Брандън Сандърсън
Злочестие (33)

32.

Този път не пропаднах два метра надолу при преминаването в другия свят, което си беше плюс. Вместо това се изтърколих върху покрив в тиха част на града. Не беше небостъргач, а жилищна постройка, макар и — разбира се — висока.

Нищо не се разпадаше, нямаше пушечни изстрели, а и напълно липсваше объркващото бръмчене на тензорната сила на Проф. Само спокойното нощно небе. Красиво… и без червеното петно, което да блести ослепително срещу мен.

Стисках образеца от тъканта, лежах, гледах небето и поех няколко успокоителни вдишвания. Това май беше най-щурото нещо, което съм правил, а досегашният ми живот бе поставил летвата твърде нависоко.

— Ти — произнесе нечий глас зад мен.

Претърколих се до положение на колене — с едната ръка придържах клетките на Проф по-близо, а с другата вдигнах оръжието. До покрива се рееше Зарево, светнал и пламтящ — дрехите и кожата му бяха погълнати от извиващите се пламъци. Куршумите не биха наранили огнения Епичен — просто щяха да се разтопят. Дали не бях заменил едно смъртноопасно положение за друго?

Трябва да изчаквам, докато не ме изтеглят обратно в моя свят, казах си аз. Само дето… колко дълго щях да остана, ако Меган не опитваше активно да ме изтегли? Не можеше да съм се преместил за постоянно, нали така?

Зарево беше неописуем — неговата аура от горещина и огън изкривяваше въздуха наоколо му. Най-накрая стъпи на покрива и — изненадващо — пламъците му отслабнаха. Появиха се дрехи — яке върху тениска и джинси. Огънят продължи да гори по ръцете му, но беше отслабен, като последните пламъци на лагерния огън, преди да се предадат на жаравата. Лицето бе същото като другите пъти, в които го бях виждал.

— Какво направи с Тави? — попита той. — Ако си я наранил…

Облизах устни — бяха страшно сухи и солени.

— Аз…

И отново моралните измерения на постъпката ни направо ме удариха по главата, като юмрука на сервитьорката от Фабриката, след като съм опитал да отмъкна един мъфин повече.

— Беше всмукана в моя свят.

— Значи Тиа е права. Вие действително се опитвате да ни изтеглите в своето измерение?

Той пристъпи напред и пламъците му отново лумнаха.

— Защо правите това? Какво сте намислили?

Аз отстъпих назад върху покрива.

— Не е това! Или, да, ние не знаехме — най-напред Меган не знаеше — искам да кажа, ние не…

Нямах представа какво опитвам да кажа.

За щастие, Зарево спря, а след това още повече отслаби пламъците си.

— Петна, та вие сте уплашени. — Той вдиша дълбоко. — Виж сега, можете ли да върнете Тави? Намираме се в средата на нещо. Имаме нужда от нея.

— Тиа… — казах аз, свалих оръжието си и събрах две и две. — Чакай. Ти си един от Възмездителите?

— Затова ли все ме дърпате във вашия свят? — попита той. — Няма ли моя версия там?

— Аз… смятам, че е възможно да си момиче — отвърнах аз. И да излизаш с мен. Бях забелязвал приликите по-рано — Зарево беше рус и имаше лице, което, ако не се обръщаше внимание на мъжките му черти, напомняше за това на Меган.

— Да… — отговори той и кимна. — Забелязал съм я. Тя е човекът, който ме изтегля. Странно е да си помисля, че може и да имам сестра на друго място, в друг свят.

Проблясък на светлина възпламени наблизо разположена сграда. Шарп Тауър? За пръв път си дадох сметка, че все още се намирах в същата част на Илдития, но извън кулата, на върха на постройка като онази, на която се беше разположил Коуди.

Зарево се врътна по посока на експлозията, а след това изруга.

— Стой тук — каза той. — Ще се занимавам с теб по-нататък.

— Почакай — възразих аз и станах на крака. Този проблясък… изглеждаше познат. — Разрушение. Това просветване е причинено от Разрушение, нали?

— Ти го познаваш? — попита ме Зарево и отново се обърна към мен.

— Да — отговорих аз и опитах да се ориентирам в това, което виждах. — Може да се каже. Защо…

— Чакай — прекъсна ме Зарево и допря ръка до ухото си. — Да, видях го. Дошъл е в Шарп Тауър. Прав беше.

Той присви очи и изгледа по-високото здание.

— Искам да вляза в контакт. Не ме интересува дали опитва да ме подмами, Тиа. Най-накрая трябва да се изправим срещу него.

