Брандън Сандърсън
Злочестие (38)

37.

Меган седеше, опряла гръб на стената, и държеше по една бутилка вода във всяка ръка. Минах покрай Ейбрахам и той ми кимна. Според неговите — несъмнено ограничени — медицински познания, тя била добре. Бяха откачили болконтрола от нея преди часове.

Меган ми пусна помръкнала усмивка и отпи от водата. Другите ни оставиха насаме — Ейбрахам изведе Коуди с побутване по рамото. Изпуснах дълга облекчена въздишка, когато се доближих до нея. Въпреки уверенията на Ейбрахам, частица от мен беше ужасена, че тя няма да се събуди. Да, можеше да се превъплъщава след смъртта, но ако не умреше, а просто изпаднеше в кома?

Тя повдигна вежда при очевидното ми облекчение.

— Чувствам се — обобщи тя — като каца със зелени патици на парада за четвърти юли.

Наклоних глава и кимнах.

— О, да. Добра метафора.

— Дейвид. Това трябваше да бъде безсмислица… шега.

— Наистина? Понеже е съвършено разумно — целунах я аз. — Виж, усещаш се излекувана, и това не е както трябва — като патиците, които си мислят, че са не на място. Но на парад никой не е наистина неуместен, тъй че те просто си пасват. Както ти пасваш тук.

— Ти си абсолютно куку — заключи тя, когато седнах до нея с ръка на раменете й.

— Как се чувстваш?

— Ужасно.

— Значи лечението не е подействало?

— Подейства — отвърна тя, загледана в шишето с вода.

— Меган, всичко е наред. Да, мисията не потръгна. Загубихме Тиа. Възстановяваме се от това. Продължаваме напред.

— Станах зла, Дейвид — тихо изрече тя. — По-зла, отколкото съм била за дълго време. По-зла от когато убих Сам… по-зла отпреди да срещна теб.

— Ти се измъкна от това.

— Едва — отговори тя и погледна ръката си. — Мислех, че съм го превъзмогнала. Мислех, че сме го решили изцяло.

Придърпах я и тя облегна глава на рамото ми. Щеше ми се да знам какво да кажа, но всичко, което си мислех, беше глупаво. Тя не искаше фалшиви гаранции. Искаше отговори.

Аз също.

— Проф уби Тиа — прошепна Меган. — Аз можех да стигна дотам да направя същото с теб. Ти чу ли я? Най-накрая?

— Надявах се да си била в безсъзнание през това време — признах аз.

— Тя каза, че той я е предупредил и че тя не го е послушала. Дейвид… предупреждавам те. Не мога да контролирам това, дори и с тайната на слабостта.

— Е — казах аз — просто трябва да правим най-доброто, което можем.

— Но…

— Меган — прекъснах я аз и повдигнах главата й, за да я погледна в очите. — По-скоро бих умрял, отколкото да бъда без теб.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Егоистично — отсъди тя. — Знаеш ли какво ще ми причини да знам, че съм те убила?

— Тогава нека се погрижим да не стане, а? — казах аз. — Аз не смятам, че ще се случи, но ще рискувам и ще остана до теб.

Тя издиша и отново отпусна глава на рамото ми.

— Слонце.

— Да. Благодаря, задето опита моята идея с Проф.

— Съжалявам, че не можах да го направя да подейства.

— Грешката не е твоя. Не смятам, че желаем да срещаме още една негова версия от друго измерение.

— Ами какво тогава? — попита тя. — Не можем просто да се откажем.

Усмихнах се.

— Имам идея.

— Колко откачена е тя?

— Доста откачена, дяволите да я вземат.

— Добре — завърши Меган. — Светът е обезумял; единственото решение е да станеш част от него.

За момент притихна.

— Аз… участвам ли в това?

— Да, но няма да има нужда да пренапрягаш силите си.

Тя се отпусна, сгуши се в мен и двамата поседяхме така известно време.

— Знаеш ли — най-накрая й казах аз, — наистина ми се иска баща ми да се беше запознал с теб.

— Понеже щеше да му интересно да срещне един добър Епичен?

— Е, и по тази причина — отговорих аз. — Но си мисля, че щеше да те хареса.

— Дейвид, аз съм дразнеща, наперена и шумна.

— И блестяща — добавих аз, — а и отличен стрелец. Внушителна. Решителна. Баща ми харесваше откровените хора. Казваше, че предпочита да бъде изруган от някой, който наистина го изпитва, отколкото да му се усмихва някой, който не го изпитва.

— Звучи ми като изключителен човек.

— Той беше такъв.

