Брандън Сандърсън
Злочестие (26)

25.

— Добре, де — рече Едмънд в моя мобилен. — Като се замисля, нещо подобно стана с мен.

— Разкажи ми — нетърпеливо подех аз. Носех мобилния закачен на рамото върху якето, със слушалка в ухото, докато си събирах нещата за мисията тази нощ. Бях сам в някаква стая в новото ни временно скривалище. Бяха изминали пет дни от залавянето на Тиа и ние се движехме по разписание. Бях говорил с Коуди да използваме катакомбите под града, но най-накрая решихме, че не са проучени достатъчно добре и може да бъдат нестабилни.

Вместо това използвахме едно от предложенията му — скрито място под един мост в парка. Колкото и да нямах търпение да се добера до Тиа, ние не можахме да потеглим веднага. Имахме нужда от време да се настаним на някое ново място и да тренираме. Освен това планът на Тиа изискваше в Шарп Тауър да има парти, а най-скорошното бе тази вечер. Трябваше да се надяваме Тиа да е успяла да издържи.

— Трябва да беше… о, преди две или три години — започна Едмънд. — Стоманеното сърце бе разбрал от предишните ми господари, че кучетата са моята слабост. От време на време ме затваряше при тях. Но не като някакво наказание. Не можах да го проумея. Изглеждаше произволно.

— Искал е да се страхуваш от него — отвърнах аз, докато преравях съдържанието на някакъв пакет и го проверявах по списъка си. — Толкова си уравновесен, Едмънд. Понякога изглежда, че не се боиш от нищо. Вероятно си го притеснявал.

— О, страхувам се — възрази той. — Аз съм дребосък сред гиганти, Дейвид! Никаква заплаха не съм.

Това не би имало значение за Стоманеното сърце, който бе държал Нюкаго в постоянен мрак, само за да гарантира, че хората му ще живеят в страх. Бащиното му име беше Параноя. Само дето имаше едно име — Стоманеното сърце — и Параноя приличаше повече на негова фамилия.

— Та — продължи Едмънд по линията — заключваше ме с кучетата. Яростни, ужасни. Притисках се до стената и плачех. Това сякаш въобще не се оправяше и като че ли ставаше по-зле.

— Страхувал си се от тях.

— Че как няма да се страхувам? — продължи той. — Те унищожаваха силите ми. Смазваха ме, превръщаха ме в обикновен човек.

Намръщих се, закопчах раницата и свалих телефона, за да мога да гледам екрана и да виждам Едмънд — по-възрастен мъж, с тъмна кожа и слаб индийски акцент.

— Та ти и така си давал силите си, Едмънд — обадих се аз. — Ти си даряващ. Защо липсата на сила да те безпокои?

— Ах, та нали ценността ми за другите ми позволяваше да живея в охолство и относителен покой, докато останалите гладуват и се борят за живота си. Силите ми ме правят важен, Дейвид. Загубата им ме ужасяваше.

— Кучетата са те ужасявали, Едмънд.

— Точно това и казах.

— Да, но може и да си определил погрешно причината. Ами ако не си се боял от кучетата, задето са унищожавали силите ти? Ако са унищожавали силите ти, понеже ти си се страхувал от тях?

Той извърна поглед от мен.

— Кошмари? — попитах го аз.

Той кимна. Не можех да видя много от стаята му; обезопасена къща извън Нюкаго, за която Проф не знаеше. Не можехме да се свързваме с Едмънд, докато Летящ рицар не му изпрати нов мобилен по дрон. Беше изключил стария по наше настояване и изобщо забрави да го включи отново. Твърдеше, че просто е предпазлив в случай на провал на нападението ни над Фабриката. Още един от малките му бунтове.

— Кошмари — продължи той и все още гледаше встрани от екрана. — Как са ме погнали. Скърцат със зъби, разкъсват ме…

Дадох му малко време и се върнах към работата си. Щом коленичих, нещо се подаде от тениската ми. Медальонът, даден от Ейбрахам, със стилизирана буква S. Знакът на Верните, на тези, които очакваха, че ще се появят добри Епични.

Сега го носех. Все пак вярвах на Епичните. Донякъде. Върнах го в ризата си. Три проверени пакета; оставаха два. Дори Коуди, който ръководеше операциите при тази мисия, се нуждаеше от специален пакет за случай на провал. Новото ни укритие — три набързо сглобени стаи под моста в рядко посещаван парк — не бе сигурно колкото старото, а и не искахме да оставяме много неща след себе си.

Трябваше да свърша с това, но исках да мога да виждам Едмънд, а не само да го чувам. Разговорът беше важен. За миг се замислих, после видях една от камуфлажните бейзболни шапки на Коуди, кацнала върху куп домъкнати от предишното убежище провизии.

Усмихнах се, взех малко изолирбанд и провесих своя мобилен от върха на козирката — отне към половината от ролката, но какво пък. Когато нахлупих шапката, телефонът висеше пред мен като дисплей на каска. Е, доста нескопосен дисплей. Както и да е, това значеше, че мога да виждам Едмънд и двете ми ръце да бъдат свободни.

