Брандън Сандърсън
Злочестие (22)

21.

Ейбрахам не каза нищо, понеже двамата бързо се озовахме обградени от въоръжени хора и повлечени от улицата към една от жилищните сгради. Той само приятелски отдаде чест на Тиа, като докосна челото си пръст. Очевидно отдавна беше разбрал какво правим.

Хората на Тиа ни въведоха в стая без прозорци, осветена само от редица свещи, които бавно се топяха върху стар кухненски плот. Защо да се главоболят със свещници, след като домът им и без това ще се разпадне? Стаята обаче имаше истинска дървена врата — рядкост в този град. Трябваше всяка седмица да я превозват до следващото си жилище и да я закачат отново.

Един от илдитийците ни освободи от оръжията ни, а друг ни бутна да седнем на столове. Тиа стоеше със скръстени ръце в дъното на групата. Лицето й беше скрито от качулката. Беше слаба и ниска. Устните й, които виждах в сенките на качулката, бяха свити неодобрително. Тя беше втора по старшинство сред Възмездителите и сред най-умните хора, които бях срещал.

— Дейвид — заговори хладно тя, — във Вавилар ние с теб се срещнахме в скривалището, след като ти беше излизал навън за провизии. Кажи ми какво обсъждахме.

— Какво значение има? Тиа! Трябва да говорим за…

— Отговори на въпроса, Дейвид — намеси се Ейбрахам. — Тя проверява дали наистина сме ние.

Преглътнах. Разбира се. Сума ти Епични биха могли да създадат двойници на Възмездителите по заповед на Проф. Опитах да си припомня случая, за който говореше Тиа. Защо не беше избрала нещо по-запомнящо се, например първата ми среща с Възмездителите?

Трябва й нещо, което Проф да не знае, разбрах аз.

Започнах да се потя. Излязъл бях с подводницата и… Искри. Трудно ми беше да мисля с всичките тези въоръжени мъже и жени, ядосани като шофьор на такси, който е установил, че съм одрайфал цялата задна седалка.

— Този ден се срещнах с Проф — подхванах аз. — Дойдох в базата да докладвам и разговаряхме за някои от другите Епични във Вавилар.

— И каква… интересна метафора използва ти?

— Искри, да не очакваш да помня сравненията си?

— Чувал съм няколко доста трудни за забравяне — подхвърли Ейбрахам. — Въпреки че дълго време опитвах да ги забравя.

— Това не ми помага — промърморих аз. — Ъъъ… хммм… О! Говорех за използването на паста за зъби вместо гел за коса. Не. Чакай. Кетчуп. Кетчуп вместо гел за коса, но като се замисля, пастата за зъби е много по-добро сравнение. Втвърдява по-добре, струва ми се, и…

— Той е — обяви Тиа. — Свалете оръжията.

— Как разбра, че тя е при нас, момче? — попита една илдитийка, яка възрастна жена с рядка коса.

— По вашите доставки — отговорих аз.

— Получаваме доставки два пъти седмично — каза жената. — Както и повечето многолюдни фамилии в града. Как би могло това да те доведе тук?

— Амии…

Тиа изстена и закри лицето си с длан.

— Моята ко̀ла?

Кимнах. Забелязал я бях в сандъка в деня, когато видях Проф. Не каква да е ко̀ла, а марката, която Тиа обичаше. Беше скъпа, уникална и си струваше предположението.

— Казвах ви — намеси се един масивен мъж с лице като скара за барбекю. Тоест, толкова грозен. — Казвах ви, че приемането на тази жена сред нас ще ни навлече беди. Ти каза, че няма да сме в опасност!

— Никога не съм казвала това — възрази жената. — Казах, че трябва да й помогнем.

— По-лошо е, отколкото си мислиш, Карла — рече Тиа. — Дейвид е по-умен, отколкото може би изглежда на пръв поглед, но далеч не е немислимо това нещо, което той е открил, да бъде открито и от друг.

— Хмм — обадих се аз.

Всички ме изгледаха.

— Като споменаваш това, Проф може би знае за ко̀лата. Поне видя част от нея в сандъците онзи ден.

Хората в стаята замръзнаха, после започнаха да си крещят, да разпращат вестоносци и да предупреждават стражите си. Тиа смъкна качулката, разкри късата си червена коса и потри чело.

— Каква глупачка съм — промълви тя. Едва се чуваше сред заповедите, които Карла крещеше. — Съставяха поръчката си и попитаха искам ли нещо. Почти не се замислих. Няколко кутийки кола щяха да ми дойдат добре…

Грозният илдитиец внесе сандъка, където беше ко̀лата, и почна да рови в него. Откри счупения мобилен.

