Брандън Сандърсън
Злочестие (25)

24.

Прокарах ръка по етажерката от сол и със смущение забелязах, че пръстите ми оставят бразди. Отупах ръката си и посипах по пода розов прах. Както си стоях, етажерката на стената се разцепи по средата и се разтроши. Солта потече като пясък в пясъчен часовник.

— Ъъ, Ейбрахам? — повиках го аз на минаване.

— Остава ни още един ден, преди да се наложи да си тръгнем, Дейвид.

— Скривалището ни буквално се разпада.

— Аксесоарите и украсите се чупят първи — обясни той и се вмъкна в свободната спалня на третия етаж, където Меган и аз бяхме експериментирали с нейните сили снощи. — Подовете и стените ще издържат още.

Не го намирах за много успокояващо.

— Все пак ще трябва да се местим скоро. Намерете ново скривалище.

— Коуди работи по въпроса. Казва, че има няколко варианта, за които да поговорите по-късно през деня.

— Ами пещерите? — попитах аз. — Под земята, върху която минава градът? Направените от Изкопа? Можем да се скрием там.

— Може би — отговори Ейбрахам.

Последвах го в стаята. Вътре Коуди си свирукаше и смиташе солта на купчина. Явно каменната сол, която ние правехме, се разлагаше със същата скорост като останалата. Скоро целият район щеше да се срути и солта да изчезне.

През изтъняващия солен покрив над нас проникна утринна светлина. Седнах на столче от онези, които Коуди купи при една от снабдителните си мисии. Странно беше да си в град, където няма боклук за преравяне; Илдития просто се местеше и изоставяше всичко захвърлено от хората. Такава бъркотия не бях виждал нито в Нюкаго, нито във Вавилар.

Меган влезе, но не седна. Опря се на стената със скръстени ръце, беше облечена в джинси и яке. Ейбрахам приклекна и започна да бърника изобразителя, който беше калибрирал по-рано. Коуди вдигна вехтата си метла и поклати глава.

— Знаете ли, май правя повече сол, отколкото почиствам.

Въздъхна, дойде при мен и се настани на стол.

Накрая влезе Мизи, понесла един от очуканите лаптопи на отряда. Подхвърли един чип на Ейбрахам и той го пъхна в изобразителя.

— Гледката няма да е хубава, хора — предупреди Мизи.

— Коуди е в отряда — отвърна Ейбрахам. — Свикнали сме на неща, които не са хубави.

Коуди хвърли метлата по него.

Ейбрахам задейства изобразителя и стените и подът почерняха. Върху тях се появи триизмерна проекция на Илдития, само че като червена мрежа. Ние сякаш се носехме над нея.

Някога това ме дезориентираше, обаче вече бях свикнал. Приведох се напред и погледнах надолу през пода към големия град. В това изображение той, изглежда, растеше и се разпадаше с по-висока скорост, макар детайлите да не бяха твърде прецизни.

— Това е анимиран компютърен модел от данните на Тиа — обясни Мизи. — Помислих, че е готино. Градът се движи с постоянна скорост, затова можете да предвидите какви ще са очертанията и видът му в определен ден. Явно който управлява града, може да го насочва чрез голямо кормило, растящо в една от сградите в центъра.

— Какво става, ако се сблъска с друг град? — попитах аз притеснено. В модела градът изглеждаше жив — като някакво пълзящо създание. Сградите стърчаха като шипове.

— Сблъсъците са гадни — отговори Ейбрахам. — Когато разузнавах тук преди години, зададох същия въпрос. Ако Илдития се удари в град, расте в пукнатините, сгради се притискат между сгради, улици покриват улици. В миналото хората се озовавали хванати в капан в стаите си докато спят, и умирали. Но след седмица солта се натрошавала и Илдития продължавала, на практика незасегната.

— Кааакто и да е — продължи Мизи. — Това не е грозната част, деца. Почакайте да видите плана.

— Когато го погледнах, планът ми се стори добре разработен — учудих се аз.

— О, разработен е — отвърна Мизи. — Планът е страхотен. Но никога няма да го изпълним. — Тя обърна ръка и ни насочи надолу към града, изобразен като мрежа. В Нюкаго всичко това се правеше с камери и създаваше усещането, че летиш. Тук по-скоро бяхме като в симулация, което далеч не беше толкова дезориентиращо.

Спряхме близо до центъра, който в симулацията в момента се намираше в растящата част на града, свеж и нов. Изскочи една особено висока сграда. Беше цилиндрична и приличаше на гигантски термос.

— Шарп Тауър — обяви Мизи. — Това е новото име. Навремето е била готин хотел в Атланта. Тук е палатът на Крадеца и тук се е установил Проф. Горните етажи се заемат от най-фаворизираните в момента лакеи. Властващият Епичен живее в голямата стая близо до много, много острия връх.

— И се качват по всички тези стъпала? — учудих се аз. — Проф може да лети. Останалите пеша ли се качват?

— С асансьори — отговори Мизи.

— Направени от сол? — изненадах се аз.

