Брандън Сандърсън
Злочестие (24)

23.

Стомахът ми се обърна, докато падах поне двадесет стъпки, преди да се стоваря в някакъв гъсталак. Растителността омекоти падането, но приземяването ми изкара въздуха. Лежах си там и се мъчех да дишам, ала не успявах да поема дъх. Най-сетне болезнено вкарах въздух в дробовете си.

Над мен се въртеше и люлееше изпълнено със звезди небе. Трудно ми беше да виждам с насълзените си очи. Искри… толкова много звезди имаше, при това в странни комбинации. Купове, ленти, полета от светлина върху черното. Все още не бях свикнал с това. В Нюкаго небето беше забулено с мрак от Повелителя на нощта, затова ми се налагаше да си представям звездите. С годините спомените ми станаха неясни и започнах да си представям звездите разпределени равномерно, като смътните ми спомени от детските книжки.

Действителността беше много по-разпиляна. По-скоро като зърна, пръснати по земята. Простенах и успях да седна. Добре, казах си и се огледах. Сигурно си го заслужих. Какво стана? Дали не бях засмукан в сенчестото измерение на Меган?

Първо изглеждаше така, но се сблъсках с нещо странно: Илдития беше тук, в далечината. Нали Меган каза, че в нейния свят градът не идва насам?

И друго не беше наред. Отне ми срамно дълго време да разбера.

Къде беше Злочестие?

Всички звезди си бяха на мястото, обсипали небето, но вездесъщата червена точка я нямаше. Това беше притеснително. Злочестие винаги беше в небето нощем. Дори в Нюкаго пробиваше тъмнината и ни гледаше.

Изправих се на крака и се взрях горе в опит да го намеря. И когато станах, всичко около мен се замъгли.

Озовах се отново в нашето скривалище, до Меган, която ме разтърсваше.

— Дейвид? О, искри. Дейвид?

— Добре съм — отговорих аз и се помъчих да го осмисля. Да, бях се върнал, точно там, където стоях, преди да пропадна. Стената вече не беше прозрачна.

— Какво стана?

— Изпратих те оттатък случайно — каза Меган. — Ти изчезна напълно, после се върна. Искри!

— Интересно.

— Ужасяващо. Кой знае на какво можеш да се натъкнеш от другата страна, Дейвид? Ами ако те бях пратила в свят с различна атмосфера и ти се задушеше?

— Светът беше като нашия — обясних аз, докато се разтривах и се озъртах. — Илдития беше там, но в далечината.

— Какво… наистина ли? Сигурен ли си? Специално подбрах свят, където този район е празен, за да имам добра гледка.

Седнах.

— Да. Можеш ли отново да се пресегнеш в същия свят, нарочно?

— Не знам — отговори тя. — Нещата, които правя, просто се случват. Все едно свиваш ръката си в лакътя.

— Или ядеш геврек — додадох аз и кимнах.

— Не е… точно така, но както и да е. — Тя замълча и седна на пода до мен. След миг Коуди надзърна да ни види. Явно Меган беше вдигнала много шум, докато ме викаше. Покривалото от тъмна мъгла, което тя беше направила, беше изчезнало и Коуди можеше да ни види.

— Наред ли е всичко? — попита той с пушката в ръка.

— Зависи от определението ти — отговори Меган и се излегна на пода. — Дейвид ме убеди да направя нещо глупаво.

— В това го бива — каза Коуди и се опря на касата на вратата.

— Изпробваме силите й — обясних му аз.

— Ах. И не ме предупредихте?

— Какво щеше да направиш? — попитах аз.

— Да стана и да хапна малко саздърма. Винаги е добре да хапнеш хубава саздърма, преди някой случайно да разруши скривалището ти с удар на неочаквана Епична сила.

— Какво е саздърма? — поинтересувах се аз.

— Не питай. Просто се прави на интересен.

— Мога да му покажа — рече Коуди и посочи с палец зад гърба си.

— Чакай малко. Наистина ли имаш?

— Аха. Намерих на пазара оня ден. Май по тия краища вярват в използването на цялото животно. — Той замълча. — Разбира се, това е противно.

Меган се свъси.

— Не е ли шотландско национално ястие?

— Точно така — отговори Коуди и небрежно влезе в стаята. — Това, че е противно, го прави шотландско. Само най-храбрите сред мъжете дръзват да го ядат. Доказва, че си воин. Като носенето на поличка в студен и ветровит ден. — Той седна при нас. — И какво става със силите?