— Мобилен от Летящ рицар? — попита той. — Мислех, че са непроследими.

— Само кутия — побързах да отговоря аз. — Удобно е да сложиш бръмбара вътре, понеже има захранване и антена.

Нямаше да издам всичко.

Мъжът прие обяснението и хвърли мобилния на Карла. Тя махна батерията, после отиде настрани с още няколко души. Тихо се посъветваха. Когато се надигнах, грозникът ме изгледа гневно с ръка върху пистолета, затова пак седнах.

— Тиа? — заговорих аз. Странно беше да я виждам така, с пушка през рамо. Винаги ръководеше операциите ни от относително безопасно място. Не мисля, че някога я бях виждал да стреля. — Защо не се свърза с нас?

— Как да се свържа с вас, Дейвид? — уморено попита тя. Пристъпи по-близо до нас с Ейбрахам. — Джонатан имаше достъп до мобилната ни мрежа и знаеше всичките ни скривалища. Дори не знаех дали сте оцелели.

— Опитахме да се свържем с теб във Вавилар — казах аз.

— Криех се. Той… — Тиа въздъхна и приседна върху масата до нас. — Той ме преследваше, Дейвид. Дойде право на мястото, където се бях настанила по време на удара срещу Регалия, измъкна подводницата от водата и я смаза. Тогава вече бяха навън, за щастие. Но го чух да ме вика. Молеше ме, умоляваше ме да му помогна да се пребори с тъмнината. — Тя затвори очи. — И двамата знаехме, че ако този ден дойде, за мен опасността ще е по-голяма, отколкото за всеки друг Възмездител.

— Аз… — Как да отговоря на това? Можех да си представя какво е чувството да чуваш как любимият ти те моли за помощ и да знаеш, че това е капан. Представях си какво е да се бориш да не поддадеш, да не обръщаш внимание на молбите.

Не бих могъл да съм толкова силен. Искри, преследвах Меган през половината страна, независимо от заплахите й да ме убие.

— Съжалявам, Тиа — прошепнах аз.

Тя поклати глава.

— Подготвена съм за това. Двамата с Джон го обсъждахме, както казах. Мога да му направя една последна услуга. — Тя отвори очи. — Виждам, че и вие имате същия инстинкт.

— Не… точно — каза Ейбрахам. Спогледахме се.

— Тиа, разгадахме я — обявих аз.

— Какво сте разгадали?

— Тайната — нетърпеливо отговорих аз. — Слабостите, тъмнината — свързани са. Всички Епични имат кошмари за слабостите си.

— Естествено — каза Тиа. — Слабостите са единственото нещо, което ги кара да се чувстват безсилни.

— Повече от това е, Тиа. Много повече! Слабостите често са свързани с нещо, от което човек се е страхувал преди да получи силите си. Фобия, ужас. Изглежда… е, не съм разговарял с много от тях, но изглежда щом станат Епични, страхът се влошава. Както и да е, възпирането или поне контролирането на тъмнината е възможно.

— Какво искаш да кажеш?

— Страховете — тихо отговорих аз. Говорех само на нея. — Ако Епичният се изправи срещу страха си, това отблъсква тъмнината.

— Защо?

— Ъъъ… Има ли значение?

— Ти си човекът, който не спираше да повтаря, че всичко това трябва да има смисъл. Ако наистина има логика в слабостите, не трябва ли да има логична причина за тъмнината?

— Да… Да, трябва. — Облегнах се в стола си. — Меган казва…

— Меган. Довел си Меган? Тя е една от тях, Дейвид!

— Тя е причината да знаем, че това действа. Тиа, можем да го спасим.

— Не ми давай тази надежда.

— Но…

— Не ми давай тази надежда. — Тиа ме изгледа гневно. — Не смей да го правиш, Дейвид Чарлстън. Не намираш ли, че и така е достатъчно трудно? Да планирам да го убия? Да се чудя има ли още нещо, което трябва да направя? Той ме накара да обещая. Ще спазя обещанието, проклет да си.

— Тиа — тихо заговори Ейбрахам.

Тя го погледна. Седях без да мърдам, поразен от тона й.

— Дейвид е прав, Тиа — продължи Ейбрахам по неговия спокоен начин. — Трябва да опитаме да го върнем. Ако не успеем да спасим Джонатан Федрус, може да се откажем от борбата. Не можем да избием всички тях.

