Брандън Сандърсън
Злочестие (44)

43.

— Не исках да идвам тук.

Трябваше да слушам Проф, докато лазех из тунела, огряван от болезненото зеленикаво на осветителните тръбички.

— Исках да остана мирен — продължи Проф с пъхтене, докато се биеше. — Не исках да пресилвам твърде много себе си или екипите си. Това е твоя грешка, Дейвид. Всичко, което става тук, е заради теб.

Не можех да видя битката. Все още носех комплекта слушалки, но сега задачата ми бяха Амбразурата и мотиваторът. Един екран показваше картата на пещерите с точка върху нейното местоположение; друг показваше заснеманото от наблюдаващата я камера. Бяха в зрителната ми периферия; зоната пред моите очи трябваше да бъде свободна.

Вървях внимателно, сякаш се подготвях да се включа в битката с Проф. Не исках да предупреждавам Амбразурата.

— Тиа… — прошепна Проф. — Ти ме докара дотам, Дейвид. Ти и идиотските ти мечти. Ти наруши равновесието. Трябваше да приемеш, че аз съм прав.

Стиснах зъби, а лицето ми почервеня. Не можех да го оставя да се добере до мен. Думите му обаче бяха опасни по причина, която той по всяка вероятност не знаеше. При последната битка, в Шарп Тауър… се случиха определени неща.

Нещо в мен се спотаяваше. И тъй, докато презрителният глас на Проф стържеше в ушите ми, думите на Крадеца от по-рано на покрива наистина ме засегнаха дълбоко. Дейвид, в тези първи мигове виждаш истината за хората. Новите Епични. Убиват, унищожават, показват какво би сторил всеки, ако задръжките му паднат. Хората са порода недобре оковани чудовища…

Амбразурата. Трябваше да се фокусирам върху Амбразурата. Сега тя беше проблемът! Какво можеше да прави?

Тя… имаше леко увеличена бързина и можеше да променя размера на нещата, включително и своя. Все пак най-напред трябваше да ги докосне. Манипулирането на големината от нейна страна траеше няколко минути, ако беше оставено без намеса — тя не можеше да го прави за постоянно, но можеше да смали нещо и да го остави. Впоследствие то щеше или самостоятелно да се върне към обичайния си размер, или пък ако тя го докоснеше и отново променеше големината му.

За щастие, за разлика от други подобни Епични, тя не запазваше силата или телесната си маса при смаляване. Беше бърза, умна и опасна — но не и Висш Епичен. А слабостта й… напрегнах се в опит да си спомня… слабостта й беше кихането. Силите й изчезваха, ако кихаше. Имах недвусмислени съобщения за това.

Да, но фактът, че не е Висша Епична, не значеше, че не е опасна. Стигнах частта от коридора, където се криеше, а после продължих към останалите и се престорих, че не знам, че тя е там. От дупката, отворена от Проф в тавана, навлизаше светлина. Аз гребнах шепа скален прах от пода и я сипах в джоба си. От по-напред се донасяха отдалечени трясъци и викове. Устоях на изкушението да включа камерата и да проверя.

— И къде си ти, Дейвид? — обади се Проф в ухото ми. — Остави другите да гинат, докато се бият с мен, а ти се криеш? Никога не бих те взел за страхливец.

От дясната страна на екрана ми Амбразурата стоеше до камъка си и чакаше с опрян в него гръб. Не изглеждаше загрижена; беше наемник и се знаеше, че дава лоялността си на всеки могъщ Епичен, който плати за нея. Вероятно Проф я бе наел само за отмъкването на мотиватора. Не би искала да има повече нищо общо с тази битка.

Твърде зле за нея.

Давай.

Скочих към камъка, където се криеше, и го забих в стената на пещерата с надеждата да я прикова на място. На средата на движението ми камъкът изчезна и се сви до камъче. Ударих земята и опитах да хвана мъничката фигурка, докато тя бягаше.

Докоснах я, но незабавно изпитах раздрусване и залитнах. Амбразурата отново беше голяма колкото мен, но се намираше на половината разстояние на тунела от мен. Защо сега той беше толкова по-голям?

Ах, проклятие, помислих си аз, смалила ме е!

С усилие се изправих на крака между камъчетата, които сега се извисяваха като канари. Малката цепнатина в пода пред мен се беше превърнала в пропаст — макар да допусках, че е дълбока само два пъти височината ми. Аз бях смален заедно с всичко, което държах.

