Брандън Сандърсън
Злочестие (39)

38.

Оставих раницата си в средата на голямата, широка сграда. Мястото остро миришеше на сол. Новоизрасло. Подът отразяваше светлината на мобилния ми — полирана бяла каменна сол. След като оставихме скривалището, което направо се разпадаше около нас, тук усещането беше, че е прекалено чисто. Като бебе, преди да е повърнало върху теб.

— Тук не ми харесва — казах аз и гласът ми отекна в широката стая.

— По каква причина? — попита Мизи и премина с торба провизии на рамо.

— Твърде е голямо — отговорих аз. — Не мога да смятам, че се крия, ако разполагам с цял склад, в който да живея.

— Човек би си помислил — обади се Ейбрахам и остави своите провизии с издрънчаване — че ще бъдеш щастлив да се измъкнеш от теснотията на предишното ни обиталище.

Завъртях се и се усетих определено уплашен, че не можех да видя ъглите на стаята на светлината на мобилния си. Как бих могъл да обясня това усещане, без да звуча глупаво? Всяко скривалище на Възмездителите е било закътано и сигурно. Този празен склад беше обратното.

Коуди твърдеше, че щяло да бъде сигурно. Престоят ни в Илдития позволи на него и на Ейбрахам да направят известни проучвания и двамата предложиха този склад като помещение, което никой не използва, а и удобно разположено до място, което исках да използвам в нашия план за атака срещу Проф.

Поклатих глава, взех раницата си и я замъкнах през помещението до отсрещната стена, където Ейбрахам и Мизи бяха поставили техните. Наблизо Коуди вече бе започнал да създава по-малка стая в склада. Работеше внимателно с облечена в ръкавица ръка, докосваше солта сякаш оформяше глина и си служеше с лопатката, за да направи гладки повърхности. Ръкавицата му тихо бръмчеше и разтегляше кристалната структура на солта под неговите движения. Беше работил едва около час, но вече имаше напредък по стаичката.

— Никой няма да ни притеснява тука, момко — с уверен глас заяви той, докато работеше.

— Защо не? — попитах аз. — Прилича на чудесно място да скриеш голяма група хора.

Можех да си представя склада пълен със семейства, всяко около собствения му огън, накладен в тенекия за боклук. Това щеше да го преобрази. Вместо да наподобява празна гробница, щеше да бъде пълен със звуци и живот.

— Мястото е твърде отдалечено от центъра на града — намира се на северния край на частта от старата Атланта, която е станала Илдития. Защо да избираш студения склад, щом можеш да имаш няколко градски жилища за семейството си?

— Това май има смисъл — отбелязах аз.

— В добавка, тук са били убити много хора — добави Коуди. — Тъй че никой не иска да се намира в близост до мястото.

— А… какво?

— Да — продължи той. — Трагично събитие. Тук бяха започнали да се забавляват купчина хлапета, но — твърде близо до територията на друга фамилия. Тя пък се уплашила и помислила, че ги нападат съперници, та хвърлили малко динамит през вратата. Разправят, че дни наред можело да се чуят виковете на оцелелите, но тогава вече била започнала истинска война и никой нямал време да дойде да помогне на нещастните хлапета.

Гледах го смаяно. Коуди започна да си подсвирква и продължи да работи. Искри. Трябва да си е измислил тази история, нали? Обърнах се, погледнах огромната, празна зала и потръпнах.

— Мразя те — промърморих аз.

— Хайде сега, не се дръж така. Негативните емоции привличат призраците.

Трябваше да си дам сметка — като цяло разговорите с Коуди бяха сред най-безрезултатните неща, които човек би могъл да върши. Вместо това потеглих да търся Меган и минах покрай Крадеца, който — разбира се — отказа да помага за пренасянето на каквото и да е до новата база. Намърда се в стаята на Коуди, намести се, а до него изникна претъпкан чувал.