Тиа поклати глава.

— И след толкова време ти вярваш, че е открил тайната?

— Вярвам, че теорията му е добра. А Меган се научи да контролира тъмнината. Ако не изпробваме теориите на Дейвид, значи сме глупаци. Той е прав. Не можем да избием всички. Опитвахме да го направим твърде дълго; време е да опитаме нещо различно.

Внезапно се почувствах много, много умен, задето взех Ейбрахам с мен. Тиа го слушаше. Проклятие, дори болно от бяс чихуахуа би спряло и би слушало, когато Ейбрахам говори.

Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу превъзбудена млада жена.

— Сър! — обърна се тя към Карла. — Тиквите. Цялото семейство, триста човека, че и отгоре. Всичките са въоръжени и идват насам. Той е с тях.

— Той? — попита жената, Карла.

— Новият Епичен. Сър, обкръжени сме.

Стаята притихна. Грозникът, който спори с Карла по-рано, се обърна към нея. Не каза нищо, но посланието беше в мрачното му изражение. Ти ни обрече.

Ейбрахам се изправи и привлече всички погледи.

— Ще ми трябва моята пушка.

— Много ще ти трябва — отвърна Карла. — Нали вие предизвикахте това.

— Не, аз го предизвиках — възрази Тиа и стана. — Просто имахме късмет, че Дейвид дойде тук пръв.

Карла изръмжа, но после нареди на хората си да се готвят за битка. Каквато и да беше ползата от това. Проф и сам можеше да разруши квартала.

Някой подхвърли на Ейбрахам раницата му, докато останалите се втурнаха към вратата. Карла тръгна след тях, може би за да види лично противниците.

— Карла — рече Тиа. — Не можете да се биете с тях.

— Съмнявам се, че ще ни дадат избор.

— Може и това да стане, ако вие им дадете каквото искат.

Карла погледна хората си, които кимнаха. И те мислеха същото.

— Не! — възкликнах аз и се изправих. — Не можете да я предадете.

— Имаш пет минути да се приготвиш, Тиа — каза Карла. — Ще изпратя вестоносци да говорят с настъпващия противник. Ще видя дали мога да ги накарам да те поискат. Можем да се държим, все едно не знаем коя си.

Карла ни остави в приличната на кутия стая с двама подозрителни пазачи на вратата.

— Не мога да повярвам… — подхванах аз.

Тиа ме прекъсна.

— Не се дръж като дете, Дейвид. Хората от клана Скат бяха така добри да ме приемат, да изслушат плановете ми. Не можем да искаме от тях да умрат, докато ме защитават.

Погледнах я с болка.

— Но… Тиа, той ще те убие.

— В крайна сметка. Може и да имам малко време.

— Той уби Вал и Ексел веднага.

— Да, но мен първо ще иска да разпита.

— Ти я знаеш, нали. Слабостта му.

Тиа кимна.

— Той ще разруши целия град, за да се добере до мен. Ще имаме късмет, ако не убие всички в този квартал, за да е сигурен, че тайната не е излязла.

Призля ми. Стоманеното сърце направи нещо подобно тогава, толкова отдавна, когато двамата с баща ми го видяхме да кърви.

Тиа притисна нещо в ръката ми. Чип.

— Моите планове. За свалянето на Джон. От години имам варианти за това в ума си, за всеки случай. Но този план е съставен специално за този град и за онова, което Джон прави тук. Дейвид, с него става нещо по-голямо. Успях да вкарам хора да го шпионират. Струва ми се, че Регалия трябва да му е дала нещо — някакви сведения за Злочестие. Мисля, че тя го е изпратила тук.

— Тиа — отвърнах аз и погледнах Ейбрахам за подкрепа. — Подозирам същите неща. Но ти не можеш да тръгнеш с Проф. Нуждаем се от теб.

— Тогава го спрете, преди да ме убие.

— Но…

Тиа пресече бързо стаята и грабна счупения мобилен от масата.

— Можеш ли да го проследиш, ако върна батерията?

— Аха.

— Добре. Използвайте го, за да разберете къде ме води. Не казах на никого от илдитийците неговата слабост и известно време мога да се крия зад тази истина. Хората тук може би са в безопасност. А ако пита за всички вас, ще кажа, че съм се отделила още във Вавилар. Би разбрал, ако го лъжа, но това няма да е лъжа.

— Накрая той ще те пречупи, Тиа — каза Ейбрахам. — Той е последователен.

Тиа кимна.

