Брандън Сандърсън
Злочестие (34)

33.

Огън. Трябваше ми огън.

Приличаше на жестока ирония — преди мигове се намирах близо до човек, буквално изграден от пламък, а сега не можех дори и искра да намеря.

Пъхнах отмъкнатите клетки на Проф в джоба си, после станах и прекосих апартамента, като правех всичко възможно да стоя приведен. Охраната се оттегляше. Докато отчаяно търсех начин да предизвикам пламък, съзрях в коридора Тави, паднала на колене, обкръжена от няколко наслоени един върху друг мехура от светлина. Вероятно най-вътрешният беше нейният. Беше се свила вътре на кълбо, със сведена глава; кожата й бе покрита със слой солена прах, набраздена от пот; трепереше.

Сърцето ми се сви, но аз хукнах за Тиа с надеждата, че тя може да има запалка. Меган се пресегна за мен, но се изплъзнах. Въпреки това въздухът около мен се нагъна. Зърнах откъслеци от други светове, от чужди пейзажи, от места, на които това място се беше превърнало в джунгла. Другаде бе станало гола пустош от прах и камък. Видях армии от блеснали Епични и купища мъртъвци.

Голяма част от тавана зад мен поддаде и рухна в какофонията на камък, който стърже в камък. Разруши част от пода и ме събори. Ударих се в повърхността с рамо и се понесох през солта.

Когато най-накрая спрях, започнах да мигам, за да махна прахта, и се закашлях. Искри. Кракът ме болеше. Бях си изкълчил глезена при падането.

Останките слегнаха и се видя, че повечето от пода на апартамента е изчезнал. Аз се бях озовал в стаите на Проф, до Тиа — тя се беше прикрила до бюрото и здраво стискаше мобилния в юмрук. Беше свързан с кабели за драйва на компютър, снабдяван с електричество — заедно с олюляващите се крушки — от малкия, бавно работещ в ъгъла генератор.

Меган не беше трепнала. Тя се обърна към мен. Зад нея, от другата страна на дупката в пода, хората от охраната на Проф се викаха и се изтегляха от отломките. От дясната й страна Проф се беше надвесил над рухналата на пода Тави. Силовото й поле бе изчезнало. Тя се размърда, но не се надигна.

Меган срещна погледа ми — беше издигнала ръце пред себе си. Устните й се свиха презрително, но тя не ме изпусна от поглед, а после скръцна със зъби. Усетих молба в изражението на лицето й. Все още проснат на разбития под, аз извадих пистолета от кобура, прицелих се и стрелях.

В генератора.

Като устройството на горния етаж, и този имаше резервоар с бензин. Не избухна, както го очаквах, но изстрелите го пробиха, предизвикаха огън и бликнаха пламъци.

Светлините веднага угаснаха.

— Не! — извика Тиа.

Меган гледаше огъня, а той танцуваше в очите й.

— Посрещни го, Меган — прошепнах аз. — Моля те.

Тя пристъпи към него, като че ли привлечена от топлината му. После извика, изтича напред, подмина ме и протегна ръка в пламъка.

Меган рухна. Тави изчезна. Цепнатините във въздуха се изпариха. Аз въздъхнах облекчено и успях да пропълзя до Меган, като влачех наранения крак зад себе си.

Тя потръпна и притисна силно изгорената си ръка. Аз я отдръпнах още по-надалеч от генератора — ако избухне — и я взех в ръцете си.

В катраненочерната стая имаше само две светлини — гаснещият огън…

И Проф.

Меган стисна очи, трепереща от изпитанието си. Беше спасила живота ни, задейства моя план, но това не се оказа достатъчно. Лесно можех да го забележа, когато Проф се запъти към нас. Той достигна края на пробитата в пода дупка и я прекоси по силовото поле, образувано под краката му. Осветен отдолу, той приличаше на призрак — по-голямата част от лицето му се намираше в сянка.

Проф винаги имаше някак… недовършен вид. Прилично на палета натрошени тухли лице, обикновено подчертано с небръсната брада. Днес обаче можах да забележа и белези на изтощение. Бавните стъпки, струйките пот по лицето, отпуснатите рамене. Битката му с Тави беше трудна. Беше практически неунищожим, ала се изморяваше.

Огледа мен и Меган.

— Убийте ги — нареди той, обърна ни гръб и се отдалечи в сенките.

Две дузини охранители свалиха оръжията си, за да стрелят. Придърпах Меган към себе си, достатъчно близо, за да чуя шепота й:

— Умирам като себе си — каза тя. — Поне ще умра като себе си.

Огън. Силите й бяха спрени. Винаги се оказваше без тях в продължение на минута или две, след като съзнателно се е изгорила.

Ако умреше сега, щеше ли това да е завинаги?

Не.

Не… Какво направих?

Извъртях се и застанах пред нея, когато охранителите откриха ужасен преграден огън. Стените експлодираха във водопад от парченца сол. Мониторът на компютъра се натроши. Куршумите засипаха всичко, придружени от оглушителния шум на оръжейната стрелба.

