Брандън Сандърсън
Злочестие (21)

20.

Когато се измъкнахме от укритието, показах на Ейбрахам карта на града на екрана на мобилния. Една червена точка от Летящ рицар показваше разположението на нашата цел.

— Ако се движи така, ще ни отнеме часове да я проследим — изсумтя Ейбрахам.

— Тогава да тръгваме — отговорих аз и пъхнах мобилния в джоба си.

— Дейвид, в името на всичко любезно и кротко, твоите планове днес вече ме доведоха до изтощение. А сега искаш пак да вървя през града. Ç’a pas d’allure! Човек се чуди дали не си решил, че надебелявам. Чакай тук.

Той пъхна грамадната си раница в ръцете ми — вътре беше пушката му и торбата тежеше много повече, отколкото очаквах. Докато аз се препъвах, Ейбрахам пресече улицата и отиде при някакъв търговец, настанил се под тента.

Ще ми кажеш ли защо е всичко това?, попита Летящ рицар, докато чаках.

Ти си умен човек. Отгатни.

Аз съм мързелив човек. И мразя да гадая. Въпреки това след миг той продължи. Да не би някак да е свързано с пещерите? Да не би… според вас Крадеца да се крие там и опитвате да го проследите?

Умно предположение.

Пещерите ли?, попитах аз. Какви пещери?

Знаеш. Сейнт Джоузеф?

Религиозната фигура?

Градът, идиот такъв, отговори Летящ рицар. Който беше в този район. Наистина ли не знаеш?

Какво да знам?

Олеле. А аз почнах да мисля, че си някакъв всезнаещ суперзубрач относно Епичните. И всъщност аз знам за тях нещо, което ти не знаеш?

Усещам как самодоволството му струи от екрана.

Има Епичен от Сейнт Джоузеф, за когото според теб аз трябва да знам?, попитах аз.

Джейкъб Фам.

Нищо не ми говори.

Дай ми малко време. Наслаждавам се.

Вдигнах поглед към Ейбрахам. Нямах търпение да се заемем за работа, обаче канадецът още се пазареше.

Наричате го Изкопа.

Сепнах се. Познатото име ме шокира.

Онзи, който създаде Копачите, написах аз. В Нюкаго.

Аха. Преди да започне да побърква хората в служба на Стоманеното сърце, той произлиза от едно заспало градче в този край. Половината щат е надупчен от неговите смахнати тунели и пещери. Но щом не знаеш това, значи малкият ти план днес с мобилния няма как да е свързан с намирането на Крадеца.

Изкопа. Той стоеше зад причудливите лабиринти под Нюкаго. Определено беше странно да мисля за подобни тунели под земята тук.

Не, заниманията ми нямат общо с намирането на Крадеца, продължих аз. Няма нужда да го търсим. Той сам дойде на вратата ни.

КАКВО?

Извинявай, Ейбрахам се връща с велосипедите ни. След малко ще говорим.

Нека го предъвче. Прибрах мобилния, когато Ейбрахам дойде, бутайки два ръждиви велосипеда. Огледах ги със съмнение.

— Изглеждат ми по-стари от двойка шестдесетгодишни старци.

Ейбрахам вдигна глава.

— Какво?

— Все още се изненадвам от време на време от нещата, които излизат от устата ти — отговори той и си взе раницата. — Колелата са стари, понеже това е всичко, което прецених, че мога да платя, без да предизвикам подозрение. Би трябвало да ни отведат където искаме да отидем. Ти… можеш да караш колело, нали?

— Разбира се — обявих аз и се качих на едното от скрибуцащите колела. — Поне някога можех. Не съм го правил от години, но това е като карането на колело, а?

— Технически погледнато, да.

Ейбрахам ме наблюдаваше неоснователно скептично. Колебанието ми не идваше от неумението да карам, както се доказа от обиколката, която направих, за да свикна с колелото.

Колелата ми напомняха за баща ми.