— Какво правиш? — попита той и се намръщи.

— Нищо — отговорих аз и се върнах на работа, а пред лицето ми се поклащаше телефонът. — Какво стана с кучетата, Едмънд? Когато нещата се промениха. Когато се изправи срещу тях.

— Глупаво е.

— Все едно, кажи ми.

Явно преценяваше положението. Не му се налагаше да се подчинява, не и когато всички ние бяхме толкова отдалечени.

— Моля те, Едмънд — настоях аз.

Той вдигна рамене.

— Едно от кучетата се впусна подир малко момиченце. Някой отвори вратите, за да ме пусне, и… да, аз я разпознах. Беше детето на един от пазачите ми. Та когато един от зверовете се впусна към нея, аз го удържах.

Изчерви се.

— Беше нейното куче. Не е искало да я нападне. Просто е било въодушевено да види господаря си.

— Посрещнал си страха си — казах аз, докато ровичках из следващия пакет и сравнявах съдържанието му със списъка си. — Изправил си се срещу нещото, което те е ужасявало.

— Предполагам, че това е едната възможност — рече той. — След това нещата се промениха. Сега близостта до кучета все още отслабва силите ми, но не ги отнема напълно. Предположих, че съм грешал през цялото време — сметнах, че слабостта ми може би е била раздразнение от домашни животни или нещо подобно. Но не можех да експериментирам, без да дам сигнал на всички какво върша.

Щеше ли това да стане и с Меган? Щеше ли с времето огънят да спре да премахва силите й? Нейната слабост все още й въздействаше, ала тя можеше да застави тъмнината да се отдръпне. Може би изживяванията на Едмънд бяха следващият етап.

Закопчах пакета и го наредих до останалите край стената.

— Кажи ми? — попита ме Едмънд. — Защо при положение, че кучетата са моята слабост, машини със заредените от моите способности батерии не спират, когато се намират в близост до кучета?

— Хмм — разсеяно промърморих аз. — О, Правилото за голямото разсейване.

— Какво?

— Слабостта на даден Епичен има все по-малко отражение върху силите му, колкото повече се отдалечаваш от неговото присъствие — обясних аз, докато затварях четвъртата торба. — Като в Нюкаго — ако силите на Стоманеното сърце са били спряни на всяко място, където някой не се е боял от него, то тогава той не би бил в състояние да превърне целия град в стомана. Повечето от хората в града не са знаели кой е той и не са се страхували от него. Щеше да има непревърнати в стомана места навсякъде.

— Аха — заключи Едмънд.

Изправих се и поставих вързопа до останалите. Шапката не действаше тъй добре, както ми се искаше — беше твърде тежка отпред и непрекъснато се смъкваше надолу.

Трябва й баласт, реших аз. Взех изолирбанда и си послужих с остатъка, за да закрепя една манерка за тила на шапката. Много по-добре.

— Ти… добре ли си? — попита ме Едмънд.

— Да. Благодаря за информацията.

— Можете да ми се отплатите — продължи той — като се съгласите да ме дадете на друг господар.

Спрях се с празната картонена ролка от изолирбанда в ръка.

— Мислех, че ти харесва да ни помагаш.

— Отслабнали сте.

И той сви рамене.

— Повече не можете да ме защитавате, Дейвид. Уморих се да се крия в тази малка стая. По-скоро бих служил на някой Висш Епичен, който да може да гарантира, че за мен се полагат грижи. Дочувам, че Нощната Скръб все още бил в силата си.

Призля ми.

— Можеш да вървиш, Едмънд. Няма да те спирам.

— И да рискувам да бъда убит? — той ми дари тъничка усмивка. — Навън е опасно.

— Ти си се измъкнал от мрака, Едмънд — казах му аз. — Натъкнал си се на тайната преди всички останали. Ако не искаш да избягаш, защо не се присъединиш към нас? Да станеш един от екипа?

Той взе книга и се отвърна от екрана.

— Не искам да те засегна, Дейвид, но това ми звучи като някаква страховита дандания. Ще го пропусна.

Въздъхнах.

— Ще ти изпратим друг товар с провизии — съобщих му аз. — Летящ рицар обаче може и да поиска да заредиш за него определен брой батерии.

— Каквото ми бъде заповядано — отвърна Едмънд. — Дейвид, аз обаче смятам, че ти бъркаш за един от аспектите на силите. Според теб моят страх от кучетата е създал слабостта ми, но преди Злочестие аз не се боях толкова от тях, просто не ги харесвах, имай го предвид. Може даже и да съм ги ненавиждал. Но този страх? Сякаш разцъфтя покрай силите ми. Сякаш на силите… им беше нужно да се боя от нещо.

— Като водата — прошепнах аз.

— Ммм?

— А, нищо.

Това беше глупаво. Злочестие не може да ме е наблюдавал тогава.

— Още веднъж благодаря.