Амбразура, също смалена, имаше преднина към сто и петдесет метра пред мен — или поне изглеждаше сто и петдесет при сегашната ми височина. Увеличената й скорост й позволяваше да тича бързо, но не беше истинска свръхбързина. Просто малко предимство пред някой обикновен човек.

Това значеше, че не може да надбягва куршуми или нещо подобно. Свалих Готшалка си, прицелих се и пуснах откос, като нарочно не улучих. Можех лесно да пробия мотиватора и направо да убия Коуди. Щях да опитам, ако тя не спреше, но предупредителната стрелба беше нещо уместно.

— Пипнах те, Амбразура — провикнах се аз към нея. — Дай ми мотиватора и си върви. Тази битка не те интересува, а и аз не се интересувам от теб.

Тя се спря посред коридора и ме погледна.

После се върна към нормалния си ръст.

Охооо…

Тръгна нападателно към мен. Всяка стъпка разлюляваше земята като земетръс. Изскимтях, хвърлих се в близкия процеп и се плъзнах по някакъв ръб, а Амбразурата се надвеси. Протегна надолу ръка за мен, а аз стрелях с Готшалка. Явно дори миниатюрна пушка на пълна автоматична стрелба не се отразява добре. Тя издърпа пръстите си и изруга — прозвуча като гръмотевична буря.

В пропастта ми като градушка се посипа скален прах. Бръкнах в джоба си и извадих малко от праха, който бях прибрал одеве. Беше се смалил заедно с мен.

Трябваше да го хвърля в лицето й. Чудесно. Стигането дотам щеше да прилича на изкачването на Еверест. Освен това носовете изглеждат наистина необичайно откъм долната страна. Забелязах как от връвчица около врата й е провесена малка кесия. Може би мотиваторът?

Тя се върна срещу мен с нож и го заби в процепа. Хванах се за тъпата му страна с една ръка и оставих пушката да виси на каиша си от рамото ми. Можах да възседна ножа, когато го издигаше, но плановете ми да се изкатеря по ръката й се провалиха, щом тя разтърси оръжието и ме захвърли от около шест метра на пода.

Приготвих се и се ударих… но не заболя много. Ха. Да бъдеш малък си имаше своите предимства. Изправих се на краката си, докато тя крачеше към мен. Разминах се на косъм да бъда размазан от една стъпка. По дяволите, при падането бях изгубил шепата си прах. Всъщност…

Всъщност… Аз…

Кихнах и ударих глава си в стената на пещерата, докато се извисявах към нея. Отново се уголемих. Амбразурата и аз се гледахме с еднакво шокирани изражения.

— Кихането действа и на двама ни, а? — казах аз. — Приятно ми е да го узная.

Тя изръмжа и се пресегна към кобура от страната си и към пистолета вътре. Изритах го от ръката й, щом го измъкна, а после извъртях Готшалка.

— Сигурна ли си, че не искаш да ми дадеш мотиватора?

Тя се пресегна към мен. Стрелях с неохота.

Всеки куршум се смаляваше колкото мушица, щом я удареше. Явно я нараняваха, ако се съди по гримасите й, но определено не причиняваха „отиване на оня свят“, на което се бях надявал.

След секунда тя хвана пушката, която се стопи в ръцете ми, стана микроскопична и падна от ремъка си. Зяпнах Амбразурата. Бе смалила куршумите, докато я удряха.

— Това беше страхотно — казах аз.

Тя ме събори, отново удари главата ми в стената и разби слушалките. Аз изругах, ритнах към нея и се изправих на крака.

— Сериозно — обърнах се аз към Амбразурата. — Може и да се наложи да сменя оценката си. Все пак може да си Висш Епичен.

— Какъв ти е проблемът? — попита тя и се насочи към мен, размахала ръце.

Вдигнах ръце и успях да блокирам. За нещастие ответният ми удар я пропусна, тъй че тя ме халоса във физиономията за втори път. Искри. Когато се приближи отново, аз я хванах, както ме беше научил Ейбрахам. Бях по-едър, тъй че да я сграбча изглеждаше умна стъпка.

Тя смали ризата ми.