Притиснах Меган към себе си, застанал с гръб към огъня.

Отново нещо в мен се размърда. Дебнещите в душата ми дълбини, чернотата там долу. Движещи се около мен сенки, писъци, чувства, които ме пронизваха като остриета — внезапното и могъщо усещане от сънищата ми. Отметнах глава назад и закрещях.

Пушечната стрелба затихна; прозвучаха неколцина последни гърмежа и пълнителите бяха празни. При вражески Епичен пред тях, тези хора не се поколебаха и не се отдръпнаха. Неколцина включиха поставените на оръжията им лампички, за да огледат работата си.

Очаквах болката или поне изтръпването, които се получават, когато са те улучили. Нищо такова не изпитвах. Колебливо се обърнах да погледна зад себе си. Заобикаляше ни разруха — подът, стените, мебелите бяха нацепени, надупчени, натрошени… навсякъде с изключение на мястото непосредствено около мен. Подът тук въобще не беше натрошен. Всъщност беше стъклоподобен и отразяващ. Наситено, лакирано сребристочерно. Метално.

Аз бях жив.

От паметта ми прошепна гласът на Регалия: „Получих уверение, че ще ти се дадат сили, които са «тематично подходящи».“

— Впечатляващо — обади се Проф от сенките. — Какво направи тя? Отвори врата към друг свят и изпрати куршумите там?

Звучеше уморено.

— Ще трябва и аз самият да го направя. Не си мислете, че не ме наранява.

— Джонатан… — прошепна един глас.

Намръщих се. Дойде отблизо. Кой…

Бях забравил Тиа.

Тя се свлече върху бюрото от каменна сол, осветена от потрепващата светлина на огъня. Беше се крила там, но куршумите я бяха достигнали. Кървеше от многобройни рани, стиснала мобилния с пръсти. И той беше пробит.

— Джон — каза тя. — Копеле. Боеше се, че ще се стигне до… това.

Тя се закашля.

— Аз сбърках, а ти излезе прав. Както… винаги.

Проф пристъпи в светлината на оръжията на войниците. Изтормозеното, сломено лице сякаш се променяше; челюстта му увисна. Като че ли виждаше за пръв път тази вечер. Тъй че той видя как Тиа изпусна последното си накъсано дихание и умря.

Смаяно коленичих и почти не чух рева на Проф — неговия внезапен, смаян вик на агония и съжаление. Той прескочи дупката в пода върху поле от светлина, прелетя покрай мен и Меган, не ни обърна внимание и сграбчи Тиа.

— Излекувай се! — нареди й той. — Излекувай се! Дарявам ти го!

Държах се за Меган, безчувствен и невярващ. Фигурата на Тиа остана неподвижна в ръцете му.

Подът се изпари. Стените, таванът, цялата кула. Всичко стана на прах пред изтерзания вик на Проф. Войниците падаха като камъни, но около него и Тиа се образува мехур.

Стомахът ми се обърна, когато Меган и аз също започнахме да падаме през солената прах седемдесет етажа надолу към земята.

— Меган! — креснах аз.

Очите й бяха затворени. Държах се за нея и се премятах из въздуха.

Не. Не. НЕ.

В нощта около нас падаха тела, порой от прах, мебели, парчета плат. Те минаваха покрай нас.

— Меган! — извиках аз отново, над шума на вятъра и крясъците на ужасените войници. — Събуди се!

Очите й се отвориха и все едно пламтяха в нощта. Подскочих и едва успях да я удържа — и внезапно се озовах в ремъците на парашут.

Ударихме земята мигове по-късно с обезпокоително хрус. Тогава дойде болката. Задъхвах се от силата й — като вълна от електричество, минаваща през тялото ми от краката. Толкова могъща беше, че не можех да се движа. Търпях я и гледах черното небе.

И Злочестие, който също ме гледаше.

Времето минаваше. Не много, но достатъчно. Чух стъпки.

— Тук е — припряно каза Ейбрахам. — Прав беше. Искри! Това беше парашут. Един от нашите, но аз въобще не бях оставил…

Извърнах глава, примигнах, за да разчистя солената прах и го видях — огромна фигура в нощта.

— Намерих те, Дейвид — рече той и ме хвана за ръката.

— Меган — прошепнах аз. — Под парашута.

Беше я покрил, след като се приземихме.

Ейбрахам продължи и вдигна парашута.

— Тук е — каза той с облекчение в гласа. — И диша. Коуди, Мизи, имам нужда от помощта ви. Дейвид, ще се наложи да те пренесем. Не можем да чакаме. Проф е там горе и свети. Може да слезе всеки момент.

Стегнах се, когато Ейбрахам ме метна през рамо. Другите двама дойдоха и издърпаха Меган от развалините. Нямаха време да се тревожат дали не вредят повече, отколкото помагат.

Отнесоха ни в нощта и зарязаха останките на една мисия, която ние бяхме провалили напълно.