми отпадаха.

— И сега какво? — попитах аз. — Идеи?

— Ще трябва да го убием.

Устните ми се изопнаха на черта. Не бях сигурен, че можем да го направим. А дори и да можехме да го убием, имах чувството, че ще сме спечелили битката, но ще сме загубили войната.

Меган погледна оръжието ми.

— Между другото, отново си зареден.

Пистолетът ми внезапно стана малко по-тежък.

— Това е удобно.

— Не мога да не си мисля, че би трябвало да съм в състояние да постигна повече от това да презареждам оръжия и да подменям стени. Мога да видя толкова много… Прекалено силно е.

— Трябва да се спрем на едно нещо, което да променяш — казах аз, вдигнах оръжието си и видях как Проф се появява отново. — Нещо много полезно.

— Оръжие — рече тя и кимна.

— Миниоръдието на Ейбрахам?

Тя се усмихна, а после усмивката се превърна в почти момичешко ухилване.

— Не. Това е твърде дребнаво.

— Това оръдие е малко? Обичам те.

— Всъщност — продължи тя и извърна глава, за да погледне нещо, което аз не можех да видя — съществува много близък свят, в който Ейбрахам ръководеше операциите на нашия екип…

— Какво общо има това с оръжията? Ти…

Спрях, когато пещерата се разтресе. Обърнах се и залитнах назад, тъй като цялата стена на тунела — метри дълга — се превърна на прах в невъобразимо изригване на сила. Там стоеше Проф и не си бе губил времето. Около него се рееха стотици копия от светлина.

Ние бяхме говорили. Той беше планирал.

Извиках, протегнах ръка напред и освободих тензорната сила, когато копията се насочиха към нас. Посрещнах първата вълна и повечето от втората, но ударът ми се изчерпа, когато третата се понесе срещу нас.

Хванаха се в огледалната, сребриста метална повърхност, която създаде щит пред двама ни. Меган изръмжа, удържа живака стабилен и блокира следващите две ударни вълни.

— Виждаш ли? — каза тя; носеше ръкавицата за управление на ртича. — В света, в който Ейбрахам ръководи операциите, някой друг трябва да се научи да използва това.

Тя се усмихна, а после изръмжа при следващия удар.

— Така… ще го събаряме ли?

Кимнах и ми се повдигна.

— Най-малкото ни трябва уплашен. Този път ни отведе към промяната — бяхме ужасени пред лицето на смъртта. Само когато сме изложени на сериозна опасност, изправянето пред нашите страхове действа.

Не беше добре — като че все още пропусках нещо — но в хаоса на момента беше най-доброто, което можех да направя.

— Време е да бъдем малко нахални? — рече тя, хванала с едната ръка ртича, а с другата оръжието.

— Дръзки — съгласих се аз и вдигнах своя пистолет. — Безразсъдни.

Кимнах й и поех дълбоко дъх.

И атакувахме.

Меган свали щита си и остави ртича да пропълзи обратно по ръката й. Аз запратих друга вълна от тензорна сила, ние минахме през нея и стреляхме като луди. Оръжията изглеждаха банални в сравнение с развихрилата се около нас божествена сила, но бяха познати. Надеждни. Солидни.

Прекъснахме Проф посред вдигането на поредната вълна от светлинни остриета. Очите му се разшириха и челюстта му увисна — все едно бе смаян, че двамата отиваме право срещу него. Замахна с ръка напред, призова голямо силово поле, за да ни блокира, но аз го пробих с тензора, а Меган ме последва.

— Чудесно — рече той и удари ръка в земята. Скалата около нея се изпари и той издърпа голяма каменна пръчка. Направи крачка напред и я запрати към Меган, която я хвана в ръката си с ртича.

Живакът потече по ръката на Проф и го удържа на едно място, докато аз дойда, за да запратя в лицето му експлозия от тензорна сила, която възнамерявах да последвам с няколко удара в лицето. Проф обаче излезе срещу невидимия ми удар със свой. И двата се обезсилиха взаимно и се сблъскаха със звук, от който ушите ми изпукаха.

Плъзнах се, спрях, а после все пак стрелях в лицето му. Искам да кажа, трябваше да бъде разсейващо, нали? Дори и ако куршумите отскачаха? Може би щях да успея да вкарам един в носа му или нещо подобно.

Той изръмжа, освободи юмрука си от ртича и избута Меган настрана. Замахна с пръта си към мен, но аз успях да го изпаря. После изсипах върху него към половин тон прах от тавана, обърках го и го препънах.

Щом той се оправи, дойде Меган; ртичът покриваше ръката и страната й, за да й дава сила. Тя стовари юмрук в лицето му. Дори и със силовите си полета, Проф изруга и залитна назад. Меган настъпи, той изпари пода под формата на дълбоко отверстие, което сигурно е свършвало в пещера дълбоко под нас, но тя превърна ртича в дълъг, проснат през пропастта прът, и се хвана за него.

Блъснах Проф с рамото и го запокитих през прахта. Застанах на колене, подадох ръка на Меган и я измъкнах от дупката.

Двамата заедно отново тръгнахме срещу него. Тя явно беше заредила отново оръжията ни, понеже куршумите ми не свършиха. Когато Проф изпари моето оръжие, тя ми подхвърли друго, почти същото, което извади от някакво алтернативно измерение.

Беше невероятна с ртича — разнасяше го около тялото си като втора кожа, блокираше, нападаше, а в други случаи се пазеше. Аз пречех на Проф да напредва и — когато можех — премахвах силовите му полета и ние бяхме в състояние да го заливаме с куршуми.

За известно време битката изглеждаше странно съвършена. Меган и аз работехме един до друг — безгласно, като всеки предусещаше ходовете на другия. Невероятни сили на наше разположение, оръжия в ръцете ни. Заедно ние заставихме много по-опитен Епичен да отстъпи. За миг си позволих да си повярвам, че ще победим.

За нещастие, лечебните сили на Проф непрестанно изхвърляха куршумите ни. Ние не обезсилвахме тези умения достатъчно добре. Меган стреля в главата му, не се въздържа, но аз не я спрях. И тази атака обаче не успя, като останалите.

Озовахме се в една от главните зали, а около нас се сипеше прах. Удържах нападение от копията на Проф и изръмжах, когато едното ме удари в рамото. Поддържаните от мотиватора лечебни сили ме възстановиха. Меган пристъпи напред, прикри ме с щита, но — ако се съдеше по капещата на лицето й пот — се изтощаваше. И аз го усещах. Използването на такива сили изхабяваше.

Приготвихме се в очакване на друго нападение от Проф. Оръжието ми изщрака — Меган го презареди — и аз я погледнах.

— Още една атака? — прошепна тя.

Вече не бях сигурен. Опитах да изцедя от себе си отговор, но тогава таванът падна върху нас.

Залитнах и вдигнах поглед, но Меган успя да завърти ртича и да спре внезапния порой от камък и прах. Ярка слънчева светлина се спускаше по направената от Проф дупка, широка колкото самата пещера. Примигнах — отвикнал от светлината — и погледнах Проф, който се бе отместил от пътя на пороя, а сега стоеше в сянката под навеса.

— Огън — нареди той.

Само тогава забелязах, че на около три метра нагоре, идеално оформената дупка бе заобиколена от поделение от петдесет мъже и жени.

Носеха огнехвъргачки.