— Омръзна ми да ме прекъсват — обясни той и посочи стената с пръст. Появи се опряна на нея врата. — Постави я в конструкцията си, а аз ще й сложа ключ. О, и направи стените още по-дебели, за да не ми се налага непрекъснато да слушам вашия шум и дърдорене.

Коуди ми отпрати страдалчески поглед и можех да кажа, че си представя как зазижда Епичния.

Намерих Меган заедно с Мизи близо до мястото, където Ейбрахам си вадеше оръжията. Изненадано се спрях. Меган и Мизи седяха на пода, заобиколени от бележките ни — някои с моя внимателен почерк, други с нейния… е, почеркът на Меган можеше да бъде взет за резултат от торнадо в магазин за моливи.

Мизи кимна, когато Меган посочи една страница, а после замахна напосоки към небето. След това се замисли за миг, приведе се над хартията и започна да пише.

Промъкнах се до Ейбрахам.

— Двете си говорят — отбелязах аз.

— Може би си очаквал да кудкудякат?

— Е, очаквах крясъци. Или душене.

Ейбрахам се върна към ваденето на екипировка от торбите си.

Запътих се към жените, ала той ме хвана за ръката, без да вдига поглед.

— Може би ще е най-добре да ги оставиш насаме, Дейвид.

— Но…

— Те са възрастни — прекъсна ме Ейбрахам. — Нямат нужда от това ти да им решаваш проблемите.

Скръстих ръце и изпухтях. Какво общо с това имаше фактът, че са възрастни? Сума ти възрастни имаха нужда от това да решавам проблемите им — иначе Стоманеното сърце щеше още да е жив. Освен това Мизи бе на седемнадесет. И това ли минаваше за малолетие?

Ейбрахам извади нещо от една от торбите и го остави на пода с леко тупване.

— Вместо да се вреш там, където нямат нужда от теб — каза ми той, — дали пък да не вземеш да помогнеш там, където има нужда?

— Като правя какво?

Ейбрахам вдигна капака на кутията и разкри чифт ръкавици и пълна с блестящ живак кана.

— Планът ти е дързък, както и би трябвало да очаквам. Също така е прост. Най-добрите планове често са такива. Но той иска от мен да върша неща, които не съм сигурен, че мога да извърша.

Прав беше; планът бе прост. Също така беше и изключително опасен.

Летящ рицар бе използвал дроновете, за да проучи няколко от пещерите под Илдития, създадени преди много време от Изкопа. Под околностите имаше много, издълбани в скалата. Илдития преминаваше над голяма мрежа пещери, а ние бяхме избрали склада, отчасти защото тук можехме да слезем в някой от тунелите и да се упражняваме там.

Планът ни беше да тренираме един месец. Дотогава Илдития щеше да е оставила зад себе си пещерите, но те все още щяха да представляват съвършено място за капан. Много тунели, места за поставяне на експлозиви или за подготвяне на пътища за измъкване. Щяхме да сме запознати с местата, което щеше да ни даде предимство в боя.

Щом се приготвехме, щяхме да се измъкнем от града и да се върнем в пещерите. Оттам можехме да подмамим Проф. Единственото, което трябваше да направим, е да използваме основаните на неговите сили мотиватори — и той щеше да дойде право при нас. Илдития щеше да е на мили разстояние и в безопасност от разрушенията по време на нашата битка.

Ейбрахам и Меган щяха да го ударят първи. Идеята беше да го изтощят, преди да се покаже Коуди, облечен в пълния „тензорен костюм“, както наричахме устройствата, имитиращи набора от сили на Проф. Още не бе пристигнал, но според Летящ рицар пътувал насам. Та щом Ейбрахам и Меган изтощяха Проф малко, щеше да се появи Коуди и да извади всички сили на Проф.

Трябваше да се надяваме, че силата на Тави не е била разпозната от Проф като „негова“. Той беше наранен от силовите й полета, но те не спряха силите му изцяло, както ставаше с Меган и с повечето Епични.

