Брандън Сандърсън
Злочестие (4)

3.

Сподавих тревожен вик. С пушката на рамо отново огледах стаята с разтуптяно сърце. Стаята беше пълна с дълги метални маси и мивки, между които тук-там имаше големи вани, а стените бяха покрити от пода до тавана с етажерки, натъпкани със стъкленици с всякакви размери. Приведох се да огледам по-добре стъклениците на рафта близо до мен. Части от тела. Пръсти. Бели дробове. Мозъци. Всичките човешки, според етикетите. Най-вероятно това беше лабораторията, в която правеха дисекция на телата.

Потиснах гаденето и се съсредоточих. В такава стая ли щяха да държат мотиваторите? Всичко, намерено от мен, което ползваше технология на Епичните, щеше да изисква мотиватор за работата си — мисията щеше да е безполезна, ако не успеех да намеря запас от мотиватори.

Започнах да ги търся — щяха да са малки метални кутии, приблизително колкото батерия на мобилен. Искри. Всичко се къпеше в зелено от уреда за нощно виждане, а през визьора виждах като в тунел и мястото придобиваше следваща степен на призрачност.

— Ей — долетя гласът на Мизи по линията и аз пак подскочих. — Дейвид, там ли си?

— Аха — прошепнах аз.

— При мен сражението се измести към Меган, затова имам малко отдих — обясни Мизи. — Коуди ми каза да проверя трябва ли ти нещо.

Не знаех какво може да направи от такова разстояние, но беше хубаво да чувам нечий глас.

— Намирам се в някаква лаборатория — отвърнах аз. — Има етажерки със стъкленици с телесни части и… — Отново ми призля. Завъртях пушката, за да видя по-добре през визьора ваните наблизо. Всички имаха стъклени капаци и бяха пълни. Задавих се и се свих. — … и вани, пълни с плаващи парчета от нещо. Все едно шайка канибали са се готвили да ловят ябълки с уста. Адамови ябълки, де.

Пресегнах се и отворих един шкаф, където намерих цял рафт консервирани сърца. Щом продължих напред, кракът ми се натъкна на нещо меко. Отскочих назад и насочих пушката към пода, обаче нещото се оказа само мокър парцал.

— Мизи — прошепнах. — Това място е супер зловещо. Как мислиш, безопасно ли е да светна тук?

— О, това ще е мнооого умно. Хората с хиперразвит бункер и летящи нападателни дронове няма да разполагат с наблюдателни камери в лабораториите. Не. Няма шанс.

— Схванах намека.

— Или пък вече са те забелязали и ескадрила смъртоносни коптери се насочва към теб. А в случай че не си заловен в капан и не ти предстои екзекуция, бих те посъветвала да внимаваш.

Тя изговори всичко това с бодър, почти развълнуван глас. Мизи можеше да е по-енергична от торба кученца, напоени с кафе. Обикновено това беше окуражително. Обикновено и на мен не ми предстоеше да се промъквам през стая, пълна с разполовени трупове.

Коленичих, докосвайки парцала на пода. Това, че още беше влажен, можеше да означава, че някой е работил тук през нощта и е бил прекъснат от нашето нападение.

— Има ли нещо, което можеш да задигнеш?

— Не. Освен ако нямаш желанието да си съшиеш ново гадже.

— Пфу. Гледай сега. Просто виж какво можеш да вземеш и се изнасяй. Вече сме пресрочили времето.

— Разбрано — отговорих аз и отворих друг шкаф. Хирургически инструменти. — Ще бързам. Тук… Чакай малко.

Застинах и се заслушах. Чух ли нещо?

Да, някакво трополене. Помъчих се да не си представям как някой труп се надига от ваната. Звукът се беше разнесъл близо до вратата, през която бях влязъл, и малка светлинка проблесна внезапно близо до пода на същото място.

Свъсих се и бавно се приближих. Беше малък дрон, плосък и овален, с въртящи се четки по дъното. Влязъл беше през малък капак близо до вратата — нещо като котешка вратичка — и лъскаше пода.

Отдъхнах си.

— Просто бот чистач — казах аз по линията.

Ботът веднага затихна. Мизи почна да отговаря, но загубих думите й, защото малкият бот чистач се включи отново и се понесе обратно към вратата. Хвърлих се на пода, протегнах ръка и едва успях да хвана малкия дрон, преди да може да излезе през малкия закрепен на панти отвор.

— Дейвид? — тревожно се обади Мизи. — Какво беше това?

— Аз, постъпих идиотски — отвърнах и потреперих. Бях си ударил лакътя при хвърлянето на земята. — Ботът разбра, че нещо не е наред и отпраши. Но го хванах, преди да излезе. Може и да е предупредил някого.

— Може и така да е — каза Мизи. — Може да има връзка с охраната на това място.

— Ще бързам — казах аз и се надигнах на крака. Оставих бота чистач с дъното нагоре на един рафт близо до закачалка с торбички с кръв в малък хладилник със стъклена врата. Още няколко лежаха на открито върху плота. Гадост.

— Може би някои от тези телесни части са от Епични — рекох. — Бих могъл да ги взема и така ще разполагаме с мостри от ДНК. Можем ли да ги използваме?