Проверих картата на мобилния. И изпратих кратко съобщение на Летящ рицар, за да не откачи заради Крадеца. Двамата с Ейбрахам тръгнахме, присъединявайки се към група велосипедисти любители на улицата. Не бях виждал често подобно нещо в Нюкаго; там на горните улици богатите с гордост ползваха работещи автомобили. А из долните улици всичко беше прекалено усукано и неравно и велосипедите не бяха практични.

В Илдития обаче имаше смисъл от тях. Тук покрай улиците имаше коли от сол, но на платното имаше свободно място. Много от колите от сол можеха да се избутат — те не бяха споени към улицата като в Нюкаго. Така оставаше открит и свободен път. Беше лесно, дори когато се налагаше да криволичиш в някое задръстване, което никой не беше разчистил. Тези неща порастваха отново всяка седмица.

За кратко се наслаждавах на пътуването ни, но не можех да не си спомня старите времена. Бях на седем, когато баща ми ме научи да карам колело. Твърде късно за пръв път; всичките ми приятелчета вече можеха да карат и бяха почнали да ме подиграват. Понякога ми се щеше да мога просто да се върна и да си ударя един шамар. Толкова бях плах и така не исках да действам.

Когато станах на седем, татко реши, че съм готов. Макар да хленчих през цялото време, той не показа раздразнение. Може би да ме учи да карам колело беше начин да се разсее от призовките за изнасяне и от апартамента, който беше тъй пуст само с двама обитатели.

За миг се озовах там с него, на улицата пред нашата сграда. По онова време животът не беше добър. Бяхме в криза, но аз имах него. Помнех ръката му на гърба си, докато той ходеше с мен, после тичаше с мен, а накрая ме пусна, за да мога да карам сам за пръв път.

И си спомних как внезапно почувствах, че мога да го направя. Обля ме вълна от чувство, което нямаше почти нищо общо с карането на колело. Тогава погледнах към уморената усмивка на баща ми и започнах да вярвам — за пръв път от месеци — че всичко ще се оправи.

В онзи ден си бях върнал нещо. Загубил бях много със смъртта на мама, обаче все още имах него. Знаех, че мога всичко, стига да имам него.

Ейбрахам стигна до един ъгъл и спря, за да даде път на две конски коли, натоварени със зърно от полето. До тях се движеха мъже с бойни пушки. Спрях до Ейбрахам с наведена глава.

— Дейвид? Дейвид… плачеш ли?

— Добре съм — пресипнало отвърнах аз и проверих мобилния си. — Тук завиваме наляво. Сандъкът е спрял да се движи. Би трябвало да успеем скоро да го настигнем.

Ейбрахам не ме разпитва повече и аз подкарах отново. Не си бях давал сметка, че болката е все още толкова близо до повърхността, като някаква риба, която обича да си прави слънчеви бани. Може би беше най-добре да не се задълбочавам в спомените. Вместо това опитах да се порадвам на вятъра и на тръпката от движението. Карането на колело определено беше по-добро от ходенето.

Бързо взехме още един завой, после се принудихме да спрем, понеже група велосипедисти пред нас спря. Когато спряхме, кожата ми настръхна и космите ми щръкнаха. По тротоарите нямаше хора. Никой не пренасяше вещите си в нов дом, както по другите улици. Никой не се надвесваше през счупените прозорци.

Тази улица беше тиха, ако не се брои скърцането на педали и гласа по-напред.

— Хайде, ще отнеме само минута — британски акцент с особеност, която не можех да определя. Изстинах, когато зърнах мъж с бръсната глава и черни кожени дрехи с шипове. До него във въздуха висеше малка неонова сфера, която менеше цвета си от червено на зелено. Понякога го наричаха етикет. Епичните, които можеха да проявяват силите си визуално, понякога ходеха, показвайки нещо — сияние или няколко завихрени листа. Нещо, което да казва: Да, аз съм един от тях. Затова не ми се пречкайте.

— Дейвид — тихо продума Ейбрахам.