Можеше ли Тиа да е бъркала? Бях решил, че не е, но сега — изправен пред последния опит за спиране на Проф — се поколебах. Някои неща около Проф и неговите сили не се връзваха.

От какво се боеше Проф?

— За да подейства това — каза зад мен Ейбрахам и ме извади от вглъбеността ми — ще ми трябва да мога да ползвам ртича, за да застана срещу Проф. Да застана срещу него означава да не бъда смлян от силовите му полета.

— Ртичът би трябвало да е достатъчен — отвърнах аз. — Структурната цялост на живака ще…

— Вярвам на бележките ти — прекъсна ме Ейбрахам и надяна ръкавиците. — Но все пак бих направил проба, последвана от много упражнения.

Свих рамене.

— Какво имаш предвид?

 

 

Очевидно бе „имал предвид“ да ми намери работа. Нашият склад разполагаше с малко таванско помещение. Прекарах следващия час в работа с Коуди, който създаваше големи блокове каменна сол там. Аз ги нахвърлях един до друг и ги намествах на няколко купа, готови да ги бутна от таванчето.

Най-накрая обърсах чело с вече мокро парцалче, седнах и провесих крака от тавана.

Долу Ейбрахам се упражняваше.

Беше си създал собствен тренировъчен режим с ртича, основан на някакво старо бойно изкуство. Пристъпи в центъра на пръстена от светлини, който беше нагласил на пода, протегна ръце на една страна, дръпна ги и после ги протегна в обратната посока.

Живакът танцуваше около него. Най-напред покри ръката му като сребрист ръкав и ръкавица. Щом протегнеше ръце напред, металът излизаше напред и се превръщаше в диск, свързан с дланта му. Пристъпваше ли назад с движенията си от бойното изкуство, живакът отново се оттегляше, покриваше ръката му, а после се оформяше като шип, щом той насочеше ръцете си другаде.

Гледах жадно. Металът се движеше с красиво, неземно оттичане и отразяваше светлината, докато се носеше около ръцете на Ейбрахам — първо едната, после по рамото към другата, като живо същество. Той се извръщаше, тичаше, после подскачаше — и живакът се стичаше по краката му и ставаше нисък стълб, на който Ейбрахам заставаше. Удържаше тежестта му, макар и да изглеждаше източен и крехък.

— Готов ли си? — подвикнах аз отгоре.

— Готов съм — викна той.

— Внимавай — предупредих го аз. — Не искам това нещо да те смаже.

Той не отговори, тъй че аз въздъхнах, станах и си послужих с лост, за да извлека един от големите, наблъскани заедно блокове каменна сол от площадката и да го запратя към него. Идеята беше той да създаде тънка линия живак на пътя на падащите блокове и да види до каква степен ударът изкривяваше живака.

Вместо това Ейбрахам пристъпи право на пътя на камъните и вдигна ръка.

Гледката ми беше закрита, но — доколкото можах да забележа — Ейбрахам накара живака да се изкачи по страната и по ръката му; той стана дълга лента, която се спускаше от дланта му надолу по страната на тялото до краката и образува някаква скоба.

Дъхът ми спря, когато блоковете каменна сол се понесоха към него. Проточих шия, за да погледна надолу, и купчината удари здраво, отскочи от Ейбрахам, а лентите се изопнаха. Блоковете се стовариха отстрани и разкриха ухиления Ейбрахам, с все още издигната ръка и покрита с живак длан. Скобата се оказа достатъчна, за да отбие тежестта на камъните.

— Това беше безразсъдно — викнах му аз. — Спри да опитваш да ме отстраниш от работа!

— По-добре да знам сега дали това ще действа — провикна се той към мен — отколкото да го установявам посред битката с Проф. Освен това бях относително сигурен.