За малко да ме удуши, но за късмет се скъса, преди да го направи. Все пак задъхано пуснах жената. Амбразурата стовари ръката си върху гърдите ми, аз се извисих на шест метра и ударих глава в горната част на пещерата.

— Дейвид! — обади се Мизи по линията. — Бързай! Той е зле.

— Опитвам се — изграчих аз, когато Амбразурата отново ме сведе до нормалния ми ръст и след това отново ме цапна в лицето. Пещерата се тресеше и гърмеше, от тавана падаха парчета камък, а откъм мястото на Проф, Меган и Ейбрахам се донасяха викове.

Залитнах настрана от Амбразурата, после вдигнах ръце, за да блокирам — в момента и обучението ми по ръкопашен бой, и мозъкът ми бяха малко размътени. Пороят на ударите й ме залепи за стената, където тя продължи щедро да ме бие ту по лицето, ту по стомаха. Отвори ми се възможност да посегна за пистолета, който носех на колан върху крака — но тя го изби от ръцете ми.

Явно беше пораснала с няколко сантиметра и се извисяваше над мен. След като пистолетът ми издрънча надалеч, единственото, което се сетих да направя, беше да се хвърля срещу нея с телесната си тежест. Това подейства — и двамата се търкулнахме на земята.

Тя се изправи първа. Доста ми се виеше свят, а ризата ми бе на парцали. Простенах, претърколих се и видях как взема падналия си пистолет.

От тавана нещо падна върху гърба й. Механичен рак? Още един се нахвърли върху нея отстрани, а после отгоре се стовари трети. Не изглеждаха особено опасни, но я стреснаха и я накараха да се обърне и да се хване за гърба.

Паузата ми спаси живота, понеже ми даде достатъчно време да спра световъртежа. Бръкнах в джоба и извадих малко прах. Оръжията нямаше да й подействат. Трябваше да бъда по-умен.

— Благодаря, Летящ рицар — измърморих аз, докато Амбразурата се сви, за да се измъкне от хватката на раците.

Посегнах към нея и — както преди — тя ме смали веднага щом докоснах ситната й фигурка. Този път бях подготвен и се метнах към нея веднага щом станах малък. Отново се блъснах в нея и хванах кесията на врата й. През кожата напипах малкия метален правоъгълник вътре. Мотиваторът!

— Ти май си упорито идиотче, а? — изръмжа тя към мен, докато и двамата, все още миниатюрни, се борехме по пода.

Аз изръмжах и успях да ни избутам до пукнатината в земята. Тогава тя ме удари с глава — и заболя. Подземието се разтресе, аз зинах за глътка въздух и изпуснах и нея, и кесията.

Тя се изправи и застана пред мен — пукнатината се намираше зад нея.

— Знам за плана му — започна тя. — Епичен на Епичните. Звучи ми като голяма работа. Позволявам му да събере чарковете, а после се измъквам с тях. Отивам горе, на посещение лично при стария Злочестие.

Замаяно я погледнах — носът ми кървеше.

— Аз… — задъхано започнах аз.

— Да?

Дишах тежко.

— Аз… предполагам, че това… е неподходящ момент да поискам автограф.

— Какво?

Хвърлих прахта в лицето й, а после — докато тя псуваше — я ударих с рамо и стиснах кесията, докато я бутах назад. Въжето се скъса и остави кесията в ръцете ми. Тя падна в пукнатината-пропаст, а аз се олюлях на ръба и за малко да я последвам.

Тя падна на дъното и се удари с леко тупване.

— Идиот! — изкрещя тя. — Разбираш, че при този размер — спря и подсмръкна за миг — при този размер падането въобще не причинява вреда. Можеш да паднеш от някоя сграда и… и… О, по дяволите…

Отскочих от процепа. Оттам се донесе много слабо кихване.

Последвано от ужасяващ плискащ звук. Потръпнах и погледнах мешавицата от разкъсана плът и натрошени кости, в които се бе превърнала Амбразурата, пораствайки твърде бързо в твърде тясно пространство. Части от нея избълбукаха над процепа — като надигнало се тесто, излязло от купата си.

Повдигна ми се, преглътнах, после се изправих и извадих мотиватора от кесията. След малко прах и една кихавица и аз, и устройството отново бяхме с нормални размери — само че не можах да си намеря Готшалка.

Вместо него хванах пистолета.

— Мизи, мотиваторът е в мен — съобщих аз по линията. — Ти къде си?