— Неон — обясних аз. — Дребен Епичен. Манипулира светлината. Няма непобедимост, но може да прави страхотни представления. И да те убие, като те прониже с лазер.

Слабост… Дали имах записана неговата слабост?

Неон продължи да говори с групата пред нас, когато приближиха група мъже с дълги дрехи, които носеха някакво устройство. То приличаше на чиния с дисплей отстрани. Един от дозерите, които Крадеца спомена. Наистина беше същият като онзи, който бях виждал отрядът да ползва в Нюкаго.

Хората на Неон сканираха всички в групата пред нас, после им махнаха да продължават. Проф търси Крадеца, предположих аз. Не би използвал уреда, за да търси нас. Знае, че Меган може да го заблуди.

Хората на Неон ни дадоха знак да минем напред.

— Силен шум — прошепнах аз, щом си спомних. — Ако нещата тръгнат на зле, почни да викаш. Това ще неутрализира силите му.

Ейбрахам кимна. Изглеждаше доста по-уверен, когато двамата избутахме колелата си напред. Имаше възможност този екип да разполага с описанията ни — зависеше от това, доколко Проф се притеснява от Възмездителите. Изпитах облекчение, когато Неон се прозя и нареди на хората си да сканират Ейбрахам, без да личи, че ни е познал.

Дозерът одобри Ейбрахам и мъжете му махнаха да продължава. После увиха лентата на скенера около предмишницата ми.

И така, стояхме мълчаливо на улицата. Отне цяла вечност — достатъчно дълго, та Неон да приближи, видимо раздразнен. Започнах да се потя. Приготвих се да викам. Дали нямаше да реши да ме изпече, ядосан, че го бавя? Не беше толкова важен Епичен; дребните Епични трябваше да внимават с безразборните убийства. Ако съсипеха работниците в даден град, нямаше да има кой да служи на Висшите Епични.

Най-сетне, летаргично, машината даде отговор.

— Ха, не беше отнемало толкова време досега — установи Неон. — Нека претърсим близките сгради. Може би там има някой и машината ни го улавя. — Той освободи устройството и ме отпрати. — Разкарай се.

Тръгнах си, като пътем забелязах, че дозерът е дал негативен отговор, както и трябваше. Не бях Епичен.

Независимо от твърденията на Регалия.

През остатъка от пътя ми беше зле. Припомнях си миговете, когато гледах отражението си във водата. И слушах страшното й обещание.

Сърдеше се на Проф, че крие неща от отряда, заговори един глас вътре в мен. Не правиш ли и ти съвсем същото?

Това беше глупаво. Нямаше какво да крия.

Стигнахме мястото, където сандъкът беше спрял да се движи: улица с три– и четириетажни жилищни сгради. След два дни в града бях съвсем наясно, че силните кланове търсеха подобни места, а някогашните богати къщи в предградията обикновено оставаха пренебрегнати. В света на Епичните и на враждуващите банди, пространството беше далеч по-маловажно от сигурността.

Спряхме на входа на улицата. Тук се размотаваха група младежи, не по-възрастни от мен, с най-разнообразни стари оръжия. Един тийнейджър имаше арбалет — ни повече, ни по-малко. Над една от постройките се вееше флаг с герб, изобразяващ скат.

— Не приемаме нови членове — каза един младеж. — Разкарайте се.

— Сред вас има посетител — отговорих аз с надеждата предположението ми да е правилно. — Външен човек. Предайте му описанията ни.

Младежите се спогледаха, после един от тях изтича да изпълни заръката ми. След малко разбрах, че съм отгатнал правилно нещо, защото по улицата към нас се зададоха доста на брой по-възрастни мъже и жени с наистина добри оръжия.

— Ъъъ… Дейвид? — обади се Ейбрахам. — Може би искаш да ми кажеш още нещо? Че ние…

Млъкна, понеже видя сред групата една жена с качулка и пушка на рамо. Заради качулката лицето й се виждаше трудно, но покрай брадичката й се показваха няколко червени кичура.

Тиа.