— Преправят метален асансьор и ползват нови въжета — солените не вършат работа. Иди ги разбери. Носят и мотор. Шахтите обаче са съвсем разумни.

Замислих се. Все ми се струваше много работа, особено при необходимостта да го преправяш всяка седмица. От друга страна, малко робски труд и малко вдигане на тежести от подчинените надали притесняваше някого.

— Планът на Тиа — продължи Мизи — е много добър. Целта й е била да убие Проф, обаче първо й е трябвала разузнавателна информация. Ето защо първата част се състои от подробен план за инфилтриране в Шарп Тауър. Намерението на Тиа е било да окраде компютрите на Проф, за да разбере какво готви той на града.

— А ние — вметнах аз — можем да използваме същия план, за да спасим Тиа, вместо да ровим в компютрите на Проф.

— Да — съгласи се Мизи. — Ако съдим по сигнала от счупения мобилен, Тиа е прибрана някъде близо до покрива на сградата, на седемнадесетия етаж. Намира се в хотелска стая. Хубаво жилище, доколкото съдя по картите. Бих очаквала нещо, което повече прилича на затвор.

— Тиа каза, че Проф първо ще опита да я убеди, че е на себе си — обясних аз и изпитах хлад. — Когато откаже да му даде информацията, която той иска, ще стане нетърпелив. И тогава нещата ще тръгнат зле.

— Какъв е този план? — попита Меган. Тя все още се опираше на стената, която се криеше зад чернотата на изобразителя. Носехме се и гледахме нагоре към червените очертания на Шарп Тауър. Глупаво име, при положение, че сградата е цилиндрична и с плосък покрив.

— Така — продължи Мизи. — Мисията се изпълнява от два отряда. Първият ще проникне, като отиде на парти на покрива. Крадеца позволи на една от най-известните личности в града, Епична на име Амбразурата, да устройва партита в Шарп Тауър. Проф не е прекратил традицията.

— Инфилтриране? — попита Ейбрахам. — Как?

— Водачите на важните общности в града получават покани за партитата на Амбразурата и в замяна пращат работници да помагат — отговори Мизи. — Тиа е планирала да влезе заедно с хора от клана Скат, които вече присъстват.

— Това ще е… трудно — прецени Ейбрахам. — Можем ли и ние да направим така? Нямаме доверието на никой от клановете.

— Става още по-зле — мило каза Мизи. — Гледайте.

— Да гледаме ли? — учуди се Коуди.

— Има анимация — уточни Мизи. Група хора, изобразени като подскачащи фигурки, се появиха край пътя и се присъединиха към множеството, което пълнеше кулата. Двата „отбора“ бяха представени в синьо. Едната група се отправи с подскоци към асансьорите в дъното. Другата се промъкна през задната врата и влезе в отделна асансьорна шахта. Някак се понесоха нагоре по шахтата, към покрива.

— Ха — възкликнах аз.

— Катерачески уреди, които се прикачват към въжетата — каза Мизи. — После се държиш за тях и се катериш. Вижте, има сервизен асансьор, понеже много важните хора имат нужда другите да им вършат работата. Пък и кой би искал да се вози с миризливите слуги? Вторият отряд се промъква в тази шахта и се разполага над жилищния етаж.

— А как се сдобиваме с уредите за катерене? — поинтересувах се аз.

— Нямам представа — призна Мизи. — Със сигурност не се продават в града. Мисля, че кланът, който прие Тиа, е планирал да ги купи отнякъде.

Седях напрегнато и мислех какво ли има предвид Мизи под „грозни“. Когато напуснахме клана Скат, Карла и хората й пределно ясно ми казаха, че няма да помагат за спасяването на Тиа. Бяха прекалено уплашени от близката среща с Проф и бяха решени да се изнесат от града. През следващата седмица потайно се бяха изтеглили от Илдития и бяха избягали.

— И това не е всичко — додаде Мизи. — За да изпълним мисията на Тиа, имаме нужда от още цял тон неща. Модерна апаратура за разбиване на компютрите, парашути, кухненски миксери…

— Наистина? — попита Коуди.

— Аха.

— Готино — заключих аз и се облегнах назад.

Всъщност не го намирах готино. Наблюдавах развитието на плана в анимацията с малките скачащи фигурки. Два екипа, действащи независимо един от друг, за да отклонят внимание, да проникнат и да откраднат — всичко това без Проф да разбере какво става. Наистина беше добър план и можехме да го използваме да се доберем до Тиа, а не до компютрите.

Освен това беше невъзможен.

— Събирането на тази екипировка ще отнеме месеци — подхвърли Ейбрахам, докато гледахме как фигурките скачат с парашути от сградата. — Ако допуснем, че можем да я платим.

— Аха — съгласи се Мизи и скръсти ръце. — Предупредих ви. Ще се наложи да измислим нещо друго. Освен това имаме по-малко време и ресурси. Скапана работа.

Симулацията с фигурките свърши, а сградата, която се носеше пред нас, най-сетне стигна до края на града и изчезна. Стопи се като забравен сладолед.