— Още ли искаш да опиташ следващата част? — попита Коуди и застана до мен със снайперска пушка на рамо.

— Да, моля — отговори Ейбрахам, протегна ръка към нас и създаде щита. Той стана голям колкото него, блестящ и невероятно тънък.

Погледнах Коуди, свих рамене и поставих ръце на ушите си. Последва серия изстрели; за щастие, бяха заглушени, тъй че запушването на ушите не бе толкова необходимо, колкото би било иначе.

Живакът се набръчка и улови куршумите. Или, да кажем, ги спря — което, ако се замислим, не бе чак толкова впечатляващо, тъй като технически телата непрестанно вършеха това. И моето го беше правило от време на време.

Все пак живакът не се разкъса или раздели, тъй че беше ефективен щит, макар и, за съжаление, приложението му да бе ограничено. Ейбрахам нямаше свръхчовешки рефлекси; нямаше да може да спира вече изстреляни куршуми.

Той се обърна, живакът потече обратно към него и изръси куршумите по пода. Премина по ръката, а после по крака му, преди да изтече по ходилата му и да образува издигащи се към мен стъпала. Широко усмихнат, Ейбрахам се изкачи по тях.

Потиснах завистта си. Съмнявах се дали някога ще спра да желая да мога да заставя устройството да работи, но пък можех да избягвам да се държа детински по въпроса. Коуди и аз потупахме Ейбрахам по рамото и вдигнахме палци. Канадецът се усмихваше с нетипично задоволство, което беше хубава гледка. Не че не се усмихваше, просто усмивките му винаги изглеждаха под контрол. Изглежда рядко се наслаждаваше на живота. Повече го оставяше да тече край него и го наблюдаваше с любопитство, като надвиснала над някоя река канара.

— Това може би наистина ще стане — каза ми той. — Може би няма да загинем до един.

Вдигна ръка, живакът протече по нея и се събра в кръг над облечената му в ръкавица длан. Набръчкваше се и се движеше като миниатюрен океан с вълни и прилив.

— После направи кученце! — извика отдолу Мизи. — О! А после шапка. Направи ми сребърна шапка. Направи ми тиара.

— Тихо — отвърна Ейбрахам.

Джобът ми избръмча. Извадих мобилния и намерих поредното съобщение от Летящ рицар. Човекът ме смяташе за своя лична работилница за забавления. Отворих го.

Днес Джонатан отново се свърза с мен.

Открил е, че си го пратил да търчи подир плъховете?

Плъхове?

Не съм виждал зелен хайвер, написах му аз. Не знам защо човек трябва да го търси. Но в Нюкаго има много плъхове.

И ти би гонил тях?… Няма значение. Хлапе, Джонатан ми изпрати съобщение. За теб.

Изстинах, после махнах на Ейбрахам и Коуди да дойдат и да четат заедно с мен.

Той каза, продължи Летящ рицар, че имате два дни да му предадете Крадеца или ще унищожи Нюкаго. Всички хора в него. На следващия ден — Вавилар.

Ейбрахам и аз се спогледахме.

Смяташ ли, че той наистина може да направи това?, написа Летящ рицар. Да унищожи цял град?

— Да — тихо произнесе Ейбрахам. — Щом уби Тиа, способен е на всичко.

— Според мен той пита дали Проф има силата да го направи — рекох аз.

— Ти не спомена ли, че си говорил с Разрушение на партито? — попита ме Ейбрахам.

— Да. И той намекна, че Проф го е поканил, като си е послужил с уред, свързан със силите му. Въпреки че Регалия е направила бомбите, за да скрие истинската си цел — телепортационното устройство — смятам, че може със сигурност да се твърди, че Проф притежава поне една бомба.

— Той има възможността — заключи Ейбрахам. — А ние трябва да смятаме, че ще го стори. Което означава…

— … че имаме нов краен срок — довърших аз и прибрах мобилния.

Толкова за нашия месец подготовка.