— Меган ме прати в алтернативно измерение.

— Хубаво — установи Коуди, порови в джоба си и измъкна блокче шоколад. — Не си ми донесъл заек мутант или нещо такова, нали?

— Нямаше зайци мутанти. Но и Злочестие не беше там.

— Виж ти. Това е още по-странно — каза Коуди и отхапа от шоколада. После се намръщи.

— Какво? — попитах аз.

— Има вкус на кал, момко. Липсват ми старите времена.

— Меган, можеш ли да донесеш отново образ от този свят? — попитах аз.

Тя ме погледна скептично.

— Искаш да продължим?

— По стандартите на Епичните — отговорих аз — това не изглежда прекалено опасно. Искам да кажа, ти ме пусна в друг свят, но аз се върнах за по-малко от минута.

— А ако това е заради липсата на практика? — продължи Меган. — Ами ако става по-опасно като го правя повече?

— Това ще означава, че се учиш да въздействаш върху нещата по-трайно. Което ще е огромно предимство за нас. Струва си рискът.

Меган стисна устни, но изглежда я бях убедил. Може би наистина бях прекалено добър в това да карам хората да вършат глупости. Проф неведнъж ме беше обвинявал в това.

Меган махна към стената, която беше променила по-рано, и тя изчезна, като отново предложи гледката на пусто поле.

— Сега и другата страна — казах аз и посочих стената с входа, откъдето Коуди влезе.

— Опасно е — предупреди тя. — Ако се озовем между две сенки, е по-вероятно другото измерение да проникне… Обаче не ти пука, нали? Добре. Дължиш ми една разтривка на гърба между другото.

Отсрещната стена изчезна и сега сякаш тримата бяхме в самотна сграда в равнините, с две отрязани стени. Новата перспектива ни показа онова, което видях по-рано: Илдития в далечината.

— Ха — каза Коуди и стана. Свали пушката от рамото си и използва мерника, за да огледа града.

— В това измерение градът е на друго място — обясни Меган. — Не е изненадващо. Предполагам, че е лесно да се гледат измерения, които са подобни на нашето.

— Не, не е там работата — каза Коуди. — Илдития си е на същото място в това измерение. Но твоят прозорец не се отваря на мястото, където би трябвало да е нашето скривалище.

— Какво? — възкликна Меган и се изправи.

— Виждаш ли онези ниви? Те са източната страна на Илдития, маркирани са от горичката. Същото като в нашето измерение. Градът е на същото място. Просто ние го гледаме отвън.

Меган изглеждаше разтревожена.

— Какъв е проблемът? — попитах я аз.

— Винаги приемах, че моите сенки са пряко свързани с мястото. Че ако издърпам нещо, то е защото същото става в друго измерение, точно където съм била.

— Говорим за промяна на формата на реалността — рече Коуди и сви рамене. — Защо трябва мястото да е от значение, моме?

— Не знам. Просто… не е това, което си мислех винаги. Затова се чудя за колко неща съм бъркала.

— Няма Злочестие — обадих се аз, приближавайки се колкото се осмелих до невидимата стена. — Меган, ами ако сенките, които взимаш, са винаги от един свят, паралелен на нашия? Винаги виждам Зарево в моментите, когато използваш силите си. Това сякаш означава, че сенките, които взимаш, са винаги от неговия свят.

— Аха — съгласи се тя. — Или е това, или има стотици и стотици различни версии на Зарево и всеки свят има по една.

— Звучи ми като главоболие — изръмжа Коуди.

— Нямаш представа — отвърна Меган с въздишка. — Правила съм неща, които твоята теория не може да обясни, Дейвид. Въпреки че е възможно да има един подобен паралелен свят, където се пресягам най-често. Но ако силите ми не намерят там каквото ми трябва, те се пресягат по-далече. И веднага след като се превъплътя, те отиват където искат и правят какво ли не.

Взирах се в далечната Илдития, докато Меган поддържаше сенките. Паралелен на нашия свят, свят без Злочестие. Какво ли е там? И как има Епични, след като го няма Злочестие, което да им даде сили?

Накрая Меган остави образите да изчезнат, а аз разтрих врата й в опит да се справим с главоболието, което всичко това й причини. Тя продължаваше да поглежда към свещта, но не посегна към нея. Не след дълго и тримата се върнахме в леглата. Нужен ни беше сън.

На другия ден щяхме да разровим плана на Тиа и да опитаме да измислим как да я спасим.