Колебливо отидох до Зарево, който стоеше на края на нашата сграда. Толкова много неща тук бяха различни, но и толкова много беше същото. Разрушение, самата Илдития. Тиа, както изглежда? И Тави… нейна дъщеря?

Горещината от Разрушение се върна — силна горещина на вълни. Солта не можеше да се възпламени, но той продължаваше да излъчва. Там нависоко се движеха сенки. Примижах и тогава — като силуети на фона на пламъците — видях как фигури скачат от прозорците.

— Петна! — изстреля Зарево. — Тиа, там горе има хора. Скачат, за да избягнат създаваната от него горещина. Отивам.

Зарево избухна в пламъци и се стрелна във въздуха — макар че можех да преценя, че няма да достигне хората навреме. Твърде далече беше, а и те падаха твърде бързо. Сърцето ми спря. Какво ужасно решение — да изгориш от Разрушение или да паднеш към смъртта си? Исках да избърша сълзите от очите си, но не можех. Горките хора.

Още някой скочи от стаята на върха на горящата сграда. Фигура със светещи ръце — величествен образ, който скочи надолу с развяно след него сребристо наметало. Подобно на метеор той остави след себе си блестяща, мощна светлина, докато се носеше към падащите хора. Дъхът ми спря, когато хвана първия човек, а после следващия.

Залитнах назад. Не.

Зарево дойде и отново кацна до мен.

— Няма значение — съобщи той на Тиа и пламъците му отчасти отслабнаха. — Той беше там навреме. Трябваше да се досетя. Кога е бивало той да закъснее?

Познавах фигурата. Тъмно облекло. Могъщо телосложение. Дори отдалеч, дори и посред нощ, аз разпознавах този човек. Бях прекарал живота си да го изучавам, да го наблюдавам и да го преследвам.

— Стоманеното сърце — прошепнах аз.

След това се разтърсих и хванах Зарево, напълно забравил, че той пламти. За щастие, пламъците изчезнаха при допира и аз не получих изгаряния.

— Разбира се, че е той — потвърди Зарево и се намръщи.

— Стоманеното сърце… — повторих аз. — Стоманеното сърце не е зъл?

Той повдигна вежда към мен, все едно се бях побъркал.

— А го няма и Злочестие — продължих аз, докато гледах към небето.

— Злочестие?

— Червената звезда! — обясних аз. — Която доведе Епичните.

— Заклинание? — попита той. — Изчезна година след появата си; няма я вече десет години.

— Усещаш ли мрака? — продължих аз. — Подтика към егоизъм, който поразява всеки Епичен?

— За какво говориш, Чарлстън?

Няма Злочестие, няма мрак, Стоманеното сърце е добър.

Искри!

— Това променя всичко — прошепнах аз.

— Виж, и преди ти казвах, че трябва да се срещнеш с него — заговори ме Зарево. — Той отказва да повярва във видяното от мен, но той трябва да говори с теб.

— Защо с мен? Какво го интересувам аз?

— Е — отговори Зарево — той те уби.

В моя свят аз го убих. Тук той е убил мен.

— Как се е случило? Аз трябва да…

Залитнах. Зави ми се свят.

— Отивам — обясних аз и започнах да изчезвам. — Не мога да го спра. Ще върнем Тави. Кажете му… кажете му, че ще се върна. Трябва да…

— … разбера какво е станало тук — довърших изречението, ала Зарево беше изчезнал. На негово място се намираше изпълнено с прах и ярка светлина помещение. Двама Епични в битка. Отново се бяха преместили в коридора и подминаха апартамента на Проф. Това ги поставяше от дясната ми страна — където повечето от стените на помещението бяха изчезнали.

По време на отсъствието ми бяха дошли охранители и се бяха разположили на ъгъла в коридора, близо до моето укритие. Бяха започнали да действат срещу Тави и да изстрелват срещу нея по коридора залпове от преграден огън.

Не. Злочестие…

Трябваше да кажа на някого! Лесно забелязах Тиа — работеше крадешком на компютърния терминал в съседния апартамент. Беше пред мен и малко вляво. На главата ми се изсипа струйка сол и таванът простена.

Погледнах през рамо и видях как Меган се носи из апартамента към мен. Висока, решителна, отметнала назад глава, простряла ръце настрани — всеки пръст оставяше бразда в реалността. Един Висш Епичен в цялата си мощ.

Тя ме погледна и изръмжа.

Да. Имах по-сериозен проблем, с който да се оправям.