Човек, на когото останалите не обръщаха внимание или не оставяха да говори, понеже беше тих и не измисляше бързо нещо хитро — но и човек, който ще изтърчи да помага на другите, когато всички останали бягат, за да се скрият.

Злочестие, този човек ми липсваше.

— Имах кошмари — прошепнах аз.

Меган рязко се изправи и ме погледна.

— Какви?

— Постоянни — обясних аз. — Ужасни. Силни шумове и разтърсващи усещания. Не го разбирам — не мисля, че е нещо, от което се боя.

— Други… странности? — попита тя.

Посрещнах погледа й.

— Колко си спомняш от Шарп Тауър?

Тя присви очи.

— Думите на Тиа. А преди това… пушечна стрелба. Много. Как оцеляхме от нея?

Изопнах устни на черта.

— Искри! — изстреля тя. — Колко вероятно мислиш да е… искам да кажа…

— Не знам — отвърнах аз. — Може и да не е нищо. На онова място прехвърчаха много сили — може би е било остатъчно силово поле, или… или може би участък от друга реалност…

Тя отпусна ръка на моето рамо.

— Сигурна ли си, че искаш да се намираш близо до мен? — попитах аз.

— По-скоро бих умряла, отколкото да бъда без теб.

Тя стисна рамото ми.

— Но това въобще не ми харесва, Дейвид. Все едно сме затаили дъх в очакване кой от нас ще експлодира пръв. Смяташ ли, че Проф и Тиа са имали такъв разговор, когато са решили, че си струва да рискуват и да останат заедно?

— Може би. Не смятам обаче, че имаме друга възможност, освен да продължим. Аз няма да те изоставя, а и ти няма да изоставиш мен. Така е, както казах. Трябва да приемем опасността.

— Освен ако няма друг начин — продължи Меган. — Начин да гарантираме, че никога пак няма да представлявам опасност за теб или за някой друг.

Намръщих се — несигурен какво има предвид. Тя обаче явно бе решила нещо, погледна ме, вдигна ръка и погали лицето ми.

— Не можеш да кажеш, че не си мислил за това — тихо произнесе тя.

— Това?

— През цялото време, откакто е тук — продължи Меган — аз се питах. Това ли е моето освобождение?

— Меган, не разбирам.

Тя се изправи.

— Не е достатъчно да обещавам. Не е достатъчно да се надявам, че няма да стигна дотам да те нараня.

Тя се обърна и излезе — отначало олюлявайки се — от стаята.

Изправих се и я последвах, като опитвах да разбера какво възнамеряваше. Солта се местеше под краката ни при минаването покрай масата в главната стая, където седяха останалите. Времето на сградата бе дошло, тъй като беше твърде близо до задната част на Илдития. Нямаше да се запази след тази нощ.

Меган прекоси стаята и влезе в по-малкото помещение на Крадеца. Искри! Затичах се след нея и с препъване влязох вътре. Имаше начин да се гарантира, че Меган няма повече да нарани никого със силите си. Беше тук, в нашата база.

— Меган — започнах аз и я хванах за ръката. — Сигурна ли си, че искаш да направиш нещо толкова драстично?

Тя огледа Крадеца, излегнал се на плюшено канапе със слушалки на главата. Не ни забеляза.

— Да — прошепна тя. — Откакто съм с теб, започнах да не мразя силите. Започнах да мисля, че могат да бъдат контролирани. Но след случилото се вчера… Не го искам повече, Дейвид.

Тя ме изгледа въпросително.

Поклатих глава.

— Няма да те спирам. Това е твоят избор. Но може би трябва да помислим малко повече за него?

— И го казваш ти? — с мрачна усмивка изрече тя. — Не. Може нервите ми да не издържат.

Тя отиде до Крадеца, а когато той не я забеляза, подритна крака му, провиснал над ръба на дивана.

Той незабавно издърпа слушалките си и стана.

— Роб — изстреля той. — Безполезен селяндур. Аз ще…

Меган протегна ръката си към него с обърната нагоре китка.

— Вземи силите ми.

Крадеца зяпна, после отстъпи от нея, като гледаше ръката й така, както човек би погледнал цъкаща кутия с надпис НЕ Е БОМБА.

— Какви ги дрънкаш?

— Силите ми — повтори Меган и пристъпи към него. — Вземи ги. Твои са.

— Ти си безумна.

— Не — отвърна тя. — Просто уморена. Давай.

Той не се пресегна към ръката й. Изпитвах силното подозрение, че досега никой Епичен не му бе предлагал да му даде силите си. Застанах до Меган.