— Как?

— Де да знам. Някак да направим оръжия от тях?

— Аааха — скептично отговори Мизи. — Ще окача едно стъпало за пушката си и тя ще почне, надявам се, да стреля с лазер или нещо от сорта.

Изчервих се в тъмнината, но не виждах причина за заяждането. Ако открадна ценно ДНК, бихме могли да я изтъргуваме срещу припаси, нали така? Признавам обаче, че тези телесни части навярно не биха свършили работа. Важните елементи от ДНК се разлагаха бързо, затова се налагаше да намеря замразена тъкан, ако исках нещо, което да мога да продам.

Фризери. Къде да намеря фризери? Проверих една от ваните, повдигайки стъкления похлупак, но водата вътре беше студена, а не замръзнала. Върнах капака и огледах стаята. В дъното имаше врата, срещуположна на онази, която водеше в коридора.

— Знаеш ли — казах на Мизи, докато вървях към вратата, — това място е точно каквото очаквах.

— Очаквал си стая, пълна с телесни части?

— Да, един вид. Искам да кажа, откачени учени правят оръжия от мъртви Епични? Защо да нямат стая, пълна с телесни части?

— Не съм сигурна какво целиш с това, Дейвид. Освен да ме уплашиш.

— Секунда — стигнах вратата, която беше заключена.

Нужни бяха няколко ритника, но я отворих. Не се притеснявах много за шума — ако някой наблизо слушаше, вече щеше да е чул борбата ми с малкия дрон. Вратата се отвори навътре и разкри тъмен коридор, по-малък от онзи навън и съвсем без осветление. Заслушах се, нищо не чух и реших да проверя накъде води.

— Както и да е — продължих аз, — това ме кара да се чудя. Как правят оръжия от Епичните?

— Не знам — отвърна Мизи. — Мога да поправям неща, които имаме, но мотиваторите не са ми по силите.

— Когато някой Епичен умре, клетките му незабавно почват да се разлагат — казах аз. — Това всеки го знае.

— Всеки, който е зубрач.

— Не съм…

— Спокойно, мой човек — рече Мизи. — Прегърни собствената си същност! Бъди себе си и прочие. Всъщност ние всички сме зубрачи, само че за различни неща. С изключение на Коуди. Мисля, че той е откачалка или нещо такова… не мога да си спомня точния термин. Нещо свързано с ядене на пилешки глави?

Въздъхнах.

— Когато някой Епичен умре, ако си достатъчно бърз, можеш да вземеш проба от клетките му. Предполага се, че митохондриите са важни. Замразяваш клетките и можеш да ги продадеш на черния пазар. По някакъв начин това става технология. Проблемът обаче е, че Разрушение позволи на Регалия да му направи хирургическа операция. Видях белезите. Направиха бомба, като използваха неговите сили.

— И…

— И защо операция? — продължих аз. — Той можеше просто да даде кръв, нали? Защо й е на Регалия да вика някакъв префърцунен хирург?

Мизи се умълча.

— Хъ — рече тя накрая.

— Аха. — Честно, приемал бях, че Епичният трябва да е мъртъв, за да се произведе технология от неговите сили. Регалия и Разрушение ме опровергаха. Но щом можеш да създаваш технология от живи Епични, защо Стоманеното сърце не беше направил легион от непобедими войници? Може би беше твърде параноичен за такова нещо, но определено можеше да направи стотици версии на Едмънд, Епичния, който захранваше с електричество града му.

Стигнах до ъгъл на тъмния коридор. Като използвах инфрачервената светлина на визьора, надзърнах иззад ъгъла и огледах за заплаха. Уредът за нощно виждане разкри малка стая, пълна с няколко големи фризера. Не забелязах никакви явни източници на топлина, но таймерът на визьора ме предупреди, че трябва да се връщам. Само дето ако си тръгнех и Ейбрахам също не вземеше нищо, бяхме разорени. Трябваше да намеря нещо.

Приклекнах, притеснен от това, че времето ми изтича, но и разтревожен от видяното. Освен въпроса с произвеждането на мотиватори от живи Епични, във всичко това имаше и друг проблем. Когато хората говореха за извлечена от Епичните технология, те имаха предвид, че всички уреди са резултат от един и същ процес. Но как беше възможно това? Оръжията бяха толкова различни от дозера, който ни позволяваше да определим кой е Епичен. А двете бяха толкова различни от спирила, придобития от Епични уред, с който успявах да летя на водни струи.

Не бях зубрач, но знаех достатъчно, за да разбирам, че тези технологии бяха от различни дисциплини. Човек не вика доктор по джербилите, за да му лекува коня — обаче когато ставаше дума за Епична технология, явно един вид експертиза беше достатъчен за създаването на различни неща.

Признах истината пред себе си: тези въпроси бяха действителната причина сега да се намираме в Оръжейната. Проф пазеше тайни още преди да се поддаде на силите си. Имах чувството, че никой не беше откровен с мен и за това.

Исках отговори. Вероятно те бяха някъде тук. Може би щях да ги намеря някъде зад групата военни роботизирани дронове, които протягаха оръжията си към мен иззад фризерите отпред.

Ох.