Нямаме време да измислим нещо по-добро, помислих аз, докато четях списъка с необходимите и препоръчителните провизии и екипировка, който висеше във въздуха. Нямаме време и за по-лошо.

Станах и излязох от стаята.

Меган ме догони първа. Настигна ме бързо.

— Дейвид? — заговори ме тя, после се свъси при вида на солта по якето си, останала от облягането на стената. Изтръска я и двамата слязохме на втория етаж.

Останалите ни последваха. Без да проговоря, отведох групата на първия етаж. Тук можехме да чуваме гласовете от съседните сгради. Съседите ни се изнасяха, готови за рухването на домовете си.

Обърнах се и влязох в стаята на Крадеца. Епичният седеше увит в одеяла, въпреки че не беше студено, в стол до камина, която беше оставил незапалена.

Трябваше да го изиграя спокойно, внимателно и като истински водач.

Проснах се на един от диваните на Крадеца.

— Е, свърши се. Напълно сме прецакани. Съжалявам, велики. Провалихме те.

— Какви ги приказваш? — поиска да узнае той и се подаде изпод одеялата.

— Проф плени човек от отряда — започнах аз. — Вероятно я изтезава, докато ние с теб разговаряме. Скоро ще разбере каквото му е нужно за нас. До края на деня всички сме мъртви.

— Идиот! — кресна Крадеца и скочи.

Останалите от отряда се събраха в стаята.

— Може би ще пожелаеш просто да ни убиеш ти — предположих аз. — За да може ти, а не Проф, да получиш удовлетворение.

Погледът на Меган говореше какви ги вършиш, слонце? Свикнал бях на този поглед.

— Как се случи това? — попита Крадеца и почна да крачи из стаята. — Не се ли предполага да сте умели и ефикасни? Опитни! Виждам, че сте точно толкова неспособни, колкото предполагах поначало!

— Да.

— Ще остана сам в града — продължи Крадеца. — Друг няма да посмее да се изправи срещу Висш Епичен. Създаде ми истинско неудобство, човече!

Това беше върховна обида за Епичните.

— Съжалявам, господарю. Вече нищо не можем да направим.

— Какво? Дори няма да опитате да убиете вашата приятелка?

— Е, има един план, който… — и млъкнах. — Да я убием?

— Да, да. За да не проговори. Това е рационален подход.

— О, разбирам — преглътнах. — Така. Имаме план, добър при това, но никога няма да успеем да го приложим. Изисква всякакви неща, с които не разполагаме. Парашути. Манекени. Техника — представлението ми си го биваше. — Разбира се, ако някой може да ни направи тези неща…

Крадеца рязко се обърна към мен и присви очи.

Усмихнах се невинно.

— Нагъл селяк — продума той.

— Всички Епични използвате такъв език — отвърнах аз. — Да не карате езиков курс за зли диктатори или нещо от сорта? Искам да кажа, кой говори като…

— Това е заговор, за да ме направите ваш слуга — прекъсна ме Крадеца и се приближи. — Ясно ви казах, че няма да използвам силите си във ваша служба.

Изправих се и го погледнах в очите.

— Тиа, член на нашия отряд, беше пленена от Проф. Имаме план да я спасим, но без ресурси няма как планът ни да проработи. Или призоваваш предметите, които са ни нужни, или ще се наложи да се изтеглим от града и да изоставим тази кауза.

— Не се намесвам — каза Крадеца.

— Вече си намесен, малкият. Или започваш да работиш като член на този отряд, или си вън. Пожелавам ти късмет с оцеляването в града. Проф е наредил на всеки разбойник и Епичен да те търси. Случайни проверки с дозер на улицата, огромни награди, образът ти — разлепен навсякъде…

Крадеца стисна зъби.

— А се предполагаше, че аз съм злият.

— Не. По някакъв начин ти побеждаваш тъмнината. Ти не си зъл; ти си просто глезен и себичен — кимнах по посока на останалите от отряда. — Ще ти донесем списък. Всички предмети ще са във възможностите ти. Можеш да правиш… какво? Всичко с размери не по-големи от диван, нали? На разстояние пет километра, доколкото си спомням. Максималната маса не би трябвало да е проблем.

— Как… — той съсредоточи поглед върху мен, все едно ме вижда за пръв път. — Откъде знаеш това?

— Взел си способността за създаване от Брейнсторм. Имам цяло досие за нея.

Отправих се към входа.

— За едно си прав — каза Крадеца подире ми. — Не съм зъл. Аз съм единственият. Всички останали в този мърляв, ужасен, луд свят са пречупени. Зли, грешни, отблъскващи, както щеш ги наричай. Счупени.

Обърнах се и през рамо пак го погледнах в очите. Кълна се, че я видях там. Тъмнината като безкрайно езеро. Вряща омраза, презрение, всемогъща страст за разруха.

Сгрешил бях. Крадеца не го беше превъзмогнал. Оставаше си един от тях. Нещо друго го удържаше.

Разтревожено се обърнах и излязох от стаята. Казах си, че трябва да му дам списъка час по-скоро. Истината обаче беше, че не можех да гледам повече тези очи. И исках да отида възможно най-далече от тях.