Той ми кимна, а после изключи телефона си. Приклекнах, преминах през съдържанието на последния вързоп, а после го опрях до другите. Тъкмо докато го вършех, Меган надзърна към мен. Тя се спря разколебана на прага и ме изгледа объркано, с полуотворена уста, сякаш забравила какво е щяла да каже.

Шапката, схванах аз. Да я махам ли, или да го раздавам тежкарски? Реших да го раздавам тежко само донякъде, пресегнах се да измъкна мобилния си от изолирбанда, но не свалих шапката. Спокойно закачих телефона на ръката си.

— Да? — попитах аз, без да обръщам внимание на метричния тон сребрист отпадък на нивото на очите ми.

Шапката се килна назад, твърде тежка на тила заради манерката. Хванах я и я нахлупих на мястото й.

Опаа. Мина гладко.

— Даже няма и да питам — заяви тя. — Свърши ли тук?

— Тъкмо приключих с последния. Поговорих си и с Едмънд. Неговите изживявания съвпадат с твоите.

— Следователно няма отърваване от слабостите завинаги.

— Е, сякаш мощта на неговата слабост е намаляла с времето.

— Това поне е нещо. Ние сме готови.

— Добре — станах аз и взех раниците.

— Ти… няма да носиш шапката по време на мисията, нали?

Небрежно махнах шапката — при все че трябваше да я дръпна здраво, понеже лентата бе залепнала за косата ми — и отпих от манерката с все още залепналата за нея шапка.

Отново я нахлупих и я наместих.

— Просто изпробвах някои хрумвания.

Тя подбели очи и си излезе. Веднага захвърлих шапката настрана и извлякох торбите.

Групата беше събрана в главната стая, осветена от екраните на телефоните на чезнещата светлина. Тази база имаше само един етаж. От двете страни на голямата кръгла главна стая имаше по една по-малка. Мизи и Ейбрахам носеха нашите костюми за проникване, гладки и прилепнали по тялото, с топлинни поглъщатели на кръста и покривала с наочници, които можеха да се дръпнат нагоре и закриваха лицето.

— Група Хип, готови сме — отсече Мизи, щом връчих на нея и на Ейбрахам раниците им — те бяха най-тежките.

— Какво стана с „Група Едно“? — попитах аз.

— Очевидно не е достатъчно хип — отговори тя. — Мислех за „Черна Група“, но ми се стори, че това е малко нещо расистко или подобно.

— Не е ли нормално, при положение, че самите вие сте си черни? — попита Меган, облегната на стената и скръстила ръце. — Понеже и двамата сте афроамериканци?

— Канадци — коригира я Ейбрахам.

— Даааа — продължи Мизи. — Може би ще е окей, ако избера името? Честно казано, не помня. Хората отпреди Злочестие обръщаха голямо внимание на расата. Та, добре е да си припомняме, че не всичко сега е по-зле оттогава. И тогава някои неща бяха кофти. Така де, без Епичните всички трябваше да намират други неща, за които да се разправят. Раса, националност… о, и спортните отбори. Сериозно. Ако се връщате назад във времето, не докарвайте спортни отбори.

— Ще опитам да го запомня — отговорих и дадох на Коуди неговата раница. Щеше ми се споменатите от нея неща да бяха останали в миналото, но начинът, по който илдитийците се бяха разделили, показваше, че дори и при Епичните ние напълно бяхме в състояние да се разправяме за расата.

Коуди си взе раницата. Носеше камуфлаж, снайперската си пушка през рамо, а Хърман — камерата за кристали — окачена на колана. Щеше да я използва, за да създаде на върха на една от сградите край Шарп Тауър скривалище от сол за ръководене на операциите. С пушката можеше и да успее да ни покрие в извънреден случай.

Аз бих предложил себе си за оперативен ръководител, но на Мизи и Ейбрахам щеше да им е нужен някой, който да може да се рови из файлове и схеми и да ги напътства по технологичните детайли. Това ме оставяше в групата на Меган, от което не се оплаквах. Щяхме да се прокраднем на партито, при все че трябваше да променим плана на Тиа и да вземем един от резервните й варианти като свой метод на проникване.

Подадох на Меган раницата й.

— Всички готови ли са?

— Готови според силите си — отвърна Ейбрахам — с по-малко от седмица за упражняване.

— Ами аз? — попита някакъв глас.

Обърнахме се и видяхме Крадеца, застанал на вратата на последната стая в укритието. Беше я украсил в предпочитания си стил, макар и с по-малко канапета. Част от масата, която можеше да употреби за създаването на предмети, бе предназначена за поддържане на създадените от него за групата инструменти.

— Искаш да дойдеш? — изненадано го запитах аз.

Той ме изгледа гневно.

— Ами ако някой цъфне тук, докато ви няма? — обясни той. — Вие ме изоставяте.

— Искри — заключих аз. — Ти си по-зле и от Едмънд. Ако се появи някой, превърни се в примамка и го отклони. Това е една от твоите сили, нали?

— Болезнено е — отвърна той и скръсти ръце. — Не ми харесва да го върша.

— О, в името на…

Поклатих глава и се обърнах към останалите от групата.

— Да го направим.