— Прекарах месеци във Вавилар в служба на Регалия — обясни Меган на Крадеца — само заради намека, че тя може да застави Злочестие да отнеме силите ми. Щеше ми се да бях знаела за теб — просто щях да дойда тук. Вземи ги. Ще те направят безсмъртен.

— Вече съм безсмъртен — отряза той.

— Тогава бъди два пъти безсмъртен — продължи Меган. — Или четири пъти, или все тая колко. Вземай ги или ще се пресегна в друго измерение и ще…

Той хвана ръката й. Тя изпъхтя, подскочи, но не издърпа ръката си. Притеснено я хванах за раменете. Искри. Да я гледам така беше едно от най-трудните неща, които съм вършил. Трябваше ли да я убедя да чака? Да премисли?

— Като ледена вода — изсъска тя — във вените ми.

— Да — потвърди Крадеца. — Чувал съм, че е неприятно.

— Сега стана огън! — рече Меган, разтреперана. — Носи се през мен!

Очите й станаха стъклени и се разфокусираха.

— Хмм… — произнесе Крадеца с тон на внимателен хирург. — Да…

Меган подрипна, напрегна се и се загледа в далечината.

— Може би трябваше да обмислиш това, преди да нахлуеш тук и да поставяш искания — започна Крадеца. — Наслаждавай се да бъдеш още повече селяндур. Сигурен съм, че ще се впишеш прекрасно в тази пасмина, ако въобще си в състояние да мислиш, когато това свърши. Повечето не могат, разбираш ли…

Стаята пламна.

Сниших се, докато по тавана, а после по стените, се стрелнаха ивици огън. Топлината бе далечна, едва доловима, но аз можех да я усетя.

Меган застана права и треперенето й спря.

Крадеца я пусна и погледна ръцете си. Отново хвана Меган, изхъмка презрително, а тя посрещна погледа му. Този път нямаше треперене, нямаше болезнен спазъм, при все че лицето й се стегна и тя стисна челюсти.

Пламъците не изчезнаха. Те бяха привидно горене. Беше споменавала, че се е научила да създава обемни сенки, за да й помагат да крие слабостта си и страха си от огъня. Излизаха инстинктивно.

Стаята започна да става много гореща.

Крадеца пусна ръката й и отстъпи.

— Явно не можеш да ги вземеш — каза Меган.

— Как? — попита той. — Как ми се опираш?

— Не знам — отвърна Меган. — Но сбърках, че дойдох тук.

Обърна се и излезе от стаята. Последвах я, объркан. Ейбрахам и Мизи стояха на вратата, а Меган профуча край тях. Повдигнах рамене пред тях и я последвах в общото спално помещение.

— Ти наистина ли все още притежаваш силите? — запитах я аз.

Тя кимна с уморен вид. Смъкна се на палетата си.

— Трябваше да предположа, че няма да е толкова лесно.

Коленичих до нея — разколебан, но и облекчен. Истинско увеселително влакче от чувства — старо, разнебитено и без надеждни предпазни колани.

— Ти… добре ли си? — попитах я аз.

— Да — рече тя. — И не го разбирам. Беше странно, Дейвид — в този момент, докато изсмукваше способностите ми с ледената вълна, аз разбрах… че сега силите са точно толкова мен, колкото и личността ми.

Тя затвори очи.

— Осъзнах, че не мога да му ги дам. Сторех ли го, щях да съм страхливка.

— Но как го спря? — продължих аз. — Никога не съм чувал да е ставало такова нещо.

— Силите са мои — прошепна тя. — Аз ги притежавам. Мое бреме, моя задача, мое аз. Не знам защо това се оказа важно, но се оказа.

Отвори очи.

— Какво сега?

— Когато бяхме в Шарп Тауър — обясних аз, — посетих другия свят. Светът, където живее Зарево. Там няма мрак, Меган. Стоманеното сърце е герой.

— Значи сме родени на едно измерение от рая.

— Просто трябва да донесем рая тук — продължих аз. — Планът на Регалия е бил Проф да отиде до Злочестие и, когато стигне там, да открадне силите му. Ако можем да си върнем Проф, той ще ни даде създаденото от него телепортационно устройство. Струва ми се вероятно това да ни даде доста добра възможност да убием Злочестие и да освободим всички нас.

Тя се усмихна и ме хвана за ръката.

— Да го направим. Да спасим Проф, да свалим Злочестие и да спасим света. Какъв е планът ти?

— Е — отговорих аз, — все още не е съвсем оформен.

— Добре — заключи тя. — Имаш страхотни идеи, Дейвид, но изпълнението ти е пълен боклук. Ще излезем с начин да свършим всичката тая работа.