— Да, обаче в началото ще действа мило. Сигурна съм. Ще опита да ме привлече на своя страна. Едва след като откажа, ще стане жесток. — Тя сбърчи лице. — Повярвайте ми, нямам намерение да съм някаква благородна мъченица. Разчитам на вас. Спрете го и ме измъкнете.

Ейбрахам отново отдаде чест, този път по-тържествено. Искри. Той щеше да позволи това да се случи.

Пред стаята хората викаха. Карла се вмъкна обратно вътре.

— Казали са, че имаме пет минути да предадем външния човек. Струва ми се, вярват, че не сме знаели коя си. Освен това явно не знаят за другите двама.

— Параноята на Джон работи за нас — обясни Тиа. — Ако той се криеше тук, никога нямаше да ви каже кой е всъщност. Ще повярва, че съм опитвала да се слея с вас.

После ме погледна.

— Смяташ ли да го направиш трудно?

— Не — отстъпих аз. — Но ние ще те измъкнем.

— Добре. Ще видя дали мога да изровя с какво се е захванал тук, какъв е планът му за този град.

— Тиа — обади се Карла от вратата. — Съжалявам.

Тиа кимна и тръгна да излиза.

— Чакай — казах й аз и продължих шепнешком. — Слабостта, Тиа. Каква е тя?

— Знаеш я.

Умислих се.

— Не знам дали теорията ти е правилна — продължи тя. — Но… да, той има кошмари за едно нещо. Мисли, Дейвид. През цялото време, когато бяхме заедно, кое беше това, от което си го виждал наистина да се страхува?

Примигнах и осъзнах, че тя е права. Знаех. Очевидно беше.

— Силите му — прошепнах аз.

Тя кимна мрачно.

— А как действа това? — попитах аз. — Очевидно може да използва собствените си сили. Те не се… неутрализират.

— Освен ако някой друг не ги използва.

Някой друг… Проф беше даряващ.

— Когато бяхме по-млади — припряно прошепна Тиа, — експериментирахме със силите на Джон. Може да създава копия от светлина, силови остриета. Даде ми тази способност. И аз — по случайност — хвърлих едно от копията по него. Дейвид, раната не регенерира. Силите му не можеха да я излекуват; трябваха му месеци да се възстанови, да оздравее като нормален човек. Не казахме на никого, дори на Дийн.

— Значи някой, дарен с една от неговите сили…

— Може да неутрализира останалите. Да. — Тя погледна Карла, която махаше настойчиво, после се приведе към мен и продължи да говори много тихо. — Той се бои от тях, Дейвид. Силите, които са му дадени, бремето, което му донасят. И затова живее в страшна дихотомия — използва всяка възможност да дарява, да позволи на отряда да използва силите, за да не трябва да ги използва той самият. Но всеки път, когато го прави, дава на хората оръжие, което може да се използва срещу него.

Тиа стисна ръката ми.

— Измъкнете ме.

После се обърна и забърза към Карла, която я изведе от стаята.

 

 

Оставиха ни да гледаме. От разстояние. Използвахме оптиката на пушките горе, върху една от жилищните сгради, където хората от клана бяха изработили хубаво малко снайперистко гнездо. Наглеждаха ни двама пазачи, които — така ни беше обещано — щяха да ни оставят да си идем, стига Проф да вземе Тиа и да не иска друго.

Пак трябваше да гледам как мъжът, когото обичам и уважавам, се държи като някой друг. Горд и властен, окъпан в бледо зелената светлина на дискообразното силово поле, върху което беше стъпил.

Почувствах се толкова безсилен, когато илдитийците отведоха Тиа при него, после я принудиха да коленичи. Поклониха се и се отдръпнаха от Проф. Чаках и се потях.

Тиа беше права. Той не я уби веднага. Огради я със силово поле, после се обърна и тръгна, а сферата го последва.

Никога не ни дари от тази сила, помислих аз. Даваше ни силово поле под формата на „якета“, но само в малки количества. Сферите, остриетата, които го видях да използва онзи ден… Не ни позволи да узнаем за тези способности.

Понеже се е страхувал, че един ден може да бъдат използвани, за да го убият. Искри, как щяхме да го накараме да даде от способностите си? Знаех слабостта му, но доближаването до нея ми се струваше все още невъзможно.

Когато Тиа и Проф си отидоха, затворих очи. Чувствах се страхливец. Не защото не успях да спася Тиа, а защото толкова силно исках тя да дойде с нас.

Да застане начело, да поеме отговорността. Тя щеше да знае какво да прави. За нещастие, това бреме отново легна върху мен.